Засенчено слънце

14. G0D Мерик-рен-аферу

Намираше се сред варвари.

Бирник Ниджири я бе изоставил сред варвари.

Намираше се сред варвари и те щяха да я измъчват и убият, да пратят душата и да витае сред ужасите на сенчестите селения…

В този кръг горе-долу се въртяха всички мисли на Ханани по време на четиридневния преход до лагера на Банбара. Наложено бе ускорено темпо - ситен тръс от ранни зори до пладне, почивка през най-горещите часове от деня и още път до след залез. Мускулите на Ханани, изтормозени от ездата още преди срещата с варварите, престанаха да протестират още на втория ден, а на третия цялото и тяло стана като чуждо. Лекуваше нараняванията си, но на тяхно място се появяваха нови.

Домакините не бяха никак дружелюбни. Всеки банбарски воин носеше една и съща по цвят и кройка туника плюс роба във всякакви разцветки. Освен тях и сложно навит тюрбан със свободен край - було - за покриване долната част на лицето. Не сваляха булата си и насън. Имената си съобщаваха в изключително редки случаи, така че Ханани трудно ги различаваше един от друг. Онзи, когото Ниджири назова „Принц“, почти не им проговори, ако не се брояха излайваните заповеди - явно тяхното присъствие го дразнеше повече от всичко друго. Останалите банбарци следваха неговия пример в отношението си към заложниците, макар Ханани да улавяше от време на време по някой любопитен поглед. Нямаше представа - и не искаше да има - с какво буди толкова голям интерес.

Най-често им обръщаше внимание Унте, водачът на племето, който ги засипваше с въпроси на бърз, но труден за разбиране гуджаарейски. И той като Принца носеше роба и було с цвят на индиго, но бе по-нисък, така че го разпознаваха, когато приближаваше, и имаха време да се приготвят за водопада от въпроси. Харесва ли им пустинята? Мни-ини, който още кипеше от яд заради решението на Ниджири, отговори не съвсем дипломатично с: „Не ни харесва“. Но неговата враждебност сякаш забавляваше банбареца. От колко време служат в Хетава? Вярно ли е, че сънуват в будно състояние? Че могат да приспят, когото си поискат, посред бял ден? Как лекуват?

Мни-ини се стараеше да отговаря колкото е възможно по-обстоятелствено, но Ханани не намираше сили да откликне на това внимание. Сърцето и умът и бяха замръзнали още от мига, в който Бирникът и напомни, че е приела да се подложи на изпитание. Очаквала беше… Е, не е ясно какво точно беше очаквала. Но не и това.

Унте май нямаше нищо против нейното мълчание. Непрекъснато и отправяше нещо като поклон, навярно израз на уважение. Забеляза, че Мни-ини не беше почетен по същия начин.

Вечерта на четвъртия ден, тъкмо когато слънцето накара главата и отново да закънти свирепо, Ханани забеляза, че обраслото с храсталаци пространство пред тях започва да се спуска към огромна цепнатина с неравни ръбове. Те продължиха напред и завиха към каньона с явното намерение да навлязат в него, вместо да го заобиколят. Тръгнаха по пътека, която се спускаше към затворено между две високи и нащърбени стени дъно, и тогава Ханани усети мирис на вода. Той бе едва доловим - нищо общо с плътното тинесто ухание на реката в Гуджааре, - но след толкова дни на пясъци и слънце носът и явно бе започнал да реагира и на най-малкия признак за влага. Дака, усетила същото доста преди нея, неуморно се опитваше да подкара конете пред себе си по-бързо. Но те, привикнали към този преход, продължаваха с уверената и равномерна стъпка, с която бяха успели да изминат цялото разстояние до тук.

Околността започна рязко да променя вида си. Когато навлязоха по-навътре в каньона, пред погледа и вместо безцветните пустинни драки започнаха да се мяркат дървета и даже зелена трева. Тук скатовете бяха високи и отвесни, сякаш из-рязани с гигантски нож. Бяха наситено червени на цвят - благодатна промяна след неумолимия жълтокафяв безкрай на пустинята. Зеленината на растителността - макар по-бледа от тази на богатата, наторявана с приливна тиня гуджаарейска почва - бе достатъчно ярка, за да заслепи очите на Ханани.

С приповдигнат дух, тя се огледа и забеляза, че банбарците също са се оживили - някои дори се шегуваха помежду си. Един вдигна ръка и Ханани ахна, когато проследи с поглед указаната посока. Върху най-високия скален ръб на каньона имаше някаква фигура!

Преди да извика обаче, Мни-ини я сръчка и посочи другаде. Между дърветата се виждаше лъкатушна рекичка. Тя бе толкова малка, че Кръвта на Богинята би могла да я изгълта, без въобще да се забележи, но в нея несъмнено течеше - бърза и освежителна - питейна вода. Откъде се бе взела посред пустинята?

Унте се позасмя на объркването и, докосна я по ръката и посочи. На фона на вечерния небосклон далеч отвъд зъбатите стени на каньона едва личаха група заоблени белокапи планини.

- Зиме там сняг вали - поясни той. - Знаеш какво е сняг?

- Чела съм - отвърна тя. - Дъжд и роса, станали твърди от студ, нали?

- М-м-м. Сняг там в зимата. Топи от слънцестой до пролет - вие нарича прилив сезон. Тука прилив също. Малко. - Усмихна се и направи жест с ръка, за да покаже колко е нищожно в сравнение с годишните потопи в Гуджааре. - Там потъва под пустиня, но тука всичко зелено. Съхне есен до зима и после от слънцестой пак. Сега започва.

Ханани кимна. Учудването и надделя над притеснението да разговаря с чужденец. Доста окуражена, тя посочи към ръба на скалата, където бе видяла нещо като детска фигура.

- А там?

Не можеше да види лицето зад булото, но кожата около очите му се нагъна в ситни и дълбоки бръчици, като че предизвикани от усмивка.

- Ще видиш.

Следваха коритото на реката по дъното на каньона, пре-цапваха от време на време през някой неин приток, докато най-накрая, след един завой, излязоха на просторно тревисто поле. Под северната стена имаше ограждение, пълно с коне и камили, които се щураха насам-натам, надаваха приветствени ревове към новодошлите и развяваха възбудено опашки. Дечурлига с открити лица махаха за поздрав към завръщащия се отряд. Мъжете около Ханани започнаха да им подвикват на неразгадаем хакти - от всички страни долитаха ответни викове, дори отгоре, както и стана ясно. Когато вдигна глава, щеше да замръзне на място, ако не беше Дака, решила на всяка цена да не изостава от другите коне.

Горе на самия ръб на скалата имаше цяло село. Онова, което успяваше да зърне, трябваше да са шатри - сводести кръгли конструкции, окичени с кожи и други украси в различни землисти тонове. Някои от постройките обаче бяха издигнати от пясъчен кирпич - постоянни жилищни сгради, складове и само Богинята знаеше още какво. Издигаха се върху самите скални тераси! И всички - на стотици стъпки над дъното на каньона.

Керванът спря при ограждението. Откъснала очи от терасите, Ханани последва примера на своя домакин - слезе от седлото и се опита да отвърже дисагите. За голяма нейна изненада той я отпъди и дойде да ги свали вместо нея. След като ги отвърза, метна торбите през рамо и се поклони, преди да тръгне с тях нанякъде. Но не отиде далеч - само до Принца, комуто предаде дисагите. Без изобщо да се ядоса, той го изгледа озадачен, а Унте посочи с глава Ханани, за да е ясно чии са.

Принцът - още по-изненадващо - доби виновен вид. Пое дисагите с едва чути извинения към Унте, а сетне приближи двамата Лечители.

- Децата ще се погрижат за конете ви, след като сме вече в… - Каза нещо на бърз хакти, но Ханани долови само думата Мерик. Това бе името на един от боговете, майстор, който стрива на чакъл и прах планини, за да запълва с тях долините. - Тук е домът на племето Юсир. Елате с мен.

Това бе повече, отколкото бе казвал на заложниците през целия път до тук. Те забързаха подире му - и двамата схванати и обзети от болка след мъчителните дни езда, а той пое към скалите с дълги отривисти крачки. Когато стана ясно, че се е насочил към една от въжените стълби, закрепени към скалната стена, Ханани забави ход.

Принцът спря при стълбата. Мни-ини погледна нагоре и въздъхна.

- Предполагам, че няма друг начин?

- Никакъв - отвърна Принцът и Ханани долови за пръв път присмехулна нотка в гласа му. - Макар че можете да прекарате нощта и тук, ако катеренето ви притеснява чак толкова. Наоколо няма други опасности, освен малко скорпиони, както и пет-шест вида отровни змии, но иначе…

- Качваме се горе - заяви бързо Мни-ини.

Принцът повика с ръка Ханани и и даде знак да тръгне първа. Тя преглътна с мъка, доближи стълбата и погледна нагоре. Толкова бе високо!

- Просто се катери - проговори Принцът. - И не поглеждай надолу. Първия път е най-добре да се направи бързо.

Което я накара да се сети - и поуспокои, но съвсем мъничко, че и за него е имало първи път. Погледна Мни-ини, за да се увери, че и той се страхува не по-малко от нея. Но успя, все пак, да изцеди една измъчена усмивка.

- Давай - насърчи я той и метна дисагите на рамо, както бяха направили банбарците. - Тръгвам веднага след теб. И помни: само единият от нас може да падне - другият трябва да го лекува.

Ханани неволно се засмя.

- Добре, Братко. - Малко отпусната от страха, тя хвана дървеното стъпало и се заизкачва толкова бързо, колкото смееше. Щом веднъж започна, стана по-малко страшно - стълбата бе здраво направена и закрепена към скалата с множество клинове и куки. Преди да се усети, стигна горе и стъпи отново на твърда почва. Обърна се и…

… замръзна на място. Дъхът и секна.

Пред нея се простираше каньонът, цял в пламтяща светлина, очертан от остри сенки под синевата на един небосклон, безкраен като Морето на Славата. Животните в ограждението долу бяха мънички като детски играчки, а близката хлебна нива - тъмнозелени редове сред по-светлите вълни на лъхнати от вятър треви. Рекичката се виждаше като тънка нишка, блещукаща между дърветата с отразени от залеза отблясъци. Качвала се бе нависоко и преди - по най-горните етажи на Хетава, но никога не бе виждала подобно нещо.

Онемяла от благоговение пред тази красота, тя си стоеше все така неподвижна, когато до нея изникна Мни-ини. Той проследи погледа и, а след това надникна надолу, покрай току-що изкачената стена. Потръпна и бързо отстъпи три крачки назад.

- Индете етунут Хананджа…

- Енубе аннете - каза Принцът, като стресна и двамата. Изникна зад тях, все още с дисагите на Ханани на рамо. Когато се обърнаха към него, видяха, че и той се наслаждава на гледката. - Тя обръща Своя взор само към оня, който го заслужава, жрецо. Елате.

Поведе ги през лагера на Банбара. Въпреки чудатото си местоположение той не се различаваше особено от крайречните села в Гуджааре. Вместо с постоянни постройки обаче наоколо бе пълно с шатри. Бяха групирани в кръгове от по три-четири, с входове, насочени навън, като всеки кръг бе отделен на някакво разстояние - понякога зона за работа - от другите. Малкото постоянни тухлени постройки изглежда имаха производствени функции - тя зърна разпалена пещ в една от тях, а откъм друга дочу звънко дрънчене на метал. Ковачница. И воден резервоар, и хамбар за зърно. Съвсем като в гуджаарейско село.

Хората бяха различни, разбира се. Ханани нямаше никаква представа за техния произход - от незапомнени времена си бяха в пустинята, още преди основаването на Гуджааре, но очевидно не смесваха така разюздано своята кръв, както го правеше народът на Хананджа. И все пак, мярваше тук-там бадемови очи, по-светла или по-тъмна кожа. Мнозинството бяха с тен на светлокафяв мрамор и с остри черти, които напомняха на Ха-нани военната каста в Гуджааре. Мъжете носеха същото облекло като войниците, които я бяха превели през пустинята, макар тук да забеляза по-изискани вариации - меки тъкани, мъниста, ширити, по-ярки цветове и по-дълги була.

Тя забеляза, че всички я гледат с подозрение и вдигат нагоре булата си, когато двамата с Мни-ини минаваха покрай тях.

Жените бяха друга история. Първите няколко забеляза скупчени около огън за готвене - наблюдаваха я с нескрито любопитство. За разлика от мъжете, ходеха с голи глави и открити лица, а прическите и украшенията им бяха достатъчно изискани, за да впечатлят и най-хедонистичната висша каста на Гуджааре. Ханани не можеше да откъсне очи от жените със златни верижки от ноздрите до ушите, с вплетени в косите седефени украшения и с оцветени в синьо, зелено или шокиращо бяло клепачи. Дрехите им бяха по-прилепнали и яркоцветни от тези на мъжете и бяха пристегнати с колани около кръста или бедрата и с бухнали ръкави, събрани с гривни на китките.

След като престана да зяпа облеклата и украшенията, Ха-нани обърна внимание на лицата им - не така подозрителни като на мъжете, но и не по-дружелюбни.

Когато техният домакин спря пред голяма шатра, тя се загледа за миг в слънчевия герб над входа. Бирник Ниджири бе назовал този мъж Принц, но какво означаваше това? Никакъв Принц не бе имало в Гуджааре, откак Крал Еникет се бе възка-чил на Трона на Сънищата. Макар, разбира се, да бе оставил след себе си множество четворки деца…

Тя погледна мъжа, наречен Принц, и видя, че я наблюдава с враждебна предпазливост.

- Това е дома на майка ми… - Добави нещо на банбарски, което прозвуча като аншерат. - Нейното огнище, нейна територия. Няма да я обиждате.

Ханани примигна от изненада, понеже подобна идея не би могла да и дойде наум. Тя отново погледна герба, неповярвала на очите си.

- Майка ти е от родословието на Залеза?

- Тя е първа съпруга на Краля, който управлява днес в Ина-Карек.

Мни-ини затаи дъх и зяпна мъжа, сякаш го е срещнал току-що.

- Ти си Ванахомен! Оня, който според очакванията на всички трябваше да стане следващия Принц.

Погледът на Принца стана по-малко враждебен, но Ханани не успя да разгадае новото чувство в него. Беше обаче за предпочитане, каквото и да бе.

- Така ли? Явно никой не е познавал баща ми както трябва.

Мни-ини изглеждаше объркан. Ханани се осмели да попита:

- Но нали те е избрал за наследник?

- Принцовете на Залеза определят своите наследници само условно. В крайна сметка управлява онзи, който има силата да завладее и задържи трона. Аз смятам да стана този някой.

- Редно ли е тогава… - Тя се подвоуми дали да продължава с въпросите. Само че в Хетава и бяха набивали в главата години наред, че установеният от кастовата система и администра-тивната йерархия ред допринася за покоя на Хананджа. - Редно ли е тогава да те наричат Принц?

Той изпусна развеселена въздишка, която накара булото пред лицето му да трепне за миг.

- Наистина си една от тях, нали, жено? Сякаш при дадените обстоятелства има значение кое е редно и кое не… Наричайте ме, както си искате.

Потропа с пръсти по опънатата повърхност на шатрата. Прегракнал глас извика отвътре на гуджаарейски: „Влизай!“. Ханани забеляза, че техният домакин бе леко напрегнат, докато отмяташе входната завеса и влизаше вътре. Задържа я, за да се промъкнат и те. Ханани последва наставника си.

Миризмата на болест я блъсна мигом в носа. Изненадана, тя застина пред самия вход. Шатрата бе по-голяма и луксоз-на, отколкото си бе представяла. Подът бе застлан с килими, а от различни места по дървената конструкция висяха красиви, бронзови фенери. По средата върху постеля от натрупани кожи лежеше жена, чийто любопитен поглед ги посрещна още с влизането. Принцът затвори завесата и посочи жената с вперен в двамата настойчив поглед.

- Моята майка, Хендет от родословието на Хинба, шуна и първа съпруга на Крал Еникет.

Мни-ини веднага сведе глава над две ръце. Същото стори и Ханани, но Хендет не каза нищо. Само ги наблюдаваше - и най-вече Ханани. До нея седеше момченце на шест или седем наводнения. Държеше паничка с вода. То изглеждаше обезпокоено от вида на непознатите, но грейна в усмивка, когато съзря Принца.

- Вана!

- Таса. - Принцът каза нещо на хакти, протегна ръка и момченцето тръгна към него. И то като останалите видени от Ханани банбарски деца не носеше тюрбан или було. Принцът хвана с шепа бузата на детето в мимолетен израз на привързаност и Ханани изведнъж забеляза приликата в очите им - макар да я имаше и в по-ситните къдрици на косите и по-тъмната (в сравнение с характерната за банбарци) кожа. Момчето бе негов син.

Принцът му заговори на хакти - даваше някакви нареждания.

- Две шатри - натърти внезапно на гуджаарейски Хендет и момчето я погледна с изненада. Същото стори и Принцът.

- Какво има, мамо?

- Не можеш да искаш от една почтена жена да дели шатрата си - заяви Хендет. С ясно видимо усилие, тя се подпря на лакът, а Ванахомен веднага се спусна да и помогне. Тя се задъха леко и му благодари с усмивка. - Две шатри, Вана. И кажи на Нефри, че аз ги купувам.

Принцът се стегна.

- Мамо, тя е от Хетава. Няма никакво значение…

- Трябва да бъде пазена. - Болестта не пречеше да проличи ясно, че говори съпруга на владетел. Безпрекословната интонация не остави никакво съмнение в това. - Човек без пари или близки е роб сред банбарци. Хетава е наш съюзник, а тези тук… - Тя се запъна, видимо отслабнала. - И двамата се нуждаят от закрила.

Хендет млъкна и Принцът затаи дъх от уплаха.

- Мамо!

Поривът да се хвърли към жената бе много силен, но Ха-нани се сдържа, дала предимство на Мни-ини като на старши Лечител. Той приближи постелята и коленичи. Допря длан до челото на жената и така лиши Принца от възможността да го прогони с гневен поглед.

- Припаднала е. Болестта изяжда всичките и сили. Сложи я по гръб, за да я прегледам.

Принцът не помръдна, а Мни-ини просто зачака, вперил в него онзи благ поглед, който бе винаги бил по-лош за Ханани от най-суровото мъмрене - през всичките години на обучение. Най-накрая Принцът изруга тихо, сложи майка си да легне правилно и застана на няколко крачки с гръб към тях. Свил юмруци, той не обели и дума. Момченцето, което не си бе тръгнало, отиде при него и докосна загрижено единия му юмрук.

- Ханани. - Мни-ини се изправи, за да съблече официалната си роба, понеже широките и ръкави пречеха. - Виждал съм нещо подобно и преди. Мисля, че ще ни трябва доста сънна жлъч. Как си с резервите?

Лаконичната му реч, позната от стотици уроци и упражнения, и подейства наистина успокояващо.

- След възбраната ли, Братко? Само от нея ми е останало. - Сънна жлъч имаше в изобилие, благодарение на сънищата си, които напоследък бяха все неприятни.

- Добре. - Той я подкани с поглед, понеже момичето не понечи веднага да му помогне. - Възбраната щеше да бъде вдигната, знаеш много добре. Клетвата ти има предимство пред всякакви други съображения. Тази жена се нуждае от теб.

Думите на жреца подействаха като пречистваща течност -толкова силно, че Ханани въздъхна от облекчение и побърза да помогне. Свали собствената си официална роба, коленичи край жената и постави длан върху гръдната и кост във втора лечебна позиция. Мни-ини коленичи край главата и допря пръсти до клепачите и.

- Това е разновидност на туморната болест - промълви той, като затвори очи и започна да търси душата. - Болестта е в кръвта и по-точно в костта, която я прави. Усещането е почти същото, като при другите разновидности на болестта, така че, следвай ме - нека я намерим.

- Добре, Братко. - Тя затвори очи, потъна заедно с него в лечебен транс и сънното и Аз затърси своя събрат в плътта на жената. Мни-ини откри душата преди Ханани - скрита бе между две ребра близо до сърцето. Сля се с нея, Ханани направи същото и двамата заедно извършиха прехода в Ина-Карек.

След толкова дълго време провеждането на пълноправно и свободно от всякакви ограничения лечение доставяше неописуема радост на Ханани, макар сънят, който Хендет изстрадва-ше, да не бе в никакъв случай весел. Сънният пейзаж на жената бе препълнен с гризящи и дерящи се същества - скарабеи, многоноги червеи, огнена жарава, изгаряща всичко, което допре. Мни-ини остави Ханани да разчисти тези образи заедно с болестта, която олицетворяваха, докато той проникваше отвъд сънния пейзаж и - с помощта на сънно семе - подтикваше тялото да замести заболялата кост със здрава. Това бе къртовски труд, но при обединения сън на двама Лечители, напредваше неусетно.

- Е… - Мни-ини се протегна усмихнат, когато най-накрая приключиха съня и се върнаха в Хона-Карек. - Това ми липсваше, Ханани. Удовлетворението, което дава съвместното лечение, не може да се сравни с нищо друго.

Ханани се усмихна срамежливо… и застина, забелязала Принца, който бе седнал в отдалечения край на шатрата с вперен в двамата поглед. От началото на лечението трябва да бяха минали няколко часа, защото в шатрата бе притъмняло. В настаналия мрак се виждаха само булото му и блясъкът на очи над него.

- Сега трябва да е добре - каза Ханани, нетърпелива да го успокои. - Изчистих всичката зараза. Наставникът ми възстанови болната част от тялото, така че занапред кръвта и ще бъде здрава.

Мни-ини кимна в потвърждение на казаното, докато привършваше прегледа, приседнал на пети.

- Вода, почивка и храна - най-вече червено месо - ще и помогнат да се възстанови в най-кратък срок.

Принцът кимна много бавно и едва забележимо в мрака.

- Поздравления - промълви той. - Доказахте, че си струва животът ви да бъде запазен.

Жестоката студенина на този глас подейства като плесница. Ханани се дръпна инстинктивно и погледна към своя наставник, но Мни-ини също изглеждаше объркан от реакцията на Принца. Тя не бе очаквала от него да сподели изцяло тяхното щастие, май не можеше да го изпита. Но благодарност -защо не? Тъкмо на нея се бе надявала.

Преди някой от двамата да измисли отговор, Принцът се изправи.

- Слугата ми е отвън - каза той, без да погледне когото и да е от двамата. Очите му бяха приковани към майка му. - Ще ви заведе в шатрите.

Ханани отново погледна Мни-ини, но той само поклати глава и стана. Тя стори същото и го последва през процепа навън.

- Така ставаме квит, жрицо на Хетава - спря я гласът на Принца. - Но до тук.

- Квит ли?

Той се обърна към нея, вдигна ръка и махна булото от лицето си. Дъхът и секна, когато най-сетне позна мъжа, опитал да я спаси от кисуатските войници. На лицето му нямаше следа от презрението, което и показа онзи ден, но нямаше и дружелюбност. Със същия студен поглед би могъл да удостои някой враг - или пък насекомо.

- А сега се махай - каза той и и обърна гръб.

Онемяла от смайване, Ханани се подчини.