Засенчено слънце

26. GGD Учител

- Питам се аз - изрече Мни-ини много бавно, за да подчертае своя гняв - дали не си си изгубила ума.

Седнала край вира със скръстени в скута ръце, Ханани въздъхна. Цял ден бе минал от последната им разправия - явно времето не помагаше за уталожване на нещата помежду им.

- Няма друг начин, Братко.

Когато му разкри своя план, Мни-ини седеше на един камък срещу нея и сплиташе косите си. А сега седеше там полугол, с чорлава коса и отправил гневен поглед към нея.

- Това въобще не е вярно, чирако мой. Изобщо не си длъжна да помагаш на Принца по какъвто и да било начин, да не говорим за идеята да го учиш на наркомансия.

- Но той може да полудее…

- Да си полудява със здраве.

Ханани зяпна смаяна Мни-ини. Той въздъхна, разтърка лице и стана, за да закрачи напред-назад.

- Ханани… - Поклати глава в безизходица. - Казваш, че гневът не ти носи утеха. Добре. Ти си по-добър Слуга на Хананджа от мене, защото аз искам той да страда също толкова дълбоко, колкото накара теб да страдаш.

Ханани се намръщи.

- Желанието за мъст е нормално чувство, Братко, но в него няма покой.

- Известно ми е! Но не мога да се примиря с онова, което ти причиниха машинациите на този нагъл чакал. Ти вече не се усмихваш. Дори не искаш да ми кажеш какво… какво точно се случи. Между нас е зейнала пропаст - между нас, които преди бяхме по-близки от кръвни роднини.

Ханани въздъхна и затвори очи. Искаше да се успокои. Не и се говореше за Азима, даже не и се мислеше за него. Но ето че Мни-ини непрекъснато повдигаше въпроса, отново и отново, тревожеше се и страдаше заради него, също както малко дете чопли едва зараснала раничка. Много важно, че тя е тази, която бе изтърпяла всичко.

- Това е без значение, Братко - каза Ханани, когато бе сигурна, че може да овладее гласа си. - Какъвто и да е станал Принцът, Хетава има пръст в цялата работа…

Мни-ини издаде гневен звук.

- Ванахомен е без значение, Ханани. Ниджири трябва да се е побъркал, щом го слага в сметките си, но аз пет пари не давам какво ще се случи с него!

Гневът и започна да се завръща. Стиснала юмруци, тя помоли Богинята да и даде сили.

- Заради него сме тук, Братко… Или предпочиташ всичко да отиде напразно? Болката, която изпитах… - Сега гневът бе изместен от погнуса, от грозния спомен за ръцете на Ази-ма, както и от още по-грозния - за собствените и ръце, които разкъсват душата му. Съсредоточи се върху думите си. Те не можеха да я наранят. - … Животът, който отнех… Гневът не ми носи покой, Братко. Но мисълта, че изтърпяното от мен, че нещата, които правя, могат да са полезни за Гуджааре - всичко това ме успокоява, признавам.

Мни-ини спря да крачи напред-назад, за да я изгледа втренчено и докато го правеше, по лицето му пробягаха сенки на мъка, на ярост и пак на мъка.

- Трябваше да те предпазя - промълви тихо той.

И сега Ханани изведнъж разбра каква е причината за неговия гняв.

- Случилото се с мен не бе по твоя вина - каза тя, колкото може по-внимателно.

- Бях само през две шатри от тебе! Трябваше да чуя. Трябваше да го предвидя…. - Думите му рязко секнаха и той сви юмруци край тялото си.

Ханани се надигна, приближи се и хвана с две ръце неговите, като го погледна в очите, за да се убеди той, че не го вини за нищо.

- Доста години вече не съм дете, Братко. Не можеш да ме предпазиш от целия свят.

Той се взря в нея с препълнени от съжаление очи и вдигна ръка към бузата и, както не бе правил от векове. Престана по същото време, когато спря да я прегръща и тя изпитваше остър копнеж и по двете през изтеклите от тогава години. И сега подложи буза под този непринуден жест, за да покаже колко му е благодарна за него, а той въздъхна болезнено.

- Ти за мене си дъщерята, за която така и не знаех, че ми е необходима - промълви той тихо. - Никой не може да обича другиго толкова силно и да запази при това пълния покой на сърцето си. Не бива да те обичам толкова много. Но не ме интересува, Ханани. Хич не ме интересува.

„Нито пък мене, Братко“ - каза си тя. - „Никога не бих съжалила, задето те обичам с такава сила.“

А Мни-ини бе казал истината. Като Лечители те се бяха клели във вярност само към своите просители, приносителите и събратя - Слуги в служба на Богинята. Личната любов - себичната обич, могъщото чувство към близки и любим - пречеше на всичко това.

И Ханани не каза нищо - само вдигна ръка и покри неговата върху бузата си. Мни-ини се усмихна с помръкнало от печал лице.

- Ето че правя още по-тежък товара на плещите ти - каза той. - Не ти стига всичко преживяно, ами трябва да тешиш и мен. - Той въздъхна. - Прости ми.

Тя поклати глава - не и се приказваше. Но нещо вътре в нея се отпусна, макар само мъничко, когато тормозещите я през последните дни чувства се изляха отчасти в думи. Така че и стана малко подобре, щом Мни-ини въздъхна и дръпна ръце от нея.

- Обучавай си Принца - каза той. - Стига да можеш. Той е стар за тая работа и сигурно твърде силно повлиян от варварския начин на мислене. Но щом си решила, ще ти помогна.

Тя успя да се усмихне - заради него.

- Благодаря ти, Братко.

Жрецът кимна с въздишка.

- Сега… Щом ще опитваш да натъпчеш магия в главата на глупака, ще имаш нужда от всичките си сили. Ела да видим дали тия диваци могат да приготвят нещо свястно за хапване.

По-късно същия ден, след невероятно вкусната вечеря от общия казан, приготвена за онези, които нямат свои роби, Ха-нани тръгна след малкия Таса по дълга пътека - нещо като едва забележима върволица стъпала, издълбани в източната стена на Мерик-рен-аферу. Таса, роден и раснал по тия места, се катереше като гущер по скалите и стръмните склонове и се присмиваше на Ханани, когато се спъне или спре да си поеме дъх. Но не я изостави, за което му бе благодарна.

По време на една от почивките, докато тя седеше върху плосък камък и се молеше скритите под него змии и паяци да си стоят отдолу, момчето приседна до нея с блеснали от любопитство очи.

- Защо - попита то. - Отива. Вана. Ти. - И посочи с ръка към върха на хребета, който Ханани не можеше да съзре от мястото си. Фенерът в ръката и очертаваше ярък светъл кръг, но отвъд него не се виждаше нищо. Силно се надяваше да са вече близо.

- Да го уча - отвърна тя, като се стараеше да използва по-прости думи. - Сънища. - Показа с жестове заспиване, като положи буза върху събрани длани.

Той се смръщи насреща и - замисли се.

- Защото… - Трескаво затърси нужните думи. - Отива. Вана. Към. Гуджааре. Ти учи сънища, защото?

Беше твърде трудно да обясни. Дори да говореше добре гуджаарейски, Таса си оставаше малко дете. Но тя знаеше колко болезнено Принцът преживява липсата на връзка между Таса и собственото му гуджаарейско минало. Вдигна пръсти пред очите на момчето, но без да го докосва.

- Даваш ли?

То се намръщи - в този момент заприлича много на баща си - но в крайна сметка любопитството взе връх. Кимна и затвори очи. Ханани допря върховете на пръстите си до клепачите му и бързо сътвори за него лек и приятен учебен сън. Ходила бе няколко пъти през живота си в двореца Яна-ян, обикновено за празника Хамиан. Показа го на Таса, като мина в съня през блестящите порти в огромния двор и спря пред подиума, от който по традиция Принцът на Гуджааре наблюдаваше хода на празненството. Подиумът не бе виждал Принц от десет години, но Ханани веднъж, още като дете, бе мярнала веднъж стария владетел, бащата на Ванахомен. Възползва се от бледия спомен, за да го извае в съня строен и горд, неподвижен като статуя върху извитата седалка, която му служеше за трон, с Ореола от злато и слонова кост зад главата му и малко над нея.

След това бавно и внимателно замести този Принц с нов: Ванахомен. Той седеше на същия трон с властен и високомерен израз на лицето, облечен в препаска от червена коприна, с огърлица от златни пластини и червен тюрбан, превърнал целия си образ в портрет под купола на короната от слонова кост.

Когато сънят свърши, Таса я погледна с удивление.

- Вана?

Ханани се усмихна и кимна.

- Гуджааре е Град на Сънища. Вана трябва да сънува хубави сънища, здрави сънища, за да може да ни управлява добре. Да бъде наш Принц. Разбираш ли?

Таса се намръщи, но не от неразбиране, усети тя. Той коленичи върху камъка и Ханани видя в очите му униние.

- Принц тука - каза момчето враждебно. - Предводител първо, при Унте, водач племе след Унте. Но…

„Той не ще се задоволи с това.“ - бе сигурна Ханани. Съзря едно ново прозрение в очите на момчето и съжали, задето му бе показала истината. Принцът бе раснал сред великолепие, каквото дори най-богатото банбарско племе не можеше да сънува. Като негов син Таса би могъл да има същото славно бъдеще… само че срещу страховита цена. Янаса го бе казала съвсем недвусмислено - банбарските деца принадлежаха към рода на майката, с неговите лели и баби, които да ги отгледат, с чичовци и вуйчовци, които да ги учат на мъжество. Банбарските мъже нямаха права върху собствените си деца, а само върху тези на жените от своя род. За да даде на Таса онова, което му се полагаше според традицията на Гуджааре, Ванахомен трябваше да го лиши от другото - което му предопределяше традицията на Банбара, както и от всички близки, които момчето познава и обича.

„Когато се върна в Гуджааре, ще загубя сина си.“ Спомнила си тези думи на Принца, Ханани проумя едновременно две неща. Янаса проявяваше не само великодушие, но и кураж, когато допускаше толкова голяма близост между момчето и неговия баща. А Принцът не бе толкова себичен и арогантен, колкото даваше вид.

Ханани въздъхна и докосна ръката на Таса.

- Моите баща и майка ме продадоха, когато бях по-малка от теб. Извадил си голям късмет с тези родители, които толкова много те обичат.

Той не разбра - позна по объркания поглед. Но ето че очите му изведнъж се разшириха. Таса скочи пъргаво на крака и измъкна от една гънка на робата си парче нащърбена скала- самоделен нож, както забеляза Ханани, която също стана. Момчето се обърна с лице към невидимата част от пътеката, извън светлия кръг на фенера, и застина с потръпващо от напрежение тяло.

Беше само Принцът, който се появи безшумно от мрака. Таса издиша и се отпусна с видимо облекчение.

Принцът ги приближи, загледан развеселено в смешния нож на момчето. Каза му нещо на хакти, Таса се сви засрамено и се опита да скрие незабелязано своето оръжие. Преди да успее обаче, баща му хвана ръката с ножа и приклекна да го разгледа. Поклати глава, но погледът му веднага омекна, когато спря върху Таса. Докосна с ръка бузата на момчето и Ханани си спомни неволно топлата длан на своя наставник.

След това Принцът се изправи и отвърза един от собствените си ножове, прикрепени към пояса му. Ръкохватката бе от полирана кост, а ножницата - красиво изработена от дебела кожа. Измъкна острието и лъскавата стомана блесна с отразена от фенера светлина. Прибра го, нави висящите ремъци около дръжката и подаде оръжието на Таса.

Той рязко вдиша и го пое с две ръце. Попита нещо с почтителен тон и Принцът кимна. Очите на момчето блеснаха. Избъбри въодушевено почти несвързани благодарности, притисна ножа към гърдите си и ухилен до уши хукна в мрака.

Принцът се загледа подире му и въздъхна така дълбоко, че едва не издуха булото пред лицето си.

- Глупостта на Вуджег дойде тъкмо навреме, макар че Янаса сигурно ще ми трие сол на главата.

- Ножът е опасен подарък в ръцете на едно дете.

- Така е, само че при банбарци момчетата, които мечтаят да станат воини, получават своя първи нож горе-долу на възрастта на Таса. - Той разгледа малкото каменно острие, което бе почти обикновено парче скала, а после го запрати в тъмното.

- Пък щом толкова много иска да има нож, подобре да е такъв, който няма да го подведе в случай на нужда.

Изглеждаше необичайно унил. Ханани не можа да открие и следа от характерните за него подигравателност и надменност. Реши да подеме инициативата:

- Щом като е така, то Янаса…

- Янаса иска да го направи племенен майстор на сметките, пазител на сказанията или ковач. Какъвто и да е, само не и воин. - Сви рамене. - Само че той си остава мой син, макар и тя да съжалява за това.

Ханани се досети, че е чул разговора и с Таса. Скалите отразяваха всеки звук и в такава тиха вечер думите им бяха отлитали надалече.

- Но пък децата рядко следват желания от родителите път - продължи Принцът, като се настани колкото може по-удобно срещу нея, облегнал гръб на една отвесна скала. - Твоите сигурно са останали доста изненадани от житейския ти избор.

Ханани сплете пръсти в скута си.

- Моите вероятно не се сещат многомного за мен, ако изобщо им се случва.

Той се подвоуми.

- Каза, че са те продали.

- Да. Ние сме от селската каста. Една година реколтата погина. Дълг на женското чедо е да спасява семейството в такива случаи - аз помолих да ме продадат.

Принцът свъси вежди.

- Чувал съм, че стават такива неща при низшите касти, но… На колко години беше тогава?

- Видяла бях шест наводнения на реката.

- Шест! - Той поклати глава. - Ти не си могла да знаеш за какво ги молиш.

Ханани сви рамене. Не бе знаела, но какво значение имаше вече?

- И защо Хетава? - попита той. - Те нямат голяма полза от жени - или поне така стояха нещата преди тебе. Твоите са могли със сигурност да вземат повече, ако те бяха дали в някое селско семейство без дъщеря или пък в тимбалинова пушалня, или някъде другаде.

Ханани наблюдаваше танца на пламъчето от фенера под ледения дъх на лекия вятър. Движенията му бяха омайващи почти като заклинание за сън.

- Аз си го избрах - отвърна тя най-накрая. - Хетава е бил винаги така величествен в моите очи. Всичките тези изискани и мъдри жреци, и магията, и възможността да уча, колкото си поискам… Исках го, па макар и само за няколко години.

- Всъщност твоите родители са сторили онова, което те е направило най-щастлива, макар и не толкова полезна за тях самите. - Очите му я следяха неотлъчно над булото.

Тази мисъл никога не бе хрумвала на Ханани. За приетите в Хетава деца, майка ставаше Богинята Хананджа, бащи - Слугите на Хананджа, а многобройните други осиновени от храма - цяла армия братя и сестри. Увереността в това им помагаше по-бързо да забравят родното семейство през първите най-тежки нощи на самота и носталгия. В края на краищата, тази първоначална убеденост се превръщаше в действителност. Може би и тя самата бе извадила късмет с родители, които я бяха обичали достатъчно силно, за да поставят нейното щастие на по-предно място от собствения си интерес.

Ханани склони глава към Принца, благодарна за проявеното разбиране. Той сякаш се развълнува за момент, но веднага изправи снага и попита:

- Ще започваме ли урока?

- О да, разбира се. - Това бе груба, болезнена смяна на темата. Досега не бе срещала толкова чепат гуджаареец, по-див и от кисуатец. - Да видим. Може ли да те прегледам?

Той кимна утвърдително. Ханани се изправи и го приближи. Не и бе лесно да застане, както е нужно, с всичките поли и роби по себе си, но си помогна, като опря ръка на рамото му. Това го накара да сведе замислен поглед към дланта и.

- Нямаше натъртване - каза той.

- Какво?

- Където ме удари оня кисуатски войник. Спомням си, че тогава предложи да ме лекуваш.

Ханани беше забравила. Това я накара да се почувства неловко, особено като се сети, че той бе направил опит да я отърве от същото, което Азима и бе причинил след това.

Не можеше, не биваше да задържа тази мисъл.

- Затвори очи - нареди тя. Думите и тонът и бяха също толкова груби, колкото неговото усилие да смени темата на разговора преди малко. Гласът и прозвуча студено дори в собствените и уши. Студенина изпълни очите на Принца в отговор. Без повече приказки той полегна назад и притвори клепачи.

„Твърде много гняв има в сърцето ми, за да се заема с това“ - даде си сметка Ханани. Само че казаното бе вече казано, а урокът - започнал. Не и оставаше друго, освен да продължи.

Тя отпусна пръсти върху клепачите и потърси душата му. Трябваше да прегледа множество пластове не само в плътта, но и други места, изградени от воля и емоции. Всичко би протекло по-лесно, ако можеше да го приспи, само че бе особено важно да го изучи не само заспал, но и буден - дори повече буден, бе подчертал Мни-ини, защото щеше да обучава будното му Аз, независимо от това, в кои селения щяха да бродят. И Ханани задълба в неговата свирепост и самота, в гордостта и ревниво пазената му недостъпност, а когато проникна в голямата артерия над сърцето, откри душата, и тогава…

Какво?

Нещо се промени.

Вместо мрака зад собствените и клепачи тя се видя въвлечена в по-плътна чернота. В първия миг се обърка, но веднага разбра - вече не бе у Принца. Връзката бе непокътната - светла кървавочервена линия пресичаше пространството. Неговата умблике, която задържаше душата към тялото. Тази на Ханани също се виждаше в лишеното от форми пространство.

Ханани не обичаше безформието. Но тъкмо си каза това и наоколо просветля - изпъкнаха очертанията на Залата на Благослова. Всичко в сиво.

Междинните селения. Уплашена, тя се хвърли към нишите, където тогава бе зърнала - вече бе сигурна - силата, убила Даюхотем. Но там нямаше нищо. Върна се с олекнало сърце към статуята на Хананджа и подиума, и видя себе си, още едно нейно Аз, облечено в широка официална роба, издута от вятър, който не се усещаше.

Коленичило в нозете на Богинята, с нож в ръката - току-що подарения от Принца на неговия син - то мушкаше неуморно мъничка фигура, превърната вече в безформено червено светотатство.

Ханани изпищя. Другата Ханани спря и вдигна поглед към нея. Усмихна се през сълзи и пръски кръв.

„Не! Никога не бих…“ Ханани сграбчи обезумяла собствената си нишка и…

… се върна в себе си толкова рязко, че отскочи от Ванахомен, затаила дъх.

Той отвори стреснат очи и я погледна изненадано.

- Какво стана?

- Аз… Аз не… - Неориентирана и мудна, тя не бе господар на мислите си. Не видя ли той този страховит образ? Не помнеше ли собствените си сънища? - Не знам. Бях…

- Богове, трепериш като пияница. - Принцът посегна да и помогне и постави едната си ръка на кръста и, а другата на бедрото и.

На бедрото, също като Азима…

Паниката я обсеби, преди да се усети.

- Не ме докосвай! - Гласът и почти не се чу, думите също. Тя започна да рита и ръкомаха в стремеж да се откъсне от него. Спъна се в полите си и падна сред камънак и прах, задъхана и потна, разтреперана толкова силно, че едва успяваше да диша. Продължи да лази на четири крака, докато някаква препречила пътеката отвесна скала не я спря.

Зад нея настана дълбока тишина и страхът на Ханани започна да избледнява.

281

- Няма да те докосвам - каза Принцът. Говореше тихо, с приглушен глас. - С какво мога да помогна? Да доведа ли наставника ти, но ще трябва да останеш тук самичка.

Тя започна да се овладява. Треперенето отслабна, докато се изправяше опипом с усилие да запази достойнство. Обърна се към него.

- Н-недей. Съжалявам. Не знам защо… - Но знаеше много добре. И двамата знаеха. - Съжалявам.

- От всички хора на света ти си последната, която би трябвало да се извинява на мен - отвърна Ванахомен. Тя нямаше да обърне в момента внимание на тези думи, нито на скритото в тях съжаление. - Тук си в безопасност, Чирак-Лечител. Не ще позволя никому да те нарани. Никога повече.

Странно. Невероятно. Думите я успокоиха. А не би следвало. Нямаше никакви основания да му се довери. Но самият факт, че той, едничкият мъж наоколо, не направи опит да я докосне отново, криеше своя собствена убедителна сила и тя се успокои още повече. Той замълча, което бе добре - така можеше да се престори, че го няма и да потърси покоя вътре в себе си. Най-накрая Ханани събра сили и седна.

- Мисля - започна отчетливо тя, - че трябва да приключим с уроците за тази вечер.

Принцът бе приклекнал близо до примигващия фенер. Той кимна. За нейно облекчение не я попита за необикновените неща в своя сън, нито дали се чувства добре.

- Ще те изпратя до долу.

Тя се изправи на крака. Принцът взе фенера и я изчака да приближи достатъчно, за да вижда напред в осветеното пространство, но не толкова, че да я докосне. Ханани не го погледна. Поведе я мълчаливо назад към лагера.