Засенчено слънце

35. GGD Утеха

Ханани сънува Залата на Благослова в Хетава. След като почака доста време - то нямаше никакво значение в селенията на съня, но тя го забелязваше по навик от будния свят - откъм нишите за събиране на дан започна някакво раздвижване. Появи се Бирник Ниджири.

- Ханани - обърна се намръщен към нея той, - къде е Мни-ини?

Тя скочи на крака, слезе от подиума и се поклони над две ръце.

- Мъртъв е, Бирник.

По-скоро чу, отколкото видя как Ниджири вдиша дълбоко. Не каза нищо, но цялата зала потрепери - съвсем лекичко - при нейните думи. Понеже бе очаквала това - той също бе обичал Мни-ини, за нея бе съвсем лесно да удържи съня, да следва неговия ход въпреки напора на болката.

- Кошмарната зараза - обясни тя. - Някаква шадунка я донесе в банбарския лагер. Ние нищо не знаехме. Мни-ини-брат направи опит да я лекува.

Ниджири изпуска въздишка, която наподоби стон, и се обърна, за да положи длани върху статуята на Богинята, изваяна от нощен камък. Подобно нещо бе недопустимо в будния свят, но в сънните селения нямаше правила. Ханани вдига поглед и го съзря облегнат на нея, сякаш не можеше да се задържи сам на крака. Главата му не се виждаше, скрита в сянката. Тя приседна в основата на подиума, за да изчака.

- Дори в пустинята! - прошепна той и отново въздъхна дълбоко. - Мни-ини бе едничкият ми близък в Хетава, ако изключим Спътниците ми. Тази зараза е по-страшна напаст и от Жътваря. Индете етун ут Хананджа, нека върви в покоя Ти до края на всички сънища.

Ханани запази мълчание. Даде му време да изплаче мъката си, както бе прието. Когато най-подир я погледна, лицето му бе посърнало - той приближи, приклекна пред нея и хвана ръцете и.

- Прости ми, Ханани. Потънал в собствената си болка, съвсем забравих твоята. Нека ти дам покой…

Тя се изправи и отстъпи назад, колкото бе възможно по-учтиво.

- Сама ще го намеря, Бирник. Благодаря ти. Прин… банбарците са много мили. Помагат ми.

Той изглеждаше изненадан, но кимна.

- Заразата предаде ли се на други, преди да…

- Не. Смъртта на Мни-ини-брат и сложи край.

- На какво жестоко обстоятелство трябва да благодарим. -Той замълчава за момент. Тежка мъка затисна и двамата. После Бирникът тръсва глава. - Нямам много време. Предай на Принца следното: градът е дотолкова подготвен, доколкото успяхме да го направим. Ако нападне в скоро време, народът ще го подкрепи. Гневът им е достатъчно голям, за да въстанат и без него, но всички се надяваме да изчакат, докато удари часът.

Тя кимна.

- Ще предам съобщението, Бирник. Мисля, че всичко около Принца ще стане ясно в близките няколко дни.

- Добре. Пазителите са се разбрали с част от военната каста - малцината от Стражата на Залеза, които оцеляха, офицери от бившата армия, няколко наемнически отряда, уговорени да се завърнат и сражават безплатно. Те ще организират множество саботажи, щом войските на Принца ударят. С това ще разстроят кисуатската отбрана и ще осуетят успешното и прегрупиране. Останалото е в негови ръце.

- Разбирам, Бирник.

Той замълча и я погледна изпитателно. Предпочела бе да се появи в банбарските дрехи от Янаса, вместо с червената препаска. А неговите очи на Бирник положително бяха открили и други, не толкова очевидни промени.

- Наистина ли си добре, Ханани?

Тя бе подготвена за подобен въпрос, но това не го прави по-лек.

- Подобре съм, отколкото бях преди, Бирник, и се надявам с течение на времето да стана още подобре. Само че… - Тя се подвоуми, а сетне реши да открие сърцето си, понеже той и така бе усетил какво скрива в него. - Не съм сигурна дали изобщо някога занапред ще бъда добре. Мни-ини… Той и… Даюхотем… - Тя сведе глава. - Знам, че трябва да обичаме всички наши братя, но в цял Хетава нямаше друга жива душа, която да ми е по-близка от тях двамата. Без тях съм като пусната в реката лодка без кормило - блъскам се напосоки към бурните вълни на морето.

На лицето му бе изписано състрадание, каквото не бе виждала никога по-рано.

- Разбирам - каза Бирникът съвсем тихо. Ханани му вярваше напълно. - За жалост, не мога да ти помогна. Сънната кръв има само временно действие. Тя е напълно в състояние да облекчи болката за определен период, докато е все още прясна и заплашва да се разпространи, като нанесе множество поражения. Извън това е подобре душата да се излекува от само себе си… - Той се сепна. - Всъщност ти си Лечителят тук.

- Само на плътта - възрази Ханани. - Вие, Бирниците, винаги сте се грижили за здравето на душата.

Усмихна и се толкова нежно и мило, че тя се запита как бе могла изобщо да го мисли за студен.

- Нещата се застъпват на множество места, Чирак-Лечи-тел. От твоя наставник го знам.

Преди да успее да каже каквото и да било, той погледна неочаквано встрани и се намръщи.

- Трябва да тръгвам. Моят сънуващ се събужда.

Както всички Бирници, и той не можеше да сънува. Бе дошъл при нея посредством чужд сън, на някой послушник или чирак от Хетава, или пък на Слуга от друг Път. Чудно бе обаче защо просто не бе поставил джунгисата на челото на заспалия, за да го задържи в това състояние.

- Всичко хубаво, Ханани - казва той и се отдръпна назад. - Даю и Мни-ини не бяха единствените ти приятели в Хетава, независимо от това какво мислиш. Ти не си сама. - И като вдига ръка за сбогом, Ниджири изчезва.

Ханани отвори очи в полумрака на шатрата. Не можеше да определи часа, но шумът от празненството навън бе заглъхнал. Все още се чуваше на много места из лагера, но музиката бе станала по-тиха и бавна. Не се чуваха деца да търчат и крещят наоколо, което значеше, че поне тяхното време за лягане е минало.

Главата и бе все така отпусната върху рамото на заспалия редом с нея Ванахомен, чиито клепачи потрепваха в съня. Какво ли би казал Бирник Ниджири за нейното решение да го обучава в сънуване? Дали бе научил за това от Лечител Мни-ини? Доколкото познаваше наставника си - надали. А какво ли би казал Ниджири за присъствието на Ванахомен в леглото и, колкото и невинно да бе то? Тя нямаше да е първата жертва на клюки и слухове в Хетава. Пример в това отношение бе самият Бирник Ниджири, а един от Пазителите, Ренамхут, имал, разправят, жена и щерка в занаятчийския квартал. За Учителя Иде пък се знаеше, че харесва тъмнокожи като шуна чираци. Всъщност, ако се съдеше по приказките, доста от послушниците и жреците в Хетава поддържаха тайни връзки, макар сигурно по-голямата част от тях да бяха чисти измислици или преувеличения. Ханани така и не можа да разбере защо Мни-ини толкова държи да демонстрира дистанцията помежду им, след като половината Хетава ги подозираше така или иначе, а пък другата половина сама имаше какво да крие.

Въздъхна, усетила ръката на Ванахомен върху гърба си. Бирник Ниджири би разбрал, реши най-накрая тя. Самият Принц не беше Бирник и нямаше как да и даде сънна кръв, но пък имаше бирническа дарба да усеща кой се нуждае от утеха. Тя би рухнала без неговата помощ. Мни-ини. Затвори очи, като остави болката да я залее за момент. Все едно някой бе бръкнал вътре в нея, за да изреже самата и душа. Оставената празнота пареше като прясна рана по краищата - нищо не би могло да я запълни отново. И все пак присъствието на Ванахомен я облекчаваше.

Обезпокоена от собствените си мисли, тя се завъртя в търсене на по-удобно положение. Ръката и, отпусната върху неговия корем, напипа грапаво място - белег. Изненадана -лекуваната от нея рана не би трябвало да остави белег, - тя го проследи с пръсти и установи, че е от друг тип нараняване. Разрезът не бе дълъг, но дебелината и формата бяха притеснителни. Както и самото място - точно под гръдния кош. Раната е била дълбока и бе зараствала зле - отваряла се бе поне веднъж.

- От назъбен нож е - обади се Ванахомен.

Каза го тихо, но Ханани въпреки това подскочи. Усети ръката му да разтрива успокоително гърба и, от което едва не рипна втори път. Забелязала бе, че банбарци постоянно се докосваха един другиго, което в Гуджааре въобще не бе прието - небрежно сплитане на ръце по най-различен начин, ръчка-не, нежни ласки към деца и дори към животни. Ванахомен бе живял достатъчно дълго между тях, за да възприеме някои от обичаите им. Неговите безгрижни непринудени докосвания и се струваха екзотични и притеснителни.

Последните думи и направиха силно впечатление.

- Назъбен нож? Защо някой би използвал подобно нещо срещу друг човек?

- За да му причини болка, предполагам. Освен това, сигурно допринася за инфектиране. Аз щях да умра само от треската. - Гласът му бе натежал от съня. На светлината на Сънната Луна тя забеляза, че дори не е отворил очи. - Глупаво е да се използва в битка. Вероятността да се закачи на нещо, точно когато не трябва, е много голяма. Само че този, който ме нападна с него, не беше воин. Просто обикновен страхливец, каквито са всички търговци на роби.

Ханани поклати глава, смаяна от обстоятелството, че въобще е оцелял без помощта на Лечител.

- Роб ли си бил?

Той кимна и се прозя, но вече поразбуден.

- За кратко време. Двамата с майка ми и Карис. Пипнаха ни дамлушки търговци, докато бягахме в северна посока от града. Дебнеха там като лешояди, за да отвлекат когото им падне от Гуджааре, понеже знаеха, че войската е заета със съвършено друго в момента. Явно гуджаарейци се славят като добри роби - здрави, образовани, без склонност към насилие. - Ванахомен изкриви устни. - И макар да ни придружаваха остатъците от Стражата на Залеза, те надделяха. Надявали се бяха да заграбят от нас и богатства.

Ханани се смръщи и погледна надолу към китките му. И преди бе забелязвала белезите там, макар да личаха едва-едва.

- Оковавали са те.

Той кимна отново и най-накрая отвори очи.

- Караха ни на юг, понеже ги беше страх да продадат гуджаарейци толкова близо до родината им. А на юг можеха да ни разделят, да не говорим, че щеше да стане много по-трудно да се откупим или избягаме. И аз предизвиках главата на кервана на някаква игра. Даже не помня каква. Ако спечелех, трябваше да ни продаде още на това място. Спечелих, но оня не обичаше да губи. Докато ни готвеха за продажба, ме нарани и превърза така, че да не личи. Трябваше да се преструвам на здрав, все едно ми няма нищо - иначе никой не би пожелал да ме купи.

Ханани затаи дъх. Подобно деяние говореше за истинска поквара, само че из тия земи, вън от обсега на Бирниците, покварените души явно се срещаха по-често и от мравки.

- И те купиха банбарци?

- М-м-м… първата жена на Унте. Видану. Когато видя раната, побесня. Тогава ни спаси майка ми, тъй като мен вече ме тресеше, а Видану била готова да ме убие, за да ме отърве от страданията. Майка ми се спазарила с нея, като и предложила всички скъпоценности, които бе успяла да вземе от Гуджааре. Скрили ги бяхме в една пещера, преди да ни пипнат дамлушите. По този начин тя се показа имотна жена в очите на банбарци, а покрай нея - и аз. И така, те ни освободиха. А Карис… Видану трябваше да се върне у дома с нещо. Но след като майка ми успя да изгради нашето благосъстояние - винаги е била оправна в това отношение - ние откупихме и него. А пък сега не ще да го освободим, защото притежанието на роби повишавало авторитета на съответния род. Инат дъртак.

Ханани слушаше всичко това и в същото време продължаваше да опипва ръбовете на белега. Заради непознатото досега усещане - не бе виждала много белези. Магията не оставяше следи. Погледът и забеляза друг дефект върху кожата на Принца - малка вдлъбнатина с размерите на стъклена монета, изрязана точно под основата на гръдната кост. Седна в постелята, изпълнена от любопитство и видя още два белега - един над бедрената кост и друг - в опасна близост до сърцето. Ако зад всеки от тях стоеше по една подобна история, нямаше какво да се чуди, че у този мъж е останал толкова малко покой.

Кожата около белезите бе мека като на бебе. Толкова нежна, а колко насилие бе изтърпяла. Тя прокара пръсти по цялото протежение на гръдната му кост, после проследи очертанията на мускулите по едната му ръка. В хода на своето обучение Ханани бе проучвала множество тела на Взети - знаеше наименованията на всяко сухожилие и всяка кост. Търсила бе из вътрешни органи без имена, за да открие вечно сменящата своето място душа, но всичко това бе по-различно от огледа на едно живо, дишащо и цяло същество. А колко малко бе нужно, за да се превърне устойчивата наглед цялостност в пепел. Един ден и Ванахомен щеше да заприлича на останалото от Мни-ини - нищо в малка урна. Всичко съществено от него щеше да се премести в Ина-Карек.

Толкова бе важно да се цени живота, да се пази и разбира в неговата завършеност, докато все още бе живот.

- Принце - проговори тя. Очите му бяха все така приковани в нея - сега леко озадачени. Нежният допир бе банбарски обичай, не гуджаарейски. Нейните проучвания го бяха объркали. - Ти гуджаареец ли си?

Той се вцепени, обзет от внезапен гняв.

- Отлично знаеш, че съм…

- Постъпваш много повече по банбарски, отколкото си даваш сметка, така ми се струва - каза тя и продължи да изучава тялото му. Сега бе насочила внимание към дишането. - И мисля, че знам защо е така. Тук е по-безопасно да бъдеш банбарец, а не гуджаареец. Всъщност по-лесно е да бъдеш какъвто и да е, само не гуджаареец. - Тя млъкна, все така с ръка върху корема му. Мускулите под дланта и бяха по-напрегнати, отколкото бе нормално. - Но дали не е преструвка? Нещо като маска, която си нахлузил отгоре? Или сам си се превърнал в тази маска? Питам, защото прояви към мене доброта, но и жестокост. И аз не знам кое от двете е твоето истинско Аз.

Коремът се надигна леко при вдишването, макар Ванахомен да запази миг мълчание.

- И двете, предполагам - проговори най-накрая. - Не е нещо, за което се замислям. Почти половин живот съм вече сред банбарци. Когато съм тук, мисля като тях. Дори самите ми мисли са на хакти. Но когато съм с теб или с твоя наставник… - Той въздъхна. - Май трябва да стана мъничко повече гуджаареец. Много странно е това усещане - да бъдеш двама души едновременно. - Подвоуми се за миг, а после отпусна ръка надолу и улови нейната. Усети го да търси лицето и. - Само че жестокостта не е банбарска черта, Ханани, ако това си имала предвид. Тази страна от моя характер си е също така гуджаарейска - идва от баща ми. Самата ти ми помогна да проумея това през последните няколко дни.

Тя кимна.

- Харесва ли ти тази черта? Да бъдеш свиреп като баща си?

Той не отговори известно време. Когато заговори, гласът му бе съвсем тих и изпълнен със срам.

- Не. Тя просто ми е необходима. Без нея нямаше да оцелея толкова дълго. Но не я харесвам.

Ханани кимна с разбиране. Стана права и си събу сандалите, за да се заеме с нелеката задача да се освободи от всички подрънкващи гривни и украшения, с които я бе накичила Яна-са. Прибра ги в специално предназначената за тях декоративна торбичка.

- Значи не си покварен.

Ванахомен се подпря на лакът и я погледна навъсен.

- Добре е да го знам. Какво правиш?

- Събличам се. - Сама се изненада от своето спокойствие.

Зад нея настана внезапна напрегната тишина. Тя изхлузи

през глава горната си риза и я окачи на някаква кука. Когато се извърна към него, Принцът бе втренчил в нея остър поглед.

- Това не ми харесва, Ханани.

До гуша и бе дошло от хора, които и говорят така, сякаш не можеше сама да осъзнае какво прави.

- Не изисквам. Моля. - Прекрачи падналите на пода поли. Той ги проследи с поглед, докато се смъкваха по краката и, сякаш не можеше да повярва на собствените си очи. - Обръщам се към банбарската ти половина. Или към по-добрата ти половина - както предпочетеш. Имам нужда от секс. Ще го направиш ли с мен?

Когато се обърна отново към него, след като окачи и полите на куката, върху лицето на Ванахомен бе изписано нещо, наподобяващо ужас. Сграбчил бе собствената си риза и я притискаше към гърдите си така, сякаш се готвеше да я пропъди с нейна помощ.

- Пак ли започваш да се побъркваш?

- Никога не съм се побърквала. - Той я бе върнал от самия ръб на безумието и Ханани му бе благодарна за това. Може би не беше честно да иска още от него, само че никой друг нямаше да разбере. Трябваше да се надява, че онази част от него, която бе Бирник, макар и съвсем неоформен, ще поиска да и се притече отново на помощ.

- Ти май си сериозна. Но това е… - Той застина, докато жената развързваше бельото си, за да го запрати в една кошница.

- Наистина го искаш.

Ханани махна леката камизолка, която носеше над платнените превръзки за гърдите. Когато я свали от себе си, забеляза развеселена, че погледът му бе прикован към тази част от тялото и - все едно не я бе виждал преди, докато бе в премяната на Лечител. А може би гърдите и не му бяха били интересни под мъжко облекло? Захвана сложния процес по развиване на превръзката, а Ванахомен я гледаше така, както жаден - вода в пустинята.

- Очевидно го искам, Принце.

Той погледна нагоре повече от разтревожен.

- Но ти не ме обичаш.

Забележката му я изненада.

- Не, не те обичам. А трябва ли?

През лицето му пробяга нещо като полуусмивка, полугри-маса.

- Предполагам, че не. Няма как да те обвини човек в липса на прямота, жено от Хетава. Това поне ти признавам. - Ванахомен стана и най-накрая се обърна с лице към нея, все още притиснал ризата до гърдите си, но без да я облича. - За целта трябва най-малкото да ми се довериш и… - Погледна встрани.

- Както сама каза, бил съм жесток към тебе.

Ханани въздъхна и се запита да не би да е сбъркала някъде. Този мъж бе толкова проницателен, ориентираше се толкова бързо. Надявала се бе просто да следва нагона си, а не да изсипе цял куп приказки. Макар че бе редно да очаква и това - когато човек е до такава степен подчинен на чувствата си, не можеше да вземе решение, преди да им е отдал дължимото. Мни-ини и го бе обяснил това много отдавна, когато го попита защо е станал доброволно неин наставник. „Това не е въпрос, по който съм разсъждавал“ . бе и казал той. - „Видях, че се нуждаеш от наставник, а другите Лечители се дърпаха като опарени, сякаш полът ти е нещо, което може да ги опетни. Такава глупост -мисля, че това ме ядоса. И постъпката ми бе мотивирана от яд.“

Мисълта, че у Ванахомен се крие нещо от Мни-ини - колкото и неприятно да би намерил сам той подобно сравнение

- накара Ханани да се примири по-лесно със своето решение.

- Пуснах те в сънищата си - каза тя. - Видях тайните на душата ти и споделих с теб някои мои. Тялото… - Тя сви рамене.

- То може да бъде лекувано, променяно, ликвидирано. Лесно е за манипулиране. Душата обаче крие смисъл, трайност… -Бръчката между веждите му стана по-дълбока и той потъна в мълчание. Толкова бе трудно за обясняване, а тя не беше Учител.

- Значи това не означава нищо за теб. - В гласа му прозвуча горчивина, а тя не разбра защо. Пристъпи по-близо и го докосна, за да проумее, но той не я погледна. Дали не се бе обидил, защото искаше да се възползва от него по този начин? Може би. Или пък все още бе възможно да го привлече с истината?

- Не, Принце.

От толкова близо миришеше на пот и пясък - но също и на билки, подобни на онези, които се използваха в Гуджааре за баня или лечение. Анасон и невен, каквито бе забелязала да растат из каньона, но и нещо по-изискано, купено навярно в Гуджааре - отлежала амбра. Тя и напомни за Хетава, където се използваше като благовоние. Ето още един лукс, приеман от нея без въпроси, също като червената препаска - виждала бе амбра на пазара и тя бе невъобразимо скъпа. Въобще не остана изненадана от факта, че Ванахомен, въпреки изгнанието и оскъдицата на този варварски живот, бе намерил начин да се поглези мъничко като истински Принц.

Тя се усмихна и отново докосна белега под гръдната му кост. Принцът се изпъна - може би от изненада. Варварска кожа, гуджаарейски кръв и кости. Той се възприемаше като двама души едновременно, обаче Ханани виждаше пред себе си само един.

- За мен това е живот. - Срещна очите му. Опитваше се да говори на предпазливата сдържаност в този поглед. - Това е плът. Тя е… болка и слабост, и други неща, които ме плашат. Но плътта е нещо, което мога да поставя под контрол, Принце. Мога да я направя по-силна. Мога да я лекувам, когато нещо при нея кривне от правия път. И сега имам нужда от тази увереност. Разбираш ли какво искам да кажа?

Лицето му се сгърчи в няколко последователни изражения - всичките прекалено бързи, за да ги разчете.

- Аз… да. Макар да звучи необичайно, да. Но какво ще стане с клетвата ти на Слуга, Чирак-Лечител? Толкова много вече взех от тебе. Не бих искал да добавям още.

- Клетвата е нещо, от което се отказвам аз - никой не те кара да отговаряш за нея. - Ханани вирна брадичка. - Може би утре ще мога пак да се отдам на Хананджа, изцяло и без угризения. Но сега… - Тя въздъхна. Чувстваше се едновременно млада и престаряла, неописуемо самотна. - Освен това Хананджа е получила от мен предостатъчно, Принце.

„Повече, отколкото имаше право да вземе.“ Само че това не изрече на глас, защото той бе достатъчно гуджаареец, за да се притесни от подобни думи.

Ванахомен погледна изпитателно отпуснатата върху ръката му нейна длан, след това лицето и. Ханани нямаше представа какво иска да открие там, но миг по-късно той въздъхна. Пусна съвсем преднамерено ризата си да падне на пода.

- Плътта не е само болка - каза той тихо. - Не трябва да мислиш така.

Тя сви рамене и продължи да размотава превръзката от гърдите си.

- Само такава я познавам.

- Мога да ти я покажа в друга светлина. - Почти се засрами от тези свои думи.

Без да иска, Ханани се засмя.

- Ще ти бъда благодарна.

Когато и последната платнена лента падна на пода, той започна да я разглежда и това трая дълго - изучаваше я с поглед така, както преди малко тя го бе изучавала с допира на пръстите си. Когато се събу, напълно готов за нея, тя обърна гръб на възглавниците, за да се отпусне отгоре им. Ванахомен я спря с ръка върху рамото, а сетне - за нейна голяма изненада - коленичи в краката и. Започнал бе да диша тежко, но в погледа му се четеше не само желание, но и благоговение.

- Жените са богини - промълви той. - Удоволствието е дан, която ти се полага. Такова е правилото в Гуджааре - поне това си спомням добре. Мой дълг на Принц е да се погрижа за пълното отдаване на тази дан. - Каза го без следа от присмех или ирония. Ханани го погледна учудено. И когато той разпери ръце и вдигна брадичка, предложил своята дан, нещо у нея, което си бе оставало свито от притеснение, независимо от всичките и думи, внезапно се отпусна.

Тя пристъпи по-близо, а ръцете му се сключиха около нея в най-нежна прегръдка.

Ето го проявлението на най-висш покой: тишината. Те бяха гуджаарейци. Не им трябваха викове, стенания, имена, нашепвани в израз на гордост или всеотдайност. Той не и натрапваше нищо, което тя не искаше; не я лишаваше от нищо, което тя жадуваше. Когато се движеше насреща и, тя изучаваше увереното движение на мускулите му, ритъма и силата на неговото дишане, начина, по който всяка нейна въздишка или допир насочваха и пренасочваха жизнените сили в чудото на неговата плът. Това, а не разните сънни истории, бе истинската магия, въплътена в гореща кръв, и жлъч, и слуз, и жизнено семе. В апогея на всичко това Ханани съсредоточи тази нова магия в молитва за Мни-ини, та да може Богинята да прибере душата му у дома. И в рамките на този затаен дъх, докато Ханани се носеше едва ли не извън себе си, Аватарът на Хананджа я притисна силно, разтресе се цял в нея и прошепна едва чуто в ухото и:

- Да.

Тя затвори очи, изпълнена от благодарност и покой.