Засенчено слънце

21. G0D Капанът е заложен

Ханани завари Мни-ини в шатрата, седнал върху купчина нови постелки, донесени от банбарци, с отпусната глава и затворени очи. Можеше и да спи, но по-вероятно бе да се моли. Това и напомни, че самата тя не го е правила от много дни. Но когато приклекна на килима, за да погледне наставника си в лицето, установи, че точно сега няма желание. За да намериш покой в Ина-Карек, трябва да си в мир със самия себе си. А тя не можеше да си спомни кога за последно е било така.

И все пак близостта до тялото на Мни-ини даваше утеха, макар душата му да бе на друго място. Тя се сви върху постелките до него и положи глава на бедрото му - нещо, което не бе правила от времето, когато беше послушник. Постепенно той започна да отклонява нейните прегръдки и други прояви на детинска привързаност горе-долу по времето, когато дойде женският и цикъл. Не защото не му бяха вече приятни, бе я уверил той, а защото като единствената от женски пол, прехвърлила детската възраст в Хетава, трябваше постоянно да съблюдава приличието не само по съдържание, но и по външен вид.

- Ти си ми дъщеря - бе и казал той, - само че в градовете от горното течение нерядко се случва мъж на моите години да вземе за съпруга момиче на твоите. Хората няма да забравят това само защото ти и аз не се сещаме за него.

Ханани никога не го бе разглеждала в такава светлина -нито до онзи момент, нито след това. Подобна мисъл не и бе минавала за никого от Братята и в Хетава - нито веднъж през всичките години, прекарани сред тях.

А ето че сега вкусът на Принца бе върху нейните устни.

Тя потрепери. Ненавиждаше спомена за тази целувка, но я пазеше в съзнанието си, усещаше я отново и отново. Той я използва. Това бе очевидно дори при нейния никакъв житейски опит. Мразеше я - нея и всичко, което и бе скъпо. И пак тя продължаваше да усеща как пръстите му отмятат косите и зад едното ухо.

Затвори очи, пожелала от все сърце да бе отказала предложеното от Ниджири изпитание. Прииска и се пак да е там, в тясната килия на Хетава, където винаги се бе чувствала на сигурно място - далеч от мирската суета.

Една ръка се отпусна върху косите и, погали ги внимателно, а златните дрънкулки звъннаха тихичко.

- Скоро ще можем да си вървим у дома - промълви Мни-ини. Винаги го бе бивало да отгатва настроенията и. Тя затвори очи и преглътна сълзите си, защото Слугите на Хананджа не плачат.

Наставникът въздъхна и продължи да я гали.

- Ще ти олекне ли, ако кажа, че разговарях с Ниджири?

- Какво?

- В съня - поясни той. - Нищо сложно няма. Уговаряме си място за срещи в Ина-Карек - някой особено силен образ, важен за двама ни по сходни причини, - и определяме време, по което и двамата се отправяме натам. В дадения случай - Залата на Благослова, при първия изгрев на Сънната Луна по новолуние на Будната.

Ханани се намръщи.

- Бирник Ниджири ти е казал предварително кога ще се срещнете?

- Да. - Усмивката на Мни-ини стана кисела. - Не сподели защо трябва да си уреждаме среща - само че било нужно. Казах му ясно какво си мисля - за това можеш да бъдеш сигурна.

Ханани седна, но не толкова бързо, че да се освободи от ръката му.

- Защо той постъпи така с нас, Мни-ини-братко? Тези хора могат да ни убият. За тях покоят не значи нищо…

- Знам. Но засега се справяме добре, не е ли така? От онова, което ми каза той, май излиза, че сме в по-голяма безопасност, отколкото хората в Гуджааре.

Ханани се намръщи още повече.

- Онзи кошмар е поразил и други?

- Да, има трийсетима заболели. Залата на Отдиха е пълна с тях, но не това имам предвид. Вчера Бирниците са осъдили и събрали Последна Дан от двамата кисуатски войници, които са те заплашили.

Ханани затаи дъх. Съзнанието и се изпълни от образа на потъналия в пламъци Хетава.

- К-кисуатци - прошепна тя. - Те предупредиха, че всяко посегателство над техни войници ще бъде четворно възмездено. Ако нападнат Хетава…

- Не, Ханани. Не са толкова глупави, че да поставят под въпрос своето владичество в Гуджааре заради двама покварени мъже. Преди Бирникът да ги осъди, войниците опитали да отвлекат една Сестра, а сега напрежението в града е много голямо. Ниджири смята, че кисуатците ще изчакат народът малко да се поуспокои, преди да предприемат нещо. - Мни-ини въздъхна и разтри очи със свободната си ръка. - А когато решат да действат, кой би могъл да каже какво точно ще направят? Така че се моля на боговете нашият млад царствен приятел да тръгва час по-скоро към града и когато най-сетне започне кампанията, да успее.

Споменаването на Принца напомни на Ханани за следобедното лечение и онова, което се случи после. Тя сведе поглед и пропъди този спомен, като съсредоточи мисълта си върху по-важни неща.

- Трябва да ти кажа нещо, Братко. Днес следобед лекувах Принца. Имаше плитка рана на корема, мисля, че от нож. Но не това ме тревожи. - Тя поклати глава. - Мни-ини-братко, той има дар за сънища.

- Той как… - Мни-ини замълча и се замисли. - Това ще е по наследство. Бирник Ехиру му беше чичо. Силен ли е талантът му, как мислиш?

Ханани преглътна - спомни си лечебния сън. Опитала бе да сътвори проста обстановка - банбарска шатра с цепнатина в една от камилските кожи. Но преди да убеди съзнанието му да я закърпи, той пое контрола над съня и я запрати в една мрачна Гуджааре, над която като ненаситна паст бе надвиснал чудовищен черен облак.

- Не можех да направлявам сънищата му - каза тя. - Той ме разкарваше из Ина-Карек както си иска. Тук не става дума за контрол - не вярвам да го е направил съзнателно. Ако го бяха научили обаче - ако бе опитал, - мисля, че можеше да ме задържи там, колкото пожелае.

Но в момента, когато бе изникнал мрачният Гуджааре, тя усети, че и Принцът не харесва това място. Нещо в сънния пейзаж го плашеше - него, мъж до такава степен изпълнен от гняв, че бе чудно как изобщо намираше място за страх. Но именно заради този страх той и позволи да го върне към нейния по-кротък, по-обикновен сън на пустиня, тихо утринно небе и скъсана шатра. Бе я закърпил почти несъзнателно.

- Не съм усещала друг път такава сила, освен у Бирник Ниджири - заключи Ханани. Впрочем не бе сигурна, че и при него бе толкова голяма.

- Такъв талант. Богиньо! Ние винаги сме внимавали много с родословието на Залеза. При тях е пълно с най-различни луди. Просто не ми се вярва, че сме пропуснали точно този. - Мни-ини се замисли. - От друга страна, Принцът… ъ-ъ-ъ… Кралят, искам да кажа, бащата на Ванахомен… той кроеше десетилетия наред планове срещу Хетава. Така че дори да са проучвали Ванахомен, Принцът все е намерил начин да подкупи някого, за да прикрие резултатите.

Ханани само поклати глава. Усети, че е твърде изтощена от събитията през деня, за да разсъждава. Беше се стъмнило и в шатрата на Мни-ини настана мрак. Светеше един единствен фенер, който явно бе запалил преди молитвата си. Отвън се чуваше жизнерадостна мелодия от лютня. Някакви хора пляскаха и припяваха в такт. Банбарският празник на слънцестоенето започваше.

- Той не е луд - каза Ханани.

- Сигурно. Не мога да си представя, че тия варвари щяха да го подслонят, ако беше. Но щом наистина притежава такъв талант, е въпрос само на време.

Ханани поклати глава и се изправи, с известно затруднение заради непривичните поли на новите си дрехи.

- Имам нужда от почивка, Братко. - Чудатостите на банбарците и безконтролният хаос в техните обичаи и начин на мислене я бяха изтощили. Нямаше да казва на Мни-ини за онази целувка - самата тя не можеше да я разбере. Принцът навярно го бе направил само за да я измъчи.

Мни-ини я наблюдаваше, едва забележимо присвил вежди в израз на загриженост.

- Добре. Само искам да помниш, че всичко ще свърши съвсем скоро. Не след дълго ще омайваш хлапетата от Детската къща с разкази за приключенията си, за да ги привличаш на тълпи към лечителското поприще.

Ханани кимна и се усмихна измъчено на опита му да я развесели.

- Почини си добре, Братко.

- Остани в Нейния покой, Ханани.

Тя напрегна сили, преди да излезе от шатрата, но пак се оказа неподготвена за изблиците на чувства, които властваха отвън. Около буен огън наблизо се бе събрала тълпа, която окуражаваше с викове и смехове подрусващите се и скачащи около пламъците танцьори. Сюрия деца профуча край нея, като три от тях носеха някаква украсена с панделки играчка. Наложи се да спре, за да не я прегазят. Въздухът бе наситен с приятни ухания - пушек от горящи дърва, печено месо, тамян, чай. По-надолу, около друг огън, се бе събрала втора по-малобройна тълпа. Там двама музиканти бяха подкарали пееха фалшиво някаква друга мелодия. Съсредоточеното внимание на публиката показваше, че банбарците обичат музика, но за нейните гуджаарейски уши тя не бе нищо повече от шум.

Ханани тръгна към своята шатра, когато от тълпата се отдели една фигура и застана пред нея. Карис.

- Къде си ходила? - попита той с донякъде заповеднически глас.

Чувала бе, че е роб на Принца - мисълта гуджаареец да държи роби бе отблъскваща сама по себе си, но също и намеци, че е заемал някога високо положение в родината си. Може дори да бе жина, което предполагаше да му засвидетелства по-голямо уважение, но в дадения момент хич не и се мислеше за това. Беше уморена.

Ханани посочи безмълвно към шатрата на своя наставник. Очите му се разшириха. Хвана я за ръката и дръпна грубо настрани.

- На това място чужди мъже и жени не се срещат насаме -прошепна той в ухото и, - освен с една цел. Ако искаш цялото племе да те вземе за курва, готова да приеме всеки мъж, който я пожелае, продължавай да се виждаш насаме с твоя приятел-жрец!

Това бе прекалено. Тя изтръгна ръката си.

- Тия хора за нищо друго ли не мислят? Жената за нищо друго ли не служи? Наистина ли целият свят извън Гуджааре е само насилие и удоволствия, и пари, и… - Тя тръсна глава. - Нищо чудно, че Крал Еникет е искал да ги покори всичките. Почти съжалявам, че не е успял.

Отдалечи се и за нейна голяма радост той не я последва.

За щастие, шатрата и бе разположена срещу тази на Мни-ини, обърната с гръб към най-шумната музика и танци. Вътре бе тъмно. Ханани се запрепъва през чуждите килими и възглавници, за да рухне най-накрая върху купчината постелки и одеала, които би трябвало да са нейно легло. Купено с чирашката огърлица, за която се бе борила цял живот. Засмя се горчиво на тази мисъл и обгърна с ръце една възглавница, за да потърси някаква макар нищожна утеха.

Когато завесата се отметна и в шатрата нахлуха отблясъци от огньове, тя вдигна една възглавница, за да закрие очите си от тях.

- Остави ме на мира, ако обичаш - каза тя.

- Елин аанта? - Дълбокият глас не бе на Карис. Ханани вдигна глава, а мъжът изрече нещо друго - множество слова на хакти. Сред тях май долови името Ванахомен.

- Не те разбирам - каза Ханани. - Да не би да те изпраща Принцът? - Стори и се неуместно да използва малкото му име. Докато обитаваше будния свят, Принцът на Гуджааре нямаше име. Едва след смъртта той се превръщаше в нещо различно от своя сан. Но пък тези варвари го знаят само с това име. -Ванахомен?

Срещу отблясъците от огньове се очерта фигура на едър мъж. Той я погледа известно време, след което кимна, макар че не би могъл да я разбере, ако не говореше гуджаарейски. Но защо…

Мъжът влезе в шатрата и остави завесата да падне зад гърба му.

Ханани седна в постелята уплашена.

- Какво правиш? - Тя го чу да приближава, макар да не го виждаше в тъмното. - Карис каза, че тук мъжете не…

Той бутна нещо толкова близо до нея, че Ханани ахна -мъжът бе точно пред нея. Сърцето и заби като лудо. Опита да се измъкне от ложето, но една мазолеста ръка я сграбчи за глезена. Дръпна я назад и обърна по гръб. Тя изпищя и втора ръка запуши устата и. Пръстите опипаха най-напред наоколо, преди да затегнат хватката си. И тогава мъжкото тяло се стовари отгоре и толкова тежко, че тя едва намери сили да диша.

Отново бе в Гуджааре, застанала срещу войниците на Кисуа. Един от тях се надвеси над нея и цялото му същество излъчваше зло. „Знаеш ли какво щях да ти сторя, ако беше по-хубава?“

Мъжът задърпа дрехите и. Чу се звук от раздран плат и единият и крак се оказа свободен. Тя зарита с него в сляпа паника, но все едно риташе камък. Непознатият само изръмжа, премести тежестта си и изведнъж се оказа между краката и… „Ти не си беззащитна, Ханани. Дори тук и сега.“ - шепнеше гласът на Мни-ини в съзнанието и.

Тя хвана ръцете, твърди както колоните в Залата на Благослова, и заби нокти в тях. Мъжът изсъска и се изправи. В шатрата проблесна мълния - ударът я зашемети. Нямаше представа за колко време, но когато дойде на себе си, препаската и бе раздрана, а мъжът смъкваше гащите си. Тя с огромно усилие направи опит да се измъкне, но той просто я върна на място с едно небрежно движение.

Захленчи, осъзнала, че няма сили да го спре…

„Който лекува, може със същата лекота и да вреди.“

В съзнанието и шатри се разкъсваха. Насекоми хапеха. Колони се разбиваха на парчета.

Ханани се извъртя и опря длан в гърдите на мъжа. Всичкият страх и ужас, и болка, и гняв, които я изпълваха - да, гняв, - всяко ужасно чувство, което бе спохождало някога душата и през целия и живот, всичко това се събра сега в един възел у нея. И после той…

… се строши…

… и мъжът отлетя от нея, все едно ръката на самата Богиня го отнесе с един удар.

След цяла вечност завесата на нейната шатра се отметна отново, за да влезе втори мъж - този път с фенер в ръка. Заговори нещо, но думите му бяха лишени от смисъл - някакво дърдорене, което нейното съзнание отказа да осмисли. Очите и оставаха приковани върху неподвижната фигура в мрака, която постепенно, щом светлината приближи, се оформи в непознат банбарец. Тюрбанът и булото му ги нямаше, дрехите му бяха раздърпани, а гащите - смъкнати. Очите му бяха облещени, а езикът висеше надебелял навън от устата.

Влезлият мъж - Карис… Карис ли се казваше? - се вторачи в нея, а сетне, продължително, в трупа на пода. Без да обели и дума, бръкна в робата си, измъкна нож от някаква тайна гънка и коленичи, за да го забие в гърдите на мъртвеца.

Ханани изпищя.