Засенчено слънце

22. GGD Позор

Ванахомен се смееше от сърце, загледан в Таса, който бе застанал на глава, за да изпъкне сред останалите деца. Внезапно изникнал, Карис го докосна по рамото.

- Азима е изчезнал - промърмори той в ухото му. - За последно го видях да се навърта около аншерата на майка ти.

Значи стръвта вече бе примамила плячката към капана. Ванахомен не престана да се усмихва, изправи се и смигна на Таса за сбогуване. Момчето се търкулна по земята, изправи се и помаха замаяно с ръка, преди някакво дете да го въвлече в приятелска борба.

- Очаквах да изпрати другиго - проговори Ванахомен, докато се отдалечаваха. Появи се още едно момче, този път по-голямо, с поднос шишове от месо и зеленчуци. Ванахомен си взе с любезна благодарност и детето продължи нататък. Повдигна булото, за да отхапе. - Така че той самият да остане чист.

- Тогава някой от неговите хора ще приеме предизвикателството ти, както и честта да те убие. - Карис погледна към аншерата на ванахоменовата майка, където се издигаха шатрите на Лечителите. Бих и хвърлил едно око…

- Добре, върви.

Карис тръгна, а Ванахомен продължи разходката из лагера, като кимаше на поздравяващите го при среща воини и приятели. Както и очакваше, племето на Унте Юсир-Банбара, бе в приповдигнато настроение, приело подранилото пристигане на Дзике като добро предзнаменование за настъпващата година. Забеляза самия Унте сред група воини от Дзике да ръкомаха въодушевено и разправя подвизи от млади години. Ванахомен не бе изненадан особено от вида на цяла четворка банбарски жени, които се шляеха в близост до групата, като една се правеше, че настройва музикален инструмент, а останалите нахално хвърляха към новодошлите многозначителни жадни погледи. Едва не прихна от задоволство при това толкова предсказуемо поведение на жените, когато много по-приятна гледка прикова вниманието му и го накара да спре.

Край един от огньовете заобиколена от неголяма група седеше Хендет, заслушана в песента на някаква жена. Тя вдигна поглед към Ванахомен, когато я докосна, и се усмихна.

- Не ми се карай - каза майка му на хакти, а жените наоколо се усмихнаха.

- През ум не ми минава - отвърна той. Тя дори ухаеше на здраве. Едва преодоля порива да я прегърне пред очите на всички. - След като се чувстваш добре.

Тя отвори уста да го успокои и подскочи, когато двамата чуха писъка на жената от храма.

Макар да бе подготвен за него, писъкът смая Ванахомен, защото продължаваше и продължаваше, много по-дълго, отколкото би могъл да стигне въздухът на която и да е жена. И в този писък нямаше нито страх, нито възмущение, както бе очаквал. Имаше безумие.

Певицата млъкна насред дума, танцьорите край големия огън застинаха, затвори уста и Унте, недовършил своя разказ.

Проклятие! Измъкнал ножа, Ванахомен полетя в посока на звука, забелязал с крайчеца на окото, че неколцина воини го следват по петите. Трима стигнаха шатрата, когато писъкът най-накрая секна и Карис отметна завесата отвътре. Всички спряха - дори Ванахомен, който зяпна от изненада.

Жената седеше посред разхвърляни възглавници върху постелята си, стиснала глава с две ръце, с широко отворени, подивели очи. Поне едното - другото бе вече подуто и почти затворено. Цялата и страна откъм него бе лилава и погрозняла. Горните и поли бяха съдрани, долните - сцепени и съсипани, оставили нозете неприлично голи от бедрата надолу. В краката и лежеше проснат, разголен и съвсем определено мъртъв военният предводител на Дзике Азима. От гърдите му стърчеше дръжка на банбарски нож.

- Какво… - Никой от вариантите на ванахоменовия замисъл не предвиждаше подобен изход. Гласът му секна. Опита отново: - Какво, в името на боговете…

Карис падна на коляно пред него. Това не бе обичайната робска поза пред господар според схващанията на банбарци, но Карис винаги се подчертавал, че се приема за роб единствено и само пред Ванахомен.

- Принце, влязох в шатрата, понеже забелязах този мъж да се промъква вътре - каза той на гуджаарейски - и ми се стори, че чух шум от борба. Жената е от Хетава, няма как да го е поканила вътре сама.

Зад тях се разнесе тропот от множество крака. Чуха се гласове - питащи, ужасени, гневни. Внезапно всички замлъкнаха. През тълпата си бе пробил път Унте. Той спря и се вторачи в Азима, а сетне хвърли тежък поглед към Ванахомен.

Принцът поклати глава едва-едва с надежда вождът да забележи изписаното върху собственото му лице смайване. „През ум не ми е минавало подобно нещо.“ Надявал се бе да завари момичето побесняло от гняв, а предводителят - сконфузен, хванат по бели гащи. Да посегнеш на жена против волята и - на която и да е жена, стига да не е робиня или от вражеско племе - се смяташе за едно от най-големите безчестия, които можеше да навлече на главата си банбарският мъж. А пък да го стори в аншерата на съюзник, в нарушение на правилата за гостоприемство… Това би решило съперничеството помежду им по-категорично, от който и да било пряк сблъсък.

Ванахомен дочу гласа на Янаса, която гълчеше мъжете пред себе си, за да и отворят път. Излязла най-отпред, тя разбра всичко с един поглед, въздъхна и приближи Ханани. Жената от храма бе все така втренчена в трупа на Азима. Дори когато Янаса клекна до нея и я докосна внимателно по рамото, Ханани се дръпна като ужилена и остана вторачена в него.

- Ш-ш-ш-т, ш-ш-ш-т. - Янаса взе едно одеало от бъркотията зад гърба на Ханани и загърна момичето през раменете. С друго покри краката и. Обърна огнен поглед към мъжете. -Защо зяпате? Не виждате ли какво е станало тук? Махайте трупа от шатрата, преди да се е побъркала напълно.

Унте въздъхна дълбоко.

- Къде е Таджед?

- Тук съм… - Увит в одеало и придружен от една по-възрастна юсирка, вождът на Дзике си проправи път през тълпата и спря задъхан. - Азима! О, богове, Азима… - Приближи трупа и докосна увисналата му буза с треперещи пръсти. - Кой? Как?

- Аз го убих - каза жената от храма. Да не бяха замлъкнали всички, когато се появи Таджед, никой не би я чул, почти шепнеше. - Аз го убих.

- Ханани! - Ето го и другият жрец. Ванахомен се дръпна настрани, когато Мни-ини мина безцеремонно през множеството и посипа най-мръсни гуджаарейски псувни. Приближи жената от храма, но Янаса отблъсна ръцете му.

- Къде, бе? - Тя премина на гуджаарейски, за да я разбере, макар войнствената и поза и тон да бяха достатъчно красноречиви сами по себе си. - Само това и липсва точно сега - мъж да я пипа!

Лечител Мни-ини не бе изглеждал никога толкова вбесен, поне Ванахомен откак го познаваше. Гласът му затрепери от ярост.

- Тя е в шок, краво варварска, а нямаше да бъде, ако твоите хора не я бяха наранили! Марш от пътя ми!

В по-благоприятна обстановка Ванахомен щеше да се разсмее при вида на оттеглящата се в безпрекословно подчинение ошашавена Янаса. Жрецът се отпусна на коляно и взе ръцете на момичето в своите. Пое дълбоко въздух и я погледна право в очите. Преди да го направи, закри с тяло трупа на Азима. Тя вдигна поглед към него. Движенията и бяха бързи и трескави.

- Убих го, Братко. Аз го убих. - Затресе се цялата с такава сила, че Янаса потрепери, а жрецът едва успя да задържи ръцете и. - Аз го убих!

- Ш-ш-ш-т - промълви наставникът и затвори очи. Момичето веднага престана да се тресе и се отпусна заспало назад. Жрецът нагласи краката и върху постелята и оправи завивките.

Янаса въздъхна с облекчение и стана.

- Това е благослов. - Тя се обърна към Таджед с вкаменено лице. - В нашето племе мъж, който посяга силом на жена, заслужава смърт. Радвам се, че нашата гуджаарейска братовчедка е намерила за уместно да изпълни собственоръчно смъртна-та присъда.

Таджед подскочи.

- Ти да не си се побъркала? Тази робиня уби моя военачалник! - Простря ръка към Ханани. - Искам смъртта и!

Янаса сложи ръце на кръста си.

- Тя не е робиня! Къде си видял робиня със собствена шатра и с такова богатство? - Направи широк жест с ръка. Според банбарските разбирания шатрата бе все още оскъдно украсена, но дори чуждестранното око на Ванахомен забеляза, че племето бе оценило много високо огърлицата от Хетава.

- Не е робиня ли? - примигна сконфузен Таджед.

- Не е - чу се гласът на Хендет и Ванахомен се извърна, за да съзре майка си зад гърба си. Тя му кимна, докато излизаше отпред. - Лично аз я дарих с тази шатра. Двамата с моя син я приехме като близка съгласно обичая на нашата родина. - Тя склони глава към Таджед в малък израз на уважение от една високопоставена персона към друга и мълчаливо напомняне за всички присъстващи, че му е равна по положение.

- Тя е жрица за своя народ - обади се Янаса. - Вярно е, че не познава правилата за прилично поведение, но съм повече от сигурна, че през ум не и е минавало да кани този мъж в шатрата си. - Хвърли унищожителен поглед към трупа Азима. - Тя ми каза, че не е познала мъж в живота си; че и е забранено от Богинята на Сънищата; че ще остане девствена до своята смърт.

- Девствена? - Таджед се вдърви, прозрял истината. Ярост обагри лицето му. Обърна се и хвърли към Ванахомен поглед, пълен с най-чиста омраза.

Принцът вирна брадичка. Девствеността не струваше пукната пара в Гуджааре - едно неудобство, от което в повечето случаи се освобождаваха още при навършване възрастта на избор, - но за банбарци това бе състояние с огромна стойност. Изнасилването на девственица нарушаваше с един удар половината им закони. За много по-малко от това отделни родове започваха дълголетна вражда и между племената избухваха войни. Таджед нямаше да повярва никога, че убийството на Ази-ма не е предварително замислено от Ванахомен.

Не му оставаше друго, освен да изведе тази работа докрай.

- Има различни обичаи, братовчеде - обърна се Принцът към него, посрещнал със спокойствие яростта в погледа му.

- Възможно е Азима да е изтълкувал неправилно странното поведение на момичето като признак за лесна достъпност или като покана. Стават грешки. При все това… - Той влезе в шатрата и отиде да погледне гуджаарейката. Мъжът-жрец бе допрял пръсти до клепачите и - включително и до моравия. Под погледа на Принца, подутината започна да спада. - Чудно е, че Азима я е ударил, нали? Още по-чудно, че е намерила сили да го намушка след подобен удар. Би могла да загине от него.

- Извърна се към Таджед, чийто гняв се бе стопил под сянката на болезненото прозрение. - Една робиня изобщо нямаше да се противи, нали така? Те си знаят мястото. Всъщност робиня не остава сама в шатрата на своя господар, освен ако той не и е наредил. Да не би Азима да си е помислил, че влиза в друга шатра?

Таджед сбърчи неловко вежди, когато Унте го погледна с присвити очи. Личното пространство бе сред най-уважаваните житейски ценности в очите на банбарци. Аншератът на един род бе нещо като малка държава в по-широките рамки на племето. Той се управляваше от най-старшата по положение особа от женски пол. В неговите предели мъжете спокойно сваляха булата си, стига стопанката да позволеше - жените можеха да се събличат или отдават на всякакви наслади, без да уронят собственото си достойнство. Никой нямаше право да влиза в чужд аншерат неканен, освен в случай на крайна необходимост.

- Сигурно е станала грешка - промърмори Таджед.

- Каква? - попита Унте. Гласът му бе спокоен, но само някой глупак не би усетил скрития в него гняв. Ванахомен бе благодарен за тази подкрепа, но тук имаше и друго: цялото племе Юсир бе отговорно за смъртта на военачалника на Дзике. Унте трябваше да разнищи въпроса докрай. - Да нахлуе в шатрата на една почтена жена, да я набие, да се опита да и отнеме нещо, което си е само нейно и което единствено тя може да реши кому да отдаде? Или да наруши неприкосновеността на аншерата на Хендет Хинбаи с цел да повреди имуществото на нейния род? Каква точно е грешката на Азима?

В течение на няколко мъчителни мига Таджед запази мълчание. Най-накрая сведе очи, примирен със своя позор. Наистина нямаше къде да ходи - въпросът бе да избере най-малкото зло за репутацията на своето племе.

- Моят военачалник е мъртъв, Унте - каза най-накрая той с натежал глас. - Той бе син на сестра ми и мой пръв любимец. Нека обсъдим грешката насаме, та да видим как ще се отплатя.

Унте кимна.

- Добре. Това е въпрос, който ще се реши от вождовете. - Отправи поглед към входа на шатрата, където банбарци от двете племена се тълпяха да зърнат какво става. - Всичко ще се уреди до заранта - каза им той. - Грешката на едного не бива да помрачава цялата вечер. Вървете да се веселите. Да останат само тия, дето ще изнесат трупа на Азима.

Неколцина дзике си проправиха път, но останалите започнаха да роптаят и да се помайват наоколо - само неколцина се подчиниха на заповедта. Една жена се изтъпани отпред.

- Унте, ще има ли кръвна вражда между нас и Дзике?

Неколцина отправиха поглед към Таджед, който не вдигаше глава.

- Не - отговори твърдо Унте. - Сторено е зло и Таджед иска да го поправи. Връзките между Дзике и Юсир са твърде здрави, за да пострадат от този случай.

Ванахомен забеляза множество усмивки на облекчение сред зяпачите, които започнаха да се отдалечават от шатрата на Ханани. Не ги винеше - той също бе чувал приказки за жестоките, продължили поколения наред междуособни войни на Банбара. Воини от Дзике изнесоха тялото на своя предводител, като го завиха в един от килимите на жената от храма, за да не капе от него кръв по земята. Тя не бе толкова обилна, колкото можеше да се очаква, след като ножът бе пронизал самото сърце. Въпреки това Ванахомен не смяташе, че жената ще съжали за похабения килим.

Унте си тръгна с Таджед, като не пропусна да хвърли преди това загадъчен поглед, който накара стомаха на Принца да се свие на топка. Но целта бе постигната, независимо от цялото опорочаване на първоначалния замисъл. Възможно бе дори авторитетът на Юсир-Банбара да укрепне от цялата работа, макар Ванахомен да не бе сигурен в това. Даже след десетилетие имаше неща от банбарските нрави, които така и нямаше никога да проумее. Сред тях бяха реакциите на Унте.

Най-накрая в шатрата останаха петима - Ванахомен, Ка-рис, Янаса и двамата Лечители. Янаса бдеше над Ханани, макар признала мълком загубата в съперничеството с мъжа Лечител. Привършил лечението, той седеше кротко до момичето.

- Принце. - Ванахомен обърна към Карис поглед, в който се мярна чувство за вина. Оставил го бе коленичил през цялото време.

- Изправи се, Карис. Какво има?

Карис стана и премина на хакти, като при това погледна бегло към мъжа Лечител. - Предводителят на Дзике бе вече мъртъв, когато пристигнах. По него нямаше никакви следи. Аз забих ножа в гърдите му.

Ванахомен замръзна. Янаса се намръщи - нищо не можеше да разбере.

- Как е възможно? - попита тя. Здрав и прав мъж на тази възраст не можеше просто да тупне мъртъв на пода. Очите и се присвиха замислено. - Но тя наистина нямаше нож преди, а пък аз не съм и купувала. Ако трябва да бъда откровена, страх ме бе да не се пореже с него.

Магия. Нямаше друго обяснение. Ванахомен се извърна и се втренчи в гърба на мъжа Лечител.

- Янаса, остави ме, ако обичаш, с гостите на нашия род. Карис, върви с нея.

Карис направи отривист поклон, завъртя се на пети и излезе от шатрата. Янаса се намръщи и сякаш понечи да възрази, но за негово най-голямо облекчение въздъхна и също излезе. В настъпилата тишина Ванахомен свали тюрбана, прекара длан по плитките си и въздъхна.

- Искаш да разбереш как е умрял - чу се гласът на Лечителя.

Ванахомен примигна изненадано: този да не разбираше хакти? Или просто се беше досетил?

- Да. Като се има предвид, че Закона и Мъдростта не казват нищо за девица Лечител, да не говорим за такава, която убива варвари с писък.

- Тя изпищя заради онова, което стори - обясни Лечителят и се изправи. Ванахомен никога не бе виждал толкова студен израз върху лицето му. През целия път от предпланините до тук той правеше впечатление на по-добродушния от двамата -притеснен от положението, в което бяха изпаднали, но твърдо решен да извлече от него възможния максимум полза. В момента у жреца нямаше и помен от добродушие. - Когато лекуваме някого, ние докосваме душата му и я учим да се стреми към цялост. За да нараним, трябва да научим душата да търси собственото си унищожение. - Лечителят пристъпи и положи длан върху гърдите на Принца. Ванахомен потръпна и отстъпи, но Лечителят го последва с ръка на тялото му. - А за да убием някого…

Болката захапа гръдния кош на Ванахомен с такава неочаквана свирепост, че не му остана дъх да изкрещи. Залитна назад, задраска по гърдите си и по ръката на Лечителя, която се бе впила сега като с нокти на граблива птица в туниката и плътта под нея. Сърцето му изпищя, докато опитваше да се измъкне от хватката на това новоизлюпено чудовище на Хетава, но силите му го напуснаха и Ванахомен се свлече на колене, неспособен да си поеме дъх.

- Видях случилото се в съня и - промълви Лечителят. Ванахомен примигваше към него през сълзи от болка и изведнъж разбра: този мъж можеше да го убие, без да му мигне окото. Каквито и клетви да бе полагал, каквито и корени да бяха пуснали в съзнанието му неговите убеждения на Лечител - всичко отиваше по дяволите под напора на неудържимия му гняв. -Видях как я извика в шатрата, за да изцери раната ти. Тя не разбра за какво беше твоята целувка, но аз разбрах. Ти я заложи като стръв. Използва я.

Сърцето. Болката го бе стегнала отвсякъде като някаква змия - или като куп въжета, които дерат жива плът и стягат все по-силно. Той изпъшка. Пожела да се отпуснат само за миг, колкото да си поеме дъх. Или пък да се скъсат…

В шемета на своето видение Ванахомен сякаш чу звук от скъсване на конопени нишки. Миг по-късно вече дишаше свободно. Лечителят го бе пуснал.

- Ясно - чу го Ванахомен да говори като на себе си. - Права е била относно твоята сила. Ако бе подготвен, можеше да ме убиеш, но не си, млади ми Принце, и аз бих те направил на парчета преди още да си посегнал към сътвореното от мен в съня. - Приближиха го стъпки. Ванахомен се дръпна назад, но без успех. Болката бе изпила силите му.

Лечителят приклекна пред него. Лицето му не бе навъсено - изражението му бе спокойно, каквото трябваше да бъде при всеки Слуга на Хананджа. Цялата ярост бе съсредоточена в черните му очи.

- Кажи ми, Принце, защо?

- З-защо какво…?

- Защо изложи на опасност моя чирак! Само да знаеше… - Лицето на Лечителя се сгърчи от внезапна болка. - Не и бях казал, че може да убива по този начин. Тя е толкова млада, толкова усърдна. Тази вечер ще и остави белег за цял живот и аз искам да знам защо го направи, Принце на Гуджааре, Аватар на Хананджа. Искам да разбера дали си същия звяр като баща си, защото ако си… - Той сви юмрук, разтреперан от едва сдържана ярост, и за един миг болката в сърцето на Ванахомен бе заглушена от страх, че този луд жрец може да му налети отново.

Направи опит да разсъждава.

- Трябваше ми…

- Не ме лъжи.

- Не те лъжа, проклет да си! Т-трябва ми гласа на Таджед. -Сърцето му бе оголен болезнен нерв, но той задиша дълбоко, за да се наслади на въздуха, да усети как пълни гърдите му. - След няколко дни ще има… събиране на племената. Юсир, Дзике… още четири други. Те ще гласуват за… дали да подкрепят войната срещу Кисуа. За освобождаване на Гуджааре.

Лечителят присви очи. Защо ли, запита се Ванахомен, всички жреци на Хетава си приличаха толкова много, когато решат да убиват? Да бе знаел, че даже Лечителите могат да бъдат така смъртоносно опасни, щеше да каже на оня Бирник къде да си ги завре и двамата.

- И не очакваш това гласуване да е в твоя полза?

- Ш-шест са племената. Нищо че враговете не правят разлика между едно банбарско племе и друго… Четири от шестте трябва да ме подкрепят. Дори равенството е загуба. Дзике нямаше да са с мен. Биха могли да разубедят и други. Трябваше да ги спечеля на моя страна още сега.

Разбиране ли срещна в погледа на този Лечител? Ванахомен не смееше дори да се надява.

- И по какъв начин щеше да ти помогне страданието на Ханани да спечелиш тия… - Той се затрудни с непознатата дума. - Дзике?

Понечи да възрази, че момичето не е пострадало кой знае колко - видно бе, че Азима не бе успял да проникне в нея и да остави семето си. За щастие, бързо осъзна нелепостта на подобно оправдание.

- Накарах ги да помислят, че Ханани е моя. Моя робиня, моя жена. Азима - покойникът - си търсеше повод да се сбие с мен. Увреждането на чужда собственост е унижение, което плаче за мъст. Той я нападна, за да ме предизвика.

След тези думи Ванахомен вдигна поглед към Лечителя. Животът започваше да се връща в крайниците му. Щеше ли да успее ли да се защити сега? Не би се обзаложил.

- Само че имам нужда и от Хетава, макар да бих дал мило и драго да не е така. Затова наредих на Карис да я държи под око, готов да се намеси преди… ами значи преди. Може и да не повяваш, но не съм искал смъртта на Азима. Нито пък момичето да… го повредят. Да го уплашат, да речем. Да го обидят, нищо повече.

Лечителят дълго мълча замислен. След това, не дал на Ванахомен възможност да се измъкне, посегна със светкавично движение към лицето му. Принцът примигна инстинктивно и го споходи нова пауза във времето. Сетне другият дръпна ръка и клепачите на Ванахомен затрепкаха. Той седна, разбрал, че е минало повече време, отколкото може да прецени в този момент.

След това си даде сметка, че болката в сърцето - и дори синините по кожата там, където го бе сграбил Лечителят - са изчезнали безследно.

- Бирниците виждат в твое лице нещо полезно - промълви тихо Лечителят с присвити устни. - Смятат, че си по-добър от баща си. Не твърдя, че съм съгласен с тях, но те са по-близо до Хананджа от мене. - Стана. - Прави каквото е необходимо за освобождаването на Гуджааре и връщането на мира в нашата земя, но през ум да не ти минава да използваш отново моя чирак в плановете си.

Сега Лечителят се извърна и отиде отново да коленичи край постелята на момичето. Явно бе решил да бди над нея през цялата нощ. И явно Ванахомен нямаше повече работа тук.

След няколко опита - силата се връщаше в тялото му, но без да бърза - Ванахомен успя да стане на крака. Още по-трудно се оказа да напусне шатрата с бързина, която да не наподобява бягство, та да запази поне частица от своето достойнство не-накърнена. Лечителят не го и погледна - пет пари не даваше. Но за Ванахомен бе важно.

Малко по-късно, след като се довлече до своята шатра и се срина върху постелята, той продължи още дълго да трепери.