Заслепяващият нож

113.

Койос Белодъб Цветния принц дойде в палата, в който бе настанил Лив, следващата сутрин. Изглеждаше изпълнен с възторг, когато я покани да се качи с него на покрива.

Двамата се загледаха над града. Имаше пожари в няколко квартала. Боят все още продължаваше в отделни участъци. Щяха да минат седмици сигурно, преди градът да бъде умиротворен. Цветния принц предлагаше милост на бунтовниците, които оставят оръжията си. Тези, които не го направеха, щяха да бъдат подложени на ужасни насилия, на избиване на членовете на семействата им и всякакви ужаси, които можеха да се присънят на човек. Не той бил предизвикал войната, беше казал, и бил готов да направи всичко, за да я приключи бързо. Остра, бърза жестокост беше по-добре според него, отколкото да се търпи продължително беззаконие.

— Подейства ли? — попита Лив.

— Раждането на Атират ли? — рече принцът. — О, да. Ти се справи чудесно. Провалът беше на самия Атират… и на Зимун. Ще си възвърнем форта на Руишки нос утре и може би ще научим какво стана. Изглежда, че той го превзе, но трябва да е оплескал нещо, защото знаеха, че го държи. А след това го загуби. Ако е жив, не очаквай да се върне в лагера. Освободена си от него.

Това беше облекчение, макар Лив да се почувства слаба от това, че го изпита. Беше обърнала посоката на цяла битка, а се боеше от едно хлапе?

— Има още добри новини — каза принцът. — Освен страхотния ти успех и това, че взехме града. Баща ти не се бие за тях.

— Знам — отвърна Лив.

— Той държи ли връзка с теб?

— Не.

— Тогава откъде знаеш? — попита Койос Белодъб.

— Защото спечелихме.

Принцът се засмя, но Лив усети, че отговорът ѝ го подразни.

— Да се надяваме тогава, че никога няма да ни се наложи да подложиш на изпитание увереността си в неговите способности. Но има и още. Усещаш ли го?

Имаше предвид магически.

— Не. Нямам вашите сетива — каза Лив.

— Призмата е мъртъв. Цветовете са свободни.

— Не разбирам — каза Лив. Чувстваше се зле. Сетивата ѝ бяха заглъхнали веднага щом Атират бе придобил форма. Беше пропуснала кулминацията на битката и се беше надявала някак си да е сгрешила и Кип, Карис и Гавин да са останали живи.

— Това… — Койос махна с ръка към залива. — Това беше временно поражение. Напастта нараства спонтанно, Аливиана. Трябва само да почакаме и ще има друга. Друга синя, друга зелена, друга от всеки цвят вече.

Тя го изгледа. Нищо чудно, че не беше много разстроен.

— Ще отнеме време, но вече не могат да ни спрат, Лив. Единствената хитрина, която трябва да направим, за да сме сигурни, че всяка напаст се надига, е в центъра ѝ да има притеглящ, на когото разчитаме.

— Притеглящ, на когото разчитаме? Искате да кажете, че всеки притеглящ може да… — Беше видяла Атират на върха на напастта, разбира се, но… Дервани Маларгос?

— Всеки достатъчно надарен притеглящ, да. Преди столетия това е водело до кръвопролития, след като всеки зелен е искал да разкъса всеки друг, всеки в стремежа си да стане бог. А след това боговете са воювали помежду си. Но това време е отминало. — Усмихна се великодушно. Разтвори ръка и Лив видя в нея огърлица със странен потръпващ черен скъпоценен камък. — Казах ти, че имам цел за теб, Аливиана, велика цел, достойна за най-великата от свръхвиолетовите ми. Тъй че кажи ми сега, можеш ли да се досетиш какво е това?