Заслепяващият нож

68.

— Корван, аз добър човек ли съм? — попита Гавин.

— Ти си велик човек, приятелю.

— Не е същото, нали? — попита Гавин.

Имало беше кръв в сънищата му. Кръв, зацапала водата, от синьото, което не можеше да види, до червеното, което със сигурност виждаше. Червено на сиво. В начеващата си слепота неволно бе разменил синята красота за кръв.

— Когато раздвижваш света, някои ще бъдат разбити — каза Корван. — Как би могло да е иначе? Когато потопи пиратите при нос Спокойствие, окованите за греблата роби умряха първи. Какво друго трябваше да направиш? Да оставиш пиратите да пленят и превърнат в роби още хиляди други? Но не това имах предвид. Ти си велик.

Гавин помисли над това и го затаи в паметта си.

— А ти, Корван? Що за човек си ти?

— Аз просто съм компетентен. Червен по обучение, но не по природа. Не съм водач, освен когато липсва водачество. Но ти знаеш тези неща по-добре от всеки друг. — Изражението му беше хитро, насмешливо.

Не водач, освен когато липсва водачество? Беше истина: Корван беше доказал, че е доволен да приема заповеди — дори заповеди, които не разбира — от тези, които са спечелили доверието му. След това, без да промени нрава си, беше поел командването на цели армии. Знаеше какво трябва да се направи и го правеше, някак си без това да променя самопреценката му. Може би наистина беше живял съвсем доволен като бояджия в малко градче.

Гавин се зачуди как го постига това Корван. Самият той никога не се примиряваше с друго място освен първото. Дразнеше се от по-волевите от него, като баща му, или от по-мъдрите, като Бялата. Изгаряше от яд.

Беше слабост в характера му, несъмнено.

— Правя те сатрап — каза Гавин. И да го съкруши дано това Корван, какъвто и да беше.

Корван се задави с чая. Наистина задоволително.

— Ти луд ли си? — попита Корван. — Милорд.

— Това до голяма степен е каквото вече си, а аз все още съм Призмата. Това е мой прерогатив. Ще се опитат да ме спрат, но стига да не избиеш ясновидците, никой от другите сатрапи или членове на Спектъра няма да загуби нищо. Ще предложа да получиш име на Цвят в Спектъра, но ще си позволя да загубя по тази точка, за да утолят егото си с някоя победа. Новата ти сатрапия ще е второстепенна за няколко поколения. Това ще са политически битки, които ще трябва да водят тези след нас. Първо — оцеляването.

— Но защо? — попита Корван. — Какво получаваш с това?

— Вече го обсъдихме. Храна. Семена. Вече знаем, че нещата ще са трудни, но островът е достатъчно голям, за да не измрем от глад до пролетта. Но ако не получим семена за следващата година…

— Нямам предвид това.

— Давам на хората си чувство за цел и още една причина да ти се подчиняват, да си устроят тук нов живот и да останат дори когато нещата започнат да се оправят достатъчно добре, за да могат да напуснат.

Корван остави чашата си на пода.

— Прощавай, Гавин, но забравяш колко добре те познавам. Тук има нещо повече.

Гавин се подсмихна.

— Имам нужда да ми вярваш, Корван. Когато дойде времето. Предстоят кризи и ще трябва да действам бързо. Трябва да знам, че ми пазиш гърба, винаги.

Гърбът на Корван се стегна, лицето му помръкна. Гавин не го беше виждал толкова ядосан от години. На всичкото отгоре мина на „вие“.

— Милорд, някои хора вярват в Оролам, някои вярват в злато, но аз вярвам във вас и на това ще държа. Вярност към едного, както би трябвало да знаете.

— Смяташ, че е недостойно от моя страна да се съмнявам в теб ли? — попита Гавин.

Корван беше стиснал устни и затворил очи.

— Така е — каза Гавин. — Доказал си се предостатъчно. Но вярата ти ще бъде изпитана.

— И ще бъде през огън по-чист отпреди, несъмнено.

— Благодаря ти, Корван. Прощавай. Сатрап Данавис.

— Милорд — каза тихо Корван. — Благодаря ви за това, което направихте. Със синята напаст. Знам… Знам, че е било ужасно, но благодаря, че го сторихте.

Гавин стана, без да отвърне нищо. Огледа се. Беше призовал хората на големия площад. Имаше планове да построят стадион, но все още не бяха напреднали много по него. Все едно, трябваше да им поговори. Да укрепи подкрепата за Корван.

— Лорд Призма — каза тихо Корван. — Не знам дали мога да съм сатрап. Дори на второстепенна сатрапия.

Беше проява на милост, че смени темата, след като каза мнението си за касапницата на Гавин.

— Глупости. Същото е като това да си генерал. Само дето ако си добър в това, рядко ще ти се налага да виждаш как хората ти умират.

Генералът изсумтя. Щеше да е по-трудно от това и двамата го знаеха. След това приятелят на Гавин присви очи.

— Бунтовниците държат дъщеря ми. С това, че ме правиш сатрап, Лив ще стане хиляда пъти по-ценна за тях.

Корван винаги беше бърз.

Гавин огледа трупащите се на стадиона хора. Събираха се, за да го слушат, с надеждата, че ще говори, но готови да се примирят и само с това, че ще го зърнат.

— Знаеш ли какво не можеш да направиш с дъщеря на сатрап, когато търсиш подкрепа от неутрални страни?

Този път поне Корван нямаше готов отговор.

— Да я убиеш — каза Гавин. — Ти си ми приятел, Корван. Не го забравяй.

Лицето на Корван се изкриви за миг от внезапна скръб и внезапна надежда и раменете му потрепериха. Той извърна очи от Гавин, докато се мъчеше да се овладее, после се смъкна на колене, и още, и накрая се просна в краката на Гавин. Повече почит, отколкото благодарност. Беше благоговение. Преклонение.

— Готов сте да направите това? За мен?

— Правя го по много причини, приятелю. Няма чист алтруизъм.

— Но алтруизмът остава. Познавам ви, милорд.

— Моля те, стани, приятелю. Става неловко.

И наистина, по площада и по балконите на златистите здания наоколо мъже и жени, и дори деца, които нямаше как да знаят на какво се покланят, падаха на колене и след това по очи, където имаше място.

Това трогна Гавин. Бяха загубили всичко, защото той се беше провалил. Никой не беше ял до насита през последните месеци, защото не знаеха за колко дълго ще им стигне храната. Всички работеха от зори до мрак, всеки ден. Живееха в бараки, претъпкани с непознати. Нямаха никакво богатство, имаха малко надежда и много болка — и все пак му предлагаха драговолно дори и малкото, което имаха.

— Народе мой! — извика Гавин и гласът му се извиси до тона му на оратор, на пълководец. — Стъпкан, бедстващ, мизерстващ, но не и отчаян. Народе мой, най-скъпи на сърцето ми… — И заговори. Призова ги да станат и те се изправиха. Можеше да ги призове да го последват и в пастта на ада и те щяха да тръгнат и да пеят възхвали по целия път. Добър беше в това. Не роден за това, но бе откраднал тази корона и толкова дълго я беше тъкмил в ръцете си, че вече му прилягаше.

Обърна се към страховете им и разпали страстта им, призна скърбите им и жертвите им и ги стегна за идещите трудности, и ги накара да се чувстват горди от всичко това.

„С какво право подчинявам мъже на волята си? Или не съществува право, а само способност? Тези жени тук просто робини ли са на моя пиратски кораб? Тези деца просто жертви ли са на пътя на гибелта, която сея?“

Но продължи да говори, призова ги към мир и разбирателство с народа на Острова на ясновидците, положи основите, очерта откровено трудностите, чакащи ги на пътя им, и хвърли цялата тежест на подкрепата си зад Корван.

Закле се да е с тях, когато може, и каза, че когато ги напусне, ще е за да ги защити по-добре, и че винаги ще се връща при тях. Ще се труди редом с тях и ще предотвратява страданието, доколкото може, и ще скърби за мъртвите, когато смъртта се окаже неизбежна.

Поне двама писари записваха думите му на бързопис. Изненада се, че сред бедните има писари, макар да не трябваше. Корван, разбира се, бе намерил сред бежанците писари, за да могат да разпространяват копия на декретите му до лагеруващите далече сред горите и да пращат послания до ясновидците.

Това го накара да смекчи следващата част от словото си. Дано да отнемеше месеци, но рано или късно баща му щеше да притежава копие на всяка негова изречена тук дума. Все пак доброто, което щеше да свърши разпространяването на словото му сред бежанците, си заслужаваше щетата, която щеше да дойде по-късно.

„Дори и ти няма да можеш да спреш това, татко.“

Най-сетне, след като подготви хората да посрещнат с твърдост това, че Спектърът и сатрапиите ще гледат на тях с пренебрежение — сякаш трябваше да се притесняват за такива неща, когато коремите им бяха залепнали за ребрата, — Гавин извиси аудиторията си и самия себе си като техен поборник и обяви новата сатрапия.

Народът зарева ликуващо.

„Наистина съм много, много добър в това.“

Лицата им грееха. Може би беше даровит оратор. Беше даровит притеглящ със сигурност, най-добрият от много години навярно. Почитта им, възхищението им, тези неща бе извоювал — но не заслужаваше обичта им. Зачуди се дали е единственият, който го знае.

След половин час двамата с Карис се плъзнаха по водата почти само с онова, което бяха донесли със себе си преди три месеца. Не ѝ даде обяснения. Беше видяла кръвта по него, когато се върна предната нощ. Беше видяла изражението му. Не го укори, че е заминал без нея. Познаваше го. И без да попита накъде тръгват, се беше сбогувала. Знаеше.

Тълпите се събраха отново, когато двамата тръгнаха към пясъчния бряг, и зареваха възторжено, когато той им махна. Мъже и жени плачеха за него. Беше безумна доброта, която Гавин не можеше да разбере, но я оцени. А след това потеглиха.

Докато Островът на ясновидците бавно изчезваше в далечината зад тях, той го гледаше през рамо, смутен. Двамата с Карис малко говориха през този ден, всеки потънал в мислите си. Вдигнаха бивака си на някакъв бряг близо до Руишки нос в Аташ.

На следващия ден, след като превключи плъзгуна на ръчно гребане с веслото, за да преодолеят последните левги до Малки Яспис, Гавин зърна кулите, издигащи се величествено на светлината на обедното слънце. На фона на ярките цветове на другите кули синята изглеждаше унило сива. Посестримата ѝ, съседната зелена кула, бе украсена с илюзии под луксина така, че да наподобява извисяващо се дърво — тази година почитаха Аташ, като изобразяваха изчезналата вече атасифуста. Но цветът не беше точният. Преди войната Гавин беше видял последната горичка атасифуста.

Над Хромария се сбираха буреносни облаци и отначало Гавин си помисли, че е просто трик на светлината, но когато се приближиха, се увери, че не е.

Защо щяха да са направили такава грешка? Със сигурност някой аташиец, който помнеше дърветата, щеше да възрази. Листата на гигантските дървета бяха ярки, лъчисти, съвършена премяна за зелената кула, а не този болнав сивкавозелен миш-маш.

О, по дяволите! Гавин притегли зеленото, което му трябваше за гъвкавост на веслото. Все още можеше да го прави, но все едно че отново градеше цялата проклета стена Ярка вода само за да придаде малко повече гъвкавост на няколкото ъгъла на плъзгуна си.

И в същия момент Гавин разбра: след всичко, което бе направил, за да спаси света от синята напаст, вече губеше зелено.