Заслепяващият нож

23.

— Оставете ни сами — каза Бялата.

Железни стоеше в покоите на Бялата, на върха на кулата на Призмата в центъра на Хромария. Колелата на стола ѝ бяха достатъчно високи, за да може да се избутва на тях и да се движи сама из стаята, което тя правеше настойчиво въпреки деликатните си китки.

— Одеялото ми, моля — каза тя.

Той ѝ донесе одеялото — нещо, което бе изтъкала преди десетилетия със собствените си ръце. Като мнозина, които изкарваха препитанието си с умовете си, Бялата се гордееше изключително с малкото неща, които бяха сътворили ръцете ѝ. Може би това бе единственото, заради което Железни можеше да си позволи да я смята за глупава стара дама. Затъкна одеялото около краката ѝ и се изненада, щом усети колко са изтънели.

— Виждаш ли? — рече тя. — Разбираш го, нали, командире?

Глупава стара дама ли? Беше го изиграла. Все още беше по-умна от него. Беше добро напомняне, и в двата смисъла. Слаба физически, но не умствено. Ни най-малко.

— Какво да разбирам, милейди?

— Шт. — Тя завъртя очи. — Трудно е за тези, които не са подготвени. — „Умирам — това му казваше. — Подготви се, тъй че когато умра, да не паднеш плячка на враговете си.“

Беше едновременно ужасяващо да си представи свят без Орея Пулор като Бялата и стоплящо да разбере, че го смята за свой приятел.

— Разкажи ми пак, командире, за Гаристън и приготовленията за битката там.

И той разказа пак. Опита се да го разкаже по различен начин, понеже знаеше, че тя отсява думите му, търси нещо. Разказа ѝ за придвижването на войските, за това колко мъже и притеглящи бе имала всяка страна, за разположението на гарнизона на Рутгар там. Беше се интересувала от това първия път. Но сега за нея това бяха само числа. Вече ги беше запаметила и бе анализирала какво означават те за обвързаността на Рутгар към Тирея и кой е бил подкупен. Сега търсеше нещо друго.

Говори ѝ още два часа. Разказа ѝ как генерал Данавис бе дошъл сам — обръснал мустаците — в Травертиновия палат и как Железни го бяха изгонили от заседанието. Говори ѝ за Гавин, как беше преместил препречилия портите фургон и бе накарал мъжете да му помогнат в това, което можеше да направи и сам, с което ги бе привлякъл към каузата си.

Тук тя се усмихна, с лека, разбираща усмивка. Може би усмивката на водач, одобряващ добрата игра на друг водач.

Железни обаче не беше сигурен какво търси тя. И беше съвсем сигурен, че не трябва да го научи.

— Не играеш хазарт, нали, командире? — попита Бялата.

— Не, милейди.

Откъде го знаеше? Предполагаше, че е нещо, което е трудно да се разбере, но това, че го беше разбрала, че я интересуваше и че си го беше спомнила, я правеше едновременно чужда и малко плашеща.

— Винаги съм смятала, че това е странно. Приличаш на човек, който би трябвало да обича хазарта.

— Играех някога — призна Железни. — Имах горчив опит. — Каза го спокойно. Хладнокръвието беше единственото, до което човек можеше да се домогне. Да знаеш над какво имаш власт и над какво нямаш. Нукаба нямаше място в мислите му.

— Съпругът ми често играеше Девет крале. Твърдеше, че е посредствен играч, макар че рядко ставаше от масата с по-малко от това, с което е седнал. Имаше репутация на любезен играч, който поднася чудесен ликьор и великолепен тютюн обаче, тъй че играеше с всякакви мъже от Седемте сатрапии. Бяхме женени от три години — и аз едва започвах истински да се влюбвам в него, — преди да ме покани да отида на едно от събиранията му. Не се оказа нощта, която би искал да видя.

— Дойде един млад лорд. От фамилията Варигари — продължи тя. — От родословна линия на прости рибари, преди да се издигнат по време на Кървавите войни. Влезе, нов и самоуверен, и през дългата нощ пропиля в играта цяло малко състояние. Лордовете, с които съпругът ми играеше онази нощ, бяха почтени мъже, не бяха хищни вълци. Разбираха какво става. Казаха на младия Варигари да спре. Той отказа. Печелеше достатъчно често, за да продължава да се надява, и аз можех да видя примирението на лицата им: щом държи да загуби, може би това ще му е за урок. Утрото дойде и той нямаше нищо, и дойде моментът, в който той заложи един замък, за да остане в играта. Помня изражението му. Врязало се е в паметта ми. Знаеш ли какво изпитваше той?

Железни го усети веднага, толкова горещ и остър бе споменът.

— Ужас, но и възбуда също така. Има нещо възбуждащо в това да знаеш, че си тласнал живота си до една от повратните му точки. Лудост е.

Железни мълчеше.

— Погледнах съпруга си. Не можех да повярвам в това, което виждах. Всички останали гледаха младия Варигари. Съпругът ми гледаше всички останали. А аз осъзнах няколко неща едновременно. — Закашля се в носната си кърпа и я погледна. — Все се притеснявам, че ще започна да храча кръв някой ден. Все още не, благодаря на Оролам.

Усмихна се, за да облекчи тревогата му, и продължи:

— Първо, за младежа: малкото състояние, което беше загубил, не беше малко състояние за него, а малкият замък, който беше заложил, беше навярно последното нещо, което притежаваше фамилията му. За него това не беше урок. Беше разорение. Второ, съпругът ми не беше посредствен играч. Имаше печелившата ръка и разполагаше с богатството, което да рискува, за да я изиграе. Беше експерт, но експерт, който се старае да печели рядко, защото беше открил нещо, което бе по-ценно за него от това да печели малки състояния и да се прочуе като голям играч на Девет крале. Това, което всъщност правеше всеки път, когато играеше, беше да взима мярката на тези, с които играе. Да открива не просто особеностите им, а как реагират на прищевките на съдбата. Алчен ли беше този сатрап? Беше ли този Цвят толкова съсредоточен върху един противник, че да пренебрегне истинската заплаха? Беше ли онзи по-умен, отколкото знаеха другите?

Страшно, да си представи човек Бялата в брачна двойка с мъж, също толкова умен като нея.

Тя замълча.

— И? — попита Железни.

— И?

— Тук някъде има урок — каза Железни.

— Нима? — рече тя, но очите ѝ блеснаха. — Толкова съм стара.

— Познавам ви твърде добре, за да си помисля, че умът ви е отслабнал.

Тя се усмихна.

— Когато на масата са големите залози, командире, добре е човек да знае кой от героите е в тази малка драма.

Проблемът с това да си обкръжен от гениални хора: очакват умът ти да е също толкова гъвкав като техния. Железни нямаше представа за какво му говори. Рано или късно щеше да го схване, както винаги, но трябваше най-напред да поразмишлява.

— Ако позволите, милейди?

— Моля.

— Играл ли е някога лорд Раткор срещу лукслорд Андрос Гайл?

Тя се изкикоти.

— Предполагам, че зависи какво имаш предвид. Девет крале? Никога. Достатъчно благоразумен беше. Не играеш срещу онези, от които можеш само да загубиш. Виждала съм как играе Андрос. Използва купчините си злато като тояга. Няма елегантна загуба на малко злато срещу Андрос. Срещу него има голяма печалба или по-голяма загуба. За съпруга ми да играе срещу Андрос означаваше да загуби състояние или да загуби цялата цел на игрите си, като издаде колко е умел.

— А ако не питах за Девет крале? — попита Железни. Точно за това бе попитал, но тя очевидно имаше намерение да му каже нещо повече.

Старата дама се усмихна и той изпита задоволство, че ѝ служи. Да си командир на Черната гвардия означаваше да си готов да дадеш живота си за тези, които защитаваш, независимо от чувствата ти. Но за тази жена, колкото и да беше крехка и колкото и малко дни живот да ѝ оставаха, Железни щеше да даде живота си с радост.

— Ще кажа само това — каза тя. — Андрос Гайл не е Белия и това го гложди дълбоко.

Но Бялата беше избрана чрез жребий. Самият Оролам беше задвижил волята си през това.

Но ако Андрос Гайл бе мислил, че да стане Белия е било съвсем достъпна за него победа, може би го е мислил, защото наистина е била достъпна. Разбира се, покваряването на избора на Белия или Бялата беше еретично — още по-лошо, атеистично. Железни не можеше да го проумее.

Следващият извод — че лорд Раткор е попречил на Андрос Гайл, като е направил така, че да бъде избрана жена му Орея — беше още по-лош. Ако изборът на Бял или Бяла беше покварен от машинациите на хора, правеше ли го това недействителен? Как можеше Оролам да търпи такова нещо?

И все пак Бялата беше свята жена, добра жена. Може би не беше замесена или не беше знаела, или го беше разбрала едва след много години. И какво да направи? Да абдикира, защото над избора ѝ е имало някакво петно на поквара, което никой друг не е забелязал и за което дори тя самата не е знаела? Може би това би донесло по-голямо дискредитиране на Хромария, отколкото ако просто се пренебрегне.

Но всичко това разклати вярата на Железни. Какво беше казал Гавин на кораба? Някаква шега за това да бъдеш избран от Оролам… шега, която имаше смисъл само ако не вярваш, че Оролам наистина избира.

Лорд Раткор беше попречил на лукслорд Гайл да стане Белия, но не бе могъл да попречи синът му да стане Призмата.

Това, че мислеше с толкова откровено политически понятия, почти го остави без дъх. Изобщо не беше наивен. Служеше на тези хора. Знаеше, че и най-великите си имат своите слабости. Знаеше, че и всички те имат огромна амбиция. Но разбира се — разбира се! — някои неща трябваше да си останат святи.

Отново си спомни как държеше кървящото тяло на майка си, как крещеше молитвите си към Оролам, молеше се, докато сърцето и душата му щяха да се пръснат. Молеше се на Оролам да го види, само за миг от живота му. Да го чуе, само веднъж. И майка му умря.

— Кой спечели? Онази нощ. Какво стана? — попита той.

Тя помълча.

— Съпругът ми остави младежа да спечели. Все едно. — Бялата махна с крехката си ръка, сякаш за да пропъди спомена. — Командире — каза тихо, — аз те разстроих. Съжалявам. Нека това да е извинението ми: колкото и важно да е за теб да знаеш кой герой си в тази малка драма, може би точно сега е по-важно да знаеш кой от героите съм аз. Аз съм комарджията, командире, и просто чакам окото на Оролам да се издигне над хоризонта и да разкрие истината. Аз съм комарджията и съм заложила фамилния замък, и чакам картите да се обърнат.

— Предстои война, нали? — попита Железни.

Тя въздъхна.

— Да, колкото и сляп да е Спектърът за това. Но аз не говорех за войната.

Той тръгна към вратата, но спря и попита:

— Какво стана с онзи младеж?

— Игра отново на комар по-късно с някой друг и изгуби всичко, както става с комарджиите.