Заслепяващият нож

39.

Кип се изниза от библиотеката посред нощ. Железни го чакаше при асансьора. Махна му мълчаливо да се приближи.

Кип се изненада, като видя, че Адрастея е с командира.

Влязоха заедно в асансьора, командир Железни пъхна ключ в една от ключалките и ги откара на по-ниско ниво, отколкото Кип беше слизал.

Командирът надникна в тъмния коридор, пристъпи и тръгна в тъмното. Кип отвори очите си по-широко и още по-широко, до подчервения спектър. Железни излъчваше достатъчно топлина, цялото му тяло беше сиво, подмишниците и слабините — по-светли, а голата му непокрита глава беше най-светла от всичко. Закрачи по коридора.

— Кип — каза Тея. Гласът ѝ беше напрегнат. Кип не можа съвсем да разгадае изражението ѝ: подчервената светлина беше смътна и той не беше привикнал с нея, но успя да долови, че Тея е изнервена. Със сигурност не беше уплашена от тъмното. Не и Тея.

Но… разбира се, че беше. Почти всички притеглящи се плашеха от тъмното — дори много подчервени ги беше страх. Светлината беше дар на Оролам. Тъмното се родееше със злото; слепотата означаваше безсилие.

Тея беше протегнала ръце и Кип хвана едната. Поведе я по коридора. Железни не забави, за да ги изчака.

След миг Кип осъзна, че държи Тея за ръка, и изведнъж се почувства неловко. За малко да се сгърчи от неудобство. Не можеше да ѝ е убягнало.

— Хм — измърмори той. — Уф. — Вместо да я пусне обаче намести дланта ѝ под лакътя си.

„О, като лорд, повел дамата си на дворцово пиршество. Тъпак!“

Кип се покашля, но после съобрази, че каквото и да каже, ще е еднакво глупаво. Намръщи се и хвърли поглед към Тея.

Тя се подсмихваше.

Макар да беше тъмно и тя не можеше да знае, че е видял подсмихването ѝ, все пак му се искаше да умре.

— Аз… Вече съм по-добре — каза тя. Езикът ѝ пробяга да овлажни устните ѝ — странна, гореща точка в хладния и тъмен коридор. — Аз… Трудно ми е понякога да отпусна очите си.

О, точно така. Можеше да вижда подчервено. Значи цветът ѝ беше много по-надолу на спектъра. Щеше да се оправи сама. Тя отдръпна неловко ръката си.

Кип изправи рамене, наведе глава и продължи след Железни.

След два завоя командирът ги отведе в някаква стая. Задейства някакъв механизъм, който Кип сигурно нямаше да проумее дори и да можеше да го различи на видима светлина, и таванът засия с топло лъчисто и меко бяло.

Беше зала за тренировка, но различна от всичко, което Кип бе виждал.

Железни започна да рови в един ъгъл, докато Кип и Тея се озъртаха наоколо. Имаше греди за упражняване на баланс, решетки за правене на издърпвания, кукли за блъскане с юмруци, обвити с луксин, които щяха да светват в различни зони за упражняване на бързина, кожени торби за удряне, пълни със стърготини, дървени стойки за блокиране, купчина ватирана броня за фехтовка, плъстени дрехи, мишени и всевъзможни притъпени с вата оръжия.

— Това е тренировъчната зала на Призмата. Разрешава ни да я ползваме — каза Железни. Държеше две ивици плат. — Подай ми ръцете си, Кип. Стисни силно юмруци и стегни китките.

Кип изпъна ръцете си и командирът започна да увива ивица плат около китката му.

— Време е вие двамата да научите нещо.

— Какво е то, сър? — попита Адрастея.

— Има трима изтърсаци, които абсолютно не мога да позволя да се провалят.

— Кои? — попита тя.

— Кип, защото баща му помоли да не го допусна.

Тея сви устни, явно недоволна от несправедливостта. Кип се изчерви, а след това се намръщи.

Железни продължи:

— Круксър, защото има потенциала да стане най-добрият черногвардеец за днешното поколение.

— Как би могъл той да се провали? Той е най-добрият от нас във всяко отношение — каза Тея.

— Само с лош късмет. Но би могло да се случи. Би могло, но няма да го позволя. А третият си ти, Тея.

— Аз ли? — попита тя. Беше искрено изненадана.

— Цветът ти — каза командир Железни. — Можеш да виждаш през плат, което означава, че можеш да виждаш скрити оръжия. В нормална година бих могъл да те взема дори да нямаше крака. Равните ти щяха да се ядосат, но с времето щяха да разберат, че струваш колкото петима от тях, дори изобщо да не можеше да се биеш. Не мога да направя това, не и тази година. Ако те оставя да минеш и си ужасна, това ще е поредният удар върху благонадеждността на черногвардейците. Тъй че едно копеле и едно момиче от външния спектър трябва да изглеждат толкова добре, колкото всеки друг. Тея, ти криеше колко си добра, но без притегляне ще трябва да имаш късмет, за да успееш на особеното си ниво на умение, а Кип е с една година зад най-добрите ученици. Тъй че двамата получавате допълнителна тренировка и по-малко сън.

Приключи с увиването на ръцете на Кип, намръщен и по-грижлив с лявата, а после му помогна да си сложи ръкавици.

Под бдителния поглед на Железни Кип започна да удря с юмруци една от торбите с дървени стърготини. Бяха учили юмручен бой на лекции, но при пълния контакт бе различно.

— Не толкова силно, още не — каза Железни.

Кип заудря отново по торбата, бързо, но не силно. Държането на лявата ръка в юмрук общо взето не болеше, но изпъването ѝ докарваше сълзи на лицето му. Командирът накара Тея да прави лицеви опори, с пляскане с ръце между тях. Тея беше тъничка, тъй че нямаше много тежест за вдигане, но въпреки това се умори бързо. Железни я накара да продължи с набирания.

Самият той също уви ръцете си с плат, пристъпи пред торбата до тази на Кип и започна и той да работи.

Ръцете на Кип го боляха, но след десетина минути просто усети, че се затоплиха. Зачуди се дали не кървят под превръзките. Железни просто му каза, че може да продължи по-силно. Кип мислеше за Лив. Мислеше за майка си. Мислеше за Призмата.

И някак си, макар мислите да не го водеха доникъде и да не откриваше нищо ново, се почувства по-добре, след като скъса от бой неодушевения предмет. Но Железни продължаваше и продължаваше. Кип го последва. След час вече се чувстваше ни жив, ни умрял. Железни му хвърли една кърпа и каза:

— Иди при асансьора. Ще дойдем след минута.

Кип напусна залата. Изкушението да подслуша беше силно, но мисълта, че ще ядоса Железни, го уплаши. А и просто изглеждаше неуважително. Кип тръгна към асансьора и заизтрива потта с кърпата.

Беше гладен. Тук като че ли винаги беше гладен. Искриците, или втората година, и учениците от по-горните курсове имаха салони, в които разправяха, че сервирали храна по-дълго време… или за светулките и блестящите, учениците четвърта и пета година, цял ден и цяла нощ. Но на учениците първа година не се разрешаваше. Тук човек трябваше да си спечели всичко, от достъп в библиотеката до храна.

Кип закашля и в подчервеното му зрение пръските се разхвърчаха на облак от бели и червени точици.

Вдигна ръката си и за миг се озова в Гаристън, загърнат в зелен луксин, с мириса на барут, кръв, луксин и пот, и страх, натежал в ноздрите му. Задържа ръката си вдигната и изстреля куршумите по войниците, струпани около него. Бузата на един мъж се пръсна, главата се завъртя и се изви отново към него, разхвърчаха се натрошени зъби и капки кръв.

Мъжът залитна към Кип и той опря ръката си на челото му като за благослов. И изстреля куршум в мозъка му. Жълта каша плисна в отворената му длан.

Беше чиста воля и опълчилите му се бяха лъх на вятъра, духнал около коленете на гигант…

А след това се върна. Примигна и потрепери.

Всичко бе сякаш толкова крехко, толкова чупливо. Лъжа. Тревожеше се за взимането на някакъв си изпит? За какво си мислят петнайсетгодишните деца около него? Смъртта бе огромна, неудържима, несломима, непобедима навсякъде. На една малка топчица олово разстояние. Късче луксин и всичко това се оказваше оголено, дребнаво и глупаво.

Едва успя да избърше сълзите от очите си — не плачеше, откъде тогава тези сълзи? — когато Железни и Тея се приближиха.

Железни го погледна, но не каза нищо. Качиха се на асансьора. Кип искаше да го попита нещо, но не можеше дори да го облече в думи. Как го правеше Железни? Как убиваше хора и после си беше същият? Как крачеше по света? Железни беше скала, невъзмутим, твърд, остров сред море от безумие.

Командир Железни прокара длан по обръснатата си гола глава. Когато заговори, гласът му бе тих и мрачен:

— Докато кръвта на майка ми изтичаше от ножа на онзи убиец, аз я държах, Кип. Молех се. Молех се както никога не съм се молил преди, нито след това. Оролам не ме чу. Вярвах, че не бях достоен за погледа му, че той вижда само доброто и великото. — Лицето му се изкриви за миг от някакво чувство, но той бързо го потисна. Скръб? Безутешност? Но гласът му остана равен. — Кип, светът не се обяснява. Продължаваш.

— Как? — Гласът на Кип прозвуча слабо и кухо в собствените му уши.

— Просто го правиш.

Кип погледна командира. Това ли беше? Това не беше никакъв отговор. Усети как сърцето му се смъкна в петите.

Тея поглеждаше ту единия, ту другия озадачена, но нищо не каза, нищо не попита. Искаше му се да ѝ благодари за това.

Асансьорът спря на етажа им.

Железни подаде ключа на Тея. Гласът му бе груб, но все още не се беше върнал към стария тембър.

— Всяка нощ. Няма да успявам винаги, но ще идвам колкото може по-често. Кип, чух, че си изключен от упражнения. Тея, ти също трябва да работиш над способностите си, макар и да не мога да ти помогна с твоя вид притегляне. Утре двамата започвате да упражнявате магия.

— Да, сър.

След като не знаеха какво да си кажат, Кип и Тея тръгнаха всеки по пътя си. Кип се изми и си легна. Тялото го болеше. Умът му бе изтръпнал, плачеше за сън, но щом затвореше очи, виждаше кръв, мозък и благослова с куршум.

Утрото бе единственото облекчение, което вече познаваше: прекрачване от една битка към друга. Стана за поредния ден. Натовареше ли се достатъчно, нямаше да има време да мисли.