Заслепяващият нож

46.

Цветния принц беше искал да напусне Гаристън след шест седмици. Беше отнело осем. Макар да беше прекарала половината си будни часове с Цветния принц, Лив знаеше, че точно под очите ѝ преминават цели течения, които дори не може да види. За свръхвиолетова, свикнала да вижда онова, което другите не могат, беше притеснително.

Един ден обесиха един генерал на портикула на Травертиновия палат. Лив едва след това разбра, че е от хората, настоявали да останат, доволен, че са си върнали Тирея и че усядат.

Същия ден Цветния принц откри дворцовия си съвет с думите:

— Докато съществува потисничество някъде, няма свобода никъде.

Лив чу тази фраза повторена десетина пъти този ден, и на следващия, когато поеха. Цветният принц беше твърде зает и прекарваше цялото си време с военните си командири. Лив беше изолирана — буквално и фигуративно. Яздеше близо до челото, но не с командирите или съветниците. Не беше сигурна за мястото си, а и никой друг също така.

Жените и мъжете, които бяха с принца, след като бе напуснал Келфинг, не ѝ се доверяваха. Беше дъщерята на вражеския пълководец. Отново. Колко я вбесяваше това! С преминаването си на другата страна баща ѝ бе успял да направи така, че противната страна да я отхвърли повече от онези, които се бяха отнасяли с нея като с чужда през цялата ѝ младост.

След две седмици на пътя една нощ Цветния принц я повика в палатката си, която беше показно малка и скромна. Човек от народа. Лив се зачуди как действат такива прозрачни трикове. Но явно действаха.

— Е, Аливиана, научи ли вече предназначението си? — попита я той.

— Вие имате може би половин дузина свръхвиолетови в армията си. Аз съм може би най-добрата. Знам, че очаквате повече и че търсите изпитание, което да ви помогне да откриете повече свръхвиолетови. Методите ви са груби в сравнение с тези на Хромария. Общото ниво на способностите на вашите притеглящи е слабо и се надявате, че перспективите, които ви нося аз, може да са ценни за вас. Последното е спекулация, но добре подкрепена, мисля. Тъй че според мен вие искате да обучавам вашите свръхвиолетови.

В Хромария учителите непрекъснато предупреждаваха учениците да не разчитат твърде много на своя луксин, за да оформят мислите или чувствата си. Тук това се окуражаваше и Лив не беше сигурна кой подход е по-добър. Ако човек изгаряше преждевременно живота си с притеглянето, както учеше Хромарият, логично беше да се тренират надарените да не притеглят, когато не им се налага. Но за Лив така и не беше ясно доколко тези забрани са полезни. По-скоро бяха морални предупреждения, все едно че луксинът беше вино и тези, които разчитат на него, са морално слаби.

Ако беше така, то тя беше слаба. Но свръхвиолетът ѝ носеше яснота, отдалечаване от чувството ѝ за неадекватност, за самота. Прибягваше до него, а след това и до жълтото, за да разчепка проблемите, да ги проучва от нови ъгли и винаги да може да прозира през тях.

Той си наля бренди, вдигна пръст, погледа го, докато се нажежи до мътно червено, и докосна с него пурата си.

— Само това ли имаш за мен?

— Вие сте били Койос Белодъб — каза Лив. Уж мъртвия брат на Карис Белодъб.

— Минало време? — отрони той мрачно над брендито.

Лив нямаше отговор.

— Как го разбра? — попита той.

— Попитах — призна тя.

— И какво ти казва това разкритие?

— Не толкова много, колкото се надявах.

Той изгълта останалото бренди на една глътка.

— Ела с мен.

Тръгнаха през лагера на смътната светлина на забулената от облаци луна и хиляди лагерни огньове. Още щом излязоха от палатката, двама притеглящи и двама войници в бяло закрачиха след тях.

— Бялата гвардия? — предположи Лив. Намирисваше на отчаяно желание да го взимат на сериозно, като копие на Призмата.

— Няма ли огледала в природата? — попита той, сякаш отгатнал мислите ѝ. — Имаше четири опита за покушение над живота ми. Едно — от мой бивш генерал. Три — от неизвестни страни. Светлината не може да бъде променена, но Хромарият се надява, че може да бъде угасена.

Вървяха през многохилядния лагер. Беше по-организиран, отколкото при похода им срещу Гаристън, поне според Лив. Малцина изобщо забелязваха, че водачът им върви по пътя, а тези, които забелязваха, като че ли не знаеха как да го поздравят. Някои се покланяха. Други се просваха на земята. Трети поздравяваха повече по войнишки.

— Сините искат да уеднаквя реакцията спрямо мен — заговори принцът, без да вади пурата от устата си. — Но аз искам да наложа само този ред, който е необходим. Докато водя армия, е необходим повече ред, отколкото ми харесва, но след като съборим построеното от Хромария, нуждите ще се променят. Всичко ще бъде свободно в светлината.

Спряха пред едно бесило в западния край на лагера. На него бяха обесени четирима мъже. На смътната светлина на факлите Лив не можеше да види лицата им, но видя неестествено издължените им вратове. Принцът вдигна ръка и лъч жълта светлина огря мъртъвците. По брадичката на всеки имаше засъхнала кръв. Лицата им бяха подути. Птиците вече ги бяха накълвали.

Лив не знаеше как точно гният телата, но знаеше достатъчно, за да може да разбере, че тези мъже са мъртви от повече от ден. Тъй че не можеше да са престъпници от лагера.

— Те бяха наши фанатици. Вече мъченици. Пратих тези мъже, за да разпространят вестта в Аташ, да подготвят пътя за нас. Тръгнаха невъоръжени. Трябваше само да говорят, да убеждават. Езиците им са изтръгнати и са ги изтезавали, преди да ги обесят. Аташийците дори не са ги изчакали да преминат границата. Нахлуват в нашата земя, за да убият невъоръжени? Това е обявяване на война и начало на враждебни действия. Аташ пося вятър. Ще пожъне буря.

— Много лъжи говорите, нали? — попита Лив. И преглътна. Свръхвиолетът я караше да разбира структури, но не непременно да им се подчинява.

Пазачите на принца се вцепениха. Лив видя изпълнените им с омраза погледи. Но принцът я погледна с любопитство.

— Забравям коя си. — После добави хладно: — Но може би и ти също.

Тя отново преглътна.

— Не отричам, че вече възнамерявах да освободя Аташ, но те проляха първата кръв. Срещу невинни. И позволи ми да ти кажа следното, Аливиана Данавис. Време е да прекрачиш илюзиите на детството си. Една лъжа, казана в служба на истината, е добродетелна. Знаеш ли защо илитийските пирати са опустошавали Лазурното море столетия наред?

— Защото имат безопасни пристани и илитийското крайбрежие е коварно за онези, които не познават…

— Не. Защото някои хора лошо преценяват дългосрочните си интереси. Сатрапите мразят пиратите. Търговците мразят пиратите. Семействата, чиито бащи са принудени да им служат, ги мразят. Родителите, чиито синове са заробени да дърпат греблата, ги мразят. Но макар пиратите да са бити няколко пъти — и ще съм първият, който ще се съгласи, че това е едно от добрите неща, които е направил така нареченият Призма, — те винаги се връщат. А защо? Защото някои сатрапи откриват, че е по-лесно да им платят откуп, отколкото да ги съкрушат окончателно. В момента в Илита има четирима пиратски лордове и всеки от тях е подписал клетвен договор със сатрапата на Аборнея да не напада кораби, развяващи аборнейския флаг. Знаеш ли какво става с парите, които сатрапата праща на тези пирати?

Лив направи гримаса.

— Обогатяват пиратите.

— Това създава още повече пиратство и подхранва мечтите на всеки пират и той да стане пиратски лорд. Някои сатрапи са виждали проблема и са се отчайвали. От време на време ще подгонят някой пиратски лорд, нарушил договор, и понякога дори успяват да обесят пиратски екипаж. Но никога не прихваща. Никой не желае да вложи пари или хора, за да помогне на други, тъй че когато нечии кораби бъдат ограбени и разбити, никой не помага. Е, не мислиш ли, че Седемте сатрапии щяха да са много по-добре, ако веднъж поне действаха заедно и просто се погрижеха за решаването на проблема? И то по-добре веднага, а не след сто години?

— Стига да може да се спре. Наистина ли смятате, че можете да постигнете нещо, което сатрапите и Призмите не са успели?

— Абсолютно. Въпрос на чиста воля, а воля имам в изобилие.

Дързостта му бе изумителна.

— Това е дреболия, Лив — каза той. — Робството. Природата не е създала роби, нито човек трябва да ги прави. Ти си тирейка и твоята земя не е била толкова покварена като други, но робството е проклятие. Аз ще сложа край на това. Хромарият е същият. Идва, покосява цвета на един народ — притеглящите му — и ги отнася. Индоктринира ги. Връща ги само по места, които предпочита, и лъже младите да си въобразяват, че го правят за свое собствено добро. Като робството е — проклятие, което покварява и двете страни. Всички са казвали, че тези институции са твърде големи, за да се променят. Аз казвам, че са твърде големи, за да не се променят. Лъжа, за да постигна това. Казвам, че ще е по-лесно, отколкото ще бъде. Признавам го. Лъжа предпазливо и само за да мотивирам хората към собственото им добро и за доброто на Седемте сатрапии.

Лив му вярваше, но свръхвиолетът в нея я подтикна да попита:

— Кой решава кои са целите, заради които си заслужава да се лъже?

Той поклати тъжно глава.

— Смяташ, че правя всичко това лекомислено? Виж какво е сътворил Хромарият. Баща ти е притеглящ. В момента той е мой враг, но признавам, че е велик мъж. Велик дух. Няма ли всичко друго да е по-добро, отколкото да го убия? По-чисти ли остават ръцете ти, защото молиш някой друг да извърши убийството вместо теб?

При мисълта за това ѝ призля. Баща ѝ беше стар за притеглянето. Беше притеглял малко през по-голямата част от младостта ѝ, но сега, докато воюваше, щеше да притегля почти всеки ден. Имаше още някоя и друга година живот, най-много.

— Не може ли… да бъдат убедени, че Освобождаването е ненужно? Че бесовете не са зли? Че…

— Убедени? Лив. Освобождаването не е нещо случайно за реда, наложен от Хромария. То е главната му опора. Без Освобождаването Хромарият е ненужен. Ако притеглянето не е „ах, колко опасно“, няма да ти се налага да пращаш дъщеря си в далечна страна, за да го учи. Без това няма никакво индоктриниране и никакъв плен за най-ценната придобивка в целия свят — притеглящите. Без контрол и монопол над притеглящите цялата къща рухва. Ето защо е това. — И посочи обесените.

Вятърът донесе в ноздрите ѝ мръсна миризма на леш. Лив се закашля и извърна лице.

— Може би се питаш защо не съм ги смъкнал, за да им направя прилично погребение. Ще го направя. След като всичките ни хора минат покрай тази бесилка и видят с какви животни воюваме. Защото отказвам да прикрия греховете на Хромария и отказвам да съм съучастник. — Загледа се в труповете с тъга в очите — или поне Лив си помисли, че видя тъга. След това я погледна. — Имаш въпроси.

— Не за това. Не… сега — отвърна Лив, загледана в телата. Помъчи се да си придаде твърдост.

— Ценя те заради твоя ум, Аливиана. Не си длъжна да се ограничаваш с текущата лекция.

Тя се зачуди. Колко във всичко това беше истина и колко — ласкателство? Но все пак я стопли.

— Боговете. Те реални ли са?

Устата му се изви в усмивка.

— Какво казва Зимун?

— Казва, че са.

— Но?

— Но той е Зимун, а вие сте вие.

Цветния принц се засмя високо.

— Съвършено казано. Трябваше да си оранжева.

Отначало тя си помисли, че я дразни заради липсата ѝ на красноречие, но след това осъзна, че го казва сериозно. Отговорът ѝ беше възможно най-безопасният: можеше да означава всичко и нищо.

— Да, реални са. Макар да не вярвам, че естеството им е точно като това, което си мислят било в Хромария, било новите жреци. Харесваш ми, Аливиана. Задаваш правилните въпроси. Разсъждаваш мащабно. Но нямаш високо мнение за себе си. Прекалено скромна си. Обучението на притеглящите ми е необходимо, разбира се. Това е цел, и то достойна — но не е велика цел.

— Свързано ли е със Зимун? — попита тя.

— Зимун? Боиш се, че се опитвам да те чифтосам с него?

— Той определено полага усилия, милорд.

— Не съм изненадан. Зимун никога не се подценява. Не, поставих те със Зимун защото си на годините му и помислих, че ще оцениш това. А и това държи и двама ви ангажирани. Ако предпочиташ друг наставник…

— Не, милорд. Вече… свикнах с него, бих казала. — Стига да не оскърбяваше интелигентността на Зимун, нещо, което той не можеше да търпи, Зимун беше неизчерпаем извор на похвали за способностите ѝ, за това колко бързо усвоява трудни понятия и запомня история. Повишаваше самочувствието ѝ. Караше я да се чувства специална. А и непрекъснатите му опити да я съблазни я караха да се чувства пораснала, женствена, желана. — Само… той не говори много за миналото си.

— Единственото важно нещо, което трябва да знаеш за миналото на Зимун, е, че той се опита да убие Призмата — каза Цветния принц.

— Наистина ли? Той спомена нещо, но си помислих, че…

— Рискувах. Пратих Зимун на мисия, която имаше нисък шанс за успех. Той смята, че се е провалил, което е добре. Помага ми да го държа под юзди. Истината е, че той се провали само наполовина. Историята навярно ще му признае, че акушерства за… — Гласът му заглъхна. Вдигна очи към небето.

— Нова ера ли? — предположи Лив. — Акушерствал е за раждането на нова ера? — Проследи погледа му. Нощните облаци бяха разпръснати по небето в съвършени линии, от хоризонт до хоризонт, съвършено отделени, съвършено успоредни. Видението — защото такова нещо не можеше да е реално, нали? — продължи може би около двайсет секунди, после облаците се накъсаха под напора на ветровете, размиха се и се пръснаха.

Цветния принц наруши мълчанието.

— Нови богове, Аливиана. Нови богове.