Заслепяващият нож

50.

Веднага щом се отдалечи, Кип затича и тича чак до спалнята си.

Пред спалнята стоеше някакъв мъж.

— Здравейте, сър — каза той, щом Кип се приближи.

— Ъъ…

— Предадоха ми да ви кажа, че лорд Андрос Гайл желае да ви възнагради за чудесната ви игра. Дава ви се лична стая. Вещите ви вече са преместени. Бихте ли ме последвали?

Онзи стар, грохнал, отвратителен паяк. Беше великолепен. Току-що беше изиграл Гадаене с кристал и бе погледнал в ръката на Кип. За миг Кип не можа да не се възхити колко добре изиграно беше това. Как по-добре да се преровят вещите му, освен като му помогнат да се премести? И как можеше Кип да възрази? Получаваше по-добра стая, и то за нищо.

Тъй че Кип направи най-умното, което бе правил през целия ден. Тръгна към горния етаж — без да търси никакъв повод да влезе в спалното и да види дали кинжалът все още си е в скрина на три легла от неговото. Ако го бяха откраднали, вече го нямаше. Ако все още си беше там, щеше да се върне да си го вземе.

Новата му стая не беше голяма, но все пак му предлагаше легло с нови чаршафи и топло одеяло, писалище, два стола и малък прозорец с изглед навън. Вратата имаше ключалка. Слугата му подаде ключ. Колко мило.

Хората, които вероятно щяха да го окрадат, несъмнено също имаха ключ.

— Благодаря — каза Кип. — Предай на лукслорд Гайл, че съм онемял от щедростта му. Кажи му: „Добър кристал“.

— Добър… портал ли, сър?

— Добър кристал.

— Кристал. Добре, сър.

Мъжът изчака до вратата и Кип съобрази, че очаква да му даде бакшиш.

— Ужасно съжалявам, но нямам никакви пари.

Мъжът огледа стаята, сякаш казваше: „Страшно хубава стая, а вие да сте бедняк?“ Сякаш казваше: „Лъжец“.

Кип се изчерви.

— Благодаря ти и довиждане.

Едва не затръшна вратата в лицето му, изведнъж ядосан и дълбоко притеснен.

Но щом вратата се затвори, осъзна, че лорд Гайл беше направил и това нарочно. Имаше много слуги, които можеха да го заведат до новата му стая. На слуги не се даваше бакшиш и използването им, за да не се притесняват гостите ти за даване на бакшиш, беше проява на учтивост, често проявявана между богатите. Лорд Гайл му напомняше за бедността му, за жалкото му положение. Натикваше му го в носа. Напомняше му колко ужасно се нуждае от Тея.

Кип не знаеше много за икономиката в тези неща, но все пак знаеше, че някои притеглящи изобщо не се обвързват с определена сатрапия, а заработват частно. Лордове и търговци понякога отдаваха под наем услугите на своите притеглящи на този, който се нуждае от тях — като наемници. За тези, които не можеха да си позволят нужното време и пари, които да се вложат в развитието на един притеглящ, това беше сделка.

Но… талантът на Тея нямаше никаква стойност, нали?

Или пък беше безценен, на подходящите места.

„Гавин, татко, би ли се върнал, моля те? Боя се, че ще направя някаква ужасна грешка.“

Беше твърде късно да намери Тея. Сигурно вече бе заминала със смяната си, но Кип не можеше да остане тук. Бездруго не беше уморен. А имаше четири часа до времето за тренировки с Железни и Тея.

Напусна кулата на Призмата и навлезе в Големи Яспис. Докато прекосяваше един пазар, беше готов да се закълне, че за няколко стъпки походката на всички там беше синхронизирана — една, две, три стъпки, всичките едновременни… после това премина. Сигурно си го беше въобразил. Няколко души се спогледаха, после всеки отново си тръгна по работата.

След половин час Кип отново застана пред вратата на Янус Бориг. Почука и изчака търпеливо. Видя местещи се сенки по околните покриви. Стражи? Капачето се хлъзна и той видя как тя надникна навън.

— Къде мога да взема колода черни карти? — попита Кип.

Тя се засмя.

— Върна се, толкова скоро. Виждаш ли? Казах ти, че си по-умен, отколкото си мислиш. Влизай. Влизай.