Затъмнение

10. МИРИЗМА

Всичко това беше много детинско. Защо, за Бога, Едуард трябваше да излезе, за да дойде Джейкъб? Не бяхме ли минали вече през тази незрялост?

— Не че чувствам някаква враждебност към него, Бела, просто така е по-лесно и за двама ни — ми каза Едуард на вратата. — Няма да съм много далеч. Ще си в безопасност.

— Не това ме тревожи.

Той се усмихна и лукава нотка мина през очите му. Придърпа ме по-близо до себе си и зарови лице в косата ми. Можех да усетя как студеният му дъх се пропива във всеки мой кичур, когато издишваше; космите по врата ми настръхнаха.

— Ще се върна веднага — каза той и се засмя високо, сякаш бях казала много смешен виц.

— Какво е толкова смешно?

Но Едуард само се ухили и избяга сред дърветата, без да ми отговори.

Мърморейки си недоволно, отидох да почистя в кухнята. Още преди да съм напълнила мивката с вода, на вратата си позвъни. Беше трудно да свикна с мисълта колко бърз е Джейкъб без колата си. Колко по-бързи от мен бяха всички…

— Влизай, Джейк! — извиках аз.

Съсредоточавах се върху трупането на чиниите в пенестата вода и забравих, че Джейкъб се движеше като призрак последните дни. Точно затова и подскочих, когато внезапно чух гласа му зад себе си.

— Трябва ли да оставяш отключена входната врата? О, извинявай.

Оплисках се с вода от миялнята, когато той ме стресна.

— Не се тревожа от някой, който може да бъде спрян от заключена врата — рекох аз, докато избърсвах тениската си с кърпата за съдове.

— Добър извод — съгласи се той.

Обърнах се, за да го погледна с критичен поглед.

— Толкова ли ти е невъзможно да носиш дрехи, Джейкъб? — попитах. Джейкъб за пореден път беше с оголени гърди и не носеше нищо, освен чифт стари скъсани дънки. Тайно се чудех дали не е толкова горд с новите си мускули, че да не може да ги покрие с дрехи. Трябваше да призная, че бяха наистина впечатляващи — но никога не съм мислела, че е суетен.

— Имам предвид, знам, че не може да ти е студено, но все пак.

Той прокара ръка през мократа си коса, понеже му влизаше в очите.

— Просто е по-лесно — обясни той.

— Какво е по-лесно?

Той се усмихна снизходително.

— Достатъчно ми е, че си нося дънките с мен, пък какво остава за останалото. На какво ти приличам, на товарно магаре?

Намръщих се.

— За какво говориш, Джейкъб?

Гледаше ме сякаш пропускам нещо очевидно.

— Дрехите ми не се появяват и изчезват с пукот в небитието, когато се преобразявам — трябва да ги нося със себе си като тичам. Извини ме, задето си олекотявам товара.

Промених си изражението.

— Май не бях помислила за това — промърморих аз.

Той се засмя и посочи черната кожена връзка, тънка колкото нишка от прежда, която беше увита три пъти около левия му прасец като гривна за крак. Не бях забелязала преди това, че и краката му бяха боси.

— Това е нещо повече от моден аксесоар — гадно е да си носиш дънките в уста.

Не знаех какво да кажа.

Той се ухили.

— Притеснява ли те това, че съм полугол?

— Не.

Джейкъб отново се засмя и му обърнах гръб, за да се захвана пак с чиниите. Надявах се, че той е разбрал, че изчервяването ми се държи на смущаването ми от собствената ми глупост, и няма нищо общо с въпроса му.

— Е, предполагам трябва да се захвана за работа — въздъхна той. — Не искам да му давам повод да каже, че си гледам работата през пръсти.

— Джейкъб, не е твоя работа…

Той вдигна ръка, и ми показа знак да замълча.

— Работя по собствено желание. Сега, къде миризмата на нахалника е най-силна?

— В спалнята ми, мисля.

Той присви очи. Това не му харесваше, точно както и на Едуард.

— Ще се забавя само минута.

Систематично започнах да търкам чинията, която държах. Единственият звук беше от пластмасовите власинки на четката, чепкаща по керамичната повърхност. Ослушах се за някакъв шум от горе, скърцане на под или щракване от врата. Нищо. Осъзнах, че мия една чиния доста по-дълго от нужното и се опитах да обърна внимание на това, което правех.

— Ух! — каза Джейкъб на сантиметри от мен, при което отново ме уплаши.

— Господи, Джейк, престани с това!

— Извинявай. Ето — Джейкъб хвана кърпата и попи разлятата вода — ще ти се реванширам. Ти мий, аз ще изплаквам и суша.

— Хубаво — подадох му чинията.

— Е, миризмата беше достатъчно силна, за да я усетя. Между другото, стаята ти вони.

— Ще си купя освежител за въздух.

Той се засмя.

Аз миех, а той сушеше в приятна тишина за няколко минути.

— Мога ли да те попитам нещо?

Подадох му следващата чиния.

— Зависи какво искаш да знаеш.

— Няма да се правя на кретен или нещо такова — честно, просто съм любопитен — увери ме Джейкъб.

— Добре. Давай.

Направи пауза за половин секунда.

— Какво е чувството — да имаш за гадже вампир?

Извъртях очи.

— Върха.

— Сериозен съм. Това изобщо ли не те притеснява — никога ли не те плаши?

— Никога.

Той се умълча докато вземаше купата от ръцете ми. Погледнах към лицето му — той се мръщеше, а долната му устна беше леко издадена напред.

— Нещо друго? — попитах.

Той сбръчка нос отново.

— Ами… чудех се… дали… нали знаеш, дали го целуваш?

Засмях се.

— Да.

Той потръпна.

— Ъхх.

— Сама си решавам — промърморих.

— И не се притесняваш от кучешките му зъби?

Ударих го по ръката, същевременно опръсквайки го с пенеста вода.

— Млъквай, Джейкъб! Знаеш, че той няма!

— Почти — промърмори той.

Скръцнах със зъби и започнах да търкам месарския нож с повече от нужната сила.

— Мога ли да те питам още нещо? — попита тихо, като му подавах ножа. — Просто любопитство, отново.

— Хубаво — сопнах се аз.

Той преобръщаше ножа в ръцете си отново и отново под струята вода. Когато заговори, той шептеше.

— Каза, че след няколко седмици… Кога точно…? — той не можеше да довърши.

— След завършването — прошепнах в отговор, гледайки предпазливо лицето му. Дали това отново щеше да го накара да избухне?

— Толкова скоро — издиша той, затваряйки очи. Не звучеше като въпрос. Звучеше по-скоро като негодувание. Мускулите на ръцете му се стегнаха, раменете му се втвърдиха.

— Ау! — извика той; беше станало толкова неподвижно наоколо в стаята, че подскочих като ужилена при крясъка му.

Дясната му ръка се беше изкривила в стегнат юмрук около острието на ножа — той разгъна ръката си и ножът изтрака по тезгяха. На дланта му беше зейнала дълга дълбока рана. Кръвта се стичаше по пръстите му и капеше на пода.

— По дяволите! Ауч! — оплака се той.

Главата ми се завъртя и стомахът ми се обърна. Хванах се здраво за тезгяха с една ръка, поех си дълбоко дъх през устата и се насилих да се съвзема, за да се погрижа за него.

— О, не, Джейкъб! Ох, мамка му! Дръж, увий това около раната! — побутнах му кърпата за съдове, протягайки ръка за неговата. Той се отдръпна от мен.

— Няма нищо, Бела, не се тревожи за това.

Стаята започна да потрепва по краищата си.

Поех си дълбоко въздух още веднъж.

— Да не се тревожа?! Ти току-що си сряза ръката!

Той не обърна внимание на кърпата, която му бях подала. Сложи ръката си под чешмата и пусна водата да облива раната. Водата стана червена. Главата ми се завъртя.

— Бела — каза той.

Погледнах встрани от раната, нагоре към лицето му. Той се мръщеше, но изражението му беше спокойно.

— Какво?

— Изглеждаш сякаш всеки момент ще припаднеш и си хапеш устните. Престани. Успокой се. Дишай. Добре съм.

Издишах през устата и спрях да си хапя устните.

— Не бъди толкова смел.

Той завъртя очи.

— Да вървим. Ще те откарам до Бърза помощ. — Бях съвсем сигурна, че съм в състояние да шофирам. Сега поне стените не се движеха.

— Не е нужно — Джейкъб спря водата и взе кърпата от ръката ми. Той я усука хлабаво около дланта си.

— Чакай — възразих аз. — Дай да я погледна. — Хванах се за тезгяха по-здраво, за да успея да се задържа права, ако заради раната отново се замая.

— Да не би да имаш висше по медицина, за което никога не си ми казвала?

— Просто ми дай възможността да разбера дали ще ми се наложи да прибягвам до сила, за да те закарам до болницата.

Той подигравателно се престори на уплашен.

— О, не, не прибягвай до сила!

— Ако не ми дадеш да видя ръката ти, боят ти е гарантиран!

Той вдиша дълбоко и издиша шумно.

— Добре.

Той разви кърпата и когато се протегнах да я взема, той сложи ръката си в моята. Отне ми няколко секунди. Дори преобърнах няколко пъти ръката му, въпреки че бях сигурна, че се е порязал. Обърнах отново ръката му и най-накрая разбрах, че възпалената розова извита линия беше всичко, което остана от раната му.

— Но… ти кървеше… толкова много.

Той издърпа ръката си обратно, очите му — приковани мрачно върху мен.

— Възстановявам се бързо.

— Аз ще кажа — измънках аз.

Съвсем ясно бях видяла дълбоката рана и кръвта, която изтече в мивката. Миризмата на ръжда и сол почти ме беше повалила. Може би дори имаше нужда от шевове. Би отнело дни, за да хване коричка и повече от седмици, за да избледнее до светлорозовия белег, който стоеше на кожата му сега. Той изви устните си в половинчата усмивка и удари веднъж гърдите си с юмрук.

— Върколак, забрави ли?

Очите му задържаха погледа ми за един неизмерим миг.

— Вярно — казах накрая.

Той се засмя при вида на изражението ми.

— Казвах ти за това. Видя белега на Пол.

Поклатих глава, сякаш за да си проясня мислите.

— Малко по-различно е, да видиш нещата със собствени очи.

Коленичих и извадих белината от шкафа под мивката. После полях малко по един парцал и започнах да трия пода. Парещата миризма на белината изпари и последните признаци за главозамайване.

— Нека почистя — рече Джейкъб.

— Няма проблеми. Би ли хвърлил кърпата за пране?

Когато бях сигурна, че подът мирише само на белина, станах и измих дясната страна на мивката също. После отидох в пералното помещение покрай килера и изсипах пълна чаша прах за пране преди да пусна пералнята. Джейкъб ме гледа с неодобрителен поглед.

— Да не би да страдаш от маниакална депресия? — попита той когато приключих.

Хах. Може би. Но поне имах добро извинение този път.

— Малко сме чувствителни към кръвта тук. Сигурна съм, че разбираш.

— Оо — той сбърчи нос отново.

— Защо да не го направим възможно най-лесно за него? Това, което прави е достатъчно трудно.

— Разбира се, разбира се. Защо не?

Издърпах запушалката и пуснах мръсната вода да се изтече в мивката.

— Може ли да те питам нещо, Бела?

Въздъхнах.

— Какво е чувството — да имаш върколак за най-добър приятел?

Въпросът ме хвана неподготвена. Изсмях се силно.

— Плаши ли те? — продължи той още преди да съм отвърнала.

— Не. Когато върколакът е мил — казах меко — е върхът.

Той се усмихна широко, зъбите му блестяха на фона на мургавата му кожа.

— Благодаря, Бела — каза и хвана ръката ми и ме дръпна внезапно в една от неговите трошащи костите прегръдка.

Преди да реагирам изобщо, той отпусна ръце и се дръпна от мен.

— Ъгх — каза, сбръчквайки нос. — Косата ти мирише по-лошо и от стаята ти.

— Извинявай — промърморих аз. Изведнъж разбрах на какво се смееше Едуард по-рано, когато издиша върху мен.

— Един от многото проблеми при дружбата с вампири — каза Джейкъб, вдигайки рамене. — Прави те да миришеш лошо. Сравнително малък проблем.

Погледнах го ядосано.

— Мириша лошо само за теб, Джейк.

Той се ухили.

— До скоро, Бела.

— Тръгваш ли си?

— Той чака да си тръгна. Мога да го чуя оттук.

— Оу.

— Ще изляза отзад — каза и направи пауза. — Чакай малко, ей, мислиш ли, че можеш да дойдеш до Ла Пуш довечера? Ще правим купон с огън на открито. Емили ще е там и ще можеш да се запознаеш с Ким… и съм сигурен, че Куил също иска да те види. Той е доста кисел, задето си разбрала преди него.

Ухилих се. Можех да си представя колко му е досаждало това на Куил — дребното момиче — приятелка на Джейкъб, заедно с върколаците, докато той си няма и представа за случващото се. И после въздъхнах.

— Ами, Джейк, не знам. Виждаш, че сме под напрежение точно сега…

— О, хайде, мислиш ли, че някой ще може да се справи с всички нас — с нас шестимата?

Той заекна малко на края на изречението и направи странна пауза. Зачудих се дали има проблем с изричането на думата върколак на глас, точно както и аз с думата вампир.

Големите му тъмни очи бяха безсрамно умолителни.

— Ще попитам — казах колебливо.

Той издаде гърлен звук.

— Сега той ли ти е началник? Нали знаеш, гледах една история по телевизията миналата седмица за контролирането и злоупотребата в тийнейджърските връзки и…

— Добре! — срязах го аз и избутах ръката му. — Време е върколакът да си върви!

Той се ухили.

— Чао, Бела. Увери се, че си поискала позволение.

Той офейка през задната врата преди да съм намерила нещо, с което да го замеря. Изръмжах несвързано на празната стая.

Няколко секунди след като той си отиде, Едуард влезе бавно в кухнята, с дъждовни капки, блестящи като диаманти в бронзовата му коса. Погледът му беше внимателен.

— Вие двамата да не би да се скарахте? — попита той.

— Едуард! — извиках и се хвърлих към него.

— Здравей — изсмя се той и обви ръце около мен. — Да не би да се опитваш да ми отвлечеш вниманието? Действа.

— Не, не се карах с Джейкъб. Много. Защо?

— Просто се чудех защо си го намушкала. Не че възразявам — с брадичката си той посочи ножа на тезгяха.

— По дяволите! Мислех, че съм оправила всичко!

Издърпах се от него и изтичах да сложа ножа в мивката преди да го полея с белина.

— Не съм го намушкала — обясних аз докато оправях. — Забрави, че държи нож в ръцете си.

Едуард се подсмихна.

— Не е чак толкова смешно, колкото си го представях.

— Бъди добър.

Той извади голям пощенски плик от джоба на якето си и го метна на тезгяха.

— Взех ти пощата.

— Нещо добро?

— Така мисля аз.

Очите ми се свиха подозрително при смяната на тона му. Отидох да го проуча.

Той беше сгънал нормален на големина плик през средата. Спокойно го отворих, изненадана от тежестта на скъпата хартия и прочетох адреса на подателя.

— Дартмут? Това шега ли е?

— Сигурен съм, че са те одобрили. Изглежда точно като моя.

— И таз добра, Едуард — какво си направил?

— Просто изпратих и твоята молба.

— Може и да не съм обективна за Дартмут, но не съм достатъчно глупава, за да повярвам на това.

— Дартмут изглежда смята, че си обективна относно Дартмут.

Поех си дълбоко дъх и преброих бавно до десет.

— Много щедро от тяхна страна — казах накрая. — Както и да е, приета или не, таксата все още е от по-малко значение. Не мога да си го позволя и няма да ти позволя да прахосаш още пари, за да си купиш друга спортна кола и то само за да се престоря, че отивам в Дартмут догодина!

— Нямам нужда от нова спортна кола. И няма нужда да се преструваш за нищо — промърмори той. — Една година в колеж не би те убила. Може дори да ти хареса. Просто си помисли, Бела. Представи си колко развълнувани ще бъдат Чарли и Рене…

Кадифеният му глас изрисува картината в главата ми преди да съм го спряла. Разбира се, Чарли щеше да се пръсне от гордост — никой от Форкс не би могъл да избегне частиците от неговата развълнуваност. А Рене щеше да истеряса от радост за постижението ми — макар че щеше да казва, че изобщо не се е и изненадала…

Опитах се да се отърся от картината в главата ми.

— Едуард. Тревожа се за живота ни по време на завършването, какво остава за това лято или другото.

Ръцете му отново се обвиха нежно около мен.

— Никой няма да те нарани. Имаш цялото време на света.

Въздъхнах.

— Ще пратя писмо за банковата ми сметка в Аляска утре. Това е алибито, от което имам нужда. Достатъчно далеч е, че Чарли да не очаква да се върна най-рано преди Коледа. И съм сигурна, че ще измисля някакво извинение дотогава. Нали знаеш — подразних се неохотно — всичката тази секретност и лъжа са един вид болка.

Изражението на Едуард се изопна.

— Става по-лесно. След няколко десетилетия всички, които познаваш са мъртви. Проблемът е решен.

Потреперих.

— Извинявай, това беше грубо.

Зяпах големия бял плик за писмо без да го виждам.

— Но е истина.

— Ако разреша проблема, независимо с какво си имаме работа, би ли си помислила да почакаш, моля те?

— Ммне.

— Винаги си такъв инат.

— Да.

Пералнята издумка и започна да спира.

— Глупава вехтория — промърморих аз, като се измъкнах от прегръдката му. Махнах малката кърпа, която се беше заклещила и се беше оказала причината за проблема, и стартирах пералнята отново.

— Това ми напомня — казах аз — би ли попитал Алис какво е направила с нещата ми, когато ми е чистила стаята? Нищо не мога да намеря.

Той ме погледна объркано.

— Алис ти е чистила стаята?

— Ами, да, предполагам това е направила. Когато е идвала да ми вземе пижамата и възглавницата и разни други неща, за да ме държи за заложница — хвърлих му един бърз гневен поглед. — Тя е оправила всичко, което е било наоколо — тениските ми, чорапите ми и не знам къде ги е прибрала.

Едуард продължи да гледа объркано за още един кратък момент и после изведнъж се скова.

— Кога забеляза, че ти липсват неща?

— Когато се върнах от псевдо-пижаменото парти. Защо?

— Не мисля, че Алис е взела нещо. Нито дрехите ти, нито възглавницата. Нещата, които ти липсват, са неща, които си носила… и докосвала… и спала върху тях?

— Да. Какво има, Едуард?

Изражението му беше обтегнато.

— Неща с твоята миризма.

— О!

Гледахме се в очите за един дълъг момент.

— Посетителят ми — промърморих аз.

— Събирал е следи… доказателства. За да докаже, че те е намерил?

— Защо? — прошепнах аз.

— Не знам. Но, Бела, кълна се, че ще разбера. Ще разбера.

— Знам — казах аз, отпускайки глава на гърдите му. Усетих как телефонът му вибрира от джоба на якето му.

Той извади телефона и погледна номера.

— Точно човекът, с кого трябва да говоря — измърмори той и вдигна. — Карлайл, аз… — той спря и заслуша, лицето му изопнато и съсредоточено за няколко минути. — Ще проверя. Слушай…

Той обясни за липсващите ми неща, но от това, което чувах, не звучеше Карлайл да вниква в същинската ни гледна точка.

— Може би ще отида… — каза Едуард, отклонявайки погледа си от мен. — А може би не. Не оставяй Емет да отиде сам, знаеш какъв е. Поне помоли Алис да понаглежда нещата. Ще изясним това по-късно.

Той затвори телефона.

— Къде е вестникът? — попита ме той.

— Ами, не съм сигурна. Защо?

— Трябва да видя нещо. Дали Чарли вече го е изхвърлил?

— Може би…

Едуард изчезна.

Върна се след половин секунда с нови диаманти в косата и мокър вестник в ръцете. Той го разгъна на масата, като очите му бързо минаваха по заглавията. Той се наведе, погълнат от това, което четеше, като проследяваше с пръст пасажите, които го интересуваха най-много.

— Карлайл е прав… да… много лошо. Млади и побъркани? Или смъртно желание? — мърмореше си той.

Отидох да надникна през рамото му.

Заглавието на Сиатъл Таймс гласеше: „Епидемията от убийства продължава — полицията няма нови следи“.

Беше почти същата история, от която Чарли се оплакваше преди няколко седмици — голямото градско насилие, което издигаше Сиатъл нагоре в списъка с национални убийства. Въпреки че не беше точно същата. Броят на убийствата беше много по-голям.

— Става по-зле — промърморих аз.

Той се смръщи.

— Напълно извън контрол. Това не може да е дело само на един новосъздаден вампир. Какво става? Сякаш никога на се чували за Волтури. Което предполагам е възможно. Никой не им е обяснил правилата… тогава кой ги създава?

— Волтури? — повторих аз, потрепервайки.

— Това е точно нещо, което те трябва постоянно да ликвидират — безсмъртни, които с държанието си ни разкриват. Оправиха се с подобна бъркотия преди няколко години в Атланта и не беше станало и наполовина толкова зле. Те ще се намесят скоро, съвсем скоро, освен ако не намерим начин да успокоим нещата. Наистина предпочитам да не идват до Сиатъл точно сега. Докато са толкова близо… може да решат да те проверят.

Потреперих отново.

— Какво можем да направим?

— Трябва да научим повече, преди да решим нещо. Може би ако успеем да говорим с тези новосъздадени, да им обясним правилата, всичко ще се разреши мирно. — Той се смръщи, сякаш не мислеше, че шансовете за това са добри. — Ще изчакаме докато Алис разбере какво става… Не искаме да се намесваме преди да е станало наистина необходимо. Преди всичко, отговорността не е наша. Но е добре, че имаме Джаспър — добави той почти на себе си. — Ако ще се разправяме с новосъздадени той ще ни е полезен.

— Джаспър? Защо?

Едуард се усмихна мрачно.

— Той е нещо като експерт по младите вампири.

— Какво имаш предвид под експерт?

— Ще трябва да питаш него — историята е заплетена.

— Каква каша — смутолевих аз.

— Наистина така изглежда, нали? Сякаш ни идва от всички страни последните дни — въздъхна той. — Мислиш ли, че животът ти би бил по-лесен, ако не беше влюбена в мен?

— Може би. Макар че нямаше да бъде никакъв живот.

— За мен — поправи той тихо. — А сега, мисля — продължи той с принудена усмивка — че има нещо, което искаш да ме питаш?

Погледнах го безизразно.

— Така ли?

— Или може би не — той се ухили. — По-скоро останах с впечатлението, че обеща да питаш за позволението ми да идеш на някакво върколашко събиране довечера.

— Пак ли подслушваш?

Той се ухили пак.

— Само малко, съвсем накрая.

— Е, нямаше да те питам, така или иначе. Разбрах, че имаш достатъчно неща за притеснение.

Той постави ръка под брадичката ми и задържа лицето ми така, че да ме гледа право в очите.

— Искаш ли да отидеш?

— Не е нищо особено. Не се тревожи за това.

— Не трябва да ми искаш разрешение, Бела. Не съм ти баща — слава Богу, че не съм. Макар че може би трябва да питаш Чарли.

— Но знаеш, че Чарли ще каже „да“.

— Наистина имам по-развита интуиция от повечето хора за това, какъв вероятно ще бъде отговорът му.

Просто го зяпнах, опитвайки се да разбера какво иска и да разкарам от главата си силното желание да ида до Ла Пуш, за да не бъда повлияна от собствените си желания. Беше глупаво да искам да се размотавам с група големи идиотски върколаци точно сега, когато толкова страшни и необясними неща се случваха. Разбира се, точно затова исках да отида. Исках да избягам от смъртните опасности само за няколко часа… да бъда по-малко зрялата, по-неразумната Бела, която може да се смее с Джейкъб, дори само за кратко. Но това не беше от значение.

— Бела — каза Едуард. — Казах ти, че ще бъда благоразумен и ще се доверявам на преценката ти. Наистина го мисля. Ако се доверяваш на върколаците, тогава няма защо да се тревожа за тях.

— Уау — казах аз, както бях казала и снощи.

— И Джейкъб е прав — във всеки случай, за едно нещо — глутница върколаци би трябвало да са достатъчни да защитят дори теб за една вечер.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Само…

Стегнах се.

— Надявам се, нямаш нищо против да вземеш някои предпазни мерки? Да ми позволиш да те откарам до границата е едната. И да вземеш телефон, за да знам кога да дойда да те взема?

— Това звучи… много благоразумно.

— Чудесно.

Той ми се усмихна и не видях следа от страх и опасения в очите му, блестящи като бижута.

За ничия изненада, Чарли изобщо не се и поколеба да ме пусне до Ла Пуш. Джейкъб неприкрито ликуваше, когато се обадих да му кажа новините и с разтворени обятия прие да спази предпазните мерки на Едуард. Обеща да ни посрещне на границата в шест.

Реших, след кратко вътрешно разискване, да не продавам мотоциклета си. Щях да го върна обратно в Ла Пуш, където и принадлежеше и когато вече нямах нужда от него… е, щях да настоявам Джейкъб да спечели някак за работата си по него. Поне да го продаде или да го подари на приятел. Нямаше значение за мен.

Тази вечер изглежда беше добра възможност да върна мотора в гаража на Джейкъб. Тъй като се чувствах много безрадостна поради случилите се неща, всеки ден ми изглеждаше като последен шанс. Нямах време да отлагам нищо, независимо колко маловажно е то.

Едуард само кимна, когато му обясних какво искам, но мисля, че видях проблясък на загриженост в очите му и разбрах, че той не е по-щастлив от Чарли при мисълта за мен на мотор.

Последвах го обратно до къщата му, в гаража, където бях оставила мотора си. Паркирах пикапа вътре и излязох, когато осъзнах, че ужасът можеше да не бъде изцяло за безопасността ми този път.

До малкия ми античен мотор, съвсем засенчващ го, беше друго превозно средство. Да наречеш това друго нещо „мотоциклет“ не изглеждаше съвсем правдоподобно, защото изглежда не принадлежеше на същото семейство, на което принадлежеше и моят внезапно изглеждащ остарял мотор.

Беше голям, лъскав и сребрист и дори съвсем неподвижен изглеждаше бърз.

— Какво е това?

— Нищо — промърмори Едуард.

— Не изглежда като нищо.

Изражението на Едуард беше безразлично; изглеждаше твърдо решен да се изобличи.

— Ами, не знаех дали ще простиш на приятеля си или той на теб, и се почудих дали още ще искаш да караш мотора си след всичко. Изглеждаше като нещо, което ти харесва. Помислих, че бих могъл да дойда с теб, ако ти поискаш. — Той сви рамене.

Зяпнах красивия мотор. До него моторът ми изглеждаше като счупена триколка. Внезапно изпитах тъга когато осъзнах, че това не беше лоша аналогия за начина, по който сигурно изглеждам аз до Едуард.

— Не бих била в състояние да не изоставам от теб — прошепнах аз.

Едуард постави ръката си под брадичката ми и го извъртя така че да ме гледа право в очите. С един пръст той се опита да избута единия край на устните ми нагоре.

— Ще забавям крачка за теб, Бела.

— Така не би ти било забавно.

— Разбира се, че би било, ако сме заедно.

Прехапах устна и си го представих за момент.

— Едуард, ако мислеше, че карам прекалено бързо или губя контрол над мотора или нещо такова, какво щеше да направиш?

Той се поколеба, очевидно търсейки правилния отговор. Знаех истината: щеше да намери начин да ме спаси преди да съм се разбила.

Тогава той се усмихна. Изглеждаше непринудено и лесно, като изключа тънкото защитно стягане на погледа му.

— Това е нещо, което правиш с Джейкъб. Сега разбирам.

— Просто, ами, не го забавям толкова много, нали разбираш. Бих могла да опитам, предполагам…

Погледнах сребристия мотоциклет несигурно.

— Не се притеснявай за това — каза Едуард и се изсмя тихо. — Джаспър много го харесва. Може би е време за него да открие нов начин за пътуване. Все пак Алис си има Поршето сега.

— Едуард, аз…

Той ме прекъсна с бърза целувка.

— Казах да не се притесняваш. Но би ли направила нещо за мен?

— Каквото искаш — обещах бързо.

Той пусна лицето ми и се наведе през по-далечната страна на големия мотор, изваждайки нещо, което беше скътал там.

Върна се с предмет, който беше черен и безформен и друг, червен и лесен за разпознаване.

— Моля те? — попита той, усмихвайки се с изкривената усмивка, която винаги унищожаваше съпротивата ми.

Взех червената каска, притегляйки я с ръце.

— Ще изглеждам глупаво.

— Не, ще изглеждаш умна. Достатъчно умна, за да не се нараниш. — Той хвърли черното нещо, каквото и да беше то, през ръката си и отново взе лицето ми в ръце. — Това, което държа в ръцете си точно сега, е нещо, без което не мога да живея. Можеш да се грижиш за него.

— Добре, хубаво. Какво е онова другото? — попитах подозрително.

Той се засмя и раздруса нещо като уплътнено яке.

— Това е яке за каране. Чух, че бързото каране е малко неудобно, не че бих могъл да знам.

Той ми го подаде. С дълбока въздишка прибрах косата си и пъхнах глава в каската. После проврях ръце в ръкавите на якето. Той ми закопча ципа с усмивка, напираща по ъгълчетата на устните му, и се отдръпна крачка назад.

Почувствах се огромна.

— Бъди честен, колко идиотски изглеждам?

Той се отдалечи с още една крачка и сви устни.

— Хъх, толкова зле? — промърморих аз.

— Не, не, Бела. Всъщност… — изглежда търсеше точната дума. — Изглеждаш… секси.

Изсмях се силно.

— Да бе.

— Наистина много секси.

— Казваш го само, за да го нося — казах аз. — Но няма проблем. Прав си, по-умно е.

Той обви ръце около мен и ме притисна до гърдите си.

— Такова си глупаче. Предполагам, че това е част от чара ти. Въпреки че трябва да призная, каската наистина има някои недостатъци.

И той махна каската от главата ми, за да ме целуне.

Докато Едуард ме караше към Ла Пуш малко по-късно, осъзнах, че тази невиждана ситуация ми се струва странно позната. Отне ми кратък момент за размисъл, докато определя източника на моето дежа-вю.

— Знаеш ли за какво ми напомня това? — попитах аз. — Точно както когато бях дете и Рене ме докарваше при Чарли за лятото. Чувствам се като седемгодишна.

Едуард се засмя.

Не го казах на глас, но най-голямата разлика при двете неща беше, че Рене и Чарли бяха в по-добри отношения.

На около половината път за Ла Пуш завихме на ъгъла, където намерихме Джейкъб, облегнат на червения Фолксфаген, който си беше направил от стари части. Внимателното и неутрално изражение на Джейкъб се разтопи в усмивка, когато му помахах от предната седалка.

Едуард паркира Волвото на около 30 метра.

— Обади ми се, когато и да си готова да си тръгнеш — каза. — Аз ще съм тук.

— Няма да се бавя много — обещах му.

Едуард разтовари мотора и новите ми придобивки от багажника на колата си — бях малко впечатлена, че всичко се побра там. Но не беше трудно да се справиш, когато си способен да жонглираш с микробуси с нормални размери, пък какво остава за малки мотори.

Джейкъб наблюдаваше, без да се доближи, усмивката му беше изчезнала, а тъмните му очи — неразгадаеми.

Хванах каската под ръка и метнах якето през седалката.

— Всичко ли взе? — попита Едуард.

— Да — уверих го аз.

Той въздъхна и се наклони към мен. Извърнах лице нагоре за целувка за довиждане, но Едуард ме изненада, заключвайки ръце около мен и целувайки ме с много ентусиазъм, както и в гаража — доста дълго след това се задъхвах.

Едуард се засмя тихо на нещо и ме пусна.

— Довиждане — рече той. — И наистина харесвам якето.

Докато се обръщах с гръб към него, мисля, че видях проблясък от нещо в очите му, който не трябваше да виждам. Не можех да кажа със сигурност какво точно беше. Тревога може би. За секунда си помислих, че е паника. Но сигурно правех от мухата слон, както винаги. Усещах погледа му върху гърба ми, докато бутах мотора си към невидимата граница за вампири и върколаци, за да се срещна с Джейкъб.

— Какво е всичко това? — извика Джейкъб, гласът му беше внимателен, изучаваше мотоциклета с озадачено изражение.

— Помислих си, че трябва да върна това, където му е мястото — рекох му аз.

Той премисли това за една кратка секунда и после широката му усмивка се разля по лицето му. Знаех, че точно на това място бях вече във върколашка територия, защото Джейкъб се изправи от колата си и дойде бързо до мен, скъсявайки разстоянието с три големи крачки. Той взе мотора от мен, закрепи го на стойката му и ме прегърна със силата на менгеме. Чух как двигателят на Волвото изръмжа и се напрегнах да се освободя.

— Престани, Джейк! — задъхах се аз.

Той се засмя и ме пусна. Обърнах се, за да помахам за довиждане, но сребристата кола вече изчезваше покрай завоя по пътя.

— Хубаво — казах аз, позволявайки на гласа ми да прозвучи кисело.

Очите му се разшириха във фалшива невинност.

— Какво?

— По дяволите, той беше доста любезен за това; не трябва да си пришпорваш късмета така.

Той се изсмя отново, по-силно от преди малко — разбира се, че това, което казах му беше смешно. Опитах се да разбера шегата, докато той заобиколи колата, за да ми отвори вратата.

— Бела — накрая каза той, все още подсмихвайки се, като затвори вратата след мен — не можеш да пришпорваш нещо, което нямаш.