Затъмнение

1. УЛТИМАТУМ

Прокарах пръстите си по страницата, можех да почувствам местата, на които химикалът му е оставил по-дълбоки следи. Можех да си го представя как пише ядосаните реплики с грубият си почерк, след това да ги зачерква, осъзнавайки, че не това е искал да каже. Това би обяснило размазаното мастило. Можех да си представя как веждите и челото му се сбръчкват от напрежение. Ако бях там може би щях да се засмея. „Не се затормозявай, Джейкъб,“ щях да му кажа „просто кажи каквото мислиш“. Но да се засмея сега, беше последното, което можех да направя след като прочетох думите му. Отговорът му на бележката ми — предадена от Чарли до Били за него, точно като че ли сме във втори клас, както каза той — не беше изненадващ. Знаех какво ще пише в нея още преди да я отворя. Това, което ме изненада, беше колко много ме нараниха зачертаните реплики — сякаш беше невероятно остър смисълът им.

Нещо повече, зад всяка ядосана дума се криеше океан от болка. От болката на Джейкъб болеше повече отколкото от собствената ми. Докато размишлявах върху това, усетих мириса, идващ от кухнята. В някоя друга къща, факта че някой друг, освен мен готви, нямаше да бъде причина за паника. Бутнах смачканият лист хартия в задният ми джоб и побягнах, стигайки до долният етаж точно на време. Чарли току-що беше сложил буркана със сосът за спагети в микровълновата. Отворих вратичката и го извадих.

— Къде сгреших? — попита Чарли.

— Трябва първо да махнеш капака, татко, металът не се отразява добре на микровълновата. — Махнах капака докато говорех и изсипах половината сос в чиния, след което я сложих обратно в микровълновата. Буркана върнах в хладилника. Чарли наблюдаваше движенията ми със свити устни.

— Спагетите поне правилно ли приготвям? — Погледнах в тигана на печката — източникът на миризмата, която усетих.

— Ако не беше полузаспал може би щеше да е по-добре — казах спокойно. Взех лъжица и се опитах да почистя дъното на тигана. Чарли въздъхна. — За какво е всичко това — попитах.

Той скръсти ръце пред гърдите си и се загледа през прозореца към блестящото слънце.

— Не знам за какво говориш — измърмори.

Обърках се. Чарли да готви? А и за какво беше това грубо държание? Едуард не беше тук още, татко се държеше така обикновено около гаджето ми, стараейки се максимално да покаже негостоприемност с всяка дума или жест. Усилията му не бяха необходими — Едуард и без това знаеше точно какво си мисли Чарли. Думата „гадже“ ме накара да задъвча вътрешната част на бузата си, суетейки се. Не използвах правилната дума. Мислех за дума изразяваща вечно обвързване. Но думи като „съдба“ и „вяра“ звучаха изтъркано, използвани в обикновен разговор. Едуард използваше друга дума, която беше и източникът на напрежението, което изпитвах. Караше ме да стискам зъби само при мисълта за нея. Годеница. Прогоних тези мисли.

— Пропускам ли нещо? От кога ти започна да правиш вечерята? — попитах. Спагетите вряха в тенджерата докато ги бърках. — Или трябваше да кажа — се опитваш да я правиш.

Чарли сви рамене:

— Няма закон, който да ми забранява да готвя в собствената си къща.

— Е, ти знаеш най-добре — хилейки се отговорих, с поглед върху значката на коженото му яке.

— Ха, това беше добро — той съблече якето си, сякаш погледът ми към него му бе напомнил, че още го носи. Коланът с пистолета му не беше в него — от няколко седмици нямаше нужда да го носи в управлението. Нищо обезпокоително не се случваше във Форкс, а нямаше и следа от огромните, мистериозни вълци скитащи по дъждовните гори. Бърках спагетите в мълчание, мислейки си че Чарли сам ще подхване темата, която явно го безпокоеше. Баща ми не беше от приказливите и усилията му да ръководи вечерята ясно показваха, че замисляше нещо. Рутинно погледнах към часовника — нещо, което правех всеки пет минути по това време на деня. Оставаше по малко от половин час. Следобедите бяха най-трудната част от деня ми. Откакто бившият ми най-добър приятел (и върколак), Джейкъб Блек, изпорти за скришното ми каране на мотоциклет — измяна, целяща да ограничи вижданията ми с гаджето ми Едуард Кълън — Едуард можеше да ме вижда само от седем до девет и половина, винаги вкъщи и под строгото наблюдение на баща ми. Беше повече от предишното ми леко наказание за изчезването ми за три дни и скока ми от скалите. Естествено виждах Едуард в училище — Чарли не можеше да направи нищо по този въпрос. Освен това Едуард прекарваше почти всяка вечер в стаята ми, но Чарли не беше уведомен за това. Способността на Едуард да се катери лесно и безшумно по стени беше почти толкова полезна, колкото и умението му да чете мислите на Чарли. Следобеда беше единственото време, което прекарвах далеч от Едуард, но беше достатъчно, за да ме прави неспокойна, а и часовете минаваха толкова бавно. Но аз понасях наказанието си без да се оплаквам, първо, защото знаех че си го заслужавам, и второ защото не исках да нараня татко като се изнеса сега, знаейки че наближава много по-сериозна раздяла. Татко седна на масата, разгръщайки днешния вестник; след секунда зацъка неодобрително с език.

— Не знам защо изобщо четеш вестника, татко, само се ядосваш. — Той ме игнорира, мърморейки пред четивото си.

— Ето затова всички искат да живеят в малък град. Нелепо.

— Какво пък им има на големите градове?

— Сиатъл се бори за първо място по убийства — пет неразрешени случая през последните две седмици. Можеш ли да си представиш такъв живот?

— Мисля, че Финикс е по-напред в надпреварата, тате, живяла съм така. — А никога не съм била по-близо до смъртта откакто живея в този малък, спокоен град. Всъщност самата аз съм приоритет в няколко списъка… Лъжицата затрепери в ръката ми, раздвижвайки водата.

— Е, мен никой не може да ме накара да живея така — каза Чарли. Започнах да сервирам вечерята. Трябваше да използвам нож за месо, за да успея да нарежа спагетите на Чарли, после и моите, докато той наблюдаваше със свенливо изражение. Чарли помогна със соса и се зае с вечерята си. Аз гарнирах порцията си и последвах примера му без особено голям ентусиазъм. Вечеряхме без да говорим. Чарли все още преглеждаше новините затова аз се заех с книгата си — Брулени Хълмове, изчаквайки го да започне разговора. Бях прочела едва лист, когато Чарли остави вестника на земята.

— Права си, наистина искам да поговорим — каза, оставяйки вилицата си до чинията. Аз оставих книгата настрана, подвързията беше така разнищена, че падна на земята.

— Можеше просто да ми кажеш — казах.

Той кимна намръщен.

— Да, ще знам занапред. Помислих си, че като направя вечеря ще се размекнеш. — Аз се засмях.

— Успя — уменията ти в кухнята ми подкосиха краката. Какво искаш, татко?

— Ами става дума за Джейкъб.

Почувствах суровото си изражение.

— Какво за него? — казах през стиснати зъби.

— Спокойно, Бела. Знам, че си разстроена от това, че те издаде, но той постъпи правилно и отговорно.

— Отговорно — отговорих язвително, въртейки очи. — Точно. Та, какво за Джейкъб? — Повторих безгрижно зададеният въпрос, наум. Какво за Джейкъб? Какво щях да правя с него? Бившият ми най-добър приятел, който сега ми беше… какво? Враг? Потръпнах. Изражението на Чарли сатана предпазливо.

— Не ми се ядосвай, става ли?

— Да ти се ядосвам?

— Ами, става дума и за Едуард.

Очите ми се присвиха. Гласът на Чарли стана суров.

— Пускам го вкъщи, нали?

— Така е — признах. — За малко. Разбира се, можеш да ме пускаш да излизам от време на време — продължих, шегувайки се. Знаех, че съм под ключ до края на учебната година. — Напоследък съм послушна.

— Ами, затова и подхванах темата — изненадващо очите му се смееха, за секунда изглеждаше с двадесет години по-млад. Видях неясна възможност в тази лека усмивка, но продължих бавно.

— Обърках се, татко. Говорим за Джейкъб, за Едуард или за факта, че съм наказана?

Усмивката пак се появи.

— И за трите.

— И каква е връзката между тях? — попитах предпазливо.

— Добре — въздъхна той, предавайки се. — Мисля си, че заслужаваш награда за добро поведение. Като за тийнейджър си изключително не-досадна.

Веждите ми се извиха въпросително.

— Наистина? Свободна съм?

Как се случи всичко това? Бях убедена, че ще съм под домашен арест докато не се изнеса, а и Едуард не беше доловил промяна в мислите на Чарли…

— При известни условия — вдигна пръст Чарли. Ентусиазмът ми се изпари.

— Страхотно — простенах аз.

— Бела, това е по-скоро молба отколкото заповед, ясно? Свободна си, но се надявам да използваш свободата си… благоразумно.

— Какво означава това?

Той въздъхна отново.

— Знам, че си доволна, че през цялото време си с Едуард…

— Прекарвам време и с Алис — прекъснах го аз. Сестрата на Едуард можеше да идва да ме посещава когато си поиска. Тя можеше да го манипулира както си иска.

— Така е — каза той. — Но имаш и други приятели освен Кълънови, Бела. Или поне преди имаше.

Гледахме се дълго време.

— Кога за последно говори с Анджела? — подхвърли той.

— Петък на обяд — отговорих незабавно.

Преди Едуард да се върне, приятелите ми в училище се разделяха на две групи. Харесваше ми да мисля за тях като Добрите срещу Злите. Ние и Те също ставаше. Добрите бяха Анджела, нейният приятел Бен и Майк. Те най-великодушно бяха простили лудостта ми, породена от отсъствието на Едуард. Лорън Малори беше коренът на Злите и изглежда всички останали, включително първата ми приятелка във Форкс — Джесика Станли, бяха доволни да са в нейната анти-Бела коалиция. Откакто Едуард се върна в училище групите се очертаха още по-ясно. Завръщането на Едуард повлия върху приятелството на Майк, но Анджела ни беше абсолютно вярна, а и Бен следваше нейния пример. Въпреки неохотата, която повечето хора изпитваха към Кълънови, Анджела сядаше до Алис всеки ден на обяд, а след няколко седмици изглежда започна да се чувства добре до нея. Беше трудно да не си запленен от Кълънови веднъж дадеш ли им възможност.

— Извън училище? — попита Чарли, привличайки отново вниманието ми.

— Не съм виждала никой извън училище, татко. Наказана съм, не помниш ли? А и освен това Анджела си има приятел. Винаги е с Бен. Но ако наистина съм свободна — добавих, наблягайки на скептицизма си — може би ще си направим двойна среща.

— Добре. Но пък — той се поколеба — с Джейк винаги сте били толкова близки, а сега.

— На къде биеш, татко? Какви точно са условията ти? — срязах го веднага аз.

— Не мисля, че трябва да игнорираш останалите си приятели само заради Едуард, Бела. — Каза той строго. — Не е хубаво и мисля, че животът ти би бил по-добър, ако допуснеш до себе си и други хора. Това, което стана миналия септември…

Потреперих.

— Ами, ако имаше повече приятели тогава, освен Едуард Кълън, може би нещата щяха да бъдат различни — каза той отбранително.

— Точно така щеше да бъде — измърморих аз.

— Може би да, може би не.

— Какво искаш, татко? — напомних му аз.

— Използвай свободата си, за да се виждаш и с останалите си приятели. Балансирай нещата.

Кимнах бавно.

— Балансът е хубаво нещо. Имам ли някакво определено време в което да се вместя?

Той направи гримаса, но кимна отрицателно.

— Не искам да усложнявам нещата, просто не забравяй приятелите си.

Това беше дилема, с която вече се бях спречквала. Приятелите ми. Хора, с които не трябваше да се виждам след дипломирането ни — заради тяхната собствена безопасност. Коя беше най-добрата постъпка? Да съм с тях докато мога? Или постепенно, още от сега да се разделим? Потрепнах от мисълта за втория вариант.

— Особено Джейкъб — добави Чарли, преди да обмисля по-добре възможностите.

Още по голяма дилема. Замислих се, за да намеря правилните думи.

— С Джейкъб ще се окаже по-сложно.

— Джейкъб е практичен, а освен това ти беше много, много добър приятел — добави бащински той.

— Знам това.

— Не ти ли липсва? Поне малко? — попита разстроено. Гърлото ми пресъхна, трябваше да се изкашлям, за да мога да отговоря.

— Да, липсва ми — признах, гледайки надолу. — Много ми липсва.

— Защо тогава да е сложно?

Това не можех да му обясня. Беше против правилата — за хора като мен и Чарли — да знаем за тайния свят, пълен с мистерии и чудовища, около нас. Аз знаех всичко за този свят, затова сега бях в беда. Нямах намерение да поставям Чарли в опасност.

— С Джейкъб имаме разногласия — казах бавно — относно приятелството ни, искам да кажа. Приятелството не винаги е достатъчно за Джейк.

Не навлязох в незначителни подробности, несравними с факта, че върколашката глутница на Джейк горчиво мразеше вампирското семейство на Едуард — а оттам и мен, след като аз имах намерение да се присъединя към това семейство. Не беше нещо, което ще можем да разрешим с една бележка, а и Джейк не отговаряше на обажданията ми. Намеренията ми да се разбера с него на живо определено не се харесваха на вампирите.

— Едуард не е ли готов за малко конкуренция? — сега гласът на Чарли преливаше от сарказъм. Хвърлих му мрачен поглед.

— Няма никаква конкуренция.

— Нараняваш чувствата на Джейк, избягвайки го по този начин. Мисля си, че би предпочел да сте просто приятели отколкото да те загуби.

Ах, значи сега се оказа, че аз го избягвам?

— Почти сигурна съм, че Джейк изобщо не иска да сме приятели. — Думите ме нараниха, но продължих. — Откъде ти хрумна тази идея все пак?

Сега Чарли изглеждаше засрамен.

— Въпросният човек намина днес с Били…

— Двамата с Били клюкарствате като стари лелки — оплаках се аз, забивайки вилицата си в спагетите.

— Били се притеснява за Джейкъб — каза Чарли — Джейк е в труден период. Депресиран е.

Трепнах, но продължих да наблюдавам спагетите си.

— А и ти беше толкова щастлива когато прекарваше времето си с него — въздъхна Чарли.

— Щастлива съм сега — изръмжах през стиснати зъби. Контраста между думите ми и тона, с който ги казах разчупиха напрежението. Чарли започна да се смее, а аз се присъединих към него.

— Добре, добре — съгласих се — Баланс.

— И Джейкъб — настоя той.

— Ще се опитам.

— Добре. Постигни баланс, Бела. А да, имаш поща — каза Чарли, затваряйки темата — До печката е.

Не помръднах, мислите ми се въртяха около Джейкъб. Най-вероятно пощата ми не беше нищо важно. Вчера получих колет от майка ми и не очаквах друг. Чарли стана от стола си и се протегна. Занесе чинията си до мивката, но преди да започне да я мие ми подхвърли плик. Писмото се плъзна по масата и се озова до лакътя ми.

— Мерси — измърморих, изненадана от неговата настоятелност. Тогава видях адреса — писмото беше от Университета в Аляска.

— Пристигна бързо. Предполагам съм изпуснала крайният срок.

Чарли се подсмихна. Вгледах се в плика и после погледнах Чарли свирепо.

— Отворен е.

— Бях любопитен.

— Шокирана съм, шерифе. Това си е криминално престъпление.

— Я стига, просто го прочети.

Изкарах писмото и разгънах листите.

— Поздравления — каза той преди да успея да прочета и ред. — Първият ти прием.

— Мерси, тате.

— Трябва да обсъдим таксата. Имам малко спестени пари…

— Ей, няма да стане. Няма да използвам спестяванията ти, татко. Имам си мои пари.

Или поне това, което беше останало от тях — което не беше кой знае колко. Чарли се намръщи.

— Някои от колежите са доста скъпи, Бела. Искам да ти помогна. Няма нужда да ходиш в Аляска, само защото е по-евтино.

Не беше по-евтино, никак даже. Но беше далеч и Джуно имаше голямо предимство — 321 облачни дни в годината. Първото беше заради мен, второто — заради Едуард.

— Ще се погрижа сама. Освен това вземането на заем няма да е трудно.

Надявах се, че блъфът ми не беше толкова очебиен, всъщност не бях проучила кой знае колко въпроса.

— А… — започна Чарли, но отмести поглед.

— Какво?

— Нищо, аз само… — намръщи се той — Просто се чудех какви са плановете на Едуард?

— А, това ли.

— Е, какви са?

Почукване на вратата спаси положението. Отидох да отворя, докато Чарли се мръщеше.

— Идвам! — извиках, а Чарли промърмори нещо от сорта на „Разкарай се.“ Игнорирах го и отидох да посрещна Едуард. Отворих вратата, дърпайки я силно, и ето го и него — моето собствено чудо. Времето не ме беше имунизирало срещу красотата на лицето му, а и бях сигурна че никога няма да го приема за даденост. Очите ми преминаха през белите му страни: твърдата му, квадратна челюст, меката извивка на пълните му устни — разтегнати в усмивка, правата линия на носа му, остротата на скулите му, гладкото му, мраморно чело, потъмнялата му, бронзова коса. Запазих очите му за накрая, знаейки че когато погледна в тях най-вероятно ще си загубя ума. Бяха широко отворени, изгарящи ме с течно злато и обградени от черни мигли. Взирайки се в очите му, винаги се чувствах необикновено — сякаш костите ми омекваха. Бяха лекомислена, но ще е защото бях забравила да дишам. Отново. Беше лица, за което всеки модел би дал душата си. Разбира се, вероятно това щеше да е и цената: една душа. Не. Не го вярвах. Почувствах вина само, че си го мисля и бях доволна — често при това — че бях единственият човек, чийто мисли бяха загадка за Едуард. Протегнах се за ръката му и въздъхнах когато студените му пръсти намериха моите. Докосването му ми донесе странно чувство на облекчение — сякаш съм била в агония, а сега съм излекувана.

— Хей — усмихнах се леко на поздрава си. Той повдигна сплетените ни пръсти, за да погали бузата ми с ръката си.

— Как мина следобедът ти? — попита.

— Бавно — отговорих.

— За мен също.

Потърка лицето си в ръката ми като продължаваше да я държи със своята. Затвори очите си докато носът му се плъзгаше по китката ми. Усмихна се нежно без да ги отваря като явно се наслаждаваше на аромата. Знаех че аромата на кръвта ми — толкова по-сладък от която и да е друга кръв (като вода срещу вино за алкохолик) — му причиняваше изгаряща жажда. Но изглежда това не го притесняваше така, както преди. Можех само бегло да си представя усилията, които полагаше дори и при най-простичкото ни докосване. Натъжи ме факта, близостта ни му причиняваше болка. Успокоявах се от мисълта, че тази болка няма да продължи дълго. Чух как Чарли се приближава, стъпвайки тежко с крака — жест, целящ да покаже неудоволствието от присъствието на госта ни. Едуард отвори очи и отдалечи ръцете ми от лицето си, но остави пръстите ни преплетени.

— Добър вечер, Чарли — каза, безупречно учтиво, въпреки че Чарли не го заслужаваше. Татко измърмори някакъв поздрав, но не се помръдна от мястото си, с ръце скръстени пред гърдите. Приемаше изключително сериозно идеята да ни надзирава непрекъснато.

— Донесох още молби за попълване — каза ми Едуард като в същото време ми подаваше документите. Носеше няколко марки увити като пръстен около малкия си пръст.

Изпъшках. Как така все още бяха останали колежи, в които не ме беше принудил да кандидатствам? Как така успяваше да намери свободни места? Срокът за кандидатстване беше изтекъл отдавна. Усмихна се, сякаш прочел мислите ми, сигурно ясно са се изписали на лицето ми.

— Все още има няколко свободни места. А и няколко колежа са готови да направят изключение.

Можех само да си представя какво би ги накарало да направят подобно нещо. Парична подкрепа със сигурност. Едуард се засмя на изражението ми.

— Да седнем — каза, теглейки ме към масата в кухнята.

Чарли сърдито ни последва, едва ли можеше да се оплаква от насоката на разговора. Постоянно ми натякваше, че е крайно време да взема решение за колежа. Набързо разчистих масата докато Едуард подреди бланките. Когато преместих „Брулени Хълмове“ Едуард повдигна вежди. Знаех какво си мисли, но преди да успее да каже нещо Чарли проговори.

— Като говорим за колежи, Едуард — каза Чарли, с дори по-намусен тон — опитваше да избягва преки обръщения към Едуард, но когато му се налагаше ясно изразяваше недоволството си. — С Бела говорихме за следващата година. Решил ли си в кой колеж ще ходиш?

Едуард се усмихна и каза дружелюбно.

— Все още не. Получих няколко приема, но все още обмислям.

— Къде са те приели? — настоя Чарли.

— Сиракуза, Харвард, Дартмут… а днес получих одобрение и от Университета в Аляска. — Едуард леко обърна лицето си, за да ми намигне. Потиснах смеха си.

— Харвард? Дартмут? — Измърмори Чарли, неспособен да скрие възхищението си. — Е, това е… това наистина си е постижение. Но Университетът в Аляска… Не мислиш наистина да отидеш там, след като можеш да си в „Айви“ Лигата. Искам да кажа, баща ти сигурно би искал да…

— Карлайл ще е доволен каквото и да реша — каза Едуард спокойно.

— Хъм…

— Познай какво, Едуард — казах весело, продължавайки играта му.

— Какво, Бела?

Посочих към тънкият плик на рафта.

— Преди малко и аз получих приема си от Университета в Аляска.

— Поздравления — изхили се той — Какво съвпадение!

Очите на Чарли се стрелкаха между двама ни.

— Хубаво — измърмори след минута. — Отивам да си гледам мача, Бела. Девет и половина. Обичайната команда.

— Ааа, тате? Спомняш ли си скорошния ни разговор относно свободата ми?

Той въздъхна.

— Да, добре де. Десет и половина. Все още имаш вечерен час през учебно време.

— Бела вече не е наказана? — попита Едуард. Въпреки че знаех, че не е изненадан не можех да доловя нещо фалшиво в интонацията му.

— При известни условия — изръмжа Чарли. — Теб какво те засяга?

Погледнах го намръщено, но той не ме видя.

— Хубаво е да го зная — каза Едуард — Алис има отчаяна нужда от партньор за пазаруване, а и съм сигурен, че Бела много би искала да пообиколи града. — Той ми се усмихна.

— Не! — изръмжа Чарли и лицето му почервеня.

— Татко! Какъв е проблемът?

Той положи големи усилия, за да отговори.

— Не искам да ходиш в Сиатъл.

— Моля?

— Видя какво пишеше във вестника — стават серия от убийства в Сиатъл и не искам да ходиш там, ясно ли е?

Направих отегчена физиономия.

— Тате, по-вероятно е да ме удари светкавица, отколкото точно в деня, в който съм в Сиатъл…

— Не, няма проблеми, Чарли — прекъсна ме Едуард. — Нямах предвид Сиатъл. Мислех си за Портланд, и аз не бих пуснал Бела в Сиатъл.

Погледнах го невярващо, но той съсредоточено четеше вестника на Чарли. Най-вероятно се опитваше да го омиротвори. Само мисълта, че мога да съм в опасност докато съм с Алис или Едуард беше смехотворна.

Получи се. Чарли се загледа в Едуард за секунда и сви рамене.

— Хубаво.

Напусна хола забързано — най-вероятно, за да не изпусне мача си. За да не чува какво си говорим, почаках докато включи телевизора.

— Какво… — започнах.

— Почакай — каза Едуард, без да откъсва поглед от вестника. Очите му бяха приковани във вестника, но ми подаде първото заявление. — Мисля, че можеш да попълниш молбите по тази. Въпросите са еднакви.

Явно Чарли слухтеше. Въздъхнах и се заех с попълването: име, адрес, социална. След няколко минути вдигнах поглед, но Едуард гледаше замислено през прозореца. Когато погледнах отново към листа, забелязах името на училището. Изпъшках и оставих документите настрана.

— Бела?

— Сериозно, Едуард. Дартмут?

Едуард взе молбата и я постави отново пред мен.

— Мислех си, че Ню Хампшир ще ти хареса — каза. — Горите са много подходящи за походи. Изключително изобилие от диви животни.

Извика на помощ усмивката си, знаейки че не мога да й устоя. Поех дълбоко въздух.

— Ще те оставя да ми се отплатиш — обеща ми. — Ще те таксувам двойно ако искаш.

— Като че ли ще ме приемат без огромен подкуп. Или това е част от сделката? Ново крило на библиотеката? Защо изобщо обсъждаме това отново?

— Би ли попълнила молбата, Бела? Няма да ти навреди ако кандидатстваш.

Протегнах се за документите, планирайки да ги захвърля право в кошчето, но вече ги нямаше. Загледах се в масата, после и в Едуард. Доколкото можех да преценя не беше помръдвал, но молбата най-вероятно беше грижливо прибрана в джоба му.

— Какви ги вършиш? — попитах.

— Мога да пиша с почерка ти по-добре и от теб самата. Вече написах есетата.

— В най-скоро време ще прекалиш, да знаеш — зашепнах заради малката вероятност Чарли още да подслушва. — Не е нужно да кандидатствам другаде. Приеха ме в Аляска. Почти мога да си позволя да платя първия семестър. Алибито ми е добро като всяко друго. Не е нужно да хвърляме пари на вятъра — без значение чий са.

Имитирах мрачен поглед когато го погледнах.

— Бела.

— Не започвай. Знам че трябва да се постарая, заради Чарли, но двамата с теб знаем, че няма да мога да ходя на училище така или иначе. И изобщо да бъда около хора.

Познанията ми за първите няколко вампирски години бяха непълни. Едуард не изпадаше в подробности — не беше любимата му тема — но аз бях сигурна че никак няма да е леко. Самоконтролът се придобиваше с практика. Изключено беше обучението ми в университет.

— Мислех, че датата не е окончателно решена — напомни ми нежно Едуард. — Можеш да се насладиш да един, два семестъра в колеж. Много неща тепърва ти предстоят.

— Ще ми предстоят дори и след това.

— Да, но няма да са човешки. Втори шанс по хуманност няма да получиш, Бела.

Въздъхнах.

— Бъди разумен, Едуард. Твърде опасно е да протакаме.

— Няма никаква опасност — настоя той.

Загледах го ядосано. Никаква опасност? Да бе. Садистичен вампир беше по петите ми, опитвайки се да отмъсти за смъртта на половинката си — в момента вероятно подготвя методите си на мъчение. Но кой ти мислеше за Виктория? А да, и Волтури — Кралското вампирско семейство със своята малка армия — което настояваше сърцето ми да спре да бие в най-близко бъдеще — по един или друг начин. Точно. Няма причина за паника. Дори с помощта на Алис — Едуард разчиташе на нейните видения — беше лудост да отлагаме неизбежното. Освен това вече бях спечелила този спор. Датата на моето трансформиране беше уточнена — веднага след дипломирането ми: оставаха само няколко седмици. Стомаха ми се сви като осъзнах колко малко време всъщност ми оставаше. Разбира се, промяната беше наложителна — тя беше ключът към това, което исках повече от всичко — но бях загрижена за Чарли. И за майка ми, Рене, далеч в слънчевата Флорида, която все още ме увещаваше да прекарам лятото с нея и съпруга й. И Джейкъб, който за разлика от родителите ми, ще знае точно за какво отивам във възможно най-отдалечения колеж. Дори и родителите ми да не се усъмнят, дори и да успея да оправдая липсата на посещения с прекаленото пътни разходи или с прекалено многото изпити, Джейкъб щеше да знае истината. За момент мисълта за внезапната промяна в отношенията ни с Джейкъб заслепи всяка останала болка.

— Бела — загрижено прошепна Едуард, видял стреса, изписал се на лицето ми. — За никъде не бързаме. Няма да позволя да ти се случи нещо. Можем да изчакаме колкото поискаш.

— Искам да побързаме — прошепнах, усмихвайки се слабо. — И аз искам да бъда чудовище.

Той стисна зъби и проговори.

— Не знаеш какво говориш.

Внезапно той постави вестника помежду ни. Пръста му показа заглавието: СМЪРТНИТЕ СЛУЧАЙ НАРАСТВАТ, ПОЛИЦИЯТА ПОДОЗИРА ПОЯВА НА УЛИЧНА БАНДА.

— Какво общо има това с нас?

— Чудовищата не са майтап работа, Бела.

Отново прочетох заглавието, после погледнах лицето му.

— Това… вампир ли извършва убийствата? — прошепнах.

Той се усмихна безрадостно, гласът му беше нисък и студен.

— Ще се изненадаш, Бела, колко често проблемите ви са причинени от моя вид. Може лесно да се познае, ако знаеш къде да гледаш. Информацията сочи, че има млад вампир в Сиатъл. Кръвожаден, див, неконтролируем. Такива, каквито всички сме били в началото. — Насочих погледа си към статията, избягвайки очите му. — От седмици наблюдаваме случващото се. Всички признаци са налице — необяснимите изчезвания, винаги през нощта, останките от телата, липсата на каквито и да е други доказателства. Да, някой млад. И изглежда никои не поема отговорност за него.

Той пое дълбоко въздух.

— Е, това не е наш проблем. Дори нямаше да обърнем толкова внимание ако не беше близо до града ни. Както казах, това се случва непрекъснато. Съществуването на чудовища води до чудовищни последствия.

Опитах се да игнорирам имената на жертвите, но сякаш бяха написани с червено — очите ми виждаха само тях. Пет отнети човешки живота. Пет опечалени семейства. Морийн Гардинър, Джефри Кембъл, Грейс Рейзи, Мишел О’Конъл, Роналд Албрук. Хора, които са имали родители и деца, и приятели, и домашни любимци, и работа, и надежди, и планове, и спомени, и бъдеще.

— С мен няма да е така — прошепнах, повече на себе си. — Ти няма да го позволиш. Ще живеем на Антарктида.

Едуард въздъхна, нарушавайки напрежението.

— Пингвини. Прекрасно.

Изсмях се дрезгаво и махнах вестника от масата, за да не ми се налага да гледам имената. Естествено, Едуард е обмислил въпроса с ловуването. Той и неговото „вегетарианско“ семейство — всички, зарекли се да защитават човешкият живот — всички, предпочитащи да задоволяват жаждата си с лова на големи хищници.

— Тогава Аляска, както планирахме. Някое място, по-отдалечено от Джуно — и изобилстващо от мечки гризли.

— Още по-добре — изтъкна той — Полярни мечки. Доста са свирепи. А и вълците там са доста големи.

Устата ми се отвори и дъхът ми излезе накъсано.

— Какво има? — попита той. Преди да мога да се възстановя объркването му се изпари и тялото му се стегна.

— О. Пропусни вълците тогава. Ако идеята ти се струва противна. — Гласът му беше твърд, студен, а раменете му непреклонни.

— Той беше най-добрият ми приятел, Едуард — измърморих. Миналото време ме нарани. — Разбира се, че идеята ми се струва противна.

— Моля те, прости недосетливостта ми — каза той, все още студено. — Не трябваше изобщо да го предлагам.

— Няма нищо. — Наблюдавах ръцете си, сключени в юмрук на масата. И двамата мълчахме, после студените му пръсти повдигнаха брадичката ми. Изражението му беше много по-меко.

— Съжалявам. Наистина.

— Знам. Знам, че нямаше това предвид. Не трябваше да реагирам така. Просто… мислех си за Джейкъб преди да дойдеш. — Поколебах се. Златистите му очи потъмняваха всеки път когато споменавах името на Джейкъб. Проговорих, защитавайки се. — Чарли ми каза, че Джейк минава през труден период. Много е наранен и… вината е моя.

— Нищо лошо не си направила, Бела.

Поех дълбоко въздух.

— Трябва да оправя нещата, Едуард. Поне това му дължа. Пък и това е едно от условията на Чарли.

Докато говорех лицето му се промени — сега беше отново сурово, подобно на статуя.

— Знаеш, че е изключено да си около върколак незащитена, Бела. А ако някой от нас навлезе в земите им, ще се наруши споразумението ни. Да не би да искаш да започнем война?

— Разбира се, че не!

— Тогава няма никакъв смисъл да обсъждаме въпроса — дръпна той ръката си и погледна настрани, опитвайки се да смени темата. Очите му се спряха на нещо зад мен и се усмихна, въпреки че очите му останаха предпазливи. — Доволен съм, че Чарли реши да те освободи — имаш отчаяна нужда да отидеш до книжарницата. Не мога да повярвам, че отново четеш „Брулени Хълмове“. Не я ли знаеш наизуст?

— Не всички от нас имат фотографска памет — казах отсечено.

— С фотографска памет или не, не мога да разбера защо толкова ти харесва. Героите са ужасни хора, които съсипват взаимно животите си. Не знам как Хийтклиф и Кати могат да бъдат сравнявани със сродни души като Ромео и Жулиета или Елизабет Бенет и г-н Дарси1. Не е никаква любовна история — по-скоро е история за омраза.

— Имаш сериозни отклонения относно класическата литература — озъбих се аз.

— Вероятно защото не съм впечатлен от древността. — Усмихна се, очевидно доволен, че е успял да ме разсее. — Честно, кажи ми защо я четеш отново и отново? — Очите му се оживиха с пламтящ в тях интерес, опитвайки се — отново — да разнищи странно работещото ми съзнание. Протегна се през масата, за да обвие ръце около лицето ми. — Какво е това, което те привлича толкова?

Искреното му любопитство ме обезоръжи.

— Не съм сигурна — казах, мъчейки се да разбера, докато неговият втренчен поглед несъзнателно пропъди всякакви мисли от главата ми. — Мисля че е заради „неизбежното“. Това, че нищо не може да ги раздели — нито нейният егоизъм, нито неговите злини, нито дори смъртта накрая.

Лицето му беше умислено докато обмисляше думите ми. След момент изви дразнеща усмивка.

— Все още мисля, че историята щеше да е по-добра ако някой от тях двамата можеше да прощава.

— Точно в това е въпроса — възразих аз. — Любовта им е единствената прошка, която получават.

— Надявам се да си по-съобразителна от тях — да не се влюбиш в някой, толкова… зъл.

— За мен е малко късно да се притеснявам в кого ще се влюбя — изтъкнах. — Но дори и без това предупреждение, изглежда съм се справила добре в избора си.

Той се засмя тихо.

— Радвам се, че мислиш така.

— Е, аз пък се надявам, че ти си достатъчно внимателен, за да стоиш далеч от някой толкова егоистичен. Всъщност Катрин е причината за всички беди, а не Хийтклиф.

— Ще бъда внимателен — обеща той.

Въздъхнах. Винаги успяваше да отвлече вниманието ми. Поставих ръката си върху неговата, която още беше на лицето ми.

— Трябва да се видя с Джейкъб.

Очите му се затвориха.

— Не.

— Изобщо не е опасно — казах, защитавайки се. — Преди прекарвах дните си в Ла Пуш заедно с тях и нищо лошо не ми се случи.

Но направих грешка; гласът ми се поколеба накрая на изречението, защото осъзнах, че думите ми са лъжа. Не беше вярно. Кратък спомен проблесна в паметта ми — огромен сив вълк, готов за скок, озъбил се срещу мен — изпоти дланите ми. Едуард чу как сърцето ми ускорява ритъма си и все едно бях изрекла гласно лъжата.

— Върколаците са нестабилни. Понякога хората около тях биват сериозно наранявани. А понякога биват убити.

Исках да го отрека, но друг образ се появи в пред очите ми. Видях някога красивото лице на Емили Янг, сега белязано от три тъмни линии — прорязващи ъгъла на лявото й око и изкривяващи лявата част на устните й. Той изчакваше, хилейки се триумфиращо, да възвърна гласа си.

— Не ги познаваш — прошепнах.

— Познавам ги по-добре отколкото предполагаш, Бела. Бях тук последният път.

— Последния път ли?

— Кръстосахме шпаги с вълците за първи път преди около седемдесет години. Тъкмо се бяхме установили в околността. Беше още преди Алис и Джаспър да се присъединят към семейството. Надвишавахме ги по брой, но това нямаше да ги спре да започнат битка. Ако не беше Карлайл. Той успя да убеди Ефраим Блек, че съжителството ни е възможно и впоследствие сключихме примирие.

Сепнах се при споменаването на прапрадядото на Джейкъб.

— Мислехме, че границата е изчезнала след смъртта на Ефраим — промърмори Едуард, сякаш на себе си. — Че генът, предизвикващ трансформацията, е изгубен. — Той спря и ме погледна укорително. — Изглежда лошият ти късмет от ден на ден става все по-могъщ. Осъзнаваш ли, че магнитната сила за опасности, която притежаваш, е била достатъчно силна, за да възстанови вълчи съюз, който беше почти изчезнал? Ако можехме да бутилираме лошият ти късмет, щяхме да имаме оръжие за масово унищожение в ръцете си.

Игнорирах подигравката, вниманието ми беше насочено към предположението му — сериозно ли говореше?

— Не аз съм виновна за повторната им поява. Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Лошият ми късмет няма нищо общо с това. Върколаците се върнаха, защото и вампирите се появиха.

Едуард ме гледаше втренчено, явно го изненадах.

— Джейкъб ми каза, че фактът, че семейството ти е тук, е причината. Мислех, че знаеш.

Очите му се присвиха.

— Това ли си мислят?

— Едуард, погледни фактите. Преди седемдесет години вие сте дошли тук — и изведнъж се появяват вълците. Сега отново сте тук — и те се появяват отново. Да не мислиш, че това е съвпадение?

Той премигна и погледът му се успокои.

— Тази теория ще заинтересува Карлайл.

— Теория значи — присмях се.

За момент стоеше мълчаливо, загледал се през прозореца към проливният дъжд. Обмисляше факта, че присъствието на неговото семейство превръщаше местните момчета в огромни вълци.

— Интересно, но не особено важно — измърмори след момент. — Така или иначе ситуацията си остава същата.

И сама можех да разбера какво искаше да каже: никакви върколаци-приятели.

Знаех, че трябва да бъда търпелива с Едуард. Не че не беше прав — той просто не разбираше. Нямаше представа колко много дължа на Джейкъб Блек — живота си, а вероятно и здравето си.

Не исках да говоря за този период с никой, особено пък с Едуард. Заминаването му беше само опит да ме предпази, да спаси душата ми. Не мислех, че е отговорен за всички глупости, които направих докато го нямаше. Нито мислех, че е отговорен за болката, която изпитвах.

Той го мислеше.

По тази причина трябваше много внимателно да му предоставя обяснението си. Станах и заобиколих масата. Той разтвори ръце и аз седнах в скута му, намествайки се в студената му, твърда прегръдка. Гледах ръцете му докато говорех.

— Моля те, изслушай ме. Не ми е щукнало просто така да намина да видя стар приятел, много по-важно от това е. Джейкъб страда. — Гласът ми се пречупи. — Не мога да не му помогна — не мога да се откажа от него точно сега, когато има нужда от мен — само защото не е човек през цялото време. Той беше до мен, когато… когато и аз не се държах като човек. Нямаш представа какво беше. — Поколебах се. Ръцете на Едуард бяха стегнати около мен, пръстите му — свити в юмруци, сухожилията ясно изпъкнали. — Ако Джейкъб не ми беше помогнал… Не съм сигурна какво щеше да завариш, когато се прибереше вкъщи. Дължа му много повече от това, което му давам сега, Едуард.

Предпазливо погледнах лицето му. Очите му бяха затворени, а челюстта му здраво стисната.

— Никога няма да си простя, че те изоставих — прошепна. — Дори и да живея сто хиляди години.

Сложих ръка на студеното му лице и изчаках, докато въздъхна и отвори очите си.

— Просто се опитваше да постъпиш правилно. Сигурна съм, че щеше да се получи — с някой по-нормален от мен. Освен това сега си тук. Само това е от значение.

— Ако не бях заминал, нямаше да ти се налага да рискуваш живота си, за да утешиш някакво си куче.

Отдръпнах се. Бях свикнала с цветистият език на Джейкъб — кръвопиец, пиявица, паразит. Но от кадифеният глас на Едуард звучеше по-грубо.

— Не знам как да се изразя подходящо — каза Едуард, гласът му беше мрачен. — Ще прозвучи жестоко, предполагам. Но бях на крачка да те загубя. Знам какво е чувството от мисълта, че съм те загубил. И няма да разреша нещо опасно да припари до теб.

— Трябва да ми се довериш. Всичко ще бъде наред.

Лицето му отново изразяваше болка.

— Моля те, Бела — прошепна.

Загледах се в златистите му очи.

— Молиш за какво?

— Моля те, заради мен. Моля те, пази се. Аз ще направя всичко по силите си, но няма да откажа малко помощ от твоя страна.

— Ще поработя по въпроса — прошепнах.

— Имаш ли представа колко важна си всъщност за мен? Някакво понятие колко много те обичам? — Придърпа ме по-близо до твърдите си гърди и сложи брадичка върху главата ми.

Притиснах устните си до леденостудената му шия.

— Знам колко много аз обичам теб — отговорих.

— Сравняваш малко дръвче с цяла гора.

Завъртях очи, но той не можеше да види.

— Невъзможно.

Той целуна челото ми и въздъхна.

— Никакви върколаци.

— Не мога да се съглася. Трябва да видя Джейкъб.

— Ще се наложи да те спра.

Звучеше съвсем сигурен, че това няма да се окаже никакъв проблем.

И аз бях сигурна, че е прав.

— Ще видим тази работа — блъфирах аз безпричинно. — Той все още е мой приятел.

В този момент се сетих за бележката на Джейк в джоба ми — сега сякаш тежеше килограми. Чух думите му, и за първи път сякаш те съвпадаха с тези на Едуард — нещо, което не би се случило при нормални обстоятелства.

— Това нищо не променя. Съжалявам.