Затъмнение

18. ИНСТРУКЦИИ

— Това беше най-дългото парти в световната история — оплаквах се аз по пътя за вкъщи.

Едуард изглежда беше съгласен.

— Вече свърши — каза той, разтривайки ръката ми утешително.

Защото бях единствената, нуждаеща се от утешение. Сега Едуард беше добре — всички Кълънови бяха добре.

Всички те ме успокоиха — Алис се протегна и ме помилва по главата като си тръгвах, гледайки Джаспър многозначително, докато внезапно преливащо спокойствие не се обви около мен; Есме ме целуна по челото и ми обеща, че всичко ще е наред; Емет се смееше шумно и ме попита защо единствено на мен беше позволено да се бия с върколаци… отговорът на Джейкъб бе успокоил всички, почти ги беше развеселил след дългите седмици изпълнени с напрежение. Несигурността бе изместена от увереност. Купонът бе завършил с истинско празнуване.

Не и за мен.

Достатъчно лошо — ужасно — беше, че Кълънови щяха да се бият заради мен. Беше прекалено много дори фактът, че трябваше да позволя това. Вече чувствах, че става повече, отколкото можех да понеса.

Не и Джейкъб също. Не и глупавите му, изгарящи от желание братя — повечето бяха дори по-малки от мен. Те просто бяха много едри, мускулести деца и гледаха на това като на пикник на плажа. Не можех да изложа и тях на опасност. Усещах нервите си изтъркани и изтощени. Не знаех колко още щях да удържам желанието да се разкрещя.

Сега шептях, за да държа гласа си под контрол.

— Ще ме вземеш с теб тази вечер.

— Бела, изморена си.

— Мислиш, че ще мога да заспя?

Той се смръщи.

— Това е само опит. Не съм сигурен дали ще е възможно всички да си… съдействаме. Не искам да присъстваш на това.

Сякаш това ме притесни още повече и ме тласна към отиването.

— Ако не ме вземеш, ще се обадя на Джейкъб.

Очите му се присвиха. Това беше удар под кръста и го знаех. Но нямаше начин да ме оставят.

Той не отговори; вече бяхме пред къщата на Чарли. Лампата светеше.

— Ще се видим горе — промърморих аз.

Отидох на пръсти до входната врата. Чарли беше заспал в хола, изпадаше от прекалено малкия диван и хъркаше толкова силно, че и да включех резачка нямаше да се събуди.

Разтресох рамото му силно.

— Татко! Чарли!

Той измърмори с все още затворени очи.

— Вече съм си вкъщи — ще си изкривиш гръбнака като спиш така. Хайде, време е за преместване.

Бяха нужни още няколко разтърсвания, а очите му не се отвориха изобщо през целия път, но успях да го вдигна от канапето. Помогнах му да си легне в леглото, където се срути върху завивките облечен и отново започна да хърка.

Нямаше да ме търси в скоро време.

Едуард чакаше в стаята ми, докато аз си измих лицето и се преоблякох в дънки и тениска. Той ме гледаше безрадостно от люлеещия се стол като окачвах комплекта, който Алис ми беше подарила в дрешника.

— Ела тук — казах аз, хващайки го за ръка и издърпвайки го на леглото ми.

Побутнах го да легне на леглото и после се свих срещу гърдите му. Може би той беше прав, че бях достатъчно уморена, за да заспя. Нямаше да го оставя да се измъкне без мен.

Той ме зави с одеялото и после ме придърпа близо до себе си.

— Моля те, успокой се.

— Разбира се.

— Това ще проработи, Бела. Чувствам го.

Стиснах зъби.

Той все още изглеждаше успокоен. Никой, освен мен, не се интересуваше дали Джейкъб и приятелите му щяха да пострадат. Дори Джейкъб и приятелите му. Особено те.

Той можеше да каже, че почти съм изгубила битката си.

— Чуй ме, Бела. Това ще бъде лесно. Новосъздадените ще бъдат напълно изненадани. Дори нямат представа, че върколаците съществуват. Виждал съм как се държат на групи, когато Джаспър си го спомня. Наистина вярвам, че ловните способности на върколаците ще работят безупречно срещу тях. А когато са разделени и объркани, няма да има какво да правят останалите от нас. Някой може дори да пропусне — пошегува се той.

— Лесна работа — измърморих беззвучно срещу гърдите му.

— Шшш — той ме погали по бузата. — Ще видиш. Не се тревожи сега.

Той започна да тананика приспивната ми песен, но за пръв път това не ме успокои.

Хора — е, вампири и върколаци, всъщност, но все пак — хора, които обичах можеха да пострадат. Заради мен. Отново. Щеше ми се лошият ми късмет да се насочваше по-внимателно. Чувствах се сякаш крещях на празното небе: Нали мен искаш — ето ме тук! Само мен!

Опитах се да измисля начин да направя точно това — да насоча лошия си късмет само към мен. Нямаше да е лесно. Трябваше да изчакам, да изчакам удобен момент…

Не заспах. Минутите минаваха бързо, за мое учудване, и аз все още бях будна и напрегната, когато Едуард се изправи заедно с мен в седнало положение.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш и да поспиш?

Погледнах го кисело.

Той въздъхна и ме грабна на ръце преди да скочи през прозореца ми.

Той препускаше през черната мълчалива гора, носейки ме на гърба си и дори в тичането му можех да доловя повишеното настроение. Той тичаше по начина, по който тичаше когато бяхме само двамата, само за забавление, само за да почувства вятъра в косата си. Беше от нещата, които, в по-малко притеснителни времена, биха ме зарадвали.

Когато стигнахме до голямото открито поле, семейството му беше там, говореха си небрежно, бяха спокойни. Бумтящият смях на Емет отекваше в огромното пространство от време на време. Едуард ме пусна долу и се отправихме ръка за ръка към тях.

Отне ми известно време, защото беше много тъмно, луната се беше скрила зад облаците, но осъзнах, че бяхме на бейзболното игрище. Беше същото място, където, преди повече от година, на онази първа прекрасна вечер със семейство Кълън, бяхме прекъснати от Джеймс и неговата група. Беше странно да бъда тук отново — сякаш това събиране нямаше да бъде нормално, докато Джеймс, Лорън и Виктория не се присъединяха към нас. Но Джеймс и Лорън никога нямаше да се върнат. Това нещо нямаше да бъде повторено. Може би тази закономерност вече бе нарушена.

Да, някой беше нарушил тази тяхна закономерност. Дали беше възможно Волтури да са се съобразили с този фактор?

Съмнявах се.

Виктория винаги ми беше приличала на някаква природна сила — като ураган, приближаващ се към брега в права линия — неизбежна, непреклонна, но предсказуема. Може би беше грешно да я ограничавам така. Тя би трябвало да е способна да се приспособява.

— Знаеш ли какво си мисля? — попитах Едуард.

Той се засмя.

— Не.

И аз почти се усмихнах.

— Какво си мислиш?

— Мисля, че всичко е свързано. Не само двете, а даже и трите.

— Не те разбирам.

— Откакто ти се върна се случиха три лоши неща. — Започнах да ги изброявам на пръсти. — Новосъздадените в Сиатъл. Непознатият в стаята ми. И — на първо място от всичките — Виктория се върна да ме търси.

Очите му се присвиха, докато обмисляше казаното.

— Защо мислиш така?

— Защото съм съгласна с Джаспър — Волтури обичат правилата си. А и те биха свършили работата по-добре. — Щях да съм вече мъртва, ако такава ме искаха, добавих наум. — Помниш ли когато преследваше Виктория миналата година?

— Да — той се смръщи. — Не се справих много добре с това.

— Алис каза, че си бил в Тексас. Последва ли я там?

Веждите му се събраха в една.

— Да. Хмм…

— Разбираш ли, тя може да е взела идеята оттам. Но не знае какво прави и затова новосъздадените са извън контрол.

Той започна да клати глава.

— Само Аро знае как точно действат виденията на Алис.

— Аро знае най-добре, но няма ли Таня и Ирина и останалите от приятелите ви Денали да знаят достатъчно? Лорън е живял с тях доста време. И щом още е бил достатъчно приятелски настроен към Виктория, за да й прави услуги, защо да не е могъл да й каже всичко, което знае?

Едуард се намръщи.

— Виктория не е била в стаята ти.

— Тя не може ли да завързва нови приятелства? Помисли, Едуард. Ако Виктория е тази, която прави всичко това в Сиатъл, тогава е завързала доста нови приятелства. Създала ги е.

Той го обмисли, на челото му се бе появила бръчка от концентрацията.

— Хмм — каза накрая той — възможно е. Все още мисля, че най-вероятно са Волтури… Но теорията ти — има нещо в нея. Характерът на Виктория. Теорията ти отговаря напълно на нейния характер. Тя ни показа забележителната дарба за самоопазване още от самото начало — може би това е талантът й. Във всеки случай, това не бе я поставило в никаква опасност от нас, ако стои в сянка и остави новосъздадените да опустошат всичко тук. Нито пък в малка опасност от Волтури. Може би разчита на това ние да победим накрая, макар и със сигурност със тежки жертви от наша страна. Но да не останат оцелели от малката й армия, които да свидетелстват срещу нея. Всъщност — продължи той, премисляйки нещата — ако има оцелели, бих се обзаложил, че планира да ги унищожи собственоръчно… Хмм. Все пак трябва да е имала поне един приятел, който да е бил малко по-зрял. Нито един новосъздаден не би оставил баща ти жив…

Той се мръщеше напосоки за един дълъг миг и после внезапно ми се усмихна, връщайки се от унеса си.

— Определено е възможно. Въпреки това трябва да сме подготвени за всичко, докато не узнаем със сигурност. Днес си доста проницателна — добави той. — Впечатляващо.

Въздъхнах.

— Може би е просто резултат от реагирането ми на това място. Чувствам се сякаш тя е съвсем близо… сякаш сега ме вижда.

Мускулите на челюстта му се стегнаха при мисълта.

— Тя никога няма да те докосне, Бела — каза той.

Въпреки думите му, очите му се плъзнаха внимателно по тъмните дървета. Докато претърсваше в сенките им, по лицето му премина най-странното изражение. Устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите му, а очите му светнаха със странна светлина — дива, свирепа надежда.

— Дотогава няма да й позволя дори да те приближи — промърмори той. — Виктория или който и да е друг, който иска да ти навреди. Бих искал сам да сложа край на това. Да приключа собственоръчно с това този път.

Потреперих при свирепото желание в гласа му и стиснах пръстите му още по-здраво, като ми се искаше да съм достатъчно силна, че да задържа ръцете ни така завинаги.

Почти бяхме стигнали до семейството му и забелязах за първи път, че Алис не изглеждаше толкова оптимистично настроена като другите. Тя стоеше малко настрани, гледаше как Джаспър разтяга ръцете си, сякаш загряваше с някакво упражнение, устните й се бяха свили нацупено.

— Нещо не е наред с Алис ли? — прошепнах аз.

Едуард се подсмихна, беше отново себе си.

— Върколаците са на път и тя не може да види нищо, което може да се случи сега. Чувства се некомфортно, когато е „сляпа“.

Алис, макар че бе най-далече от нас, чу ниския му глас. Тя погледна нагоре и му се изплези. Той се засмя отново.

— Здрасти, Едуард — поздрави го Емет. — Хей, Бела. Той ще те остави ли да се упражняваш и ти?

Едуард изохка.

— Моля те, Емет, не й давай такива идеи.

— Кога ще дойдат гостите ни? — Карлайл попита Едуард.

Едуард се съсредоточи за момент и после въздъхна.

— След минута и половина. Но ще трябва да превеждам. Не ни се доверяват достатъчно, че да преминат в човешката си форма.

Карлайл кимна.

— Това е трудно за тях. Благодарен съм, че идват изобщо.

Зяпнах Едуард с ококорени очи.

— Идват като вълци?

Той кимна, предпазлив заради реакцията ми. Преглътнах веднъж, спомняйки си двата пъти, когато бях виждала Джейкъб във върколашката му форма — първия път на поляната с Лорън, втория — на горската пътека, когато Пол ми се ядоса… И двата спомена бяха страшни. Странен блясък се появи в очите на Едуард, като че ли нещо му бе хрумнало, нещо, което не беше съвсем неприятно. Той бързо се обърна, преди да съм видяла нещо друго, към Карлайл и останалите.

— Подгответе се — те се крият от нас.

— Какво имаш предвид? — попита Алис.

— Шшт — предупреди той и загледа през нея в тъмнината.

Непринуденият кръг от Кълънови изведнъж премина в свободна линия, с Джаспър и Емет в средата. От начина, по който Едуард се наведе напред до мен, разбрах, че на него му се щеше да е до тях. Стегнах ръката си около неговата.

Очите ми обходиха бързо гората, без да виждам нищо.

— По дяволите — промърмори Емет изпод нос. — Виждали ли сте някога нещо такова?

Есме и Розали размениха ококорени погледи.

— Какво има? — прошепнах аз колкото тихо можах. — Не виждам нищо.

— Глутницата е нараснала — промърмори Едуард в ухото ми.

Не му ли бях казала, че Куил се е присъединил? Напрегнах се, за да видя шестте вълка в мрака. Най-накрая, нещо просветна в чернотата — очите им, на по-високо, отколкото трябваше да бъдат. Бях забравила колко много високи бяха вълците. Като коне, само че с по-дебели мускули и козина, и със зъби като ножове, невъзможни да бъдат пропуснати.

Можех да видя само очите. И докато преглеждах навсякъде, напрягайки се да видя повече, ми дойде на ум, че повече от шест чифта стояха срещу нас. Един, два, три… Преброих чифтовете наум набързо. Два пъти.

Бяха десет.

— Очарователно — промърмори Едуард почти тихо.

Карлайл направи бавна и решителна стъпка напред. Беше внимателно движение, направено, за да вдъхва увереност.

— Добре дошли — приветства той невидимите вълци.

— Благодаря — отвърна Едуард със странен равен тон и аз веднага разбрах, че това са думи на Сам. Погледнах към очите, светещи в центъра на редицата им, по на високо, най-високо от всички останали. Беше невъзможно да отделиш формата на големия черен вълк от мрака.

Едуард проговори отново със същия неутрален глас, произнасяйки думите на Сам.

— Ще гледаме и слушаме, но не повече. Това е повече от възможно за нашия самоконтрол.

— Това е повече от достатъчно — отговори Карлайл. — Синът ми Джаспър — той посочи мястото, където стоеше Джаспър, напрегнат и готов — има опит в тази област. Той ще ни научи как се бият те, как можем да ги победим. Сигурен съм, че можете да изпробвате това в собствения си начин на ловуване.

— Те са различни от вас? — попита Едуард от името на Сам.

Карлайл кимна.

— Те всички са много млади — само на един месец, поне в този живот. Един вид деца. Няма да имат умения или стратегия, само огромна сила. Тази вечер са около двадесет. Десет за нас, десет за вас — не би трябвало да е трудно. Броят им може и да намалее. Новосъздадените се бият помежду си.

Мърморене премина по сенчестата редица на върколаците — ниско ръмжащо мърморене, което някак изглежда звучеше ентусиазирано.

— Бихме желали да поемем повече отколкото ни възлагате, ако се наложи — преведе Едуард с тон не по-малко различен от преди малко.

Карлайл се усмихна.

— Ще видим как ще се развият събитията.

— Знаете ли кога и как ще се появят те?

— Ще дойдат откъм планините след четири дни, късно сутринта. Когато приближат, Алис ще ни помогне, за да им препречим пътя.

— Благодаря ви за информацията. Ще гледаме.

Със звук на въздишки, очите потънаха надолу към земята едновременно.

Беше тихо за две секунди и после Джаспър направи крачка напред към празното пространство между вампири и вълци. За мен не бе трудно да го видя — кожата му на фона на тъмнината бе толкова блестяща, колкото очите на вълците. Той хвърли предпазлив поглед на Едуард, който кимна, и после се обърна с гръб към върколаците. Той въздъхна, чувствайки се очевидно неудобно.

— Карлайл е прав — заговори Джаспър само на нас; изглежда се опитваше да игнорира публиката зад него. — Те ще се бият като деца. Двете най-важни неща, които трябва да запомните са, първо, да не ги оставяте да обвият ръце около вас и второ, не убивайте по стандартния начин. Точно за него ще са подготвени. Докато ако им идвате от различни страни и се движите непрекъснато, те ще са прекалено объркани, за да отвърнат сполучливо. Емет?

Емет пристъпи напред извън линията, в която се бяхме наредили, с широка усмивка.

Джаспър се обърна с гръб към северния край на разстоянието между сега съюзилите се врагове. Той помаха на Емет да се приближи.

— Добре, Емет ще е пръв. Той е най-добрия пример за атаката на един новосъздаден.

Очите на Емет се присвиха.

— Ще се опитам да не троша нищо — промърмори той.

Джаспър се ухили.

— Имам предвид, че Емет разчита на силата си. Той е доста открит в атаката си. И новосъздадените няма да внасят финес в атаката си. Просто давай с лесното убиване, Емет.

Джаспър направи още няколко крачки назад, като тялото му се напрягаше.

— Добре, Емет — опитай да ме хванеш.

И изведнъж вече не можех да видя Джаспър — той беше като размазано петно, докато Емет го нападаше като мечка, като едновременно се хилеше и ръмжеше. Емет също беше невъзможно бърз, но не като Джаспър. Изглеждаше сякаш Джаспър е с плътността на призрак — всеки път когато големите ръце на Емет изглежда го бяха хванали със сигурност, пръстите му хващаха само въздух. До мен Едуард се бе наклонил внимателно напред, очите му съсредоточени върху схватката. Изведнъж Емет замръзна.

Джаспър го беше хванал отзад, зъбите му на милиметри от врата на брат му.

Емет изруга.

Оценяващо мърморене се разнесе откъм редицата на наблюдаващите вълци.

— Още веднъж — настоя Емет, усмивката му вече бе изчезнала.

— Мой ред е — запротестира Едуард. Пръстите ми се стегнаха около неговите.

— След минута — ухили се Джаспър, отстъпвайки назад. — Първо искам да покажа нещо на Бела.

Гледах загрижено, докато той помаха на Алис да дойде при него.

— Знам, че се тревожиш за нея — обясни той, докато тя се приближаваше танцувално и игриво. — Искам да ти покажа защо притеснението ти не е необходимо.

Въпреки че знаех, че Джаспър никога няма да позволи на Алис да й се случи нещо, все пак ми беше трудно да гледам как той се навежда нападателно срещу нея. Алис стоеше неподвижно, изглеждайки слабичка като кукла в сравнение с Емет, усмихвайки се. Джаспър тръгна напред и после се прокрадна от лявата й страна.

Алис затвори очи.

Сърцето ми задумка неравно, когато Джаспър скочи там, където беше Алис.

Той подскочи и отново изчезна. Изведнъж беше от другата страна на Алис. Тя изглеждаше сякаш не се е помръдвала.

Джаспър се завъртя и отново се хвърли към нея, но само за да се приземи приведен зад нея като първия път; през цялото време Алис стоеше със затворени очи, усмихвайки се.

Сега вече гледах Алис по-внимателно.

Тя се движеше — аз просто пропусках да го видя, разсеяна от атаките на Джаспър. Тя правеше малки крачки съвсем леко напред точно в секундата, когато Джаспър прелиташе и се приземяваше на мястото, където тя бе стояла. Тя правеше друга крачка, когато грабещите ръце на Джаспър просвистяваха във въздуха точно там, където бе кръста й.

Джаспър стесни кръга на атака и Алис започна да се движи по-бързо. Тя танцуваше — въртеше се и въртеше около себе си. Джаспър сякаш й беше партньор, подскачаше, повтаряйки красивите й движения и изобщо не можеше да я докосне, сякаш всяко движение бе от някаква хореография. Най-накрая Алис се засмя.

Сякаш отникъде, тя бе върху гърба на Джаспър, устните й върху врата му.

— Хванах те — каза тя и го целуна по шията.

Джаспър се подсмихна, клатейки глава.

— Ти наистина си едно плашещо малко чудовище.

Вълците отново започнаха да мърморят. Този път звукът беше предпазлив.

— Добре е да се научат на малко уважение — промърмори Едуард развеселено. После заговори по-силно. — Мой ред е.

Той стисна ръката ми преди да я пусне.

Алис дойде до мен, заемайки мястото му.

— Страхотно, нали? — попита тя самодоволно.

— Да — съгласих се аз, без да откъсвам поглед от Едуард, докато той се приближаваше безшумно към Джаспър, движенията му бяха гъвкави и бдителни като на пантера.

— Държа те под око, Бела — прошепна внезапно тя, тонът на гласа й бе толкова нисък, че едва я чувах, макар че устните й бяха до ухото ми.

Погледът ми блесна към нея и после обратно към Едуард. Той беше изцяло съсредоточен върху Джаспър, като и двамата маневрираха при скъсяването на дистанцията.

Изражението на Алис беше изпълнено с укор.

— Ще го предупредя, ако плановете ти внезапно изчезнат — заплаши тя със същия нисък шепот. — Не би ни помогнала като се поставиш сама в опасност. Мислиш ли, че някой от тях би се отказал, ако ти умреш? Те все пак биха се били, всички бихме се били. Не можеш да промениш нищо, затова просто бъди добра, става ли?

Направих гримаса и се опитах да я игнорирам.

— Наблюдавам — повтори тя.

Сега Едуард беше близо до Джаспър, а тази битка бе по-еднообразна и от другите. Джаспър имаше векове опит, който му даваше преднина, и се опитваше да действа инстинктивно колкото може, но мислите му винаги му отнемаха частица от секундата преди да действа. Едуард бе малко по-бърз, но движенията, които Джаспър използваше, му бяха непознати. Те се приближаваха един към друг отново и отново, но нито един не можеше да вземе предимство, инстинктивно ръмжене избухваше от време на време. Беше трудно да гледаш, но още по-трудно да погледнеш встрани. Движеха се прекалено бързо, за да мога наистина да разбера какво правят. От време на време ярките очи на вълците грабваха вниманието ми. Имах чувството, че вълците разбираха това повече от мен — може би повече отколкото трябваше.

Накрая, Карлайл прочисти гърлото си.

Джаспър се засмя и отстъпи назад. Едуард се изправи и му се ухили.

— Обратно на работа — съгласи се Джаспър. — Ще теглим жребий.

Всички опитаха по ред, Карлайл, после Розали, Есме и отново Емет. Гледах разногледо през миглите си, свита от страх, когато Джаспър атакува Есме. Тази схватка бе най-трудната за гледане. После той намали скоростта си, макар и все още не достатъчно, за да мога аз да разбера движенията му, и даде повече инструкции.

— Виждате ли какво правя тук? — питаше той. — Да, точно така — окуражаваше ги. — Концентрирайте се върху страните им. Не забравяйте къде ще бъде целта им. Продължавайте да се движите.

Едуард винаги беше съсредоточен, наблюдаваше и слушаше това, което другите не можеха да чуят и видят. Очите ми натежаха и стана по-трудно да ги следя. От известно време не можех да спя добре и сега вече се натрупваха дългите 24 часа от последния път, когато бях спала. Наклоних се срещу Едуард и притворих очи.

— Почти приключваме — прошепна той.

Джаспър потвърди това, обръщайки се за пръв път към вълците, изражението му отново показваше, че му е неудобно.

— И утре ще правим това. Моля, чувствайте се добре дошли да наблюдавате отново.

— Да — отговори Едуард с хладния глас на Сам. — Ще бъдем тук.

После Едуард въздъхна, помилва ме по ръката и се отдалечи от мен. Той се обърна към семейството си.

— Глутницата смята, че ще е хубаво да бъдат запознати с миризмите ни, за да не направят грешка по-късно. Ако можем да стоим неподвижно, за тях би било по-лесно.

— Разбира се — каза Карлайл на Сам. — От каквото имате нужда.

Навъсен и гърлен тътен се разнесе от глутницата, когато всички те станаха на крака.

Очите ми отново бяха отворени широко, а изтощението — забравено.

Дълбокото черно на нощта току-що бе започнало да изчезва — слънцето огряваше леко облаците, макар че хоризонтът още не бе ясен, бе все още далеч зад планините. Когато вълците се приближиха, вече бе възможно да различа форми… цветове.

Сам стоеше на лидерското място, разбира се. Невероятно огромен, черен като непрогледен мрак, той беше като чудовище, излязло от кошмарите ми — буквално; след първия път, когато бях видяла Сам и другите на поляната, те бяха участвали в лошите ми сънища повече от един път.

Сега, когато можех да ги видя всички, да сравня широките тела с всеки чифт очи, ми изглеждаше, че бяха повече от десет. Глутницата ставаше непреодолима.

С периферното си зрение видях, че Едуард ме наблюдаваше, като внимателно изучаваше реакцията ми.

Сам се приближи до Карлайл, отпред, където той стоеше, а огромната глутница беше плътно зад него. Джаспър се напрегна, но Емет, от другата страна на Карлайл, се усмихваше спокойно.

Сам подуши Карлайл, изглежда потрепна, когато го направи. После премина към Джаспър. Очите ми пробягаха по бдителния полукръг от вълци. Бях сигурна, че мога да позная някои от новите попълнения. Имаше един светлосив вълк, който беше много по-малък от другите, козината отзад по врата му бе щръкнала от отвращение. Имаше и още един, с цвят на пустинен пясък, който изглеждаше длъгнест и некоординиран до другите. Пясъчният вълк нададе нисък вой, когато придвижващият се Сам го остави изолиран между Карлайл и Джаспър.

Спрях се на вълка точно зад Сам. Козината му беше червеникавокафява и по-дълга от на другите, рунтава в сравнение с тях. Той беше висок почти колкото Сам, което го правеше втория по-големина в групата. Позата му беше случайна, някак изразяваща безгрижие над това, което другите очевидно смятаха за истинско мъчение.

Огромният червеникавокафяв вълк изглежда усети, че го гледам и погледна към мен с познати черни очи.

И аз го погледнах, опитвайки се да повярвам на това, което вече знаех. Усещах как учудването и очарованието се изписват на лицето ми.

Муцуната на вълка зейна, оголвайки зъбите му. Това може би трябваше да е плашещо изражение, като изключа това, че езикът му се провеси от едната страна на устата, изкривила се във вълча усмивка.

Изкикотих се.

Ухилената усмивка на Джейкъб, ограждаща острите му зъби. Той напусна мястото си в редицата, пренебрегвайки погледите на глутницата му, които го проследиха. Той притича пред Едуард и Алис, за да застане на около две крачки от мен. Спря там, а погледът му светкаше към Едуард.

Едуард остана неподвижен като статуя, очите му все още преценяваха реакцията ми.

Джейкъб се приведе напред и наклони главата си, така че лицето му да не е по-високо от моето и ме гледаше преценяващо точно като Едуард.

— Джейкъб? — ахнах аз.

Ръмжащият отговор, излизащ от огромните му гърди, прозвуча като кикот.

Протегнах ръка с леко треперещи пръсти и докоснах червеникавокафявата козина по лицето му.

Черните очи се затвориха и Джейкъб положи огромната си глава в ръката ми. От гърлото му се разнесе вибриращо бучене.

Козината му беше едновременно мека, груба и топла на допир. Прокарах любопитно пръсти през нея, проучвайки я и поглаждайки я по врата му там, където цветът ставаше по-тъмен. Не бях осъзнала колко се бях приближила и без предупреждение, внезапно Джейкъб облиза лицето ми от брадичката до челото.

— Ииих! Отвратително, Джейк! — оплаках се аз, като отскочих от него и го зашлевих точно както бих направила, ако беше човек. Той се отдръпна от мен и задавеният му лай очевидно беше смях.

Избърсах лицето си с ръкава на блузата си, неспособна да не се смея с него.

Точно тогава осъзнах, че всички ни гледаха — Кълънови и върколаците — Кълънови бяха с объркани и някак отвратени изражения. Беше трудно да разчета израженията на вълците. Помислих си, че Сам изглежда нещастен.

И ето че стигнах и до Едуард, настръхнал и очевидно разочарован. Разбрах, че е очаквал напълно различна реакция от моя страна. Например да изпищя и да избягам ужасена.

Джейкъб отново издаде приличащия на смях звук.

Останалите вълци се отдръпваха, без да свалят очи от Кълънови, докато си отиваха. Джейкъб застана до мен, наблюдавайки ги как си тръгват. Съвсем скоро, те изчезнаха в мрачната гора. Само двама се поколебаха между дърветата, гледайки Джейкъб, стойките им излъчваха загриженост. Едуард въздъхна и, игнорирайки Джейкъб, дойде и застана от другата ми страна, хващайки ръката ми.

— Готова ли си за тръгване? — попита ме той.

Преди изобщо да съм отговорила, той вече гледаше към Джейкъб през мен.

— Още не съм проучил всички детайли — каза той, отговаряйки на въпрос от мислите на Джейкъб.

Вълкът-Джейкъб издаде сърдит звук.

— По-сложно е от това — каза Едуард. — Не се тревожи; ще се погрижа да е в безопасност.

— За какво говорите? — попитах аз.

— Просто обсъждаме стратегия — рече Едуард.

Главата на Джейкъб се извъртя и повдигна, гледайки лицата ни. И изведнъж той хукна към гората. Докато се отдалечаваше, забелязах за пръв път квадратно парче сгънат черен плат, вързан за задния му крак.

— Почакай — повиках аз, ръката ми се протегна автоматично, за да го хвана. Но той изчезна сред дърветата за секунди, а другите двама го последваха.

— Защо си тръгна? — попитах аз засегната.

— Ще се върне — каза Едуард. Той въздъхна. — Иска да може сам да говори.

Гледах края на гората, където Джейкъб беше изчезнал, отново подпряна на Едуард. Бях на ръба на сгромолясването от умора, но се борех.

Джейкъб отново изникна, този път на два крака. Широките му гърди бяха голи, косата му — сплъстена и рошава. Носеше само чифт черни износени дънки, ходеше бос по студената земя. Сега беше сам, но подозирах, че приятелите му се мотаеха някъде сред дърветата, невидими.

Не му отне много да прекоси полето, макар че заобиколи Кълънови отдалеч, които стояха в полукръг и си говореха тихо.

— Добре, кръвопиецо — каза Джейкъб, когато беше на няколко крачки от нас, очевидно продължаваше разговора, който бях пропуснала. — Какво му е толкова сложното?

— Трябва да обмисля всяка възможност — каза Едуард невъзмутим. — Ами ако някой се отърве от теб?

Джейкъб изсумтя при мисълта.

— Добре, тогава я остави в резервата. Ще накараме Колин и Брейди да останат. Ще бъде в безопасност там.

Намръщих се.

— За мен ли говорите?

— Просто искам да знам какво мисли да прави той с теб по време на битката — обясни Джейкъб.

— Да прави с мен?

— Не можеш да останеш във Форкс, Бела — гласът на Едуард бе успокояващ. — Те знаят къде да те търсят там. Ами ако някой ни се изплъзне и се промъкне?

Стомахът ми се сви и кръвта се отдръпна от лицето ми.

— Чарли? — задавих се аз.

— Ще бъде с Били — бързо ме увери Джейкъб. — Ако трябва, баща ми ще убие, за да го докара там. Може би няма да е нужно чак толкова. Ще бъде тази събота, нали? Има мач.

— Тази събота? — попитах аз, а главата ми се завъртя. Не бях на себе си, за да контролирам случайните си мисли. Смръщих се на Едуард. — Е, по дяволите! Подаръкът ти за завършването отива на вятъра!

Едуард се засмя.

— Важен е жестът — напомни ми той. — Можеш да дадеш билетите на някой друг.

Вдъхновението дойде бързо.

— Анджела и Бен — реших веднага. — Това поне ще ги държи далеч от града.

Той ме помилва по бузата.

— Не можеш да евакуираш всички — каза той с нежен глас. — Скриването ти е просто предпазна мярка. Казах ти — няма да имаме проблем сега. Те няма да са достатъчно, че да ни оставят заети дълго време.

— А какво за скриването й в Ла Пуш? — прекъсна ни Джейкъб нетърпеливо.

— Била е на прекалено много места — каза Едуард. — Оставила е много следи там. Алис вижда само млади вампири, дошли да ловуват, но очевидно някой ги е създал. Някой много по-опитен стои зад това. Който и да е той… — Едуард направи пауза, за да ме погледне — … или тя, всичко това би могло да действа само като отвличане на вниманието. Алис ще види, ако той реши да се появи, но може и да сме заети, когато вземе това решение. Може би някой разчита на това. Не мога да я оставя някъде, където е била често. Тя трябва да бъде трудна за намиране, просто за всеки случай. Ще бъде далеч от обсега на битката, но няма да рискувам.

Гледах Едуард, докато той обясняваше, а на челото ми се появи бръчица. Той потупа леко ръката ми.

— Просто съм прекалено предпазлив — обеща той.

Джейкъб посочи към дълбоката гора на изток от нас, към огромните широки Олимпийски планини.

— Тогава я скрий тук — предложи той. — Има милиони възможности — все места, в които някой от нас би могъл да пристигне за броени минути, ако има нужда.

Едуард поклати глава.

— Миризмата й е прекалено силна, а комбинирана с моята, определено ще е съвсем ясно доловима. Дори и да я нося, пак ще оставим следи. Нашите следи са навсякъде в района, но в съединение с миризмата на Бела, ще привлече вниманието им. Не сме съвсем сигурни по кой път ще поемат, защото и те не знаят още. Ако попаднат на миризмата й преди да са ни открили…

И двамата направиха физиономии едновременно, а веждите им се смръщиха.

— Виждаш трудностите.

— Трябва да има начин това да проработи — промърмори Джейкъб. Той хвърли поглед на гората, свивайки устни.

Олюлях се на краката си. Едуард ме хвана с ръка през кръста, придърпвайки ме по-близо до себе си и поемайки част от теглото ми.

— Трябва да те заведа у вас — изтощена си. А и Чарли ще се събуди скоро…

— Почакай малко — каза Джейкъб, завъртайки се обратно към нас със светнали очи. — Миризмата ми ви отвращава, нали?

— Хмм, не е зле — Едуард бе направил две крачки напред. — Възможно е. — Той се обърна към семейството си. — Джаспър?

Джаспър погледна любопитно. Той се приближи заедно с Алис, ходеща на една крачка зад него. Лицето й отново беше обезсърчено.

— Добре, Джейкъб — кимна му Едуард.

Джейкъб се обърна към мен със странна смесица от чувства, изразени по лицето му. Той беше много развълнуван от какъвто и да беше планът, но също така беше тревожно близо до враговете-съюзници. И ето че беше мой ред да се притесня, когато той протегна ръце към мен. Едуард пое дълбоко дъх.

— Ще проверим дали ще успея да объркам миризмата ти достатъчно, че да скрием следите ти — обясни Джейкъб.

Погледнах подозрително към разтворените му ръце.

— Ще трябва да го оставиш да те носи, Бела — рече ми Едуард. Гласът му беше спокоен, но можех да доловя потиснатата антипатия.

Намръщих се.

Джейкъб завъртя очи, нетърпелив, и се протегна да ме издърпа в ръцете си.

— Не бъди такова бебе — промърмори той.

Но очите му просветнаха към Едуард, точно както и моите. Лицето на Едуард бе спокойно и гладко. Той заговори на Джаспър.

— Миризмата на Бела е много по-силна за мен — мисля, че ще бъде по-безпристрастно ако някой друг опита.

Джейкъб се отдалечи от тях и се отправи към гората. Не казах нищо, когато мракът ни обгърна. Бях нацупена и се чувствах неудобно в ръцете му. Изглеждаше ми прекалено интимно — разбира се, нямаше нужда да ме държи чак толкова здраво — но не можех да направя нищо, освен да се чудя как ли се чувства той сега. Спомних си за последния ми следобед в Ла Пуш и не исках да си мисля вече за това. Скръстих ръце раздразнена, когато гипсът на ръката ми усили спомена.

Не отидохме много далеч — той направи огромна дъга и се върна обратно на полето, но от друга посока, може би на половин футболно игрище от мястото, където бяхме тръгнали. Едуард стоеше там сам и Джейкъб се отправи към него.

— Можеш да ме пуснеш вече.

— Не искам да объркам нещо в експеримента ни — той забави крачка и затегна ръцете си около мен.

— Толкова си досаден — промърморих аз.

— Благодаря.

Сякаш от никъде, Алис и Джаспър стояха до Едуард. Джейкъб направи още една крачка и после ме пусна на около дузина крачки от Едуард. Без да поглеждам назад към Джейкъб, се отправих към Едуард и го хванах за ръка.

— Е? — попитах аз.

— Докато не докосваш нищо, Бела, не мога и да си представя някой да подуши някак следата и да я проследи — каза Джаспър, правейки гримаса. — Беше напълно недоловима.

— Определено опитът е успешен — съгласи се Алис, сбръчвайки нос.

— И ми хрумна една идея.

— Която ще проработи — добави Алис уверено.

— Умно — съгласи се Едуард.

— Как търпиш това? — промърмори ми Джейкъб.

Едуард го игнорира и ме погледна, докато обясняваше.

— Ние, е вие, ще оставите фалшива следа на полето, Бела. Новосъздадените ще ловуват, миризмата ти ще ги развълнува и те ще дойдат точно където ние искаме, без да се налагат предпазни мерки. Алис вече вижда, че това ще проработи. Когато усетят миризмите ни, те ще се разделят на групи и ще опитат да ни изненадат от две страни. Половината ще минат през гората, където видението й внезапно изчезна…

— Да! — изсвистя Джейкъб.

Едуард му се усмихна с истински приятелска усмивка.

Прилоша ми. Как можеха да горят от нетърпение за това? Как можех да понеса и двамата да са в опасност? Не можех.

Не трябваше.

— В никакъв случай — каза изведнъж Едуард, гласът му възмутен. Накара ме направо да подскоча, разтревожена, че някак е чул решението ми, но очите му гледаха Джаспър.

— Знам, знам — каза Джаспър бързо. — Дори не го и обмислих, съвсем не.

Алис го настъпи.

— Ако Бела всъщност беше на полето — обясни й Джаспър — това би ги побъркало. Не биха могли да се концентрират върху нищо, освен върху нея. Това би направило ликвидирането им наистина лесно…

Погледът на Едуард го накара да отстъпи назад.

— Но, разбира се, това е прекалено опасно за нея. Беше просто случайна мисъл — бързо каза той. Но ме погледна с ъгълчето на окото си и погледът му бе изпълнен с желание.

— Не — каза Едуард. Гласът му иззвъня решително.

— Прав си — рече Джаспър. Той хвана ръката на Алис и погледна останалите. — Най-добре две от три, а? — чух го аз да я пита, докато отиваха отново да се упражняват.

Джейкъб зяпаше след него отвратено.

— Джаспър гледа на нещата от военна гледна точка — Едуард защити тихо брат си. — Той преценява всички възможности — прави го от загриженост, не от грубост.

Джейкъб изсумтя.

Той се бе приближил несъзнателно, погълнат от задълбочеността си в плановете. Сега стоеше само на три крачки от Едуард и стоейки там между тях, усещах физическото напрежение във въздуха. Беше като постоянен електрически заряд.

Едуард се захвана отново за работа.

— Ще я доведа тук в петък следобед, за да остави фалшивата следа. Може да ни срещнеш по-късно и да я занесеш до място, което знам. Напълно извън обсега и лесно защитимо, не че ще се стигне дотам. Ще поема по друг път оттам.

— И после какво? Ще я оставиш с мобилен телефон? — попита Джейкъб критично.

— Имаш ли по-добра идея?

Внезапно Джейкъб беше самодоволен.

— Всъщност да.

— Оу… куче, отново никак не е зле.

Джейкъб се обърна бързо към мен, сякаш бе твърдо решен да играе доброто момче като ме държи в течение на разговора.

— Опитахме се да накараме Сет да остане с другите двама по-млади. Той още е млад, но е инат и ще устои. Затова си помислих, че тази нова служба ще му пасне — ще играе ролята на телефон.

Опитах се да изглеждам така, сякаш съм схванала. Не успях да заблудя никого.

— Докато Сет Клиъруотър е във вълчата си форма, той ще има връзка с глутницата — каза Едуард. — Разстоянието не е проблем, нали? — добави той към Джейкъб.

— Не.

— Триста километра? — попита Едуард. — Впечатляващо.

Джейкъб отново беше доброто момче.

— До толкова далеч сме експериментирали — каза ми той. — И все още се чувахме ясно.

Кимнах разсеяно — прилошаваше ми при мисълта, че малкият Сет Клиъруотър също беше вече върколак и ми стана трудно да се концентрирам. Можех да видя блестящата му усмивка в главата си — приличаше толкова на по-младия Джейкъб; не можеше да е на повече от петнадесет, ако това беше той. Ентусиазмът му на срещата на съвета пред огъня внезапно прие ново значение…

— Добра идея е — Едуард изглежда призна това неохотно. — Ще се чувствам по-добре, ако Сет е тук, макар и без незабавна връзка. Не знам дали изобщо съм способен да оставя Бела там сама. Макар че като си помисля, че стигнахме до това. Да се доверяваме на върколаци!

— Да се бием заедно с вампири, вместо срещу тях! — отвърна Джейкъб на Едуард с отвратен тон.

— Е, все пак ще трябва да се биете срещу някои от тях — рече Едуард.

Джейкъб се усмихна.

— Точно за това сме тук.