Затъмнение

13. НОВОСЪЗДАДЕНИ

— Същото, което и с ръката ти — отговори Джаспър с тих глас. — Повторено хиляди пъти. — Той се засмя малко печално и докосна леко ръката си. — Отровата ни е единственото нещо, което оставя белези.

— Защо? — издишах аз в ужас, усещайки, че съм груба, но неспособна да спра да зяпам едва доловимо обезобразената му кожа.

— Не съм… отгледан по съвсем същия начин, по който са и осиновените ми братя и сестри тук. Началото ми беше нещо изцяло различно. — Гласът му стана твърд като завърши изречението.

Зяпнах го с изумление и ужас.

— Преди да ти разкажа историята си — каза Джаспър — трябва да разбереш, че има места в нашия свят, Бела, където продължителността на живота на никога неостаряващите е не повече от няколко седмици, а не векове.

Другите бяха чували това и преди. Карлайл и Емет отново насочиха вниманието си към телевизора. Алис се премести тихо, за да седне в краката на Есме. Но Едуард беше точно толкова погълнат, колкото бях и аз — можех да усетя очите му върху лицето си, четящи всяко потрепване на емоция.

— За да разбереш наистина защо, трябва да погледнеш на света от друга гледна точка. Трябва да си представиш как изглежда през погледа на силните, на алчните… на вечно жадните. Разбираш ли, има места в този свят, които някои желаят повече от други. Места където ние можем да сме по-малко сдържани, но и все пак да избягваме разобличаване. Представи си, например, карта на западното полукълбо. Представи си, че всеки човешки живот на него е отбелязан с червена точица. Колкото по-дебело е червеното, толкова по-лесно можем — е, тези, които съществуват по този начин — да се храним, без да ни забележат.

Потреперих от картината в главата ми, от думата храним се. Но Джаспър не се притесняваше, че ще ме уплаши, не беше прекалено покровителствен, какъвто Едуард беше винаги. Той продължи без да спира.

— Не че групите от Юга много ги е грижа какво забелязват хората и какво — не. Само Волтури се интересуват. Те са единствените, от които южните групи се страхуват. Ако не бяха Волтури, много от нас щяха да бъдат бързо разкрити.

Смръщих се на начина, по който той произнасяше името — с респект, почит и признателност. Идеята за Волтури в ролята на добрите, в какъвто и да е случай, беше доста трудна за възприемане.

— В сравнение с Южните, Северните групи са много цивилизовани. Повечето сме номади, които се радват на деня, както и на нощта, което ни позволява да живеем сред хората незабелязано — анонимността е важна за всички нас. Светът на юг е по-различен. Безсмъртните там излизат само нощем. Те прекарват деня в планове за следващите си стъпки или очаквайки тези на враговете си. Това е така, защото в Юга имаше война, непрекъсната в продължение на векове с нито един момент на временно помирение. Групите там едва забелязвали съществуването на хора, както и войниците забелязват стадо крави по пътя — просто храна. Те само се криели от погледите на стадото заради Волтури.

— Но за какво се бият? — попитах аз.

Джаспър се усмихна.

— Помниш ли картата с червените точици?

Той изчака, затова кимнах.

— Бият се за контрол над най-плътното червено. Разбираш ли, на някого някога му хрумнало, че ако е бил единственият вампир в, да речем, Мексико сити, тогава той можел да се храни по два-три пъти на вечер и никой никога не би забелязал. Той измислял начини да се отърве от конкуренцията. Други имали същата идея. Някои имали по-добри тактики от други. Но най-ефективната тактика била на сравнително младия вампир Бенито. Първият път, когато някой изобщо чул за него, бил когато той дошъл някъде северно от Далас и избил двете малки групи, които заемали територията близо до Хюстън. Две нощи по-късно, той се заел с много по-силните кланове от долините, които владеели Монтерей, северен Мексико. И отново победил.

— Как? — попитах с внимателно любопитство.

— Бенито бил създал армия от новосъздадени вампири. Той бил първият, помислил за това и в началото никой не можел да го спре. Много от младите вампири са опасни, диви и почти невъзможни за контролиране. С един новосъздаден може да се разбереш, да го научиш да се въздържа, но 10–15 заедно са кошмар. Те могат да се обърнат един срещу друг така лесно, както и срещу врага, който им посочиш. Бенито трябвало да създава още, тъй като те се избивали един друг, а и групите, с които той се биел, избивали поне половината му войска преди да загубят. Разбираш ли, макар че новосъздадените са опасни, все пак е възможно да ги победиш, ако знаеш какво правиш. Те са невероятно силни физически, поне през първата си година, и ако им е позволено да използват сила, могат да смачкат по-стар вампир с лекота. Но те се доверяват само на инстинктите си, което ги прави предсказуеми. Обикновено нямат опит и умения в битки, имат само мускули и жестокост. И в този случай са изумително много. Вампирите от южен Мексико разбрали какво ги чака и направили единственото нещо, което могли да измислят, за да се противопоставят на Бенито. Направили си собствени армии… и Адът дошъл на земята — това го казвам по-буквално и отколкото можеш да си представиш. И ние безсмъртните си имаме наши истории и тази война никога няма да бъде забравена. Разбира се не е било хубаво да си и човек в Мексико.

Потреперих.

— Когато броят на телата достигнал размерите на епидемия — всъщност, историите ви отдават причината за намаляването на популацията на зараза — Волтури най-накрая се намесили. Цялата охрана дошла и издирила всеки един новосъздаден в долната половина на Северна Америка. Бенито се бил укрепил в Пуебла, събирайки армия възможно най-бързо с цел да си вземе наградата — Мексико сити. Волтури започнали с него и после се заели с другите. Всеки, заловен с новосъздадените, бил екзекутиран незабавно и понеже всички се опитвали да се защитят от Бенито, Мексико бил опразнен от вампири за известно време. Волтури разчистили всичко за почти година. Това е друга страница от историята ни, която винаги ще бъде помнена, макар че са останали много малко свидетели, които да разкажат какво е било. Веднъж говорих с някой, който от разстояние, е наблюдавал какво се е случило когато са посетили Кулякан.

Джаспър потрепери. Осъзнах, че никога преди не го бях виждала нито уплашен, нито ужасен. Това беше за пръв път.

— Било достатъчно, че тази епидемия за хората не се разпространила от Юга. Останалият свят останал непокътнат. Дължим на Волтури днешния си начин на живот.

Но когато Волтури се върнали в Италия, оцелелите бързо си възвърнали границите в Юга. Не отнело много време групите да започнат отново да се противопоставят. Зародила се голяма омраза между тях, извинявай за израза. Преобладавали вендети. Идеята за новосъздадени отново се появила и някои не били способни да устоят.

Както и да е, Волтури не били забравени и южняшките групи били по-внимателни този път. Новосъздадените били подбирани сред хората и обучавани повече. Те били използвани внимателно и хората оставали в неведение в много от случаите. Създателите им не дали на Волтури причина да се върнат. Войните се подновили, но на по-малък мащаб. Понякога, ако някой прекалявал, появявали се теории по човешките вестници, Волтури се връщали и разчиствали града. Но те оставяли другите, внимателните, да продължат…

Джаспър зяпаше някъде в пространството.

— И ето как си бил променен — изказах откритието си шепнешком.

— Да — потвърди той. — Когато бях човек, живеех в Хюстън, Тексас. Бях почти седемнадесет годишен, когато се присъединих към Конфедеративната армия през 1861. Излъгах като се записвах и казах, че съм на двадесет. Бях достатъчно висок, за да мина за тази възраст.

Военната ми кариера беше кратка, но многообещаваща. Хората винаги… ме харесваха, слушаха какво казвам. Баща ми каза, че съм имал талант. Разбира се, сега знам, че вероятно е било нещо повече. Но, каквато и да е била причината, бях бързо повишен, задминавайки мъже, по-стари и по-опитни от мен. Конфедеративната армия беше млада и много разхвърляна, за да може да се организира сама, което също така доставяше някои възможности. По време на първата битка в Галвестън — е, всъщност беше по-скоро престрелка — бях най-младият майор в Тексас, без дори да се знае истинската ми възраст.

Бях преместен да отговарям за евакуацията на жените и децата от града, когато минохвъргачните лодки на Съюза достигнаха пристанището. Отне ден да ги подготвим и после тръгнах с първата колона цивилни, за да ги преместим в Хюстън.

Спомням си много ясно тази нощ.

Пристигнахме в града след като се беше смрачило. Останах само толкова, колкото беше нужно, за да се уверя, че цялата група и в безопасност. Веднага щом това беше свършено, яхнах свеж кон и се отправих обратно в Галвестън. Нямаше време за почивка.

Само на миля от границите на града, намерих три жени, ходещи пеша. Реших, че са изостанали от групата и веднага слязох от коня, за да им предложа помощта си. Но когато видях лицата им на слабата светлина на луната, се смаях в тишината. Те бяха, иска ли питане, трите най-красиви жени, които някога бях виждал.

Имаха толкова бледа кожа, спомням си как се възхищавах на това. Дори малкото чернокосо момиче, чиито черти бяха безсъмнено мексикански, беше като порцеланово на лунната светлина. Всичките изглеждаха млади, достатъчно млади, че да бъдат наричани момичета. Знаех, че не са изгубени от групата ни. Щях да си спомня, ако ги бях виждал.

„— Той е онемял,“ каза най-високото момиче с прекрасен нежен глас — беше като камбанен звън. Имаше светла коса и кожата й беше снежнобяла.

— Другата беше още по-руса, кожата й бе бледа като тебешир. Лицето й бе като на ангел. Тя се наведе по-близо към мен с полупритворени очи и вдиша дълбоко.

„— Мм, въздъхна тя, великолепно.“

Малката, слабичката брюнетка, сложи ръка на рамото на момичето и заговори бързо. Гласът й бе прекалено мек и музикален, за да бъде остър, но изглежда тя очакваше такъв резултат.

„— Концентрирай се, Нети“, каза тя.

— Винаги съм имал добро чувство за отношенията на хората един към друг и веднага ми стана ясно, че брюнетката някак беше над другите две. Ако бяха войници, бих казал, че тя беше техният главнокомандващ.

„— Той изглежда точно — млад, силен, офицер…“ — брюнетката направи пауза и се опита безуспешно да заговори — „Но има още нещо… усещате ли го?“ — попита тя другите две — „Той е… неустоим.“

„— О, да,“ — съгласи се бързо Нети, навеждайки се към мен.

„— Търпение — предупреди я брюнетката — този искам да го запазим.“

Нети се смръщи — изглеждаше раздразнена.

„— По-добре ти го направи, Мария — заговори отново по-високата блондинка. — Щом е важен за теб. Аз ги убивам два пъти по-често отколкото ги запазвам.“

„— Да, ще го направя — съгласи се Мария. — Този наистина го харесвам. Дръж Нети настрана, става ли? Не искам да ми се налага да си пазя гърба, докато се опитвам да се концентрирам.“

— Косата на врата ми беше настръхнала, въпреки че не разбирах значението на нещо от това, което казваха красивите създания. Инстинктите ми казваха, че те са опасни, че ангелът е говорел сериозно, когато заговори за убиване, но преценката ми надделя над инстинктите. Бях учен не да се страхувам от жените, а да ги защитавам.

„— Да ловуваме!“ — съгласи се Нети ентусиазирано, протягайки се да хване ръката на високото момиче. Те се завъртяха — бяха толкова величествени! — и препуснаха към града. Бяха толкова бързи, че изглеждаше сякаш летят — белите им рокли се вееха зад тях като криле. Премигах в изумление и те бяха изчезнали.

— Обърнах се, за да погледна Мария, която ме гледаше любопитно.

Никога не съм бил суеверен през живота си. Допреди секунда не бях вярвал никога в духове или други подобни безсмислици. Внезапно не бях съвсем сигурен.

„— Как се казваш, войнико?“ — попита ме Мария.

„— Майор Джаспър Уитлок, мадам,“ — заекнах аз, неспособен на неучтивост към жена, дори и да беше призрак.

„— Наистина се надявам да оцелееш, Джаспър — каза тя с нежен глас. — Имам добро предчувствие за теб.“

— Тя пристъпи по-близо и наклони глава, сякаш щеше да ме целуне. Замръзнах на място, въпреки че инстинктите ми крещяха да бягам.

Джаспър направи пауза, лицето му бе замислено.

— Няколко дни по-късно — рече той най-накрая и не бях сигурна дали е преправил историята заради мен или защото така отвръщаше на напрежението, което дори аз усещах да струи от Едуард — живеех вече нов живот.

Имената им бяха Мария, Нети и Луси. Не бяха заедно от много дълго време — Мария бе събрала другите две — и трите бяха оцелели от наскоро загубените битки. Съучастничеството им беше изгодно и за трите. Мария искаше отмъщение и искаше да си възвърне териториите. Другите искаха да увеличат своите… пасища, предполагам е подходяща дума. Те събираха армия и го правеха по-внимателно от обикновено. Беше идея на Мария. Тя искаше изключителна армия, затова издирила особените хора, които имали потенциал. После тя ни отдаде много повече внимание, тренираше ни много повече, отколкото някой друг би. Тя ни научи да се бием и да бъдем невидими за хората. Когато се справяхме добре, бяхме възнаграждавани…

Той направи нова пауза, редактирайки отново.

— Тя бързаше. Мария знаеше, че огромната сила на новосъздадените започваше да изчезва към края на годината и искаше да действаме докато бяхме още силни.

Бяха шестима, когато се присъединих към групата на Мария. Тя доведе още четирима след две седмици. Всички бяхме мъже — Мария искаше войници — затова беше малко по-трудно да не се бием помежду си. В първите си боеве се биех с другарите си от армията. Бях по-бърз от другите, по-добър в боя. Мария беше доволна от мен, въпреки че й костваше усилия да заменя тези, които унищожавах. Често бях възнаграждаван и това ме направи по-силен.

Мария беше добра познавачка на характери. Тя реши да ме направи началник на другите — сякаш ме повишаваше. Това пасна на природата ми. Ранените станаха драстично по-малко, а броят ни нарастваше на близо двадесет.

Това беше значително за внимателните времена, в които живеехме. Способността ми, все още неопределена, да контролирам емоционалната атмосфера около мен беше наистина ефективна. Скоро започнахме да работим заедно по начин, по който новосъздадените никога не си бяха сътрудничили преди. Дори Мария, Нети и Луси можеха да работят заедно по-лесно.

Мария се привърза към мен — започна да разчита на мен. И по някакви причини аз боготворях земята, по която тя стъпваше. Не вярвах, че някакъв друг живот бе възможен. Мария ни каза, че така стоят нещата и ние й повярвахме.

Тя ме помоли да й кажа кога аз и братята ми сме готови за битка и аз изпитвах силно желание да се докажа. Накрая събрах армия от двадесет и трима — двадесет и трима невероятно силни новосъздадени вампири, организирани и способни като никои други досега. Мария изпадна във възторг.

Тръгнахме бавно към Монтерей, някогашния й дом и тя ни пусна на враговете си. Те имаха само девет новосъздадени и двама по-стари вампири, които ги контролираха. Надвихме ги по-лесно, отколкото Мария си бе представяла, като загубихме само четирима. Това беше нечуван резултат на победа.

Бяхме и добре обучени. Направихме всичко без да привлечем внимание. Градът премина в други ръце без хората изобщо да го съзнаваха.

Успехът направи Мария алчна. Не мина много време преди тя да започне да хвърля око и на други градове. През тази първа година тя разпростря контрола си над почти цял Тексас и северен Мексико. Тогава другите дойдоха от Юга, за да я изместят.

Той докосна леко с два пръста бледите следи от белезите по ръката си.

— Битката беше напрегната. Много започнаха да се притесняват, че Волтури ще се върнат. От първоначалните двадесет и трима, аз бях единственият, оцелял първите осемнадесет месеца. И двете групи загубихме и спечелихме. Нети и Луси се обърнаха срещу Мария — но тази битка я спечелихме.

Мария и аз можехме да удържим Монтерей. Нещата малко се успокоиха, въпреки че войната продължаваше. Идеята за завоевание умираше — сега почти всичко бе отмъщение и кръвна вражда. Много бяха загубили партньорите си, а това е нещо, което нашият вид не прощава… Мария и аз винаги пазехме около дузина готови новосъздадени. Те не значеха много за нас — те бяха просто пионки за действие. Когато надрастваха полезността си ги ликвидирахме. Животът ми продължи в същата насилствена посока, а годините минаваха. Отдавна ми беше омръзнало всичко това, преди нещо изобщо да се промени…

Десет години по-късно завързах приятелство с новосъздаден, който продължаваше да бъде полезен и оцеля през първите си три години въпреки всичко. Казваше се Питър. Харесвах Питър — беше… цивилизован — предполагам това е правилната дума. Не се наслаждаваше на битките, макар че беше добър в тях. Беше назначен да се разправя с новосъздадените — можем да кажем, че беше нещо като бавачка. Беше непрекъсната работа.

И после дойде време да въстанем отново. Новосъздадените надрастваха силите си; трябваше да бъдат заменени. Питър трябваше да ми помогне да ги ликвидирам. Отстранявахме ги настрани, нали разбираш, един по един… Винаги беше много дълга нощ. Този път, той се опита да ме убеди, че няколко имали потенциал, но Мария беше казала да се отървем от всички. Отказах му.

Бяхме почти на половината път и усещах, че това е огромна жертва за Питър. Опитвах се да реша дали да го отпратя или не и да свърша работата сам, като повиках следващата жертва. За моя изненада, внезапно той беше ядосан, разярен. Приготвих се за каквото и да предстоеше от настроението му — той беше добър боец, но никога не беше мой достоен противник.

Новосъздадения, когото повиках, беше жена, току-що минала границата на силите си. Казваше се Шарлот. Той се промени, когато тя се появи; отказа се от битката. Той й изкрещя да бяга и хукна след нея. Можех да ги последвам, но не го направих. Почувствах… че не съм способен да го унищожа.

Мария ми беше ядосана за това…

Пет години по-късно Питър се върна за мен. Избра добър ден за пристигане.

Мария бе озадачена от вечно развалящите ми се настроения. Тя никога не бе усещала моментно униние и аз се зачудих защо бях различен. Започнах да забелязвам промяната в емоциите й, когато беше близо до мен — понякога имаше страх… и злоба — същите чувства, които ми бяха дали предварително предупреждение, когато Нети и Луси нападнаха. Подготвях се да унищожа единствения си съюзник, същността на съществуването ми, когато Питър се върна.

Питър ми разказа за новия си живот с Шарлот, разказа ми за възможности, каквито не съм и сънувал, че има. През тези пет години, те никога не бяха водили битка, макар че срещнали много други на север. Други, които можели да съжителстват без постоянни осакатявания.

В един разговор той успя да ме убеди. Бях готов да тръгна и до известна степен бях облекчен, че не бе нужно да убивам Мария. Бях й другар толкова време, колкото и Карлайл и Едуард са били заедно, макар че връзката между нас не бе и близко до силата на тази, която те са имали. Когато живееш за войната, за кръвта, отношенията, които създаваш са слаби и лесно разрушими. Тръгнах си без да поглеждам назад.

Пътувах с Питър и Шарлот няколко години, възприемайки усещането за този нов по-спокоен живот. Но депресията ми не изчезна. Не разбирах какво не беше наред с мен, докато Питър не забеляза, че винаги ставаше по-зле след като ловувах.

Размишлявах над това. За толкова години на масово клане и избиване, бях изгубил почти всичко от човечността си. Безспорно бях кошмар, чудовище от най-ужасния вид. Все още всеки път, когато откривах друга човешка жертва, усещах слабото убождане на спомена за онзи друг живот.

Гледайки очите им, разширени от учудване при вида на красотата ми, виждах и Мария и останалите в главата си, как ми изглеждаха през последната нощ, когато бях Джаспър Уитлок. Беше по-силно за мен — този заимстван спомен — отколкото беше за всеки друг, защото можех да усетя всичко, което чувстваше жертвата ми. И преживявах чувствата им когато ги убивах.

— Усещала си как мога да манипулирам емоциите около себе си, Бела, но се чудя дали разбираш как чувствата в стаята ми влияят. Всеки ден живея в климата на емоциите. Първия век от живота си, живях в свят пълен с кръвожадност и отмъщение. Омразата ми беше постоянен придружител. Изчезна малко когато напуснах Мария, но все още трябваше да изпитвам ужаса и страха на жертвите ми.

Започна да става прекалено много.

Депресията ставаше по-лоша и аз напуснах Питър и Шарлот. Те бяха цивилизовани и не изпитваха същото отвращение, което аз започвах да изпитвам. Те просто искаха мир. Бях толкова изморен от убиването — убиването на всеки, дори на случайни хора.

И все пак трябваше да продължа да убивам. Имах ли избор? Опитах се да убивам по-рядко, но ожаднявах прекалено и се предавах. След век кратко удовлетворение, открих самодисциплината… предизвиквайки се. Все още не бях усъвършенствал това.

Джаспър беше изгубен в историята си, както бях изгубена и аз. Изненадах се, когато мрачният му вид премина в спокойна усмивка.

— Бях във Филаделфия. Имаше буря и бях навън през деня — нещо, което още не ми беше напълно удобно. Знаех, че като стоя в дъжда ще предизвикам внимание, затова се вмъкнах в едно малко полупразно крайпътно ресторантче. Очите ми бяха достатъчно жълти и никой нямаше да ги забележи, макар че това значеше, че съм жаден и ме тревожеше малко.

— Тя беше там — очакваше ме естествено. — Той се подсмихна. — Тя стана от високия стол на тезгяха веднага щом влязох и тръгна право към мен. Бях шокиран. Не знаех дали има намерения да атакува. Това беше единственото тълкуване на поведението й, на което бях способен заради миналото си. Но тя се усмихваше. И емоциите, които излъчваше не можеха да се сравнят с нищо, което бях изпитвал дотогава.

„— Остави ме да чакам доста дълго време“ — каза тя.

Не бях осъзнала, че Алис отново е застанала зад мен.

— И ти наведе глава като добър южняшки джентълмен и каза, „Съжалявам, мадам“.

Алис се засмя на спомена.

Джаспър й се усмихна.

— Ти протегна ръка и аз я хванах без да спирам, за да осъзная какво правех. За пръв път от почти един век почувствах надежда.

Джаспър хвана Алис за ръка докато говореше.

Алис се ухили.

— Бях облекчена. Мислех, че никога няма да се появиш.

Те се усмихваха един на друг за дълъг миг и после Джаспър погледна отново към мен, все още с меко изражение.

— Алис ми разказа какво е видяла от Карлайл и семейството му. Трудно можех да повярвам, че подобно съществуване е възможно. Но Алис ме накара да вярвам. Затова отидохме да ги намерим.

— И също да ги изплашите до смърт — каза Едуард, извъртявайки очи към Джаспър преди да се обърне към мен и да ми обясни. — Емет и аз бяхме на лов. Джаспър се появи, покрит с бойни белези, теглейки със себе си тази малка откачалка — той побутна игриво Алис с лакът — която ни поздравява всички по имена, знае всичко за нас и иска да знае в коя стая може да се нанесе.

Алис и Джаспър се засмяха в хармония, сопрано и бас.

— Когато се прибрах вкъщи, всичките ми неща бяха в гаража — завърши Едуард.

Алис сви рамене.

— Стаята ти имаше най-хубав изглед.

Сега всички се засмяха заедно.

— Това е хубава история — казах аз.

Три чифта очи ме погледнаха сякаш ме питаха дали съм нормална.

— Имам предвид последната част — защитих се аз. — Щастливият край с Алис.

— Алис направи всичко различно — съгласи се Джаспър. — Това е климатът, на който се радвам.

Но моментната пауза в напрежението не можеше да продължи.

— Армия — прошепна Алис. — Защо не ми каза?

Другите отново бяха напрегнати, очите им заковани върху Джаспър.

— Мислех, че може да разчитам погрешно знаците. Защото къде е мотивът? Защо някой би създал армия в Сиатъл? Тук няма история, няма вендета. Няма смисъл и ако споменем завоеванието; никой не изразява право на собственост. Номадите минават оттук, но никой не се бие за града. Няма от кого да бъде защитаван. Но съм виждал това и преди и нямам друго обяснение. Има армия от новосъздадени вампири в Сиатъл. По-малко от двадесет, бих предположил. Трудната част е, че те изобщо не са обучавани. Който и да ги е създал, просто ги е оставил на свобода. Само ще стане по-зле и няма да мине много време до намесването на Волтури. Всъщност съм изненадан, че са оставили това да стигне дотук.

— Какво можем да направим? — попита Карлайл.

— Ако искаме да избегнем намесата на Волтури, ще трябва да унищожим новосъздадените и ще трябва да го направим много скоро. — Лицето на Джаспър беше сурово. Сега, след като знаех историята му, можех да предположа как това оцеляване го притеснява. — Мога да ви науча как. Няма да е лесно в града. Младите не са загрижени за потайността, но ние трябва да сме. Това ще ни ограничи по начин, по който те не са ограничени. Може би можем да ги примамим.

— Може би няма да се наложи — гласът на Едуард бе мрачен. — Някой друг осъзнава ли, че единствената заплаха в областта, която би предизвикала създаването на армия сме… ние?

Очите на Джаспър се свиха; тези на Карлайл се разшириха в шок.

— Семейството на Таня също е близо — каза Есме бавно, нежелаейки да приеме думите на Едуард.

— Новосъздадените не опустошават Анкоридж, Есме. Мисля, че трябва да обмислим възможността ние да сме мишената.

— Те не идват заради нас — настоя Алис и после се спря. — Или… не знаят, че идват. Поне не още.

— Какво е това? — попита Едуард, любопитен и напрегнат. — Какво си спомняш?

— Проблясъци — рече Алис. — Не мога да видя ясно, когато се опитвам да видя какво става, нищо конкретно. Но получавам тези странни проблясъци. Не са достатъчни, за да разбера. Сякаш някой си променя плановете, преминава от един план за действие на друг толкова бързо, че не получавам хубаво видение…

— Колебливост? — попита невярващо Джаспър.

— Не знам…

— Не колебливост — изръмжа Едуард. — Знание. Някой, който знае, че не можеш да видиш нищо, докато решението не е взето. Някой, който се крие от нас. Играе си с недостатъците на дарбата ти.

— Кой би могъл да знае това? — прошепна Алис.

Очите на Едуард бяха ледени.

— Аро те познава така добре, както ти се познаваш.

— Но щях да видя, ако бяха решили да дойдат…

— Освен ако не са искали да си цапат ръцете.

— Услуга — предположи Розали, проговаряйки за пръв път. — Някой от Юга… някой, който вече е имал проблеми с правилата. Някой, който би трябвало да е унищожен, е получил втори шанс — ако той се погрижи за този малък проблем… Това би обяснило мудната реакция на Волтури.

— Защо? — попита Карлайл, все още шокиран. — Волтури нямат причина да…

— Беше там — не се съгласи Едуард тихо — изненадан съм, че се стигна до това толкова скоро, защото другите мисли бяха по-силни. В главата си, Аро ме видя да стоя от едната му страна, а Алис от другата. Настоящето и бъдещето, виртуално всезнание. Силата на тази идея го е опиянила. Мислех, че ще му отнеме много повече време, преди да се предаде на този план — искаше го прекалено много. Но също така беше и мисълта за теб, Карлайл, за семейството ти, растящо по-силно и по-голямо. Завистта и страха: ти, да имаш… не повече от това, което той има, но все пак неща, които той иска. Идеята да изкорени конкуренцията беше там; освен тях, ние сме най-голямата група, която те някога са намирали…

Зяпнах лицето му в ужас. Никога не беше казвал това, но предполагам знаех защо. Можех да го видя в главата си сега, мечтата на Аро. Едуард и Алис в черни диплещи се роби, носещи се отстрани на Аро, а очите им студени и кървавочервени…

Карлайл прекъсна безсънния ми кошмар.

— Те са прекалено отдадени на мисията си. Те никога не биха нарушили собствените си правила. Това е срещу всичко, върху което са работили.

— Те ще разчистят след това. Двойно предателство — каза Едуард със зловещ глас. — Нищо лошо не е станало.

Джаспър се наклони напред, клатейки глава.

— Не, Карлайл е прав. Волтури не нарушават правила. Освен това е прекалено небрежно. Този… човек, тази заплаха — нямат представа какво правят. Някой, на който му е за пръв път, бих се заклел. Не мога да повярвам Волтури да се замесени. Но ще бъдат.

Всички се гледаха един друг, замръзнали в напрежение.

— Тогава да вървим — почти изръмжа Емет. — Какво чакаме?

Карлайл и Едуард дълго си размениха погледи. Едуард кимна веднъж.

— Ще трябва да ни научиш, Джаспър — каза Карлайл накрая. — Как да ги унищожим — челюстта му бе твърда, но можех да видя болката в очите му като изговаряше думите. Никой не мразеше насилието повече от Карлайл.

Нещо ме тревожеше, но не можех да разбера какво. Бях вцепенена, ужасена, смъртно уплашена. И все пак, под всички тези чувства, усещах, че изпусках нещо важно. Нещо, което би разрешило хаоса. Което би го обяснило.

— Ще ни трябва помощ — рече Джаспър. — Мислите ли, че семейството на Таня ще иска…? Други пет зрели вампири биха направили разликата голяма. А и Кейт и Елесар ще да бъдат добро предимство на наша страна. Би било почти лесно с тяхната помощ.

— Ще попитаме — отвърна Карлайл.

Джаспър подаде телефон.

— Ще трябва да побързаме.

Никога не бях виждала вроденото спокойствие на Карлайл да се разклаща. Той взе телефона и пристъпи към прозореца. Той набра номер, постави телефона до ухото си и постави другата си ръка на стъклото. Той гледаше навън към мъгливата сутрин с болезнено и противоречиво изражение.

Едуард ме хвана за ръка и ме придърпа към бялото двуместно канапе. Седнах до него, гледайки лицето му, докато той гледаше това на Карлайл.

Гласът на Карлайл бе нисък и бърз, трудно се чуваше. Чух го да поздравява Таня и после разказа бързо ситуацията, прекалено бързо за мен, за да разбера много, макар че можех да кажа, че вампирите от Аляска не бяха неосведомени за случващото се в Сиатъл.

Тогава нещо се промени в гласа на Карлайл.

— О — каза той с остра изненада. — Не знаехме… че Ирина се чувства така.

Едуард простена до мен и затвори очи.

— По дяволите. Дано Лорън гние в Ада, където му е мястото.

— Лорън? — прошепнах аз, като кръвта се отдръпна от лицето ми, но Едуард не отговори, беше съсредоточен върху мислите на Карлайл.

Случайната ми кратка среща с Лорън, рано тази пролет, не беше нещо, което бе избледняло или изчезнало от ума ми. Все още помнех всяка дума, която ми каза, преди Джейкъб и глутницата му да ни бяха прекъснали.

Всъщност дойдох тук, за да й направя услуга…

Виктория. Лорън беше първият й ход — тя го беше изпратила да наблюдава, да види колко трудно би било да ме хване. Но той не оцеля след хватката с вълците, за да докладва.

Макар че беше запазил старите си връзки с Виктория след смъртта на Джеймс, той бе създал нови връзки и нови приятелства. Той беше отишъл да живее със семейството на Таня в Аляска — Таня, ягодовата блондинка — най-близките приятели, които Кълънови имаха на света, всъщност продължение на семейството. Лорън беше с тях почти година преди да умре.

Карлайл все още говореше, гласът му бе леко умолителен. Убедителен, но остър. После остротата бързо надделя над убедителността.

— Не става въпрос за това — каза Карлайл със суров глас. — Ние имаме мирен договор. Те не са го нарушили, и ние няма да го нарушим. Съжалявам да чуя това… Разбира се. Просто ще трябва да се справим сами.

Карлайл затръшна телефона без да чака отговор. Той продължаваше да гледа мъглата.

— Какъв е проблемът? — промърмори Емет на Едуард.

— Ирина се е замесила повече с приятеля ни Лорън, отколкото знаехме. Тя е ядосана на вълците, защото са го унищожили, за да спасят Бела. Тя иска… — той се спря, поглеждайки надолу към мен.

— Продължавай — казах аз равно, колкото можах.

Очите му се напрегнаха.

— Тя иска да отмъсти. Да унищожи глутницата. Те биха ни помогнали в замяна на разрешението ни.

— Не! — ахнах аз.

— Не се безпокой — каза ми той с равен глас. — Карлайл никога не би се съгласил. — Той се поколеба и после въздъхна. — Нито пък аз. Лорън си го е заслужил — това беше почти ръмжене — и все още съм длъжник на вълците за това.

— Това не е добре — каза Джаспър. — Това е прекалено равна битка. Можем да сме по-добри в уменията, но не сме повече. Можем да спечелим, но на каква цена? — напрегнатите му очи светнаха към лицето на Алис и после настрани.

Искаше ми се да изкрещя силно, когато проумях какво казваше Джаспър.

Щяхме да спечелим, но щяхме и да загубим. Някои нямаше да оцелеят.

Погледнах в стаята лицата им — Джаспър, Алис, Емет, Розали, Есме, Карлайл…

Едуард — лицата на моето семейство.