Затъмнение

17. СЪЮЗ

— Бела?

Нежният глас на Едуард идваше зад мен. Обърнах се да го видя, подскачайки весело на стълбите на верандата, косата му разпиляна от тичането. Той ме придърпа в ръцете си отново, също като на паркинга и ме целуна.

Тази целувка ме уплаши. Твърде много напрежение, твърде силен край на начина по който неговите устни се сблъскаха с моите — сякаш се страхуваше, че толкова малко време е останало за нас.

Не можех да си позволя да мисля за това. Не и ако трябваше да се държа като човек последните няколко часа. Дръпнах се от него.

— Нека да приключваме с това парти! — промърморих без да срещна очите му.

Той постави ръце от двете страни на лицето ми, чакайки да го погледна.

— Няма да позволя нищо да ти се случи!

Докоснах устните му със здравата си ръка.

— Не се тревожа за себе си толкова много!

— Защо ли не съм изненадан? — промърмори той на себе си. Той си пое дълбоко въздух и се усмихна слабо. — Готова ли си да празнуваш?

Изстенах. Той задържа вратата за мен, държейки ръката си около кръста ми. Замръзнах за около минута, после бавно поклатих глава.

— Абсолютно!

Едуард сви рамене.

— Алис си е Алис!

Интериора на къщата се беше превърнал в нощен клуб — от типа, който не се среща често в реалния живот, само по телевизията.

— Едуард! — Алис се обади от гигантска колона — Имам нужда от съвета ти! — Тя се размаха близко до голяма купчина CD-та. — Да им дадем познато и успокоително? Или — тя посочи друга колона — да образоваме вкусът им за музика?

— Продължавай с познатата! — препоръча Едуард. — Можеш да водиш коня само до водата.

Алис кимна сериозно и започна да хвърля всички обучителни дискове в кутия. Забелязах, че се беше пременила в потник на пайети и червен кожен панталон. Голата й кожа реагираше странно на яркото червено и лилавите светлини.

— Мисля, че съм облечена неподходящо!

— Перфектна си! — Едуард не се съгласи с мен.

— Ще бъдеш! — Алис вметна.

— Благодаря! — въздъхнах. — Наистина ли мислиш, че хората ще дойдат? — всеки можеше да чуе надеждата в гласа ми. Алис направи физиономия.

— Ще дойдат! — каза Едуард. — Всички умират да видят отвътре усамотената мистериозна къща на Кълънови.

— Страхотно! — оплаках се аз!

Нямаше с какво да помогна. Съмнявах се в това — дори и след като нямах нужда от сън и се движех по-бързо — ще мога ли някога да правя неща по начина, по който Алис ги правеше. Едуард отказа да ме пусне за секунда, влачейки ме навсякъде с него, издирваше Джаспър, а след това и Карлайл, за да им разкаже за моето богоявление. Слушах с скрит ужас докато обсъждаха атаката си върху армията от Сиатъл. Можех да кажа, че Джаспър не беше доволен от това как стоят нещата, но те не можеха да се свържат с никой освен с неохотното семейство на Таня. Джаспър не се опита да скрие отчаянието си, както бе направил Едуард. Беше лесно да се види, че не обичаше да играе с толкова големи залози. Не можех да седя отстрани, чакайки да се приберат вкъщи. Нямаше. Щях да полудея.

На вратата се звънна.

Всичко наведнъж стана нормално. Перфектна усмивка, истинска и топла, заместваща стреса, се появи върху лицето на Карлайл. Алис увеличи музиката и след това затанцува, за да отвори вратата.

Бяха моите приятели от предградията, едновременно много нервни или много уплашени, че са пристигнали сами. Джесика беше първа на вратата с Майк точно зад нея. Тайлър, Конър, Остън, Лий, Саманта… дори Лорън влачейки се последна, нейните критични очи се разшириха от любопитство, както и на всички останали, след като влязоха в огромната стая украсена като за изискано парти. Стаята не беше празна — всички от семейство Кълън бяха заели местата си, готови да сложат маските си на обикновени хора. Тази вечер имах чувството, че се държа като тях. Отидох да поздравя Джес и Майк, надявайки се че тонът ми беше от типа на вълнение. Преди да мога да стигна до някого другиго, вратата звънна отново. Приветствах Анджела и Бен и оставих вратата широко отворена, защото Ерик и Кати приближаваха стълбите.

Нямах възможност да се паникьосам отново. Трябваше да говоря с всички, съсредоточена върху това да бъда весела, гостоприемна. Макар че партито беше обявено за съвместно празненство за Алис, Едуард и мен, нямаше съмнение, че аз бях най-популярната мишена за поздравления и благодарности. Може би защото Кълънови изглеждаха малко погрешно под светлините на партито. Може би защото тези светлини превръщаха стаята в мрачна и мистериозна. Дори и атмосферата не можеше да накара обикновения човек да се чувства спокоен, когато седи до някой като Емет. Видях Емет да се усмихва на Майк зад масата, червените светлини отразявайки се в зъбите му, и как Майк направи крачка назад.

Вероятно Алис беше направила това с цел, да бъда в центъра на вниманието — място, където тя би мислила, че ще се забавлявам повече. Тя винаги се опитваше да ме направи човек по начина, по който тя мислеше, че хората трябва да бъдат.

Партито беше пълен успех, въпреки инстинктивното въздействие, причинено от присъствието на Кълън — или може би това просто добавяше тръпка към атмосферата. Музиката беше заразителна, светлините почти хипнотизиращи. Начина, по който храната изчезваше, също трябваше да е хубаво. Стаята скоро беше препълнена, но не и задъхваща. Целият ми стар клас като че ли, бе там, заедно с по-малките. Телата се движеха в ритъм, който тътнеше под краката им, партито често беше на ръба да се счупи от танци.

Не беше толкова трудно, колкото си мислех, че ще е. Следвах напътствията на Алис, общувайки с всеки за около минута. Бяха достатъчно спокойни, за да се забавляват. Бях убедена, че това парти беше далеч по-готино от всичко, което се случило във Форкс. Алис беше почти истинска — никой тук нямаше да забрави тази нощ.

Обиколих стаята веднъж и се върнах при Джесика. Тя бърбореше развълнувано, и не беше нужно да обръщаш много внимание, защото скоро нямаше да се нуждае от отзива ми по всяко време. Едуард беше до мен — все още отказваше да ме пусне. Той държеше ръката си около талията ми, придърпвайки ме по-близо от време на време в отговор на мисли, които вероятно не исках да чуя.

За това бях внезапно съмнителна, когато ме пусна и се отдалечи от мен.

— Остани тук! — той промърмори. — Ще се върна!

Той премина грациозно през тълпата без да докосва нито едно тяло, отиде си твърде бързо, за да го попитам защо. Гледах след него с строги очи, докато Джесика се провикна по-силно от музиката, дръпвайки се ме за лакътя, очевидно да ме разсее.

Гледах го как доближава сянката на кухненската врата, където светлините грееха слабо. Той се облегна до някого, но от всичките глави между нас не можах да видя.

Повдигнах се на пръсти, изпъвайки врат. Точно тогава червена светлина блесна зад гърба му и се отрази в червената на пайети риза на Алис. Светлината докосна лицето й само за половин секунда, но беше достатъчно.

— Извини ме за малко, Джес! — промърморих, дръпвайки ръката си. Не дочаках реакцията й, дори да видя, че нараних чувствата й с грубост.

Проправях си път между телата, бивайки блъскана понякога. Малко хора танцуваха в момента. Побързах към кухненската врата.

Едуард го нямаше. Но Алис все още беше в тъмното, лицето й празно — от тези безизразни погледи, които виждаш върху лицето на някой, който току-що е станал свидетел на ужасен инцидент. Едната й ръка беше на рамката на вратата сякаш имаше нужда от подкрепа.

— Какво, Алис, какво? Какво видя? — ръцете ми бяха стиснати здраво пред мен — умолявайки. Тя не ме погледна, взираше се някъде далеч. Проследих погледа й и гледах, когато срещна очите на Едуард през стаята. Лицето му беше студено като камък. Той се обърна и изчезна в сянката под стълбите.

Точно тогава се звънна на вратата, часове след последния звън, и Алис погледна с объркано изражение, което бързо се превърна в отвращение.

— Кой покани върколаците?

— Виновна! — намръщих се.

Мислех, че бях отменила тази покана — не че някога съм мечтала Джейкъб да дойде тук!

— Добре, ти отиди да се погрижиш за тях, аз трябва да говоря с Карлайл!

— Не, Алис, чакай! — опитах се да достигна ръката й, но нея я нямаше и ръката ми сграбчи празния въздух.

— По дяволите!

Знаех си, че е това. Алис беше видяла това, което очакваше, и честно, не мислех, че ще издържа достатъчно дълго на напрежението да отворя вратата. Звънеца изписка отново, твърде дълго, някой държеше бутона. Обърнах се преди да отворя и огледах стаята за Алис. Не можах да видя нищо. Започнах да тропам по стълбите.

— Здравей, Бела!

Дълбокият глас на Джейкъб затихна в музиката, и аз погледнах въпреки изговора на името ми. Направих гримаса. Не беше само един върколак, бяха три. Джейкъб влезе, заобиколен от двете му страни от Куил и Ембри. Двамата изглеждаха ужасно напрегнати, техните очи мъждееха около стаята сякаш са влезли в обитавана гробница. Треперещата ръка на Ембри все още държеше вратата, тялото му наполовина извърнато готов да побегне.

Джейкъб ми махаше, по-спокоен от другите, макар че носът му беше сбръчкан от отвращение. Аз също помахах — помахах за довиждане — и се обърнах да видя Алис. Промъкнах се през място между гърбовете на Майк и Лорън.

Той изникна от някъде, ръката му върху рамото ми дърпайки ме назад към сянката на кухнята. Измъкнах се от хватката му, но той грабна здравата ми китка и се провикна през тълпата.

— Добро посрещане!

Освободих ръката си и му се намръщих.

— Какво правиш тук?

— Ти ме покани, не помниш ли?

— В случай, че си се хванал на въдицата, нека ти поясня — поканих те от любезност.

— Не се дръж така. Донесох ти подарък и всичко останало.

Скръстих ръце, не исках да се карам с Джейкъб точно сега. Исках да знам какво е видяла Алис и какво обсъждаха Едуард и Карлайл. Протегнах главата си около Джейкъб, търсейки ги.

— Върни го в магазина, Джейкъб. Трябва да свърша нещо…

Той застана пред мен, отвличайки вниманието ми.

— Не мога да го върна. Не го взех от магазина — направих го сам. Отне много време.

Промъкнах се покрай него, но не можах да видя никой от Кълънови. Къде са отишли? Очите ми изследваха тъмната стая.

— О, стига, Бел! Не се дръж сякаш не съм тук!

— Не! — не можех да ги видя никъде. — Виж, Джейк! Имам доста неща наум сега.

Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна главата ми.

— Мога ли да отнема само няколко секунди от пълното Ви внимание, Мис Суон?

Дръпнах се далеч от ръцете му.

— Дръж ръцете си далеч, Джейкъб! — изсъсках.

— Извинявай! — каза изведнъж той. — Аз наистина съжалявам! За онзи ден, имах предвид. Не трябваше да те целувам. Беше грешно. Предполагам… Добре. Предполагам, че съм се заблудил, че ти е искаш също.

— Заблуден — какво перфектно описание!

— Бъди мила. Можеш да приемеш извиненията ми, знаеш.

— Добре! Извинението е прието. Сега, ако можеш да ме извиниш за момент…

— Добре! — промърмори той и гласът му беше различен от преди, така че спрях да търся Алис и разгледах лицето му. Той гледаше към пода, криейки очите си. Неговата долна устна изпъкна малко повече.

— Предполагам, че предпочиташ да си с истинските си приятели! — каза той със същия пораженски тон. — Разбрах!

— О, Джейк, знаеш, че не е честно! — изстенах.

— А дали?

— Трябва! — облегнах се напред, взирайки се, опитвайки се да гледам очите му. Той погледна над главата ми, избягвайки погледа ми.

— Джейк? — той отказа да ме погледне. — Хей, ти каза, че си направил нещо за мен, нали? Беше ли само празни приказки? Къде ми е подаръка? — моя опит да имитирам ентусиазъм беше жалък, но проработи. Той извърна очи и направи гримаса. Продължавах с моята куца преструвка, държейки ръцете си отворени пред мен. — Чакам!

— Вярно! — той измърмори саркастично. Той бръкна в задния джоб на дънките си и извади малка торбичка от свободно изтъкана, многоцветна материя. Беше завързана с кожени връзки. Той я постави в дланта ми.

— Хей, това е красиво, Джейк! Благодаря!

— Подаръка е вътре! — въздъхна той!

— О!

Имах малко проблеми с връвта. Джейкъб въздъхна отново и взе торбичката, плъзгайки връзките само с едно просто дръпване на дясното въженце. Протегнах ръката си за него, но той обърна торбичката наобратно и нещо сребърно падна в ръката ми. Метална верижка иззвънтя тихо.

— Не съм направил гривната! — призна той. — Само медальона!

Закрепена за една от връзките на сребърната гривна беше дървена резба. Държах я между пръстите си, за да я разгледам отблизо. Беше невероятен броя на детайлите изгравирани в малката фигурка — миниатюрният вълк беше съвършено реалистичен. Беше дори изгравирано от червеникавокафяво дърво, което съвпадаше с цвета на кожата му.

— Красиво е! — прошепнах аз. — Ти ли го направи? Как?

Той сви рамене.

— Това е нещо, на което Били ме научи. Той е по-добър от мен!

— Трудно е да се повярва! — промърморих, обръщайки вълка отново и отново в ръцете си.

— Харесва ли ти?

— Да! Невероятно е, Джейк!

Той се усмихна, щастлив за първи път, но след това изражението му стана кисело.

— Е, реших, че това ще те накара да се сещаш за мен от време на време. Нали знаеш как е, отстрани, извън мислите.

Игнорирах отношението му.

— Помогни ми да я сложа!

Вдигнах лявата си ръка, след като дясната беше със скоба. Той закопча гривната лесно, въпреки че изглеждаше твърде деликатно за неговите пръсти да успее.

— Ще я носиш ли?

— Разбира се, че да!

Той се ухили — беше щастливата усмивка, която обичах да виждам. Обърнах се за момент, за да видя някакъв знак от Едуард или Алис.

— Защо си толко объркана? — Джейкъб се почуди.

— Нищо не е — излъгах, опитвайки се да се съсредоточа. — Благодаря за подаръка, наистина. Обичам го!

— Бела? — Веждите му се сляха, хвърляйки сянка върху очите му. — Нещо става, нали?

— Джейк, аз… не… няма нищо.

— Не ме лъжи, не те бива. Трябва да ми кажеш какво става. Ние искаме да знаем тези неща!

Вероятно беше прав — вълците със сигурност биха били заинтересовани от това което се случва.

Само дето аз все още не знаех какво е. Не можех да знам със сигурност докато не намеря Алис.

— Джейкъб, ще ти кажа. Само ми позволи да разбера какво става? Трябва да говоря с Алис.

Разбирането промени изражението му.

— Медиума е видял нещо!

— Да, точно когато ти се появи!

— За кръвопиеца в стаята ти ли става въпрос? — промърмори той, тонът му се повиши под барабаненето на музиката!

— Свързано е! — Признах си.

Той се замисли за секунда, отпускайки глава на една страна, докато четеше лицето ми.

— Ти знаеш нещо, но не ми казваш… нещо голямо!

Какъв е смисълът да лъжа отново? Той ме познаваше твърде добре.

— Да!

Джейкъб ме погледна за един кратък момент, а след това се обърна да улови погледите на братята му, които стояха в антрето, неловко и некомфортно. Когато видяха изражението му, започнаха да се движат, проправяйки си оживено път сред купонджиите, все едно и те танцуваха. За половин минута те стояха от двете страни на Джейкъб, извисявайки се над мен.

— Сега! Обясни! — поиска Джейкъб. Ембри и Куил погледнаха напред и назад между лицата ни, объркани и бдителни.

— Джейкъб, не знам всичко! — започнах пак да претърсвам стаята, този път за спасение. Те ме бяха притиснали в ъгъла във всякакъв смисъл.

— Каквото знаеш тогава!

Те всички скръстиха ръце пред гърдите си в един и същи момент. Беше малко забавно, но по-скоро заплашително.

— Алис! — изписуках с облекчение.

Тя ме погледна точно, когато извиках името й, въпреки баса, който би трябвало да е заглушил гласа ми. Помахах й пламенно и наблюдавах лицето й, когато премина покрай трите върколака. Очите й бяха строги, но преди реакцията, лицето й беше пълно със напрежение и страх.

Джейкъб, Куил и Ембри се дръпнаха далеч от нея с неспокойни изражения. То постави ръката си около китката ми.

— Трябва да поговорим! — тя прошепна в ухото ми.

— Ъ, Джейк, ще се видим по-късно… — казах, докато минавахме покрай тях.

Джейкъб протегна дългата си ръка за да блокира пътя ни, поставяйки ръката си на стената.

— Хей, не толкова бързо!

Алис го погледна, очите й бяха широко отворени и скептични.

— Извини ме?

— Кажи ни какво става? — поиска той.

Джаспър се появи внезапно от нищото. За една секунда Алис и аз бяхме срещу стената, Джейкъб който блокираше пътя ни, а след това Джаспър, който седеше от едната страна на Джейкъб с уплашено лице.

Джейкъб бавно прибра ръката си. Изглеждаше най-доброто движение, ако приеме, че искаше да си запази ръката.

— Имаме правото да знаем. — Джейкъб промърмори, все още взирайки се в Алис.

Джаспър застана между тях, и трите върколака се събраха.

— Хей — казах аз, добавяйки малко истерично кикотене. — Това е парти, нали?

Никой не ми обърна никакво внимание. Джейкъб гледаше Алис, докато Джаспър гледаше гневно към Джейкъб. Лицето на Алис изведнъж стана замислено.

— Всичко е наред, Джаспър. Той всъщност има право.

Джаспър не се успокои. Бях сигурна, че напрежението щеше да накара главата ми да експлодира само за секунда.

— Какво видя, Алис?

Тя погледна Джейкъб за секунда, а след това се обърна към мен, убедена, че и те трябва да чуят.

— Решението е взето.

— Отиваш в Сиатъл?

— Не!

Усетих как лицето ми пребледня. Стомахът ми се преобърна.

— Те ще дойдат тук! — казах със сподавен глас.

— Да!

— Във Форкс? — прошепнах.

— Да!

— За?

Тя кимна, разбирайки въпроса ми.

— Един от тях носи червената ти риза.

Опитах се да преглътна. Изражението на Джаспър беше неодобрително. Можех да кажа, че не му харесваше да обсъждаме това пред върколаците, но той искаше да каже нещо.

— Не можем да им позволим да се приближат толкова. Няма достатъчно от нас да предпазим града.

— Знам! — каза Алис, а лицето й внезапно беше пусто. — Но няма значение къде ще ги спрем, все още няма да има достатъчно от нас и някои от тях ще дойдат да търсят.

— Не! — прошепнах аз.

Шума от партито заглуши моето отрицание. Всички около нас, моите приятели, моите съседи и няколко врагове хапваха и се смяха и танцуваха на музиката, без да подозират, че ще се изправят с ужаса, опасността, и може би смъртта. И то заради мен.

— Алис! — произнесох името й. — Трябва да тръгвам, трябва да се махна далеч от тук.

— Това няма да помогне. Не е сякаш да заблудим преследвач. Те пак ще дойдат да търсят тук първо.

— Тогава трябва да ида да се срещна с тях. — Ако гласът ми не беше толкова пресипнал и обтегнат, може би щеше да бъде крясък. — Ако открият това, което търсят, може би ще си отидат и няма да наранят никого.

— Бела! — протестира Алис.

— Чакайте малко — Джейкъб нареди, лицето му беше твърдо. — Какво идва?

Алис обърна ледения си поглед към него.

— Нашия вид! Много от него.

— Защо?

— За Бела! Само това знаем.

— Те са твърде много за вас?

Джаспър се сдържа.

— Имаме няколко преимущества, куче. Ще настане дори бой.

— Не! — каза Джейкъб и странна, свирепа усмивка се появи на лицето му. — Няма да е дори…

— Отлично! — Алис изсъска.

Взирах се, все още скована от ужас, в новото изражение на Алис. Нейното лице беше изпълнено в тържественост, всички следи на отчаяние бяха изчезнали от перфектните й черти.

Тя се усмихна на Джейкъб, и той й отвърна.

— Всичко просто изчезна, разбира се! — тя му отвърна самодоволно. — Неприятно е, но всички неща са обмислени. Ще се заема!

— Трябва да се съгласуваме — каза Джейкъб. — Няма да ние лесно. Все пак, това е повече наша работа, отколкото ваша.

— Не бих отишла толкова далеч, но се нуждаем от помощ. Няма да бъдем придирчиви.

— Чакайте, чакайте, чакайте, чакайте… — прекъснах ги аз.

Алис беше на палците си, Джейкъб се наклони към нея, двете им лица изпълнени с вълнение, носовете им сбръчкани от миризмата. Те ме погледнаха нетърпеливо.

— Да се съгласуваме? — повторих през зъби.

— Ти не мислеше, че ще ни държиш далеч от това, нали? — попита Джейкъб.

— Ще стоите далеч от това!

— Твоя медиум не мисли така.

— Алис — кажи им не! — настоях аз. — Те могат да умрат.

Джейкъб, Куил и Ембри се изсмяха високо.

— Бела — Алис каза с достоверен, успокоителен глас. — Разделени всички можем да бъдем убити. Заедно…

— Няма да има никакъв проблем! — Джейкъб довърши изречението й. Куил се засмя отново.

— Колко са? — Куил попита нетърпеливо.

— Не! — извиках аз. Алис дори не ме погледна.

— Променя се — днес бяха 21, но намаляват.

— Защо? — попита Джейкъб любопитно.

— Дълга история — Алис каза, изведнъж оглеждайки стаята. — И тук не е мястото за това.

— По-късно тази нощ?

— Да! — Джаспър отговори. — Ние вече планираме… стратегическа среща. Ако ще се биете с нас, ще ви трябват няколко инструкции.

Вълците направиха недоволни физиономии на последната част.

— Не! — оплаках се аз.

— Това ще е странно! — Джаспър каза замислен. — Никога не съм мисли, че ще работим заедно! Все някога трябва да има първи път.

— Няма съмнение! — Джейкъб се съгласи. Сега той бързаше. — Трябва да се върнем при Сам. По кое време?

— Колко е най-късно за вас?

И тримата обърнаха очи.

— По кое време? — Джейкъб повтори.

— Три часа?

— Къде?

— Около три мили на север от станцията на горските надзиратели. Елате от запад и ще можете да проследите миризмата ни.

— Ще бъдем там!

Те се обърнаха да тръгват.

— Чакай, Джейк! — извиках след него. — Моля те! Не прави това!

Той се спря, обърна се и ми се ухили, докато Куил и Ембри вървяха нетърпеливо към вратата.

— Не ставай смешна, Бела! Ти ми даваш много по-добър подарък, отколкото този, който ти дадох аз.

— Не! — извиках отново. Звука на електрическа китара приглуши риданието ми. Той не отговори, побърза да настигне приятелите си, които вече бяха заминали. Гледах безпомощно как Джейкъб изчезна.