Затъмнение

20. КОМПРОМИС

Всичко беше готово.

Бях си приготвила багажа за двудневното посещение „при Алис“, чантата ми ме чакаше на пасажерското място на колата ми. Бях дала концертните билети на Анжела, Бен и Майк. Майк щеше да вземе Джесика, стана точно така, както се надявах. Били беше заел лодката на Стария Куил Атеара и беше поканил Чарли да ловят риба преди следобедната игра да започне. Колин и Брадли, двамата най-малки върколаци, защитаваха Ла Пуш — въпреки че бяха просто деца, и двамата само на 13 — все пак Чарли щеше да бъде на по-безопасно място, отколкото всеки във Форкс.

Направих всичко по силите си. Опитах се да приема това, да оставя всички неща, които не са под мой контрол извън мислите ми, поне за нощта. По един или друг начин, всичко това щеше свърши след 48 часа. Мислите ми бяха почти приятни.

Едуард искаше да се отпусна и аз щях да дам всичко от себе си.

— За тази нощ можем ли да се опитаме да забравим всичко? Всичко освен мен и теб — помоли ме той, пускайки в действие цялата сила на погледа си върху мен. — Изглежда сякаш никога нямам достатъчно време като това. Нуждая се да бъда с теб. Само с теб.

Това не беше молба, с която не бих се съгласила, въпреки че знаех, че да забравя моите страхове ще бъде много по-лесно казано отколкото направено. Други грижи бяха в главата ми сега, знанието че имаме тази нощ да бъдем сами и това щеше да помогне.

Имаше някои неща, които се промениха.

Например, аз бях готова.

Аз бях готова да се присъединя към неговото семейство и неговия свят. Страхът, вината, мъката ми бяха казали толкова много. Имах шанс да се концентрирам над това — да се взирам в луната през облаците и да лежа срещу вълците — и знаех че няма да се паникьосвам пак. Следващият път, когато нещо застане между нас аз щях да съм готова. Актив, а не отговорност. Той никога нямаше да има нужда да избира между мен и семейството си отново. Щяхме да бъдем партньори като Алис и Джаспър. Следващия път щях да дам моя принос.

Щях да чакам сабята да се махне от главата ми, за да бъде Едуард задоволен. Но това не беше нужно. Аз бях готова.

Имаше само едно липсващо парче.

Едно парче, защото още имаше някои неща, които не се бяха променили, включваха отчаяния начин, по който го обичах. Имах много време да мисля за последиците от облога на Джаспър и Емет — за да разбера нещата, исках да загубя човечността си и частта, от която не исках да се откажа. Знаех за кой човешкия опит щях да настоявам преди да стана нечовек.

Така че, имахме неща за изглеждане. След всичко, което бях видяла последните две години, вече не вярвах с думата „невъзможно“. Щеше да отнеме повече от това, да ме спре сега.

Е, честно, вероятно щеше да бъде много по-сложно. Но щях да опитам.

Колкото и решена да бях, не се учудих, че все още съм нервна, изминавайки дългия път до къщата му. Не знаех как да направя това, което се опитвах да направя и това ми гарантираше сериозни притеснения. Той седеше на пасажерското място, борещ се с усмивка заради бавното ми темпо. Бях изненадана, че не настоява да седне зад волана, но тази вечер изглеждаше, че ще се съобрази с моята скорост.

Беше преди залез когато стигнахме до къщата. Ливадата беше ярка от светлината, идваща от всеки прозорец.

Веднага след като спрях двигателя той бе пред моята врата, отваряйки ми я. Той ме повдигна от кабината с една ръка, като държеше гърба ми над раменете си с другата. Устните му намериха моите, когато чух как затваря вратата на колата зад мен.

Без да прекъсва целувката, ме занесе в къщата.

Беше ли предната врата отворена? Не знаех. Ние бяхме вътре, въпреки че бях замаяна. Трябваше да си напомня да дишам.

Това целуване не ме уплаши. Не беше като преди, когато аз усещах страх и паника, пропуснати през неговия контрол. Неговите устни не бяха разтревожени, а ентусиазирани — той изглеждаше развълнуван колкото мен, заради това че имаме цялата нощ да се концентрираме над това, да бъдем заедно. Той продължи да ме целува за няколко минути, стоейки там на входа, той изглеждаше по-малко въоръжен от обикновено, неговата уста студена и взискателна бе върху моята.

Аз започнах да се чувствам предпазливо оптимистична. Може би да получа това, което исках нямаше да е толкова трудно, колкото очаквах да бъде.

Не, разбира се, щеше да бъде точно толкова трудно, колкото си мислех.

С подсмихване той ме остави, държейки ръката ми.

— Добре дошла вкъщи — каза той. Очите му бяха навлажнени и топли.

— Това звучи приятно — казах аз без дъх.

Той ме постави нежно на краката ми. Аз увих и двете си ръце около него, отказвайки да позволя да има празно място между нас.

— Имам нещо за теб — каза той с разговорен глас.

— Ох?

— Каза, че ако е направено от мен е позволено, помниш ли?

— Да, предполагам че го казах.

Той се подсмихна на моята неохота.

— То е горе в стаята ми. Да отида ли да го взема?

Стаята му?

— Разбира се — съгласих се.

— Да тръгваме.

Той явно бе нетърпелив да ми даде моя не-подарък, защото човешката скорост не беше достатъчно бърза за него. Той ме вдигна отново и почти полетяхме нагоре по стълбите към неговата стая. Той ме пусна пред вратата и хукна към килера му.

Върна се преди да бях направила и стъпка, но аз го игнорирах и отидох към голямото златно легло. Аз седнах в края и се плъзнах към центъра му, свих се на топка, ръцете ми се увиха около коленете.

— Добре — измърморих аз. Сега, когато бях там където исках да бъда, аз можех да позволя малко неохота. — Дай ми го.

Едуард се засмя.

Той се покатери по леглото, за да седне до мен, и моето сърце затупка неравно. Надявах се, че ще припише реакцията ми на вълнение заради подаръка.

— Ръчно направено — напомни ми той сурово, освободи лявата ми китка от крака ми, и докосна сивата гривна за момент. След това ми върна ръката.

Проучих го предпазливо. На отсрещната страна на верижката с вълка се имаше кристал във формата на сърце. Беше нарязано на много парчета, така че дори и на лека светлина от лампата то сияеше. Вдишах леко.

— Беше на майка ми — той се сви. — Наследих неща като това. Дадох няколко на Есме и Алис. Така че, ясно е, че не е голяма работа във всеки случай.

Аз се усмихнах.

— Но си помислих, че е добро представяне — той продължи. — То е твърдо и студено. — Засмя се. — И хвърля дъги на слънчева светлина.

— Забрави най-важната прилика — казах. — Красиво е.

— Моето сърце е просто тишина — премисли той — И също е твое.

Увъртях си китките за да може сърцето ми да мъждука.

— Благодаря ти. И за двете.

— Не, аз ти благодаря. Облекчаващо е да приемеш подаръка толкова лесно. Добра тренировка също — той се ухили, озъбвайки се.

Аз се надвесих над него, поставяйки главата си в ръцете му и се гушнах в него. Вероятно бе същото като да се опреш в картината на Микеланджело — Давид — само че перфектното мраморно същество уви ръцете си около мен и ме издърпа по-близо до него. Изглеждаше добро място за начало.

— Може ли да обсъдим нещо? Ще съм благодарна ако започнеш да бъдеш откровен.

Той спря за момент.

— Ще положа най-доброто си усилие — съгласи се той предпазливо.

— Не нарушавам никакви правила — обещах — това е точно за теб и мен — изясних. — Е… Бях впечатлена колко добре можехме да отстъпваме миналата нощ. Мислех си, че ще искам да използвам същите принципи в друга ситуация — чудех се защо се държах толкова официално. Сигурно беше от нервите.

— Какво ще искаш да преговаряме? — попита той с усмивка в тона на гласа си.

Борех се, опитвайки да намеря точните думи, с които да започна.

— Вслушай се в сърцето си — изропта той. — То полита като колибри. Добре ли си?

— Чудесно се чувствам.

— Моля те, продължи тогава — окуражи ме той.

— Е, предполагам, първо искам да поговорим за цялата работа с абсурдния брак.

— Той е абсурден само за теб. Та какво за него?

— Чудех се дали е отворен за преговори?

Едуард се намръщи сериозно.

— Аз вече направих най-големия компромис. Съгласих се да отнема живота ти въпреки моята по-добра оценка.

— Не — разтърсих глава, фокусирайки се над лицето си. — Тази част е вече уговорена. Не обсъждаме моите… обновления сега. Искам да обсъдим други детайли.

Той ме погледна подозрително.

— Кои детайли имаш в предвид?

Аз успях.

— Нека да изясним твоите предпоставки първо.

— Ти знаеш какво искам.

— Брак — направих думата да звучи като мръсна дума.

— Да — той се усмихна диво. — Като за начало.

Шокът развали моят внимателно съставен израз.

— Има още?

— Е — каза той и направи замислена физиономия. — Ако си моя жена, тогава каквото е мое е и твое… като пари за обучение. Така че, няма да има проблеми с Дартмут.

— Нещо друго? Докато си още абсурден?

— Не бих възразил понякога.

— Не. Няма време. Това е нарушаване на сделката, точно тук.

Той въздъхна копнеещо.

— Просто година или две?

Разтърсих главата си, устните ми се намръщиха.

— Продължи нататък.

— Това е. Освен ако не искаш да говорим за коли…

Той се ухили широко, когато аз се нацупих, тогава взе главата ми и започна да си играе с пръстите ми.

— Не знаех, че няма нищо друго, което да искаш, освен да се трансформираш в чудовище. Наистина съм любопитен — гласът му беше нисък и сух.

Спрях за момент, зяпайки неговата ръка върху моята. Все още не знаех как да започна. Чувствах, че ме гледа и се изплаших да направя същото. Кръвта започна да гори в лицето ми.

Неговите студени пръсти изчеткаха бузата ми.

— Ти се изчервяваш? — попита той с изненада. Продължих да гледам надолу. — Моля те, Бела, незнанието е болезнено.

Прехапах устна.

— Бела. — Неговият тон ме изхока, напомняйки ми, че е трудно за него като пазя мислите си за себе си.

— Е, малко съм притеснена… за след това — признах, най-накрая поглеждайки го.

Усетих тялото му обтегнато, но гласът му беше лек и кадифен.

— За какво се притесняваш?

— Всичко в теб изглежда толкова убедено, че единственото нещо, от което ще бъда заинтересована след това е избиването на всеки в града — признах аз, докато той трепна от избора ми на думи. — И се боя, че аз ще бъда толкова погълната с безредицата, че няма да съм себе си повече… и това, че няма… няма да искам теб по същия начин както те искам сега.

— Бела тази част не трае завинаги — увери ме той.

Той губеше смисъла.

— Едуард — казах аз нервно, зяпайки луничките по китката ми. — Има нещо, което исках да направя преди да не съм човек повече.

Той изчака, за да продължа. Аз не продължих. Цялото ми лице гореше.

— Каквото поискаш — окуражи ме той, разтревожен.

— Обещаваш ли? — прошепнах, знаейки, че моя опит да го хвана с неговите думи няма да проработи, но неспособен да се противопостави.

— Да — каза той. Погледнах, за да видя, че неговите очи бяха объркани. — Кажи ми какво искаш и може да го имаш.

Не можех да повярвам колко неудобно и идиотски се почувствах. Бях толкова невинна. Нямах никаква идея как да бъда съблазнителна.

— Теб — измънках почти несвързано.

— Аз съм твой — той се усмихна, все още забравящ, опитвайки се да задържи моя поглед, докато погледна настрани пак.

Поех си дълбоко дъх и се изправих на колене на леглото. Тогава увих ръцете си около врата му и го целунах.

Той ми отвърна на целувката, решаващ но желаещ. Неговите устни бяха нежни срещу моите, и аз можех да кажа, че умът му беше другаде, опитвайки се да разбере за какво си мисля. Реших, че има нужда от помощ.

Ръцете ми бяха леко разклатени, докато освобождавах врата му от ръцете си. Пръстите ми се спуснаха по ризата му. Трептенето не помогна, докато се опитвах да побързам с копчетата преди да ме е спрял.

Замръзнали му устни, и аз почти можех да чуя щракването на главата му, докато сложи в ред думите ми и действията ми.

Той ме отблъсна в началото, неговото лице беше силно неодобрително.

— Бъди отговорна, Бела.

— Ти обеща — каквото поискам — припомних му безнадеждно.

— Не сме го обсъдили. — Той се отрази в мен, докато закопчаваше копчетата, който се опитах да разкопчея.

Зъбите ми се притиснаха.

— Казвам, че сме — изкрещях. Придвижих ръцете си до горното копче на блузата ми, за да го отворя.

Той сграбчи китките ми и ги забоде към мен.

— Казвам, че не сме — каза той твърдо.

Крещяхме си.

— Искаше да знаеш — отбелязах аз.

— Мислех си, че ще бъде нещо поне малко реално.

— Значи, ти можеш да поискаш всякакви тъпи и абсурдни неща, които желаеш — като да се оженим — но на мен не ми е позволено дори да обсъждам това, което аз… — Докато декларирах той събра моите ръце заедно, за да ги събере само в едната своя, а другата постави на устата ми.

— Не — лицето му бе твърдо.

Поех си дълбоко въздух, за да се стабилизирам. И докато гнева започна да изчезва почувствах нещо друго.

Отне ми минута, за да разпозная чувството, защо гледах отново на долу, изчервяването се появи пак — защо моя стомах се почувства неспокоен, защо имаше толкова много влага в очите ми, защо аз внезапно исках да избягам от стаята.

Отхвърлянето мина през мен инстинктивно и силно.

Знаех, че бях нерационална. Той беше много ясен в друг случай, че моята безопасност беше единствения фактор. Не бях правила себе си толкова уязвима преди. Намръщих се на златния утешител, което съвпадаше с неговите очи и се опитах за изгоня рефлекса, че ми каза, че бях нежелана и неспособна.

Едуард въздъхна. Ръката над моята уста се премести под моята брадичка и той дръпна моето лице нагоре, трябваше да погледна в него.

— Какво сега?

— Нищо — измънках.

Той прецени лицето ми за дълъг момент, докато се опитвах безуспешно да се извия далеч от погледа му. Неговата вежда се набръчка, и изражението му стана тревожно.

— Нараних ли чувствата ти? — попита той шокиран.

— Не — излъгах аз.

Толкова бързо, че дори не бях сигурна как се случи, аз бях в неговите ръце, люлеех се между неговото рамо и неговата глава, докато неговия палец галеше бузата ми.

— Знаеш, защо трябва да кажа не — измънка той. — Знаеш, че и аз те искам.

— Така ли? — шептях аз, гласът ми пълен със съмнение.

— Разбира се, че те искам, ти глупаво, красиво, свръхчувствително момиче — той се засмя веднъж и после неговия глас беше мрачен. — А не те ли искат всички? Имам чувството, че има опашка зад мен, състезаваща се за позиция, чакаща ме да направя огромна грешка. Ти си толкова желана за твое собствено добро.

— Кой е глупавият сега? — усъмних се аз.

— Трябва ли да пратя петиция за да повярваш? Да ти кажа ли имената, които ще бъдат на върха на листа? Знаеш някои от тях, но някои ще те изненадат.

Разтресох главата си срещу гърдите му.

— Ти просто се опитваш да ме притесниш. Нека да се върнем на темата.

Той въздъхна.

— Кажи ми, ако някъде сгреша — опитах се да звуча неангажираща. — Твоите искания са брак — не можах да кажа думата без да направя физиономия — плащане на моето обучение, повече време и ти няма да имаш нищо против, ако моето превозно средство е малко по-бързо — Повдигнах веждите си. — Всичко ли съм разбрала? Това е тежък списък.

— Само първото е искане. Другите са само изисквания.

— И моето искане е…

— Искане? — той стана внезапно сериозен отново.

— Да, искане.

Неговите очи се стесниха.

— Жененето е мое право. Няма да дам, освен ако не получа нещо в замяна.

Той се наведе, за да шепне в ухото ми.

— Не — измънка той нежно. — Не е възможно сега. По-късно, когато не си толкова чуплива. Бъди търпелива, Бела.

Опитах се да държа гласа си стабилен и разумен.

— Но там е проблема. Няма да съм същата, когато съм по-малко чуплива. Няма да съм същата. Не знам коя ще съм тогава.

— Все още ще си Бела — обеща той.

Намръщих се.

— Ако стигна толкова далеч, че да искам да убия Чарли, да искам да пия кръвта на Джейкъб или на Анджела, ако имам шанс — как може това да е истина?

— Това ще отмине. И се съмнявам, че ще искаш да пиеш кучешка кръв — престори се, че трепери при мисълта. — Дори и като новородена ще имаш по-добър вкус от това.

Игнорирах опита му да ме отклони.

— Но винаги ще искам това най-много, нали? — предизвиках го — Кръв, кръв и още кръв! — Дори след 80 години — припомних му. Знаех, че ще бъда себе си… след време. Но аз винаги щях да бъда жадна, повече от всичко останало.

Той не отговори.

— Така че, аз ще съм различна — отклоних аз. — Защото сега, физически, няма нищо друго, което да искам повече от теб. Повече от храна или вода или въздух… — размърдах главата си, за да целуна дланта на ръката му.

Той пое дълбоко въздух. Бях изненадана, че прозвуча неустойчиво.

— Бела, бих могъл да те убия — прошепна той.

— Не мисля така.

Очите му се стегнаха. Той повдигана ръката от лицето ми и я сложи зад себе си. Леглото се разтресе. Нещо тъмно беше в неговата ръка. Беше метално цвете, една от розите, които украсяваха металния пост и покрива на рамката на леглото му. Неговата ръка се затвори за секунда и след това се отвори отново.

Без да казва нищо той ми предложи смачкана неравна бучка от черен метал. Това беше формата от неговата ръка, като парче смачкано тесто в детски юмрук. След половин секунда и формата се срина в черен пясък по неговата длан.

— Не това си мислех. Аз вече знам колко си силен. Нямаше нужда да го чупиш.

— Какво си мислела тогава? — попита той с тъмен глас.

Неговите очи ме гледаха, докато се борех да обясня.

— Очевидно не това, че не си физически способен да ме нараниш, ако искаш… Повече, че ти няма да ме нараниш… толкова много, че знам, че никога няма да го направиш.

Той започна да си тресе главата преда да приключа.

— Може да не стане така, Бела.

— Може — отбелязах аз. — Нямаш по-голяма представа за какво говориш от мен.

— Точно така. Представяш ли си да поема такъв риск с теб?

Вгледах се в неговите очи да дълга минута. Нямаше и следа от компромис.

— Моля те — прошепнах накрая безнадеждно. — Това е всичко, което искам. Моля те — затворих очите си пораженски, чакайки за бързия отказ.

Но той не отговори веднага.

Отворих очите си и неговото лице беше „разкъсано.“

— Моля — прошепнах отново, пулсът ми се покачи. Моите думи се сринаха, докато бързах да взема преимущество в неговите очи.

— Няма нужда да ми гарантираш нищо. Ако не проработи какво трябва, е тогава каквото се случи това е. Нека поне да опитаме… само да опитаме. И ще ти дам това, което искаш — обещах прибързано — Ще се омъжа за теб. Ще те оставя да платиш за Дартмут и няма да се оплаквам за подкупа да ме вкараш вътре. Дори може и да ми купиш бърза кола, ако това те прави щастлив! Просто… моля те.

Неговите ледени ръце ме обгърнаха и устните му бяха на ухото ми, студения му дъх ме накара да затуптя.

— Това е непоносимо. Толкова много неща искам да ти дам — и реши да поискаш това. Имаш ли си представа колко болезнено е то, опитвайки се да ти откажа, когато ти пледираш по този начин с мен?

— Тогава не ми отказвай — предложих аз без дух.

Той не отговори.

— Моля те — опитах отново.

— Бела… — той разтресе ръката си бавно, но не се усещаше отказ по лицето му, неговите устни се раздвижиха напред към гърлото ми. Почувствах го повече като предаване. Моето сърце заби силно.

Отново взех каквото преимущество можех. Когато неговото лице се обърна към моето с бавно движение на нерешителност, аз се размърдах бързо в неговите ръце докато устните ми не достигнаха неговите. Неговите ръце сграбчиха моето лице и аз си помислих, че ще ме отблъсне отново.

Грешах.

Неговата уста не беше лека, имаше чисто нова граница на конфликт и отчаяние в начина, по който неговите устни се движеха. Заключих ръцете си около врата му и за моята внезапно прегряла кожа, неговото тяло се усещаше много по студено от когато и да било преди. Аз потреперих, но не беше заради студа.

Той не спря да ме целува. Аз бях онази, която трябваше да се откъсне, задъхана за въздух. Дори и тогава неговите устни не оставиха моята кожа, те просто се преместиха към гърлото ми. Вълнението от победа беше странно голямо, това ме накара да се почувствам силна, смела. Ръцете ми не бяха неустойчиви сега, аз започнах да разкопчавам копчетата на ризата му, този път по-лесно, моите пръсти издириха неговата студена гръд. Той беше толкова красив. Каква беше думата, която той би използвал сега? Непоносим — това беше думата. Неговата красота беше толкова голяма за да бъде понесена…

Поставих неговата уста отново в моята, и той изглеждаше точно толкова нетърпелив, колкото мен. Една от неговите ръце все още беше окупирала моето лице, другата му ръка беше увита около кръста ми, напъвайки ме близо до него. Това го направи малко по-трудно, докато се опитвах да достигна до блузата си, но не невъзможно.

Неговите устни бяха отново на ухото ми.

— Бела — измънка той с топъл и кадифен глас — Ще спреш ли да се опитваш да си свалиш дрехите?

— Ти ли искаш да направиш това? — попитах аз, объркана.

— Не тази вечер — отговори меко той. Неговите устни бяха по-бавни сега срещу моята буза, цялата настойчивост изчезнала.

— Едуард, недей… — започнах.

— Не казвам „не“ — увери ме той. — Просто казвам не тази вечер.

Замислих се над това и моето дишане се забави.

— Дай ми една добра причина защо тази нощ не е толкова добра, колкото ще е добра която и да е друга нощ. — Още бях задъхана, това направи провалянето на гласа ми по-малко внушително.

— Не съм вчерашен — подсмихна се в ухото ми. — От двама ни, кой мислиш, че е по-неохотен да даде на другия каквото иска? Ти просто ми обеща да се оженим преди да направиш промени, но ако се откажа тази вечер, какво ми гарантира, че няма да изтичаш до Карлайл сутринта? Аз съм, очевидно, много по-малко неохотен да ти дам каквото искаш. Затова… ти първо.

Издишах със силно пуфтене.

— Трябва първо да се омъжа за теб? — попитах аз невярваща.

— Това е сделката — приеми я или я откажи. Компромис, помниш ли?

Неговите ръце се увиха около мен, и започна да ме целува по начин, който би трябвало да е забранен. Толкова силен — това беше принуда. Опитах да държа главата си ясна… и се провалих бързо и абсолютно.

— Мисля, че това е наистина лоша идея — задъхах се, когато ме остави да дишам.

— Не се учудвам, че се чувстваш по този начин. — Той се ухили. — Мозъкът ти върти само една песен.

— Как се случи това? — измърморих аз. — Мислех си, че владея тази вечер — един път — и сега, всичко внезапно…

— Ти си сгодена — довърши той.

— Ъъъ! Моля те не казвай това на глас.

— Ще изпълниш ли думата си? — попита той и се освободи за да прочете лицето ми. Изразът му беше забавен. Той се забавляваше.

Отразих се в него, опитвайки се да игнорирам начина, по който неговата усмивка накара сърцето ми да се противопостави.

— Ще го направиш ли? — настоя той.

— Ъгх! — изпъшках аз. — Не, няма. Щастлив ли си сега?

Неговата усмивка беше заслепителна.

— Изключително.

Изпъшках отново.

— Изобщо ли не си щастлива?

Той ме целуна отново преди да мога да отговоря. Друга толкова силна целувка.

— Малко — признах, когато успях да проговоря. — Но не за женитбата.

Той отново ме целуна.

— Нямаш ли чувството, че всичко е на обратно? — засмя се той в ухото ми. — Обикновено аз би трябвало да защитавам твоята страна, а ти моята.

— Няма много обикновени неща около мен и теб.

— Вярно е.

Той ме целуна пак, и продължи докато сърцето ми биеше лудо.

— Виж, Едуард — измънках аз, когато той спря за да целуне дланта на ръката ми. — Казах, че ще се омъжа за теб, и ще го направя. Обещавам. Кълна се. Ако искам ще подпиша договор с собствената си кръв.

— Не е смешно — измънка той срещу вътрешността на китката ми.

— Това, което казвам е — няма да те измамя или нещо подобно. Познаваш ме по-добре от това. Така че, няма никаква причина за чакане. Ние сме напълно сами — колко често се случва това? — и ти си снабден с това голямо и удобно легло…

— Не тази вечер — каза отново той.

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам.

Използвайки ръката, която той все още целуваше, аз преместих лицето му обратно, където да мога да видя изражението му.

— Тогава какъв е проблемът? Не е като да не знаеш, че ще да победиш накрая — намръщих се и прошепнах: — Ти винаги побеждаваш.

— Просто извърташ моя залог — каза той спокойно.

— Има нещо друго — предположих, очите ми се присвиха. Имаше отбранителност в лицето му, загатнат таен мотив, който се опитваше да скрие зад обичайните си маниери. — Планираш ли да се върнеш към твоята дума?

— Не — обеща той тържествено. — Заклевам ти се, че ще опитаме. След като се омъжиш за мен.

Разтресох главата си и се засмях упорито.

— Караш ме да се чувствам като подлец в мелодрама, извивайки моя мустак, докато се опитвам да открадна добродетелта на някое нещастно момиче.

Неговите очи бяха предпазливи, докато не застанаха пред лицето ми, тогава той бързо се сведе надолу, за да целуне ключицата ми.

— Това е, нали? — краткия смях, който излезе от мен беше повече шокиращ, отколкото забавен.

— Ти се опитваш да запазиш добродетелта си! — Покрих устата си с ръка за да потисна кикотенето, което последва. Думите бяха толкова… старомодни.

— Не глупаво момиче — промърмори срещу рамото ми. — Опитвам се да запазя твоята. И ти го правиш наистина много трудно.

— От всички абсурди…

— Остави ме да те попитам нещо — прекъсна ме бързо. — Водили сме тази дискусия и преди, но ми угоди. Колко души в стаята имат душа? Изстрел към рая или каквото и да има след този живот?

— Двама — отговорих незабавно и яростно.

— Добре. Може и така да е. Сега, има свят пълен с конфликти за това, но мнозинството изглежда, че мисли, че има някои правила, които да се спазват.

— Вампирските правила не са ли достатъчни за теб? Та искаш да се притесняваш за човешките също?

— Няма да боли — сви се той. — Просто за всеки случай.

Отразих се в него през стеснените очи.

— Сега, разбира се, може би е прекалено късно за мен, дори и да си права за моята душа.

— Не, не е — казах аз яростно.

— Тези, които не са убивали вероятно, но ние сме убили много хора, Бела.

— Само лошите.

Той се сви.

— Може би това се брои, а може и да не се брои. Но ти не си убила никого.

— За когото знаеш — промърморих.

Той се усмихна, но другояче, и аз игнорирах прекъсването.

— И аз ще правя всичко по силите си, за да те държа далеч от изкушения.

— Добре. Но ние не се карахме заради убийство — напомних му аз.

— Използва се същия принцип — единствената разлика е в това, че това е единственото нещо, в което аз съм толкова безупречен. Колкото и ти. Не мога ли да оставя едно правило неразрушено?

— Едно?

— Знаеш, че аз съм крал, лъгал, желал… Моята добродетел е единственото, което ми остана.

— Аз лъжа постоянно.

— Да, но ти си толкова лош лъжец, че дори не се брои. Никой не ти вярва.

— Наистина се надявам да грешиш — иначе Чарли е на път да се втурне през вратата със заредено оръжие.

— Чарли е по-щастлив, когато се преструва, че вярва на твоите истории. Той би лъгал себе си пред това да погледне по-отблизо — той ми се ухили.

— Но какво си пожелал? — попитах съмнително. — Ти имаш всичко.

— Пожелах теб — неговата усмивка беше мрачна. — Нямах никакво право да те желая — но се протегнах и те взех. И сега, виж какво става с теб! Опитваш се да съблазниш вампир — той си разтресе главата в лъжлив хумор.

— Можеш да си пожелаеш това, което е вече твое — информирах го. — Освен това, мислех, че се притесняваш за моята добродетел.

— Така е. Ако е твърде късно за мен… Е, проклет да съм ако ги оставя и теб да държат навън.

— Не можеш да ме накараш да ида някъде, където няма да си ти — заклевам се. Това е моята дефиниция за ад. Както и да е, аз имам лесно решение на всичко това, нека никога да не умираме, става ли?

— Звучи достатъчно просто. Защо не се сетих за това?

Усмихна ми се докато не се предадох.

— Е, това е. Няма да спиш с мен докато не се оженим?

— Технически, аз никога не мога да спя с теб.

Завъртях очите си.

— Много зряло, Едуард.

— Но като изключим този детайл, да, правилно си разбрала.

— Мисля, че имаш оттатъшен мотив.

Неговите очи се разшириха невинно.

— Друг?

— Знаеш, че това ще ускори нещата — обвиних го аз.

Той се опита да задържи усмивката си.

— Има само едно нещо, което искам да ускоря, а останалите могат да чакат завинаги… но за това, вярно е, твоите нетърпеливи човешки хормони са моят най-силен съюзник в този момент.

— Не мога да повярвам, че продължавам с това. Когато си мисля за Чарли… и Рене! Можеш ли да си представиш какво ще си помисли Анджела? Или Джесика? Ох. Мога да чуя клюките сега.

Той ми повдигна едната вежда и аз знаех защо. Какво значение има, какво казват за мен, когато аз ще напусна скоро и няма да се върна? Наистина ли бях толкова свръхчувствителна, че не можех да понеса няколко седмици да ме гледат отстрани и да задават въпроси?

Може би няма да ме дразни това толкова много, ако не знаех, че ще съм обсъждана толкова снизходително, колкото останалите от тях, ако някой друг се женеше това лято.

Ъгх. Да се омъжа това лято! Потреперих при мисълта.

И след това, може би няма да ме дразни толкова, ако не бях притисната от мисълта за брак.

Едуард прекъсна моето ужасяване.

— Няма нужда да бъде голямо събитие. Нямам нужда от никакъв фанфар. Не е нужно да казваш на никого или да правиш някакви промени. Ще идем до Вегас — можеш да носиш стари дънки и ще идем до параклиса с отворен прозорец. Просто искам да е официално — че ти принадлежиш само на мен и на никой друг.

— Не може да е по официално от сега — изкрещях. Но неговото описание не прозвуча толкова лошо. Само Алис щеше бъде разочарована.

— Ще видим това. — Той се усмихна самодоволно.

— Предполагам, че не искаш пръстена си сега?

Трябваше да преглътна преди да мога да проговоря.

— Предполагаш правилно.

Той се засмя на моята реакция.

— Добре. Ще го сложа на твоя пръст достатъчно скоро.

— Говориш така, сякаш вече имаш пръстен.

— Имам — каза той без срам. — Готов да се наложи над теб при първия знак за слабост.

— Ти си невероятен.

— Искаш ли да го видиш? — попита той. Неговите очи станаха внезапно сияещи от вълнение.

— Не! — почти извиках, рефлекс от реакцията. И съжалих изведнъж. Неговото лице стана толкова меко.

— Освен, ако наистина искаш да ми го покажеш — поправих се. Събрах зъбите си, за да задържа моя нелогичен терор, да не се показва.

— Няма нищо — сви се той — Може да почака.

Аз въздъхнах.

— Покажи ми проклетия пръстен, Едуард.

Той разклати главата си.

— Не.

Изучих реакцията му за една дълга минута.

— Моля те? — попитах тихо, експериментирайки с неотдавна откритото оръжие. Докоснах лицето му леко с върховете на пръстите ми. — Моля те, може ли да го видя?

Очите му се стесниха.

— Ти си най-опасното същество, което съм срещал — прошепна той. Но стана и се премести с несъзнателна грация, за да коленичи пред задната малка масичка. Той беше обратно на леглото с мен след момент, седейки до мен с едната му ръка около рамото ми. В другата му ръка имаше малка черна кутийка. Той я балансираше на лявото ми коляно.

— Давай, погледни тогава — каза той безцеремонно.

Беше по-трудно отколкото трябва, за да вдигна безвредната малка кутийка, но не исках да го наранявам пак, затова се опитах да не треперя. Повърхността беше безпроблемна с черен сатен. Изчетках пръстите си над него, колебливо.

— Не си похарчил много пари, нали? Излъжи ме, ако си.

— Не съм похарчил нищо — увери ме той. — Това е пръстенът, който баща ми е дал на майка ми.

— О! — Изненада обля гласа ми. Прещипвах капака между палеца и показалеца ми, но не го отворих.

— Предполагам, че е малко остарял — тонът му беше извинителен. — Старомоден, точно като мен. Мога да ти взема нещо по-модерно. Нещо от Тифани?

— Харесвам старомодни неща — казах докато вдигах колебливо капака.

Сгушен в черния капак, пръстенът на Елизабет Менсън сияеше в неясна светлина. Лицето беше продълговато и овално, осеяно с блестящи камъни около него. Пръстенът беше златен — деликатен и тесен. Златото правеше крехка мрежа около диамантите. Не бях виждала никога нещо такова. Замислено погалих блещукащите камъни.

— Харесва ли ти?

— Красив е — свих рамене симулирайки липса на интерес. — Какво да не му харесвам?

Той се подсмихна.

— Виж дали ти става.

Лявата ми ръка се стисна в юмрук.

— Бела — въздъхна той — няма да го сложа на пръста ти. Просто го пробвай, за да видя дали има нужда от оразмеряване. След това можеш веднага да го свалиш.

— Добре — измърморих. Пресегнах се към пръстена, но неговите дълги пръсти ме спряха. Той взе лявата ми ръка в неговата, и плъзна пръстена към моя трети пръст.

— Пасва идеално — каза той безразлично. — Това е хубаво, спести ми пътуване до бижутерия.

Можех да чуя някаква силна емоция, горяща в тона на гласа му и се загледах в лицето му. Беше там в очите му, видим въпреки внимателното безразличие на неговия израз.

— Харесва ти, нали? — попитах подозрително, биеща пръста си и мислейки, че беше много лошо, че не съм си счупила лявата ръка.

Той сви рамене.

— Разбира се — каза той, все още официален. — Стои ти много хубаво.

Загледах се в очите му, опитвайки се да разчета емоцията, която се изля под повърхността. Той отговори на погледа ми и официалния предлог изпълзя рязко. Той грееше — ангелското му лице чисто с наслаждение и победа. Той беше толкова славен, че ми взе дъха.

Преди да си поема дъх, той ме целуваше, устните му бяха радостни. Бях замаяна, когато той премести устните си, за да прошепне в ухото ми — неговото дишане беше точно толкова накъсано, колкото и моето.

— Да, харесва ми. Нямаш си и на идея.

— Вярвам ти.

— Ще имаш ли нещо против, ако направя нещо? — изропта той, ръцете му стегнати около мен.

— Всичко, което пожелаеш.

Но той ме пусна и се отдръпна.

— Всичко освен това — оплаках се аз.

Той ме игнорира, взе ръката ми и ме издърпа от леглото. Той застана пред мен, с ръце на раменете ми и сериозно лице.

— Сега искам да го направя както трябва. Моля те, моля те, спомни си, че вече се съгласи на това и не го разваляй.

— О, не — задъхах се аз, докато той слизаше към коленете ми.

— Бъди мила — прошепна той.

Взех си дълбока глътка въздух.

— Изабела Суон? — той ме погледна през невъзможно дългите си мигли, златните му очи леки, но, по някакъв начин, все още топли. — Обещавам да те обичам завинаги — всеки божи ден от вечността. Ще се омъжиш ли за мен?

Имаше много неща, които исках да кажа, някои от тях въобще не бяха мили, а някои отвращаващо мили и романтични.

Прошепнах:

— Да.

— Благодаря ти — каза просто той. Взе лявата ми ръка и целуна всички връхчета на пръстите ми преди да целуне пръстена, който сега беше мой.