Затъмнение

27. НУЖДИ

Не бях стигнала много далеч, преди карането да стане невъзможно.

Когато вече не можех да виждам, оставих гумите ми да опрат грубата мантинела и бавно да се извъртят, докато не спрат. Отпуснах се тежко върху седалката и позволих на слабостта, с която се бях борила в стаята на Джейкъб, да ме смачка. Беше по-лошо отколкото си бях мислела — силата на това чувство ме изненада. Да, била съм права да крия това от Джейкъб. Никой никога не трябваше да вижда това.

Но не бях сама за много дълго — просто достатъчно дълго, за да може Алис да ме види тук и после още няколко минути, за да може той да пристигне. Вратата се отвори със скърцане и той ме придърпа в ръцете си.

В началото беше по-зле. Защото в мен беше тази по-малка част — по-малка, но с всяка минута ставаща по-силна и по-гневна, крещейки на останалата част от мен — тази част, която копнееше за други ръце. И после отново свежото чувство на вина, което смекчи болката.

Той не каза нищо, просто ме остави да плача, докато не започнах да казвам името на Чарли през сълзи.

— Наистина ли си готова да се прибереш вкъщи? — той попита съмнително.

Успях да кажа, след няколко опита, че нямаше да стане по-добре в скоро време.

Трябваше да мина през Чарли преди да е станало достатъчно късно за него, за да се обади на Били.

Затова той ме откара вкъщи — като за първи път дори не се доближи до специфично ограничената скорост на пикапа ми — държейки едната си ръка обвита здраво около мен. По целия път се опитвах да се контролирам. Усилието изглеждаше обречено още от началото, но не се отказах. Само няколко секунди, казах си. Просто време за няколко извинения, или няколко лъжи и тогава можех да се срутя отново. Трябваше да бъда в състояние да направя това. Объркано заблъсках главата си, търсейки отчаяно запаси на сила. Имаше достатъчно само, за да успокоя риданията — да ги задържа на заден план, но не и да ги прекратя. Сълзите не се забавиха. Изглежда не можех да намеря никакъв предлог, който да накара плана ми да проработи.

— Чакай ме горе — измънках аз когато бяхме пред къщата.

Той ме прегърна по-здраво за минута и след това изчезна.

Щом влязох, се насочих направо към стълбите.

— Бела? — извика Чарли след мен от обичайното си място на канапето, докато минах покрай него.

Обърнах се, за да го погледна, без да проговарям. Очите му бяха широко раздразнени и се клатушкаше на краката си.

— Какво стана? Джейкъб…? — попита.

Поклатих бързо глава, опитвайки се да намеря гласа си.

— Той е добре, добре е — казах аз с нисък и пресипнал глас. Джейкъб беше добре физически, което беше всичко, за което Чарли се тревожеше в момента.

— Но какво стана? — той сграбчи раменете ми, очите му все още широки и разтревожени. — Какво е станало с теб?

Сигурно изглеждах по-зле, отколкото си представях.

— Нищо, татко. Аз… просто трябваше да говоря с Джейкъб за… едни неща, които бяха тежки. Добре съм.

Тревогата се успокои и се замени от неодобрение.

— Това беше ли наистина най-добрия момент? — попита той.

— Вероятно не, татко, но аз нямах други алтернативи — просто се стигна до момента, в който трябваше да избирам… Понякога няма никакъв начин за компромис.

Той разтърси бавно глава.

— Как го прие той?

Не отговорих.

Той погледна към лицето ми за минута и после кимна. Това трябваше да бъде достатъчен отговор.

— Надявам се не си повлияла на възстановяването му.

— Той се лекува бързо — промърморих аз.

Чарли въздъхна.

Усещах как контролът ми се изплъзваше.

— Ще бъда в стаята си — казах му аз, измъквайки раменете си от ръцете му.

— Добре — съгласи се Чарли. Той вероятно виждаше фонтана от сълзи, започващ да напира. Нищо не плашеше Чарли повече от сълзите.

Отправих се към стаята си, заслепена и препъваща се.

Щом влязох, се заборих със закопчалката на гривната ми, опитвайки се да я премахна с треперещи пръсти.

— Не, Бела — прошепна Едуард, хващайки ръцете ми. — Това е част теб.

Той ме придърпа към ръцете си, когато сълзите потекоха свободно отново.

Тази продължителност на дните изглежда се разтягаше все повече и повече. Чудех се дали щеше да свърши някога. Но, въпреки че нощта се проточи безпощадно, не беше най-лошата нощ в живота ми. Успокоих се от това. А и не бях сама. В това също имаше голяма доза успокоение.

Страхът на Чарли от емоционалните изблици го накараха да не ме проверява, въпреки че не бях спокойна — той вероятно не бе спал повече от мен.

Ретроспекцията ми изглеждаше непоносимо ясна тази вечер. Можех да видя всяка грешка, която бях направила, всяка вреда, която бях нанесла, малките неща и големите неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, с която бях наранила Едуард, се трупаха нагоре в спретнати купчинки, които не можех да игнорирам или отрека.

И осъзнах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не Едуард и Джейкъб опитвах да насиля да се сприятелят, а двете части от мен — Бела на Едуард и Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и никога не трябваше и да опитвам.

Бях нанесла толкова много щети.

В един момент през нощта си спомних обещанието, което си бях направила тази сутрин — че никога нямаше да оставя Едуард да ме види да пролея и една сълза за Джейкъб Блек. Мисълта предизвика нов пристъп на истерия, който уплаши Едуард повече отколкото плача. Но й това премина, точно когато бе изчерпало действието си.

Едуард каза съвсем малко; той просто ме прегръщаше на леглото и ме остави да съсипя ризата му, измокряйки я със сълзите си.

Отне по-дълго, отколкото си мислех, че ще е необходимо, за тази малка счупена частица от мен да се изплаче. Най-накрая това стана и бях толкова изморена, достатъчно, че да заспя. Безсъзнанието не премахна напълно болката, то бе подобно на лекарство — само я притъпи. Направи я по-поносима. Но болката все още я имаше; усещах я дори в съня си и това ми помогна да направя промените, които трябваше да бъдат направени.

Сутринта донесе със себе си една, ако не по-светла нагласа, то поне някакъв контрол, някакво примирение. Инстинктивно знаех, че тази нова рана в сърцето ми винаги ще боли. Това просто щеше да бъде част от мен за напред. Времето ще го направи по-лесно — това казват всички винаги. Но не ме интересуваше, дали времето щеше да ме излекува или не, само и само Джейкъб да бъде по-добре. Да бъде щастлив отново.

Когато се събудих, нямаше никаква дезориентация. Отворих очите се — най-накрая сухи — и срещнах разтревожения му поглед.

— Здравей — казах. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.

Той не отговори. Гледаше ме, чакайки да се започне.

— Не, добре съм — обещах аз. — Това няма да се случи отново.

Очите му се напрегнаха при думите ми.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — казах аз. — Не беше честно спрямо теб.

Той постави ръцете си от двете страни на лицето ми.

— Бела… сигурна ли си? Дали направи правилния избор? Никога не съм виждал толкова много болка в теб — гласа му се пречупи в последните думи.

Но аз познавах и по-лоша болка.

Докоснах устните му.

— Да.

— Не знам… — сбръчка веждите си. — Ако те наранява толкова много, как е възможно това да е правилното нещо за теб?

— Едуард, знам без кого не мога да живея.

— Но…

Поклатих глава.

— Не разбираш. Ти може би си достатъчно смел или достатъчно силен, за да живееш без мен, ако това е най-доброто. Но аз никога не бих могла да бъда толкова самопожертвувателна. Аз трябва да бъда с теб. Това е единственият начин, по който мога да живея.

Той още изглеждаше несигурен. Не трябваше изобщо да му позволявам да остава с мен миналата нощ. Но се нуждаех от него толкова много…

— Ще ми подадеш ли онази книга? — попитах аз, сочейки над рамото му.

Веждите му се събраха в объркване, но ми я подаде бързо.

— Отново това? — попита той.

— Искам просто да намеря една част, която помнех… да видя как го казваше тя… — Прехвърлях през книгата, като намерих страницата, която исках лесно. Ъгълът беше подгънат от многото пъти, когато съм се спирала тук. — Кати е чудовище, но имаше няколко неща, които тя избра правилно — промърморих аз. Прочетох реда тихо, предимно на себе си. — „Ако всички останали загинеха и той останеше, аз щях да продължа да съществувам; а ако всички останеха, и той беше унищожен, вселената щеше да се обърне до неузнаваемост“ — кимнах, отново на себе си. — Знам точно какво има предвид. И знам без кого не мога да живея.

Едуард взе книгата от ръцете ми и я хвърли през стаята — падна с лек удар на бюрото ми. Той обви ръцете си около кръста ми.

Малка усмивка освети съвършеното му лице, въпреки че притеснението още личеше на челото му.

— И Хийтклиф имаше своите моменти — каза той. Той не се нуждаеше от книгата, за да каже точните думи. Той ме придърпа по-близо и прошепна в ухото ми — Не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без моята душа!

— Да — казах тихо. — Това имах предвид.

— Бела, не мога да понеса, когато си нещастна. Може би…

— Не, Едуард. Наистина направих бъркотия от нещата и ще трябва да живея с това. Но знам какво искам и от какво се нуждая… и какво ще направя сега.

— Какво ще направим ние сега?

Усмихнах се леко на поправянето му и после въздъхнах.

— Ще отидем да видим Алис.

Алис беше на най-долното стъпало на верандата, твърде енергична, за да ни чака вътре. Изглеждаше сякаш ще започне да танцува тържествено, беше толкова развълнувана заради новините, за които знаеше, че идвах да съобщя.

— Благодаря ти, Бела! — тя запя точно когато излязохме от пикапа.

— Задръж, Алис — предупредих я аз, вдигайки ръка, за да спра радостта й. — Имам някои ограничения за теб.

— Знам, знам, знам. Имам време само до тринадесети август най-късно, имаш силна забрана относно списъка с гости и ако премина границата на нещо, ти никога повече няма да ми проговориш отново.

— О, добре. Ами, да. Знаеш правилата тогава.

— Не се тревожи, Бела, ще бъде перфектно. Искаш ли да си видиш роклята?

Трябваше да си взема няколко дълбоки вдишвания. Каквото и да е, само да я прави щастлива, казах на себе си.

— Разбира се.

Усмивката на Алис беше самодоволна.

— Ъм, Алис — казах аз, пазейки небрежно, спокойния тон в гласа ми. — Кога ми взе рокля?

Вероятно не се престорих добре. Едуард стисна ръката ми.

Алис ни поведе навътре към стълбите.

— Тези неща отнемат време, Бела — обясни Алис. Тонът й изглеждаше… уклончив. — Искам да кажа, че не бях сигурни нещата дали щяха да се развият по този начин, но имаше особено ясна възможност…

— Кога? — попитах отново.

— Перин Бруайър има списък с чакащи, нали знаеш — каза тя, отбранително сега. — Качествените шедьоври не стават през нощта. Ако не бях помислила по-рано, щеше да носиш нещо от скрина!

Не изглеждаше така сякаш щях да получа отговор направо.

— Пер-кой?

— Той не е голям дизайнер, Бела, така че не е нужно да се хвърлят съскащи атаки. — Той ми обеща, все пак, че се специализира в това, което искам.

— Не хвърлям атаки.

— Не, ти не. — Тя изгледа спокойното ми лице подозрително. Тогава, докато вървяхме към стаята й, тя се обърна към Едуард.

— Ти — вън.

— Защо? — запитах аз.

— Бела — изпъшка тя. — Знаеш правилата. Той не трябва да вижда роклята до деня на сватбата.

Поех още един дълбок дъх.

— Няма значение за мен. А ти знаеш, че той вече я е виждал в главата ти. Но, ако така искаш…

Тя бутна Едуард назад към вратата. Той дори не я погледна — очите му бяха върху мен, предпазливи, страхувайки се да ме остави сама.

Кимнах, надявайки се, че изражението ми беше достатъчно спокойно, за да го уверя.

Алис затвори вратата пред лицето му.

— Добре — промърмори тя. — Хайде.

Тя ме сграбчи за китката и ме издърпа до гардероба си, който беше по-голям от спалнята ми, и след това ме задърпа в задния ъгъл, където на един рафт беше положен дълъг, бял калъф за дрехи. Разкопча ципа с едно бързо движение и я извади внимателно на закачалката. Тя отстъпи назад, протягайки ръката си към роклята, сякаш беше в някакво шоу за домакини.

— Е? — попита тя задъхано.

Оглеждах я за дълъг момент, играейки си малко с нея. Изражението й стана разтревожено.

— А — казах и се усмихнах, позволявайки й да се отпусне. — Виждам.

— Какво мислиш? — настоя тя.

Отново видението ми като от романа „Анн от Грийн Гейбълс“.

— Перфектна е, разбира се. Съвсем точна. Ти си гений.

Тя се ухили.

— Знам.

— Деветнадесет — осемнадесет? — предположих аз.

— Повече или по-малко — каза тя, кимайки. — Някои от нещата са мой дизайн, шлейфът, воалът… — тя докосна белия сатен докато говореше. — Дантелата е изключителна. Харесва ли ти?

— Прекрасна е. Просто точно за него.

— Но точно за теб ли е? — настояваше тя.

— Да, мисля, че е, Алис. Мисля, че точно от това се нуждая. Знам, че ще направиш чудесна работа с това… ако можеш да запазиш себе си под контрол.

Тя засия цялата.

— Мога ли да видя твоята рокля? — попитах аз.

Тя премигна със смутено лице.

— Не си ли поръчала и шаферската рокля по същото време? Не бих искала шаферката ми да носи нещо от скрина — престорих се аз, уж трепереща в ужас.

Тя хвърли ръцете си около кръста ми.

— Благодаря ти, Бела!

— Как не можа да видиш това? — шегувах се аз, целувайки заострената й коса. — И ти си един екстрасенс!

Алис се върна, танцувайки, лицето й светеше с нов ентусиазъм.

— Имам толкова много за вършене! Върви да се забавляваш с Едуард. Трябва да се захващам за работа.

Тя бързо излезе от стаята, викайки: „Есме!“, докато изчезваше.

Последвах я с моето темпо. Едуард ме чакаше в коридора, подпрял се на дървено облицованата стена.

— Това беше много, много хубаво от твоя страна — каза ми той.

— Тя изглежда щастлива — съгласих се аз.

Той докосна лицето ми; очите му — твърде тъмни, сякаш беше толкова отдавна, откакто ме беше оставил — и разгледа изражението ми подробно.

— Хайде да се махаме оттук — предложи той изведнъж. — Да отидем на нашата ливада. — Звучеше много привлекателно.

— Предполагам, че не трябва да се крия вече, нали?

— Не. Вече няма опасност.

Той беше тих, замислен, докато бягаше. Вятъра духаше в лицето ми, по-топъл сега, когато бурята беше наистина преминала. Облаците покриваха небето, както обикновено.

Ливадата беше спокойно, щастливо място днес. Пътеките от летни маргаритки пресичаха тревата с петна от бяло и жълто. Легнах по гръб, пренебрегвайки леката влажност на земята и затърсих за картини в облаците. Бяха твърде еднакви, твърде гладки. Никакви картини, просто едно меко сиво одеяло.

Едуард легна до мен и хвана ръката ми.

— Тринадесети август? — попита небрежно след няколко минути приятно мълчание.

— Това е месец до рождения ми ден. Не искам да е твърде близо до него.

Той въздъхна.

— Есме е с три години по-стара от Карлайл — технически. Знаеше ли това?

Поклатих глава.

— Това няма значение за тях.

Гласът ми беше спокоен, контрастен на тревогата му.

— Възрастта ми не е наистина толкова важна. Едуард, готова съм. Избрах живота си — сега искам да започна да го живея.

Той загали косата ми.

— Списък с ограничени гости?

— Не ме интересува наистина, но… — поколебах се, не искайки да обяснявам това. Най-добре веднъж за винаги да приключа с това. — Не съм сигурна, че Алис ще изпита нуждата да покани… няколко върколака. Не знам, дали… дали Джейк би желал… дали смята, че би трябвало да дойде. В смисъл, дали това е правилното нещо, което трябва да направи или, че ще нарани чувствата ми, ако не го направи. Той не трябва да минава през това.

Едуард беше тих за минута. Загледах се във върховете на дърветата, почти черни срещу сивата светлина на небето.

Изведнъж, Едуард ме сграбчи около кръста и ме издърпа на гърдите си.

— Кажи ми защо правиш това, Бела. Защо реши сега, да дадеш на Алис свобода за сватбата?

Повторих му разговора, който имах с Чарли миналата нощ преди да отида да видя Джейкъб.

— Нямаше да бъде честно, ако пазех това от Чарли — заключих аз. — Което се отнася и за Рене и Фил. Трябва също така да позволя на Алис да се забавлява. Може би за Чарли ще бъде много по-лесно, ако си вземе подходящо сбогуване. Дори, ако мисли, че е твърде рано, не бих искала да го мамя и да го лиша от възможността да ме заведе до олтара — направих гримаса при думите, после си поех дълбоко дъх. — Поне майка ми и баща ми и приятелите ми ще узнаят най-добрата част от избора ми, най-многото, което ми е позволено да им кажа. Те ще знаят, че съм те избрала и ще знаят, че сме заедно. Ще знаят, че съм щастлива, където и да съм. Мисля, че това е най-доброто, което мога да направя за тях.

Едуард хвана лицето ми, изучавайки го за кратко време.

— Сделката отпада — той каза рязко.

— Какво? — ахнах аз. — Ти отстъпваш? Не!

— Не отстъпвам, Бела. Аз още ще държа на моята част от сделката. Но ти се отърваваш от неприятностите. Каквото поискаш, без никакви условия.

— Защо?

— Бела, виждам какво правиш. Ти се опитваш да направиш всички останали щастливи. И не се интересувам от чувствата на някой друг. Имам нужда само ти да бъдеш щастлива. Не се тревожи, че ще развалиш удоволствието Алис. Аз ще се погрижа за това. Обещавам, тя няма да те кара да се чувстваш виновна.

— Но, аз…

— Не. Ще направим това по твоя начин. Защото по моя начин не става. Наричам те твърдоглава, но погледни какво направих аз. Толкова упорито се бях вкопчил в представата си за това кое е най-добро за теб, а това само те нарани. Нарани те толкова дълбоко, отново и отново. Вече не вярвам на себе си. Нека щастието бъде по начин, по който ти желаеш. Моят начин винаги е грешен. И така. — Той се размърда под мен, изправяйки рамене. — Ще го направим по твоя начин, Бела. Тази вечер. Днес. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще говоря с Карлайл. Мисля си, че ако ти дадем достатъчно морфин, няма да е толкова страшно. Струва си да опитаме. — Той стисна зъби.

— Едуард, не…

Той постави пръст на устните ми.

— Не се тревожи, Бела, любима. Не съм забравил другите ти искания.

Ръцете му бяха в косата ми и устните му се задвижиха нежно, но много сериозно, притискайки се в моите, преди да разбера какво ми говореше. Какво правеше. Нямаше много време за действие. Ако изчаках прекалено дълго, нямаше да мога да си спомня, защо трябваше да го спра. Вече не можех да дишам както трябва. Ръцете ми се впиваха в неговите, дърпайки се по-здраво в него, устата ми беше залепена към неговата и отговаряше на всеки незададен от него въпрос.

Опитах се да проясня съзнанието си, да намеря начин да проговоря.

Той се претърколи леко, притискайки ме в хладната трева.

О, няма значение! — ликуваше моята не толкова благородна половинка. Главата ми се замая от сладостта на дъха му.

Не, не, не — спорех аз със себе си. Поклатих глава и устните му се плъзнаха по врата ми, давайки ми възможност да дишам.

— Спри, Едуард. Почакай. — Гласът ми беше толкова слаб, колкото и волята ми.

— Защо? — прошепна той в ямката на гърлото ми.

Положих всички усилия, за да прозвуча решително.

— Не искам да правя това сега.

— Не искаш? — запита той с усмивка в гласа си. Отново долепи устни до моите и направи говоренето невъзможно. Във вените ми пулсираше топлина и изгарях там, където кожата ми докосваше неговата. Опитах да се овладея. Бяха необходими много усилия, само за да сваля ръце от косата му и да ги опра в гърдите му. Но го направих. И след това го бутнах, опитвайки се да го изблъскам настрани. Нямаше да успея сама, но той откликна, както очаквах.

Той се дръпна малко назад и ме погледна. Погледа му не ми помогна в това решение. Очите му бяха като черен пламък. Те горяха.

— Защо? — попита той отново, гласът му бе нисък и груб. — Обичам те. Искам те. Точно сега.

Пеперудите в стомаха ми се надигнаха към гърлото ми. Той се възползва от онемяването ми.

— Чакай, чакай — опитах се да прошепна до устните му.

— Не заради мен — промърмори той с несъгласие.

— Моля? — задъхах се аз.

Той изпъшка и се отблъсна от мен, обръщайки се отново по гръб.

И двамата лежахме там за около минута, опитвайки се да забавим дишането си.

— Кажи ми защо не, Бела — настоя той. — По-добре да не е заради мен.

Всичко в моя свят беше заради него. Какво глупаво нещо да очаква.

— Едуард това е много важно за мен. Ще направя това както трябва.

— По чия дефиниция за „както трябва“?

— По моята.

Той се подпря на лакът и се втренчи в мен, изражението му беше неодобрително.

— Как ще го направиш както трябва?

Поех дълбоко дъх.

— Отговорно. Всичко по реда си. Няма да оставя Чарли и Рене без най-доброто обяснение, което мога да им дам. Няма да отнема удоволствието на Алис, щом ще имам сватба така или иначе. И ще се обвържа с теб по всеки човешки възможен начин, преди да те помоля да ме направиш безсмъртна. Ще следвам всички правила, Едуард. Твоята душа е твърде важна за мен, за да я рискувам. Няма да ме разубедиш за това.

— Обзалагам се, че бих могъл — промърмори той с отново пламнали очи.

— Но не би го направил — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Защото не знаеш дали наистина се нуждая от това.

— Не играеш честно — обвини той.

Ухилих му се.

— Никога не съм казвала, че го правя.

Той ми се усмихна с копнеж.

— Ако си промениш решението…

— Ти ще си първият, който ще разбере — обещах аз.

Дъждът заваля и няколко капки издадоха лек звук, падайки върху тревата.

Смръщих се на небето.

— Ще те прибера у вас. — Той избърса няколкото капки вода от бузите ми.

— Дъждът не е проблемът — недоволно пророних. — Това просто означава, че е време да тръгвам, за да направя нещо, което ще бъде много неприятно и вероятно дори много опасно.

Очите му се разшириха от тревога.

— Добре е, че си неуязвим за куршумите — въздъхнах аз. — Онзи пръстен ще ми трябва. Време е да кажа на Чарли.

Той се засмя на изражението ми.

— Наистина е опасно — съгласи се той. Засмя се отново и бръкна в джоба на дънките си. — Но поне няма нужда от допълнително пътуване.

Той отново плъзна пръстена на безимения пръст на лявата ми ръка.

Където щеше да остане — вероятно за остатъка от вечността.