Затъмнение

4. ПРИРОДА

Имах лоша седмица.

Всъщност нищо не се беше променило. Така, значи Виктория не се беше отказала, но дали изобщо съм и сънувала, че това ще се случи? Нейното завръщане само потвърди това, което вече знаех. Нямаше причина за нова паника.

Теоретично. Да не се паникьосвам беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Завършването беше само след няколко седмици и започнах да се чудя дали не е глупаво да стоя и да чакам, безсилна и вкусна, следващото нападение. Изглеждаше прекалено опасно да съм човек — сякаш молех за неприятности. Човек като мен не биваше да бъде човек. Някой с моя късмет би трябвало да е по-малко безпомощен.

Но никой нямаше да ме послуша.

Карлайл каза:

— Ние сме седем, Бела. И с Алис на наша страна, не мисля, че Виктория би ни хванала неподготвени. Мисля, че е важно, за доброто на Чарли, да се придържаме към първоначалния план.

Есме каза:

— Никога няма да позволим да ти се случи нещо лошо, скъпа. Знаеш това. Моля те, не се тревожи. — И ме целуна по челото.

— Наистина се радвам, че Едуард не те уби. Всичко е много по-забавно когато ти си наоколо — каза Емет.

Розали му хвърли бърз поглед.

Алис извъртя очи и каза:

— Аз съм обидена. Ти наистина се тревожиш за всичко това, нали?

— Щом не е нищо страшно, защо Едуард ме заведе във Флорида? — настоях аз.

— Бела, все още ли не си забелязала, че Едуард е склонен да преувеличава и при най-малкото нещо?

Джаспър изтри тихо цялата паника и напрежение в тялото ми с интересния си талант да контролира настроенията и емоциите. Почувствах се успокоена и ги оставих да ме разсеят от отчаяното ми молене.

Естествено, спокойствието изчезна веднага след като Едуард и аз напуснахме стаята.

Значи всички смятаха, че трябва просто да забравя, че откачена вампирка ме дебнеше, с намерение да ме убие. Просто да си гледам работата.

Наистина опитах. И учудващо, но имаше и други неща, за които да мисля, почти толкова стресиращи, колкото и превръщането ми в изключително опасно същество…

Защото отговорът на Едуард беше най-разочароващият от всички други.

— Това е между теб и Карлайл — каза той. — Разбира се, ти знаеш, че искам да го направя да е между мен и теб, по което време ти искаш. Знаеш условието ми — каза и се усмихна ангелски.

Ъгх. Наистина знаех условието му. Едуард беше обещал, че ще ме промени лично той, когато и да поисках… само ако първо се омъжех за него.

Понякога се чудех дали той просто не се преструва, че не може да чете мислите ми. Как иначе щеше да попадне на единственото условие, което щях да приема толкова трудно? Единственото условие, което би ме забавило.

Като цяло, много лоша седмица. И днес беше най-лошият ден от нея.

Винаги беше лош ден когато Едуард го нямаше. Алис не беше видяла нищо необичайно тази седмица, затова настоях той да използва възможността да ловува с братята си. Знаех, че го отегчаваше да ловува лесната тукашна плячка.

— Върви и се забавлявай — му казах. — Хвани няколко планински лъва за мен.

Никога нямаше да му призная колко трудно ми беше когато го нямаше — как това връщаше кошмарите с изоставянето. Ако научеше това, щеше да се чувства ужасно и щеше да го е страх изобщо да ме напусне, дори и поради най-необходимите причини. Беше като в началото, когато той се върна от Италия. Златните му очи бяха преминали в черно и той щеше да страда от жаждата си дори повече отколкото страдаше в момента. Затова направих смела физиономия и почти го изритах навън когато Емет и Джаспър го повикаха.

Мисля, че той успя да види през мен, въпреки усилията ми. Тази сутрин намерих бележка на възглавницата си:

Значи сега имах празна събота и нищо друго, освен сутрешната смяна в магазина на Нютънови, което да ме разсее. И разбира се, толкова удовлетворяващото обещание на Алис.

— Ще съм наблизо да ловувам. Само на около 15 минути път оттук, ако имаш нужда от мен. Ще наглеждам за неприятности.

Превод: не опитвай нищо забавно, само защото Едуард го няма.

Алис беше също толкова способна да осакати пикапа ми, колкото и Едуард.

Опитах се да гледам откъм добрата страна. След работа имах планове да помогна на Анджела с поканите й, така че това щеше да бъде един вид разсейване. И Чарли беше в отлично настроение, дължащо се на отсъствието на Едуард, така че трябваше да си радвам докато траеше. Алис щеше да прекара нощта при мен, ако бях толкова жалка, че да я помоля. И тогава, утре Едуард щеше да се върне. Щях да оцелея.

Не исках да подранявам излишно за работа, изядох бавно закуската си, една купа Чийрио бавно-бавно. После, след като си измих съдовете, се заиграх да редя магнитчетата на хладилника в права линия. Може би развивах някакво нервно разстройство.

Последните две магнитчета — кръглите черни парченца, които ми бяха любими, защото можеха да закрепят десет листчета на хладилника без проблеми — не искаха да сътрудничат на подредбата ми. Полюсите им бяха противоположни и всеки път когато опитвах да сложа последното в линията, другото се мърдаше от мястото си.

Поради някаква причина — неизбежна мания, може би — това ме раздразни сериозно. Защо просто не можеха да бъдат послушни? С глупавия инат на магаре, продължих да ги бутам едно до друго, сякаш очаквах внезапно да се откажат. Можех да преобърна едното, но това беше загуба. Най-накрая, раздразнена от себе си повече отколкото от магнитчетата, ги махнах от хладилника и ги задържах заедно с две ръце. Отне известно усилие — бяха достатъчно силни, че да се съпротивят — но ги насилих да бъдат едно до друго.

— Виждате ли — казах силно — да говориш на неодушевени предмети винаги е лош знак — не е толкова ужасно, нали?

Стоях там като идиот за секунда, не съвсем способна да обявя някакъв напредък срещу природните закони. После, с въздишка, оставих магнитите на хладилника, на една ръка разстояние един от друг.

— Няма нужда да бъдете толкова непреклонни — промърморих си.

Все още беше прекалено рано, но реших, че е по-добре да се махна от вкъщи, преди неодушевените предмети да са започнали да ми отговарят.

Когато пристигнах в магазина на Нютънови, Майк внимателно почистваше пътеките между щандовете, а майка му аранжираше новия вид на витрината. Заварих ги спорещи и все още не бяха забелязали, че съм дошла.

— Но това е единственият път когато Тайлър може да отиде — оплакваше се Майк. — Ти каза, че след завършването…

— Просто ще трябва да почакаш — отсече г-жа Нютън. — Двамата с Тайлър може да измислите нещо друго, което да правите. Няма да стъпиш в Сиатъл докато полицията не спре каквото става там. Знам, че Бет Кроули е казала същото на Тайлър, така че не се дръж с мен сякаш аз съм лошата — оу, добро утро, Бела — каза тя когато ме забеляза, променяйки тона си бързо. — Подранила си.

Карън Нютън беше последният човек, когото бих си помислила да попитам за помощ в магазин за спортно-туристически екипировки. Нейната перфектна бяло-руса коса беше винаги пригладена в елегантен кок ниско до врата й, маникюрът й направен от професионалисти, както и педикюрът й — подаващ се изпод каишките на високите й токове, които не приличаха на нито едни от ботушите за катерене, които предлагаха щандовете в магазина.

— Задръстване — пошегувах се, като грабнах грозната си оранжева служебна жилетка изпод тезгяха. Бях изненадана, че и г-жа Нютън е разтревожена за тези неща в Сиатъл, както Чарли. Мислех си, че той преувеличава.

— Ами, ъъъ… — г-жа Нютън се поколеба за момент, играейки си неудобно с купчините брошури, които подреждаше на регистъра.

Спрях с една ръка, пъхната в жилетката. Познавах този поглед.

Когато уведомих Нютънови, че няма да работя при тях това лято — и в резултат на това, че ги изоставях в най-заетия сезон, те бяха започнали да учат Кати Маршал, за да заеме мястото ми. Не можеха да си позволят да плащат и на двете ни по едно и също време, а ако беше и лош ден за магазина…

— Щях да се обадя — продължи г-жа Нютън. — Не мисля, че ще имаме много работа днес. Предполагам, че Майк и аз ще се справим. Съжалявам, че си станала и се разкара напразно дотук.

В нормален ден, би било страхотно събитията да се обърнат така. Но не и днес.

— Добре — въздъхнах аз. Раменете ми се отпуснаха. Какво щях да правя сега?

— Не е честно, мамо — каза Майк. — Ако Бела иска да работи…

— Не, няма проблеми, г-жо Нютън. Наистина, Майк. Имам да уча за изпити и разни неща за вършене… — не исках да бъда предмет на семейни спорове, когато те и без това се караха.

— Благодаря, Бела. Майк, изпуснал си ред 4. Ъм, Бела, имаш ли нещо против да изхвърлиш тези брошури в кофата за боклук на излизане? Казах на момичето, което ги остави, че ще ги сложа на тезгяха, но наистина няма място.

— Разбира се, няма проблем. — Оставих жилетката си и грабнах брошурите под ръка, оправяйки се навън в мъгливия дъжд.

Кофата за боклук беше до магазина на Нютънови, до мястото където ние, служителите трябваше да паркираме. Завлачих се натам, подритвайки раздразнено камъчетата по пътя си. За малко щях да хвърля купчината жълти хартийки в боклука, като изведнъж заглавието в удебелен шрифт грабна погледа ми. Всъщност една единствена дума грабна вниманието ми.

Грабнах хартиите с двете си ръце като зяпах снимката под заглавието. Буца се надигна в гърлото ми.

Под думите имаше рисунка, изобразяваща вълк пред елхово дърво, главата му отвърната назад, сякаш виеше срещу луната. Картинката беше объркваща; нещо в стойката на вълка изглеждаше жално, той изглеждаше изоставен. Сякаш виеше от скръб.

След малко тичах към пикапа си, брошурите все още в ръцете ми.

Петнайсет минути — само толкова имах. Но би трябвало да са достатъчно. Бяха петнайсет минути път до Ла Пуш, и със сигурност щях да пресека границата няколко минути преди да изляза от града.

Пикапът ми изрева, пълен с живот, без никакви трудности.

Алис не би могла да види какво правя, защото просто не го планирах. Внезапно решение, това беше ключът! И докато се движех достатъчно бързо, щях да извлека полза от това. Хвърлих навлажнените брошури в бързината и те се разпиляха в цветна бъркотия на седалката — стотина удебелени заглавия, стотина тъмни виещи вълци, изпъкващи на фона на жълтата луна.

Минах по мократа магистрала с последните капки от резервоара си и пуснах чистачките на предното стъкло на най-голямата скорост, пренебрегвайки рева на древния двигател. 55 км/ч. беше най-бързото, на което можех да придумам пикапа и се молех да е достатъчно.

Нямах си представа къде е границата, но се почувствах по-безопасно щом минах първата къща в Ла Пуш. Това би трябвало да е отвъд възможностите на Алис.

Щях да й се обадя щом пристигна у Анджела следобед, оправдах се, така че да знае, че съм добре. Нямаше причина за нея да се впряга. Нямаше нужда и тя да ми се ядосва — Едуард щеше да е бесен за двама когато се върнеше.

Пикапът ми вече хъхреше когато почти бях стигнала до познатата избледняло червена къща. Буцата се върна в гърлото ми като гледах в малкото местенце, което някога ми беше подслон. Беше минало много време, откакто бях тук за последно.

Преди още да бях изключила двигателя, Джейкъб стоеше пред вратата, лицето му — бледо с изписан шок.

— Бела?

— Здрасти, Джейк!

— Бела! — извика той в отговор и усмивката, която чаках, се разля по лицето му като слънце, показващо се през облаците. Зъбите му блестяха на фона на мургавата му кожа. — Не мога да повярвам!

Той изтича до пикапа ми и почти ме издърпа през отворената врата и после и двамата заскачахме нагоре-надолу като дечица.

— Как стигна дотук?

— Измъкнах се!

— Страхотно!

— Здравей, Бела! — Били се беше докарал до вратата, за да види за какво беше целия шум.

— Здрасти, Бил…

Точно тогава се задуших — Джейкъб ме хвана в мечешката прегръдка, която беше прекалено затегната, за да дишам, и ме завъртя в кръг.

— Уау, страхотно е да те видя тук!

— Не мога… да… дишам… — задъхах се аз.

Той се засмя и ме пусна.

— Добре дошла отново, Бела — каза той, ухилен. И начинът, по който каза тези думи, ги накара да прозвучат като Добре дошла у дома.

Тръгнахме да се разхождаме, тъй като бяхме прекалено развълнувани, за да седим на едно място в къщата. Джейкъб всъщност си кипеше от енергия и се движеше бързо, затова трябваше да му напомня няколко пъти, че краката ми не бяха 10-метрови.

Докато вървяхме, се почувствах друг човек — човекът, който бях с Джейкъб. Малко по-млада, по-безотговорна. Някой, който, при удобен случай, би направил нещо наистина глупаво без причина.

Повишеното ни настроение трая до първите няколко теми, които обсъдихме: как беше всеки един от нас, какво правехме, колко време имах и какво ме беше довело тук. Когато колебливо му казах за брошурите, гръмовният му смях отекна в дърветата.

И тогава, когато минавахме зад склада, и се мушнахме през плътния шубрак, който обграждаше края на Първия плаж, стигнахме и до трудните неща. Прекалено бързо стигнахме до причините на раздялата ни, и наблюдавах как лицето на приятеля ми се втвърди в горчивата маска, която вече ми беше прекалено позната.

— Та, каква е историята всъщност? — попита ме Джейкъб като изрита парче от плавей от пътя си с прекалено много сила. То прелетя над пясъка и се разби в скалите. — Имам предвид, след последния път когато… ами, преди, нали знаеш… — той се бореше с думите. Пое си дълбоко въздух и опита отново. — Питам те… ами, всичко си е пак както беше преди той да напусне? Простила си му за всичко това?

Поех дълбоко въздух.

— Нямаше нищо за прощаване.

Исках да прескоча тази част, предателствата, обвиненията, но знаех, че трябва да минем през това преди да преминем към нещо друго.

Лицето на Джейкъб се смръщи така, сякаш току-що беше лизнал лимон.

— Ще ми се Сам да те беше снимал онази нощ, когато те намери в гората. Щеше да си главен експонат.

— Никой не е виновен.

— Може би някой трябва да бъде.

— Дори ти не би го обвинил, че ме е напуснал, ако знаеше причината за това.

Той ме гледаше няколко секунди.

— Добре — предизвика ме той. — Давай тогава.

Враждебността му ме изморяваше — беше като сол върху рана; болеше ме да ми е ядосан. Напомни ми за ветровития следобед, много отдавна, когато — по заповед на Сам — той ми каза, че не можем да бъдем приятели. Изчаках секунда, за да си събера мислите.

— Едуард ме напусна миналата година, защото не мислеше, че трябва да бъда в компанията на вампири. Той е мислел, че ще бъде по-добре за мен, ако ме напусне.

Джейкъб си пое два пъти въздух. Трябваше да обмисли нещата за минута. Каквото и да планираше да каже, вече не прилягаше на нещата. Бях щастлива, че той не знаеше какво беше ускорило това решение на Едуард. Можех само да си представям какво би си помислил той, ако знаеше, че Джаспър се беше опитал да ме убие.

— И все пак той се върна, нали? — промърмори Джейкъб. — Жалко, че не се задържа на това решение.

— Ако си спомняш, аз отидох и го доведох обратно.

Джейкъб ме зяпна за момент и после се отдръпна леко. Лицето му беше спокойно, а също и гласът му, когато заговори:

— Така е. Та, така и не знам историята. Какво стана?

Поколебах се, хапейки устни.

— Да не би да е тайна? — гласът му придоби подигравателна нотка. — Не ти е позволено да ми кажеш?

— Не — сопнах се аз. — Просто е наистина много дълга история.

Джейкъб се усмихна арогантно и се обърна да продължи нагоре по плажа, очаквайки да го последвам. Не беше забавно да си с Джейкъб, ако се държеше така. Повлякох се зад него автоматично, не съвсем сигурна дали не трябваше да се обърна и да си тръгна. Така или иначе трябваше да се изправя лице в лице с Алис като се върна вкъщи… Предполагам нямаше за къде да бързам.

Джейкъб отиде до огромното познато парче плавей — цяло дърво, с корени и всичко останало, обелено до бяло и заседнало в пясъка; това беше един вид нашето дърво.

Джейкъб седна на естествената пейка и потупа празното място до себе си.

— Нямам против дългите истории. Имаше ли екшън?

Завъртях очи като седнах до него.

— Имаше малко екшън — признах си.

— Нямаше да е истински хорър без екшън.

— Хорър! — присмях се аз. — Можеш ли да слушаш или ще ме прекъсваш с груби коментари относно приятелите ми?

Той се престори, че заключва устните си и после хвърли невидимия ключ през рамо. Опитах се да не се усмихвам и се провалих в опита си.

— Ще трябва да започна с нещата, за които ти вече беше там — реших аз, организирайки историята в главата си преди да започна.

Джейкъб вдигна ръка.

— Кажи.

— Това е добре — каза той. — И без това не разбрах тогава какво точно ставаше.

— Да, ами, става сложно, така че обърни внимание. Нали знаеш, че Алис вижда неща?

Взех мръщенето му — вълците не бяха много развълнувани, че легендите за свръхестествените способности на вампирите бяха истина — за „да“ и продължих с разказа за надпреварата ми през Италия за спасяването на Едуард.

Направих го възможно най-сбит и кратък — пренебрегвайки всичко, което не беше съществено. Опитах се да разчета реакциите на Джейкъб, но лицето му беше загадъчно докато му обяснявах как Алис беше видяла плановете на Едуард да се самоубие, когато си помислил, че съм мъртва. Понякога Джейкъб изглеждаше толкова задълбочен в мислите си, че не бях сигурна дали ме слуша. Той ме прекъсна само веднъж.

— Предсказващата кръвопийца не може да ни види? — повтори той, лицето му едновременно буйно и развеселено. — Наистина? Отлично!

Стиснах зъби и поседяхме в тишина, лицето му в очакване аз да продължа. Гледах го свирепо, докато не осъзна грешката си.

— Упс — каза той. — Извинявай. — Той заключи устни отново.

Реакцията му беше по-лесна за разчитане, когато стигнах до частта за Волтури. Той стисна зъби, настръхна и ноздрите му се разшириха. Не се задълбочих, само му казах, че Едуард ни е измъкнал невредими, без да споменавам за обещанието, което трябваше да направим или за посещението, което очаквахме. Джейкъб нямаше нужда от моите кошмари.

— Сега знаеш цялата история — заключих аз. — Така че е твой ред да говориш. Какво се случи докато бях с майка ми този уикенд? — знаех, че Джейкъб ще ми разкаже с повече детайли, отколкото Едуард. Той не се страхуваше да ме уплаши.

Джейкъб се наведе напред, мигновено оживен.

— Ами Ембри и Куил патрулираха в събота, ежедневното, когато като от никъде — бам! — той изхвърли ръце напред, имитирайки експлозия. — Ето я — свежа следа, от преди не повече от 15 минути. Сам искаше да го изчакаме, но аз не знаех, че си заминала, а и не знаех дали твоите кръвопийци те наглеждат или не. Затова тръгнахме след нея с пълна скорост, но тя пресече границата на договора преди да сме я хванали. Разпръснахме се по границата, надявайки се, че тя ще пресече обратно. Беше много разочароващо, нека ти разкажа. — Той поклати глава и косата му — пораствайки отново от късата прическа, която беше приел, когато се присъедини към глутницата — влезе в очите му. — Преследването завърши прекалено на юг. Кълънови я преследваха обратно към нас само на няколко мили северно от нас. Щеше да бъде перфектна засада, ако знаехме къде да чакаме. — Той поклати глава, правейки гримаса. — И тогава стана напечено. Сам и останалите се добраха до нея преди нас, но тя започна да танцува по границата и всички вампири бяха от другата страна. Тогава едрият, как се казва…

— Емет.

— Да, той. Той скочи към нея, но тази червенокосата е бърза. Той прелетя точно зад нея и почти се заби в Пол. Затова Пол… е, познаваш Пол.

— Да…

— Падна му пердето. Не мога да кажа, че го виня, едрият кръвопиец направо скочи върху него. Той му се нахвърли — ей, не ме гледай така! Вампирът беше на наша земя.

Опитах се да си преправя физиономията, така че той да продължи. Ноктите ми се впиваха в дланите ми от напрежението на разказа, макар че знаех, че всичко беше наред.

— Както и да е, Пол пропусна и големият се върна обратно. Но точно тогава, ъм, ами, ъъъ, русата… — изражението на Джейкъб беше комична смесица от отвращение и нежелан възторг при опита да каже дума, с която да опише сестрата на Едуард.

— Розали.

— Както и да е. Тя стана доста териториално настроена и затова Сам и аз застанахме веднага до Пол. Тогава водачът им и другият рус…

— Карлайл и Джаспър.

Той ми хвърли раздразнен поглед.

— Знаеш, че всъщност не ми пука. Както и да е, Карлайл заговори Сам, опитвайки се да успокои атмосферата. Изведнъж беше много странно, защото всички наистина се успокоиха и то наистина бързо. Беше онзи, за когото ми каза, който се меси в главите ни. И дори и да знаехме какво прави, не можехме да сме неспокойни.

— Да, знаем какво е чувството.

— Наистина досадно, ето какво е. Само ти не би могла да си раздразнена след това — той поклати гневно глава. — Та, Сам и водачът вампир се съгласиха, че Виктория е наш общ приоритет, и започнахме да я преследваме отново. Карлайл ни даде преднина, за да можем да следваме следата както си му е реда, но тогава тя пое по скалите северно от Макаа, точно където границата се пресича с брега за няколко мили. Тя се гмурна във водата отново. Големият и спокойният ни поискаха разрешение да пресекат границата и да я последват, но естествено ние казахме не.

— Добре. Искам да кажа, постъпили сте глупаво, но се радвам. Емет никога не е достатъчно предпазлив. Можеше да пострада.

Джейкъб изсумтя.

— Е, твоят вампир каза ли ти, че сме ги нападнали без причина и напълно невинната му дружина…

— Не — прекъснах го аз. — Едуард ми каза същото, просто без толкова детайли.

— Хъх — каза Джейкъб изпод дъха си и се наведе да вземе камък от милионите камъчета, които лежаха пред нас. С небрежно перване, той го запрати на добрите стотина метра в залива. — Е, тя ще се върне, предполагам. Ще я хванем следващия път.

Потреперих; естествено, че щеше да се върне. Дали Едуард щеше наистина да ми каже следващия път? Не бях сигурна. Щеше да се наложи да хвърлям по едно око на Алис за знаци, че това ще да се повтори…

Джейкъб не беше забелязал реакцията ми. Той се беше загледал във вълните със замислено изражение и свити устни.

— За какво си мислиш? — попитах, след дълъг момент на мълчание.

— Мисля си за това, което ми каза. За това, че предсказателката те е видяла да скачаш от скалата и са помислили, че се самоубиваш и как всичко излезе от контрол… Осъзнаваш ли, че ако само ме беше почакала, както и трябваше, тогава кръ… Алис нямаше да те види да скачаш? Нищо нямаше да се промени. Сега сигурно щяхме да сме в гаража ми, както всяка друга събота. Нямаше да има никакви вампири във Форкс и ти и аз… — той прекъсна, дълбоко замислен.

Беше объркващо, начинът, по който каза всичко това, сякаш щеше да е хубаво нещо да няма вампири във Форкс. Сърцето ми задумка неравно при празнотата на картината, която той обрисува.

— Едуард щеше да се върне така или иначе.

— Сигурна ли си в това? — попита той, отново войнствен веднага щом произнесох името на Едуард.

— Раздялата… не беше добър избор за нито един от нас.

Той започна да казва нещо, нещо ядосано, според изражението му, но се спря, пое дълбоко дъх и започна отново.

— Знаеш ли, че Сам ти е бесен?

— На мен? — отне ми секунда. — Оу, разбирам. Мисли, че те щяха да стоят настрана, ако аз не бях тук.

— Не, не е това.

— Какъв е проблемът тогава?

Джейкъб се наведе отново, за да грабне друг камък. Започна да го преобръща и преобръща през пръстите си; очите му бяха приковани върху черния камък докато говореше с нисък глас.

— Когато Сам видял… как беше ти в началото, когато Били им каза как Чарли се разтревожил, когато ти не си се подобрявала и когато започна да скачаш от скали…

Направих гримаса. Никой нямаше да ме остави да забравя това.

Очите на Джейкъб проблеснаха срещу моите.

— Той си помислил, че ти си човекът на този свят, който има основание да мрази Кълънови колкото и той. Сам се чувства нещо като… предаден, че ти просто ги допускаш отново в живота си, сякаш никога не са те наранявали.

Нито за миг не повярвах, че Сам е единственият, който се чувства така. Горчивината в гласа ми беше и за двамата…

— Можеш да кажеш на Сам да върви право…

— Погледни това — прекъсна ме Джейкъб, сочейки към орел, летящ стремглаво надолу към океана от невероятна височина. Спря се внезапно в последния момент, като само ноктите му се докоснаха до вълните, само за секунда. После размаха криле и леко политна, натоварен с голямата риба, която беше грабнал.

— Виждаш това навсякъде — каза Джейкъб, гласът му внезапно далечен. — Природата взима власт — ловец и жертва, безкрайният кръговрат на живота и смъртта.

Не разбрах ролята на лекцията за природата; предполагах, че просто се опитва да смени темата. Но после той погледна към мен с тъмен хумор в очите.

— И просто не виждаш рибата да се опитва да целуне орела. Никога не виждаш такова нещо. — Той се усмихна подигравателно.

Отвърнах със същата усмивка, макар че киселият вкус все още беше в устата ми.

— Може би рибата се е опитала — предположих. — Трудно е да кажеш какво си мисли една риба. Орлите са красиви птици, нали знаеш.

— До това ли се свежда всичко? — гласът му рязко се изостри. — Красив външен вид?

— Не ставай глупав, Джейкъб.

— Парите ли са тогава? — настоя той.

— Много мило — промърморих, като станах от дървото. — Поласкана съм, че мислиш толкова много за мен. — Обърнах му гръб и се отдалечих.

— О, не се ядосвай — той беше точно зад мен; хвана ме за китката и ме завъртя. — Сериозен съм! Опитвам се да разбера, а нищо не разбирам!

— Обичам го! Не защото е красив или защото е богат! — натъртих думата на Джейкъб. — Дори бих предпочела да не беше нито едно от двете. Щеше да запълни разликите между двама ни съвсем малко — защото той все още щеше да бъде най-обичащият и неегоистичен и невероятен и разбран човек, който някога съм срещала. Разбира се, че го обичам. Защо е толкова трудно за разбиране?

— Невъзможно е за разбиране!

— Моля те, осветли ме в такъв случай, Джейкъб — оставих сарказмът да излезе. — Каква е истинската причина един човек да обича друг? Тъй като, както изглежда, аз го правя грешно.

— Мисля, че най-доброто начало е да потърсиш сред собствения си вид. Това обикновено върши работа.

— Е, това наистина е гадно! — сопнах се. — Предполагам, че нямам друг избор освен Майкъл Нютън тогава!

Джейкъб се сепна и прехапа устна. Видях, че думите ми го нараниха, но все още бях прекалено ядосана, за да съжалявам за това. Той пусна китката ми и скръсти ръце пред гърдите си, обръщайки се от мен към океана.

— Аз съм човек — промърмори той, гласът му едва доловим.

— Не си толкова човек, колкото Майк — продължих безмилостно. — Все още ли мислиш, че това е най-важният фактор?

— Не е същото нещо — Джейкъб все още гледаше вълните. — Не съм избирал това.

Изсмях се веднъж невярващо.

— Мислиш ли, че Едуард го е избрал? Не е знаел какво става с него, точно както и ти. Не се е записал за това.

Джейкъб клатеше глава напред-назад с леко, бързо движение.

— Знаеш ли, Джейкъб, ти си ужасно уверен в моралните си принципи — като се има предвид, че си върколак и всичко останало.

— Не е същото нещо — повтори той, гледайки ме намръщено.

— Не виждам защо да не е. Можеш да проявиш малко повече разбиране към Кълънови. Нямаш си представа колко добри са всъщност — до мозъка на костите си, Джейкъб.

Той се смръщи още повече.

— Те не би трябвало да съществуват. Съществуването им е против природата.

Зяпах го за един дълъг момент с една вежда вдигната скептично. Мина малко време преди той да забележи.

— Какво?

— Като говорим за неестествени неща… — подметнах.

— Бела — каза той, гласът му бавен и различен. Пораснал. Осъзнах, че изведнъж той зазвуча по-възрастен от мен — като родител или учител. — Каквото съм е родено в мен. То е част от това кой съм аз, кое е семейството ми, кои сме всички ние като племе — това е причината да сме все още тук.

— Освен това — той погледна надолу към мен, черните му очи неразгадаеми. — Аз съм все още човек.

Той повдигна ръката ми и я натисна о горящите си гърди. През тениската му, можех да усетя стабилното биене на сърцето му изпод дланта си.

— Нормалните хора не могат да хвърлят мотори, както ти можеш.

Той се усмихна, слаба половинчата усмивка.

— Нормалните хора бягат от чудовища, Бела. И никога не съм твърдял, че съм нормален. Просто човек.

Да бъда ядосана на Джейкъб изискваше прекалено много усилия. Започнах да се усмихвам като издърпах ръката си от гърдите му.

— Изглеждаш ми доста човек — усмихнах се. — Точно в този момент.

— Чувствам се човек — той гледаше през мен, лицето му надалеч. Долната му устна трепна и той я захапа силно.

— О, Джейк — прошепнах аз, протягайки се за ръката му.

За това бях тук. За това нещо бих понесла каквото и да е посрещане, чакащо ме когато се върна. Защото, зад всичкия гняв и сарказъм, Джейкъб го болеше. Точно сега, беше съвсем ясна в очите му. Не знаех как да му помогна, но знаех, че трябва да опитам. Дължах му дори повече. Защото неговата болка нарани и мен. Джейкъб беше станал част от мен и това не можеше да се промени сега.