Завръщането на историята и краят на мечтите

Заключение

Голямата заблуда на нашата епоха беше вярата, че либералният международен ред се основава на триумфа на идеите и на естественото разгръщане на човешкия прогрес. Това е една необикновено привлекателна представа, дълбоко вкоренена в светогледа на Просвещението, чийто продукт сме всички ние в либералния свят. Нашите политолози развиват теории за модернизацията, според които тя се състои от последователни етапи на политическо и икономическо развитие, водещо към либерализъм. Нашите политически философи си представят грандиозна историческа диалектика, в която многовековната борба на светогледите в края на краищата ражда правилния, либералнодемократичен отговор. Естествено, мнозина са склонни да вярват, че Студената война свърши по този начин просто защото триумфира по-добрият светоглед, както и трябваше да бъде, и че съществуващият днес международен ред е само поредната фаза в похода на човечеството от раздорите и агресията към мирно съвместно съществуване и просперитет.

Подобни илюзии са достатъчно истинни, за да са опасни. Разбира се, либералнодемократичната идея и свободният пазар са силни. В дългосрочен план и при равни други условия те би трябвало да възтържествуват над алтернативните светогледи, както защото имат възможност да предложат материални блага, така и защото те, и това е по-важното, се позовават на най-могъщия аспект на човешката природа — желанието за лична автономност, признание и свобода на мисълта и съзнанието.

Логично е също така един свят на либерални демократични държави постепенно да изгради международен ред, който отразява тези либерални и демократични качества. Това е мечтата на Просвещението още от XVIII в., когато Кант си представя „вечен мир“ в свят от либерални републики, изграден на основата на естественото желание на всички народи за мир и материално удобство. Макар да предизвиква усмивка у някои, идеята е завладяваща. Нейният дух вдъхва живот на движенията за международен арбитраж в края на XIX в. и на повсеместния ентусиазъм около Лигата на нациите в началото на XX в. и във връзка със създаването на Обединените нации след Втората световна война. Тази визия също така е и забележително дълготрайна, защото преживява ужасите на две световни войни, коя от коя по-катастрофални, а после и една дълга Студена война, която за трети път разбива на пух и прах надеждите за постигане на идеала.

Фактът, че надеждата за съвършено нова епоха в човешката история пусна такива дълбоки корени след рухването на съветския комунизъм, е доказателство за жизнеспособността на тази идея. Нужен бе обаче малко повече скептицизъм. В края на краищата постигнало ли е човечеството наистина някакъв напредък? Най-разрушителното столетие от всички в човешката история току-що приключваше то не бе погребано някъде дълбоко в тъмното древно минало. Нашата модерна и предполагаемо просветена епоха роди най-големите ужаси — мащабната агресия, „тоталните войни“, глада, геноцида, ядрената война, а в основата на тези ужаси бяха най-напредналите и най-просветените нации. Съзнанието за тази ужасяваща реалност — че модерността е родила не по-голямо добро, а само по-лоши форми на злото — беше финалът във философския дебат на XX в. Какво основание имаме да вярваме, че след 1989 г. човечеството изведнъж се е оказало на прага на съвършено нов ред?

Фокусът върху внушителното шествие на прогреса в края на Студената война игнорира скелето, което направи възможен този прогрес. Този фокус не ни позволи да си дадем сметка, че прогресът не е неизбежен, а е зависим от събитията — спечелени или загубени битки, успешни или смазани социални движения, възприети или отхвърлени икономически практики. Разпространението на демокрацията не беше просто разгръщане на определени неизбежни процеси на икономическо и политическо развитие. Дори не сме сигурни дали изобщо съществува подобен еволюционен процес с предсказуеми етапи и известни причини и резултати.132

Това, което знаем, е, че глобалният преход към демокрация съвпадна с историческа промяна в баланса на силите в полза на онези държави и народи, които подкрепяха либералнодемократичната идея — промяна, започнала с триумфа на демократичните сили над фашизма през Втората световна война, последван от втори триумф на демокрациите над комунизма през Студената война. Либералният международен ред, възникнал след тези две победи, отразява новия поразителен глобален баланс в полза на демократичните сили. Но тези победи не бяха неизбежни и не е задължително резултатите им да са дълготрайни. Днес повторната поява на големите автократични сили и на реакционните сили на ислямския радикализъм отслабва този ред и заплашва да го отслаби още повече през следващите години и десетилетия.

В годините след края на Втората световна война — друг исторически момент, в който избуява надеждата за нов вид международен ред — Ханс Моргентау предупреждава, че не бива да си представяме, че в някакъв момент „завесата ще падне и пиесата на политиката на силата повече няма да се играе“.133 Тогава битката продължи, продължава и днес. Преди шест десетилетия американските лидери повярваха, че Съединените щати са способни и длъжни да използват силата си, за да предотвратят подхлъзване назад към обстоятелствата, причинили две световни войни и неизброимо много национални катастрофи. Райнхолд Нибур, който непрекъснато предупреждава за прекомерните амбиции и прекомерната вяра в собствената сила на американците, също смята, че „световният проблем не може да бъде разрешен, докато Америка не поеме своя дял от отговорността за разрешаването му“.134 Днес Съединените щати споделят тази отговорност с останалата част от демократичния свят, който е далеч по-силен, отколкото след края на Втората световна война. Бъдещият международен ред ще бъде моделиран от онези, които имат силата и колективната воля да го моделират. Въпросът е в това дали демокрациите по света отново ще дораснат до това предизвикателство.