Завръщането на историята и краят на мечтите

Япония: Връщане към нормалност

Китай и Съединените щати не са единствените актьори на азиатската сцена. Китай не е единствената велика азиатска сила с амбиции и претенции за по-голямо международно влияние и по-висок престиж. Тук са и Япония, и Индия. Другият голям разлом на новата геополитика преминава по дъгата от Североизточна Азия през Югоизточна Азия до Централна Азия, където интересите и амбициите на Китай, Япония, Индия, Русия и Съединените щати се застъпват и сблъскват.

Съсредоточавайки се върху възхода на Китай като велика сила, лесно можем да забравим, че Япония също е велика сила. Икономиката й все още е втора по големина в света — забележителен факт, като се имат предвид малобройното й население, малката й територия и липсата на природни ресурси. Същевременно военната й сила е втората най-модерна в света. Въпреки че Япония изразходва за отбрана малко над 1% от националното си богатство, това се равнява на около 40 милиарда долара на година — сума, която е сред първите три — четири държави с най-голям бюджет за отбрана в света. И макар Япония да не е ядрена сила и да не желае да става такава, в случай на криза може да създаде мощен ядрен потенциал много бързо.50

Япония не само е несъмнена велика сила, но все по-често демонстрира типични за велика сила амбиции. Тази тенденция се прояви особено очевидно след края на Студената война. Първоначално много от японските мислители и политици споделяха всеобщия оптимизъм за характера на международната система след Студената война. Но в Азия този оптимизъм се изпари по-бързо, отколкото в Европа. Нарастващото усещане за опасност от страна на Китай и Северна Корея убеди лидерите и обществото в Япония, че Североизточна Азия си остава място, където политиката на сила е важна, а войната е все още възможна.51 След средата на 90-те години Япония повиши статуса на военното си министерство, увеличи (макар и с малко) процента на средствата, изразходвани за отбрана, укрепи връзките си със Съединените щати в сферата на сигурността, разшири глобалната си военна роля, която сега включва и мироопазване, предложи помощ в Ирак и Афганистан и като цяло гледа много по-експанзионистично на ролята на японската сила в света.

Макар че японската политика е непостоянна, „днес не е трудно да различим националистическия импулс в нея“, както отбелязва един анализатор на японското общество. „Можем да го открием в комиксите и филмите, в ентусиазма, демонстриран на Световното първенство по футбол, във възмущението от севернокорейските ракети и, съвсем не на последно място, в японското безпокойство по отношение на утвърждаващото се китайско влияние.“ Не бива да смятаме, че японският просперитет може да играе ролята на противоотрова — както се оказа, това не помага в случаите с Русия и Китай. „Япония се опитва да открие автентичната си идентичност — отбелязва ветеранът в политиката Коичи Като. — Десетилетия наред си мислехме, че отговорът се крие в икономическото развитие — в това да настигнем Америка. Вече го направихме. Богати сме. Така че през последните 20 години ние се вглеждаме в самите себе си — отново търсим нещо, към което да се стремим.“52 А принизяването до второстепенна сила от възраждащия се Китай едва ли е елемент от подобни стремежи.

Съперничеството между Япония и Китай е сред най-постоянните характеристики на глобалния пейзаж. Това съперничество води началото си не само от края на XIX в., а от много столетия преди това. Над хиляда години китайците са разглеждали японците като нисша раса в тяхната синоцентрична система. Те са третирали Япония било „снизходително като ученик или по-малък брат“, било с неприязън като нация от пирати, но във всички случаи превъзходството на Китай и малоценността на Япония са се смятали за част от естествения ход на нещата и единствена възможна основа за наистина „хармонични“ отношения.53

В края на XIX в. обаче възхождащата и все повече повлияна от Запада Япония — „богата нация, силна армия“ — разбива Китай във войната от 1895 г. Китайските учени още смятат това поражение за най-голямото унижение в дългата история на тяхната страна. През последвалата епоха на японско господство Китай търпи не само унижения, но и особено брутална агресия, чийто символ са зверствата, извършени в Нанкин през 30-те години на XX в. Такива спомени умират трудно.54 Когато китайците пеят националния си химн — „Събудете се всички, които отказвате да бъдете роби!… Милиони сърца с един ум… Нека всеки да изкрещи своето неподчинение!“, — те пеят за японско нашествие, което по-старите китайци все още си спомнят и за което всяко китайско дете учи в училище. Поставянето на Япония на мястото й, възвръщането на хармоничния ред на китайско превъзходство и приемането на това превъзходство от Япония е силна, макар и неизказана китайска амбиция.

Японците обичат китайците също толкова малко, колкото и китайците тях. Ролята на малкия брат не ги привлича. Те си дават сметка, че Китай използва спомена от Втората световна война, за да изолира Япония от останалата част на Азия. Това е една от причините, макар и не единствената, поради която доскоро японските премиери предизвикателно посещаваха храма „Ясукуни“, за да почетат паметта на японските военнопрестъпници. Японските лидери не желаят да се съобразяват с исканията на Китай в момент, в който признаците за нарастващата му мощ и хегемонизъм са несъмнени. Модернизирането на китайската армия, започнало в началото на 90-те години на XX в., китайските ядрени опити през 1995 и 1996 г., балистичните ракети недалеч от брега на Тайван, териториалните претенции на Китай в Източно и Южно Китайско море — всичко това няма как да не повлияе върху японското обществено мнение. Усещането, че балансът на силите вероятно се измества от Япония към Китай, несъмнено допринася за стимулиране на японския национализъм, както и за усилията на Япония да противодейства на тази тенденция чрез сближаване със Съединените щати и другите азиатски сили.

Две десетилетия търговия и глобализация не успяват да заличат тези утъпкани от столетията дълбоки коловози. Китай е най-големият търговски партньор на Япония, между двете страни всяка година пътуват четири милиона туристи и бизнесмени, а мандаринският китайски е вторият по популярност чужд език в Япония след английския.55 Въпреки това враждебността между двата народа продължава да се разширява и задълбочава.56 Между 1988 и 2004 г. делът на положително настроените към Китай японци спада от 69 до 38%.57

Съперничеството между Китай и Япония си остава основна характеристика на азиатската геополитика. Всяка от двете страни се опитва да подобри положението си за сметка на другата и да увеличи не само военната и стратегическата, но и икономическата и политическата си сила. Китайските дипломати полагат усилия да предотвратят възможността Япония да стане постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Външната политика на Япония се стреми да установи по-топли отношения с Тайван. Ако китайците предприемат военни действия срещу Тайван, това ще се възприеме от Япония като сериозна заплаха за нейната национална сигурност. И двете нации се надпреварват в печеленето на повече приятели и съюзници — в Югоизточна Азия, Южна Азия и Европа. На дипломатическите форуми и двете страни се опитват да се надхитрят. И двете се стремят да заздравят военните си отношения с останалите азиатски държави.