Иран също съответства на стария модел на нация с амбиции. Персийски Иран, истински горда и древна цивилизация, е популярен в региона си със своето чувство за превъзходство, дори арогантност и с вярата в предопределената си съдба. Подобно на Китай, Индия и вече Русия, Иран също таи усещането за понесена историческа несправедливост. Иран, някогашна суперсила, възприема последните две столетия като векове, в които е бил ограбван, колонизиран и унижаван от европейските империи. Като шиитска нация в регион, доминиран от сунитски държави, Иран се чувства и под теологическа обсада. Не трябва да се изненадваме, че Иран иска да разкъса това обкръжение и да наложи волята си не само защото това ще бъде в негов интерес, а и защото ще спечели чест и уважение. Както отбелязва Рей Такей, Иран смята, че по „силата на своите мащаби и на историческите си постижения“ има „правото да се утвърди като местен хегемон“ в Близкия изток и Персийския залив. Единствените въпроси днес са „как да консолидира сферата си на влияние и дали би могъл да се наложи като регионален хегемон — чрез противопоставяне на Съединените щати или в сговор с тях“.70
До този момент изборът сочи противопоставянето. Както поясниха различни ирански лидери, Иран се самоопределя посредством готовността си да се изправи срещу Съединените щати — доминиращата и безусловно налагащата волята си суперсила, която същевременно е и Големият Сатана. Тези страсти и амбиции са се появили много преди администрацията на Буш, както и убеждението на Иран, че само в качеството си на ядрена сила той би могъл да неутрализира натиска на американската суперсила и на нейните съюзници. Той извлече тази поука не от войната в Ирак през 2003 г., а от войната в Ирак през 1991 г., когато Съединените щати показаха колко лесно могат да преодолеят дори огромната иракска конвенционална армия, която самият Иран не бе успял да победи. Но сигурността не е единствената цел на иранската ядрена програма. Подобно на Индия, Иран се стреми към ядрената мощ, защото иска да се наложи като голяма сила както в своя регион, така и извън него. А тъй като западният либерален свят отрича „правото“ на Иран да притежава ядрена мощ, придобиването й вече става и въпрос на чест.
Допускането, че настоящият ирански режим може да изтъргува честта и самоуважението си, всъщност самото си себеусещане срещу материални блага като пари или ненадеждни гаранции за сигурност от страна на Големия Сатана, е нереалистично. Вместо това подобно на останалите амбициозни сили, които се борят за място в света, Иран се оглежда за партньори със сходни интереси или поне със сходни врагове. И ги намира на изток, а не на запад.
Както посочи висшият ирански държавник Али Лариджани, „в източното полукълбо има големи държави като Русия, Китай и Индия. Тези страни биха могли да играят балансираща роля в днешния свят“.71
Едва ли може да се каже, че Иран с неговата уникална по вида си национална амбиция говори от името на целия мюсюлмански свят. Едва ли това може да се твърди и за Осама бин Ладен. Ислямът е твърде разнообразен, и то не само заради различията между сектите, а и поради многообразието от контури на мюсюлманския свят, простиращ се от Индонезия до Мароко. Въпреки това моллите и „Ал Кайда“, както и групи като „Хамас“, „Хизбула“ и „Мюсюлманското братство“ изразяват истинските чувства, бушуващи в мюсюлманския свят, които не се различават много от националистичните страсти на руснаците, китайците и индийците. Подобно на националните движения другаде, ислямистите се стремят към уважение, включително самоуважение, и към чест. До известна степен идентичността им е формирана чрез противопоставянето на по-могъщи и често деспотични сили и под въздействието на спомени за някогашното им превъзходство над същите тези сили. Китай преживя своя „век на унижение“. А ислямистите имат зад гърба си унижение, продължило повече от век — унижение, чийто жив символ е Израел. Донякъде с това се обяснява фактът, че понякога мюсюлмани, които не са нито радикали, нито фундаменталисти, съчувстват и помагат на агресивните екстремисти, които могат да отмъстят на господстващия либерален Запад, и най-вече на доминиращата Америка, която е внедрила сред тях израелското раково образувание.