Завръщането на историята и краят на мечтите

Амбициозната суперсила

А как стоят нещата със Съединените щати? Дали особеният тип национализъм и особените амбиции на Америка с характерните за нея чувство за универсална мисия и вяра в правотата на собствената сила днес са по-слаби, отколкото през последните две столетия? Дали краят на Студената война промени Съединените щати, дали направи маниерите им по-деликатни или използването на сила на международната арена по-слабо? Дали след рухването на Съветския съюз и неговата империя Съединените щати са се отдръпнали от нарасналите си глобални ангажименти и дали присъствието им в света може да се опише като по-пасивно и по-въздържано?

Отговорът на тези въпроси е „не“. Когато Студената война приключи, Съединените щати ускориха своята експанзия. По време на администрациите на Буш-старши и на Бил Клинтън САЩ разшириха и заздравиха съюзите си. Те започнаха да упражняват влияние в Централна Азия и Кавказ — места, за чието съществуване преди 1989 г. повечето американци дори не бяха чували. Американската сила, вече извън контрола на Съветския съюз, започна да запълва вакууми и се опита да установи навсякъде, където бе възможно, демократичния капитализъм и свободния пазар. Въпреки че темпът на увеличение на разходите за отбрана се забави леко през 90-те години, технологическите иновации в американското въоръжение позволиха на Съединените щати да оставят далеч зад себе си останалите държави и по-несъмнено от всякога ги постави в специалната категория военна суперсила. Като естествен резултат от всичко това възникна тенденцията тази сила да се прилага за различни цели — от хуманитарна намеса в Сомалия и Косово до смяна на режима в Панама и Ирак. В периода 1989 — 2001 г. Съединените щати осъществиха много повече интервенции на чужда територия, отколкото през който и да е етап от историята им — средно по една сериозна военна кампания на всеки шестнайсет месеца, — и много повече от която и да е друга сила за същия период от време.72

Тази експанзивна, дори агресивна световна политика е в съгласие с американските традиции в областта на външната политика. Самосъзнанието на американците, сърцевината на техния патриотизъм, е неизменно свързано с вярата им в историческата глобална значимост на нацията им. Вдъхновени от това схващане за света и за себе си, те трупат власт и влияние и ги използват във все нови и нови части от земното кълбо в името на материални и нематериални интереси, идеали и амбиции. Като част от глобалната си стратегия те предпочитат „надмощието на силата“ пред баланса на силите с участието на други нации.73 Американците настояват за съхранение и при възможност за разширение на регионалното превъзходство на Америка в Източна Азия, Близкия изток, Западното полукълбо, доскоро в Европа, а днес все повече и в Централна Азия. Те се опитват да наложат смяна на съответния режим, когато решат, че то е нужно за прокарването на американските идеали или американските интереси.74 Те пренебрегват Обединените нации, съюзниците си и международното законодателство, когато тези институции и правила са пречка пред постигането на целите им.75 Те демонстрират нетърпеливост по отношение на статуквото и разглеждат Америка като катализатор на промяна в човешките дела. Както отбеляза бившият френски външен министър Юбер Ведрин (по време на президентството на Клинтън), повечето „големи американски лидери и мислители дори и за миг не са се съмнявали, че Съединените щати са избрани от провидението да бъдат «необходимата нация», както и че те трябва да запазят превъзходството си в името на човечеството“.76

След Втората световна война, когато според американците Съединените щати си позволяват да нарушават международния ред, за да спасят света от самоунищожение, водещ принцип на американската външна политика е, че що се отнася до опазването на демократичните принципи в света, не може да се вярва на никой друг — не само на враговете на Америка, но и на нейните съюзници. „Ние извисяваме ръст и виждаме по-далеч в бъдещето от другите държави“, отбеляза през 1997 г. държавният секретар Мадлин Олбрайт.77

Парадоксалното е, че повечето американци не вярват в съществуването на някакви национални амбиции, надхвърлящи задължителното ниво на сигурност и икономическо благополучие. Още по-малко те вярват в наличието на стремеж към глобално превъзходство. Американците смятат, че по природа са затворени, вгледани в себе си хора, винаги готови да се оттеглят в крепостта си, макар че десетилетие след десетилетие разполагат войски в редица страни по целия свят и използват голямата си икономическа, политическа и културна мощ, за да влияят на поведението на милиони, дори милиарди хора в други държави всеки ден. Според популярните представи и дори според преценката на елитните външнополитически ведомства Съединените щати са в най-лошия случай „шериф по неволя“, който е вдигнал крака върху бюрото и спазва правилата, докато в града не пристигне поредната шайка престъпници.78 Изглежда, сякаш Съединените щати днес случайно са се озовали на безпрецедентния връх на глобалната сила, че американците нито искат, нито се радват на ролята си на водеща световна сила.

Истината е, че те я искат и едновременно с това съжаляват, че са я получили. Американците искат онова, което искат, и то не включва само икономически възможности и сигурност, а и свят, който в най-общи линии съответства на политическите и етичните им предпочитания. Естествено обаче, те биха предпочели да не заплащат скъпо за подобен свят и искат да избегнат не само финансовата цена или цената, измерваща се в човешки жертви. Те искат да избегнат и моралната цена, етичния товар на силата. Дълбоко вкорененият в американците републикански дух ги кара да изпитват подозрение към силата — дори към своята собствена. Но докато моделират света според ценностите си, те принуждават другите да се прекланят пред волята им кога чрез сила, кога чрез по-меки, но не по-малко убедителни средства. Нация, която почита самоопределението, се чувства неудобно, когато лишава останалите от това право, дори когато го прави за добро. Това е проблем не само на Съединените щати. Голямата морална загадка, пред която е изправено човечеството, коментирана често от Райнхолд Нибур и други реалисти по време на жестокия период от средата на XX в., се състои в това, че моралните цели често не могат да бъдат постигнати без прибягване до действия със съмнителен морал. „Ние предприемаме и трябва да продължим да предприемаме рискови по отношение на морала действия, за да защитим нашата цивилизация.“ Да си добродетелен не означава да си невинен.79

Теоретично американците биха могли да се откажат от опитите си да формират света около себе си. На практика те никога не са спирали да го правят, дори по време на кратките периоди на предполагаем изолационизъм. Вместо това те непрекъснато търсят начин да съгласуват стремежа си към точно определен вид свят и желанието да избегнат цената, включително моралната, която трябва да се плати при налагането на този свят върху другите.

Ето защо мнозина американци с различни политически пристрастия се вкопчиха здраво в новия световен ред. Те видяха в него голямата възможност за спасение. Според консерваторите Студената война е била в името на идеологическата борба с комунизма.80 След падането на комунизма Джийн Къркпатрик изрази мнението на мнозинството консерватори и вероятно това на много либерали, когато изтъкна надеждата си, че Съединените щати могат да спрат да поемат „необичайното бреме“ на световното лидерство, което „геройски“ са носили по време на Студената война, и да се превърнат в „нормална държава“.81 А надеждата на много други американски либерали бе коренно различна. След като светът е прегърнал демократичните ценности, Съединените щати биха могли да помагат и в изграждането на международния ред, който Удроу Уилсън си беше представял — свят на закона и институции, които да поддържат демократичните принципи и да защитават морала и справедливостта, без необходимост от непрекъснато и съмнително от морална гледна точка упражняване на американска сила. А ако все пак упражняването на американска сила е наложително, то значи необходимата нация просто действа в услуга на международната общност.