Завръщането на историята и краят на мечтите

Възходът на Китай

Китайците имат свой израз за тази парадигма: „просперираща държава и силна армия“.30 Преди шейсет години Китай бе повален, разкъсван от вътрешен конфликт, покорен, окупиран, уязвим, беден и изолиран. Днес той е набиращ скорост геополитически и икономически гигант, поддържащ сигурност на територията си. Икономиката му бързо върви към позицията на най-голямата в света. Военната му сила постоянно нараства. Политическото му влияние се разширява заедно с икономическата и военната му сила. Може би няма друга нация, която така бързо да е извършила преход от слабост към сила.

Властта променя хората и нациите. Променя усещането им за самите себе си, за интересите им, за положението им в света, за очакванията им как ще се отнасят към тях останалите. Именно поради тази причина възходът на великите сили в исторически план често предизвиква в международната система напрежение и дори големи войни. Древните египтяни, перси и гърци; римляните, франките, османците и венецианците; французите, испанците, британците, руснаците, немците, американците и японците — всички те са се борили и воювали с различен успех, за да намерят в света място за себе си, което да отговаря на растящата им икономическа и военна мощ, и за да могат да моделират света според интересите и убежденията си.

В епохата на оптимизъм, последвала Студената война, беше широко разпространена надеждата, че Китай ще поеме по нов курс. Тъй като човечеството бе навлязло в нова ера на глобализация и взаимозависимост и тъй като старата геополитика и характерните за нея силови съперничества бяха отстъпили пред новата геоикономика с императива й за сътрудничество, мнозина очакваха, че нация като Китай ще върви напред, без да оспорва със сила международния ред. Вместо игра „с нулев резултат“ отношенията на Китай със света трябваше да представляват игра, в която „всички печелят“.

Несъмнено Китай е искал да бъде възприеман точно така. По думите на китайския учен и теоретик на комунистическата партия Дзън Биджан Китай няма да „върви по пътя на Германия, който доведе до Първата световна война, нито по този на Германия и Япония, довел до Втората световна война“, или пък по пътя на „великите сили, борещи се за глобално превъзходство по времето на Студената война“. Той ще „превъзмогне традиционните начини на възход на велика сила“ и ще „се стреми към мир, развитие и сътрудничество с всички страни по света“.31

Демократичните страни се опитаха да контролират възхода на Китай, като го ангажираха икономически и дипломатически, оплитаха го в търговски мрежи и приветстваха включването му в международната търговия и в отношения с политическите режими — всичко това, за да го улеснят в опита му да надмогне традиционната политика на силата и да го насочат към сигурно, постмодерно съществуване, отговарящо на XXI в.

В някои отношения тази стратегия се увенча с успех. Увеличаващата се ангажираност на Китай с глобалната икономика и зависимостта му от нея наистина направиха от него „по-отговорен акционер“ в международната икономическа система и сравнително внимателен, поне засега, играч на международната сцена. Китайците започнаха да се интересуват от благосъстоянието на световната икономика и особено на американската, която е от жизненоважно значение за Китай.

Но да избегнеш историята съвсем не е лесно и в други важни отношения Китай се държи точно като възхождащите сили преди него.

Процъфтяващата икономика на Китай не само включи страната в света. Тя вдъхна на китайския народ и на неговите лидери нова увереност, нова гордост и съвсем не неоснователното чувство, че бъдещето им принадлежи. Новооткритата икономическа мощ съживи старото усещане, което американците биха нарекли предначертана съдба — дълбоко вкоренената вяра, че Китай е бил и един ден ще бъде отново първостепенна световна сила. В продължение на повече от хилядолетие Китай е бил най-могъщата държава в Азия и единствената развита цивилизация, заобиколена от варвари, а в центъра на вселената му, както духовната, така и геополитическата, се е намирало Средното царство. В началото на XIX в. китайците се оказват победени и „изтласкани в периферията“ от един неочаквано евроцентричен свят.32 Започналият тогава „век на унижение“ е смятан за толкова срамен именно защото Китай е паднал от славни висини.

Днес китайците смятат, че централната позиция на страната им от древността може, трябва и ще бъде възстановена в съобразена с новото време и новите условия форма.33 Те все по-настойчиво се обръщат назад и търсят в годините на имперски Китай ръководен ориентир за бъдещето.34 Китайските мислители и политици прогнозират нова ера на господство на Китай в Източна Азия. Някои смятат, че светът ще се раздели на две геополитически сфери: евроатлантическа, доминирана от Съединените щати, и азиатска, доминирана от Китай. Други пък прогнозират свят, разделен на три валутни зони: на долара, на еврото и на китайския юан. Но никой не смята, че Източна Азия ще остане зона на съперничество между Китай и Япония или дори между Китай и Съединените щати. Според тях никаква външна сила не може да възпре превръщането на Китай в регионален хегемон.

В днешно време китайците измерват величието си според уважението, което са успели да спечелят на международната сцена, според новопридобитата тежест на страната си на международните икономически форуми, според вниманието на другите нации и на най-могъщите мултинационални световни корпорации. Мястото в Съвета за сигурност на ООН и поканите за Г–8 дават на Китай голяма тежест и на световните дипломатически съвещания и още по-голяма тежест в собствения му регион на форуми като Източноазиатската среща на високо равнище и АСЕАН.

Но както винаги става при великите сили, величието има и военен аспект. Всекидневникът „Либърейшън Арми Дейли“ обяснява: „Тъй като съвкупната мощ на Китай се натрупва постепенно, както расте и положението му по отношение на международните дела, изключително важен е стремежът към създаването на военна сила, която да е съизмерима със статуса на Китай и способна да се нагърби със защитаването на китайските интереси, така че да укрепи международния статус на Китай.“35

Едновременно с превръщането си в голяма търговска сила Китай се утвърждава и като военна. В края на краищата търговските нации не са миролюбиви. Съединените щати, Великобритания, Испания, Венеция и древна Атина — всички те са построили мощни флотилии, с които са защитавали своите простиращи се надалеч търговски интереси и които са поддържали с печалбите от тази търговия. След като икономиката на Китай премина от автаркията от времето на Мао към сегашното състояние на дълбока ангажираност с международния либерален икономически ред, Китай придоби нови обширни интереси. Днес Китай е най-големият потребител на суровини, който купува от производителите и търговците в Азия, Близкия изток, Африка и Латинска Америка всичко — от петрол и природен газ до дървесина и метали. Китай зависи и от чуждите пазари на Европа и Съединените щати, от които го делят огромни океани. „Никога преди Китай не е бил толкова тясно свързан със света, колкото днес“ отбелязват авторите на Бялата книга за отбраната на Китай за 2006 година.36 Следователно Китай се нуждае от модерна и умела военна сила.

След края на Студената война тази страна отделя все повече средства от нарастващото си богатство за модернизиране и укрепване на армията си. Въпреки че Китай не е изправен пред „осезаема или непосредствена външна военна заплаха“ и в рамките на своята територия се чувства по-силен и по-защитен откогато и да било в модерната епоха, при настоящите темпове на растеж — повече от 10% годишно за изминалото десетилетие — скоро ще харчи за военната си сила повече от всички членки на Европейския съюз, взети заедно.37 Фокусът на китайската стратегическа доктрина се измества от отбрана срещу външно нашествие към упражняване на презморска сила. Китайските политици говорят за постепенно разширяване на стратегическите граници до така наречените от тях три „островни вериги“: първата от Япония през Тайван до Филипините; втората от Сахалин до островите в югозападния Тихи океан; и третата от продължаващите от Аляска Алеутски острови до Антарктика.38

И макар китайският флот да е все още далеч от постигането на тези по-далечни амбиции, китайците непрекъснато обновяват остарелите си морски и въздушни сили с модерни кораби и самолети, по-голямата част от които са купени от Русия. След няколко години се очаква Китай да увеличи близо два пъти флота си от модерни подводници и разрушители с управляеми ракети.39 За пръв път от векове насам Китай се възприема като морска сила.40

Зад тази промяна в стратегията стои не само разширяващото се разбиране за интереси, а и растящото чувство за национална гордост. В постмодерния речник на Просвещението „национализъм“ може да е мръсна дума, но няма нищо срамно в това едно държавно управление да възстанови честта на нацията си.41 Гордостта от повишаващия се международен статут на Китай се превърна в един от основните източници на легитимност на управляващата олигархия на Китайската комунистическа партия. Масовият национализъм, понякога насочен срещу Япония, друг път срещу Съединените щати, се разрасна в големи мащаби през 90-те години. Това се дължи отчасти на държавните образователни програми, чиято цел е да поддържат легитимността на комунистическата партия в ролята й на защитник на китайската нация. Но национализмът възниква и съвсем естествено в резултат от комбинацията между исторически недоволства и усещането за нова мощ. В средата на 90-те години китайските националисти изразиха предизвикателството си към Запада в шествие под лозунга „Китай може да казва «не»“. Но не само заклетите националисти са обладани от идеята за размяна на ролите с великите западни сили; както казва един китайски дипломат: „Днес е ред ние да говорим, а те да слушат.“42

Този баланс между военна сила и международна позиция и репутация би трябвало да обезпокои постмодерната чувствителност. В Европа и дори в Съединените щати мнозина вярват, че военната сила и национализмът са смъртоносна комбинация, която трябва да бъде оставена в миналото. Но нарастването на китайската военна мощ породи притеснения и недоволство в Съединените щати, в съседите на Китай и дори в Европа. Те поставят под съмнение легитимността на това развитие и изискват по-голяма „прозрачност“, като настояват Китай да бъде по-откровен по отношение на мащабите и цената на военните си програми, както и по отношение на намеренията си. Зад глобалното негодуване, насочено срещу военните програми на Китай, се крие постмодерното допускане, че не е необходимо богатите и сигурни държави като Китай да увеличават военния си капацитет или да добиват самоувереност, защитавайки достъпа до ресурси и пазари. Европейските икономисти са озадачени от усилията на Китай да сключва сделки с отвратителни лидери на страни производителки на петрол или да увеличава потенциала на военноморския си флот, за да охранява морските пътища, по които преминават енергийните му доставки. Не разбират ли китайците, че в един глобализиран свят петрол може да се купи на пазара и без тесни връзки със световните петролни деспоти? Не виждат ли те, че глобализираният свят на международната икономика има интерес от поддържането на отворени морски пътища, което пък обезсмисля разширяването на китайския военен потенциал?

Китайските лидери не вярват в това и с основание. Подобно на всички новоизгряващи сили в историята — като Съединените щати, Япония и Германия в края на XIX в., — те се страхуват, че останалият свят може да плете интриги срещу тях. Подобно на Русия, Китай вярва, че за да бъде велика сила, трябва да е независим и да разчита единствено на себе си. Както повечето други световни нации, десетилетия наред Китай позволяваше на американския флот да бъде големият защитник на чуждестранните му интереси, да патрулира по морските пътища, да охранява петролните доставки, гарантирайки международното свободно движение на стоки с бойните си кораби и самолетоносачи. Така например кораби от американския военноморски флот охраняват Малакския проток — единствения път на Китай към петрола на Близкия изток. Но в последно време министър-председателят Ху Дзинтао демонстрира загриженост относно „дилемата Малака“. Тази дилема не е нова. Просто с нарастването на мощта на страната се променя начинът, по който китайците възприемат себе си. Ставайки по-силни, те започват да се безпокоят, че някой ще им попречи да изпълнят амбициите и съдбата си, че ще бъдат лишени от националния растеж и международното реноме, от които се нуждаят и които заслужават. Освен това те се страхуват, че осуетяването на настоящите им експанзионистични национални амбиции може да се окаже техният крах.

От десетилетия насам китайците смятат, че Съединените щати са враждебно настроени към амбициите им. Много преди европейците да започнат да изразяват безпокойство от „хиперсилата“ и преди световното обществено мнение да изрази негодувание от арогантността и хегемонизма на Америка, китайските наблюдатели подчертават нейните „суперхегемонистични“ амбиции.43 Те знаят, че новият световен ред на Джордж Буш-старши означава доминиращи Съединени щати и подчертано второстепенни роли за Китай и Русия. Те познават идеята за незаменимата нация. Дирижираното от Америка осъждане на насилието на площад „Тянанмън“, което доведе и до отхвърлянето на китайската кандидатура за домакинство на олимпиадата през 2000 година; конфронтацията между Съединените щати и Китай относно Тайван през 1995 — 1996 г., която завърши с изпращането в китайски води на два американски самолетоносача; войната в Косово, която предизвика гнева на Китай още преди военновъздушните сили на САЩ да бомбардират китайското посолство в Белград — всички тези събития създадоха у китайците усещането, че Съединените щати са „не само арогантни“, но и енергично се опитват „да попречат на Китай да просперира и да получи заслуженото си място на върха на световната система“.44 Още преди 2001 г. настоящият министър-председател на Китай Уен Джъбао беше убеден, че Съединените щати се „опитват да запазят статута си на единствена световна суперсила и няма да позволят на никоя страна да го оспори“.45 През последните години от управлението на Клинтън китайските политически стратези виждат не желания и очакван от тях многополюсен свят, а свят, в който „суперсилата е още по-супер, а многото велики сили са по-малко велики“.46

Не трябва да ни изненадва склонността на китайците да отхвърлят постмодерното заключение, че националната мощ, включително военната, е отживелица. Те може и да говорят за превъзмогване на традиционната геополитика. Могат да претендират, че не се интересуват от традиционните форми на сила. Но конкретната им политика се състои именно в натрупването на повече мощ. Никой не трябва да ги вини за начина, по който гледат на света. Европейците и американците може да настояват Китай, в качеството си на велика сила, да следва различен, по-„отговорен“ модел на развитие и да приеме епохата на геоикономика и глобализация. Но на свой ред китайците може да попитат дали светът е действително такъв, какъвто си го представят европейците, и дали Съединените щати биха последвали собствените си съвети и биха се отрекли от политиката на силата.

Работата е там, че Азия не е Европейският съюз, а Китай не е Люксембург. Амбициите на Китай, неговото желание за стратегическа независимост, ескалиращото му чувство за значимост, важността, която отдава на честта и статута, както и увеличението на военния потенциал, което предприема с цел утвърждаване и защита на новата си световна позиция, са действия не на постмодерна сила или характерни за сила на статуквото, а действия на най-традиционна и нормална новоизгряваща сила.

Всеки ден китайските военни се подготвят за евентуална война със Съединените щати във връзка с Тайван. Това е война, която китайските лидери много биха искали да избегнат, но едновременно с това съзнават, че някой ден тази война може да се окаже неизбежна. Подкрепяно от своя народ, китайското управление настоява, че Тайван в даден момент трябва да бъде „отново присъединен“ към континента и че това всъщност е въпрос на жизненоважен национален интерес. Китайците твърдят, че предпочитат да водят война дори срещу могъщите Съединени щати, вместо да приемат независимостта на Тайван. Следователно те се подготвят за война.

Защо китайците разсъждават по този начин? Една истински постмодерна сила, която се интересува единствено от „мирно развитие“ и преодолява традиционния за великите сили път, не би заела подобна позиция. След повече от едновековно разделение и след десетилетия де факто тайванска независимост китайското общество, китайската култура и икономика не страдат от липсата на 24 милиона тайванци, повечето от които не се чувстват част от Китай. Двете страни участват във взаимноизгодна търговия от порядъка на милиарди долари и ангажираността на нито една от тях няма да се увеличи осезателно, ако над Тайван се развее флагът на пекинското правителство. Китай може и да оспорва стремежа на Тайван към независимост. Но в Европа различни субнационални движения се опитват да постигнат още по-голяма автономност и дори независимост от националните си държави с много по-малко основание от Тайван: например каталунците в Испания, фламандците в Белгия и дори шотландците в Обединеното кралство. А Барселона, Антверпен или Единбург не са заплашени от война.

Но китайците и европейците живеят в различни столетия. Що се отнася до Тайван, Китай разсъждава по традиционен за XIX в. начин. Въпросът опира не само до материалния интерес. Тук става дума за национална гордост и чест, свързани тясно с въпроса за националния суверенитет. Китайците смятат, че този суверенитет им е бил отнет през XIX в., и сега искат да си го върнат. За да може в бъдеще нацията да върви напред гордо и със самочувствие, старите несправедливости и обиди трябва да бъдат поправени. Това не са тривиални проблеми. В исторически план държавите винаги са възприемали честта и гордостта като неща, за които си струва да се воюва, често дори за сметка на икономическите интереси, а спорните територии често са ставали причина за война.

Освен това започналото като желание от страна на Китай да възстанови честта и гордостта си се преплита с по-големия въпрос за регионалните и историческите амбиции. Отказът на Тайван да се присъедини към континента и упоритите му усилия да получи по-голямо международно признание и дори независимост е проблем не само защото възпрепятства обединението — това е и израз на порицание, на унизителен отказ от страна на едно несъмнено китайско население да признае централната позиция на Пекин в Азия. Щом Тайван не приема китайското лидерство в Източна Азия, как може да се очаква някой друг да го направи? Като отхвърлят обединението, тайванците се превръщат в съюзници на Америка, която упорито се стреми към регионална хегемония в Азия. Всъщност за Китай Тайван е въплъщение на идеологическата враждебност и стратегическото противопоставяне на Америка след Студената война. В китайско-американската конфронтация Тайван е „символ на бойно поле“.47

Понякога и американците се чувстват по същия начин. Когато през 1996 г. администрацията на Клинтън изпрати самолетоносачи в Тайванския проток, министърът на отбраната Уилям Пери заяви: „Пекин трябва да е наясно, а флотът на САЩ ще му напомни, че макар те да са голяма морска сила, то най-голямата, първостепенната морска сила в Западния Тихи океан са Съединените щати“.48

Ако днес Източна Азия прилича на Европа от края на XIX и началото на XX в., то Тайван е Сараево за китайско-американския конфликт. Сравнително дребен инцидент, провокативна декларация на тайванския президент или прието от парламента решение биха могли да разгневят китайците и да ги накарат, макар и неохотно, да изберат войната. Колкото и да се успокояваме, че всичко това ще се уталожи, докато Китай трупа богатство и увереност, историята показва, че набирайки увереност, Китай ще става не повече, а по-малко толерантен към препятствията, срещу които ще се изправя по пътя си. Самите китайци не си правят никакви илюзии по този въпрос. Те вярват, че голямото стратегическо съперничество само ще се „увеличи с нарастването на китайската мощ“.49