Завръщането на историята и краят на мечтите

Путин прави своя ход

Подробностите за това кой какво е направил, за да ускори войната на Русия срещу Грузия, не са от особено значение. Нима си спомняте детайлите около Судетската криза, която доведе до нахлуването на нацистка Германия в Чехословакия? Разбира се, че не, защото този морално неопределен спор основателно е останал в спомените ни като дребен елемент от много по-голяма драма.

Събитията от последната седмица също ще бъдат запомнени по този начин. Войната започна не поради погрешна сметка на грузинския президент Михаил Саакашвили. Това е война, която Москва се опитва да провокира от известно време насам. Човекът, който нарече разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа катастрофа на XX в.“, на практика възстанови царисткото управление в Русия и се опитва да възвърне някогашната й доминираща роля в Евразия и света. Въоръжен с богатство от петрол и природен газ; разполагащ с практически монопол над доставките на енергия за Европа; имащ подръка милион войници, хиляди ядрени бойни глави и третия по мащаби военен бюджет в света, Владимир Путин е убеден, че е дошло време да направи своя ход.

Злощастната съдба на Грузия се състои в това, че граничи с новата геополитическа линия на разлом, която върви по западните и югозападните покрайнини на Русия. От балтийските републики на север през Централна Европа и Балканите до Кавказ и Централна Азия се заражда геополитическо стълкновение на силите между възстановяващата се и реваншистки настроена Русия, от една страна, и Европейския съюз и Съединените щати, от друга.

Агресията на Путин срещу Грузия не трябва да се свързва единствено с претенциите му към НАТО или с накърненото му самочувствие от независимостта на Косово. Тя е преди всичко отговор на „цветните революции“ в Украйна и Грузия от 2003 и 2004 г., когато проруските правителства бяха заменени от прозападни. Това, което Западът аплодира като процъфтяване на демокрацията, автократът Путин разглежда като геополитическо и идеологическо обкръжаване.

От този момент Путин посвети всичките си усилия на това да преустанови и ако може, да обърне прозападната тенденция по границите си. Той иска не само да попречи на Грузия и на Украйна да се присъединят към НАТО, но и да ги постави под руски контрол. Стреми се и да създаде зона на влияние в рамките на НАТО, която оставя по-малка сигурност на страните по стратегическите флангове на Русия. Това е основният мотив, който се крие зад противопоставянето от страна на Москва на отбранителните противоракетни програми в Полша и Чешката република.

Войната на Путин срещу Грузия е част от тази мащабна стратегия. Той се интересува точно толкова малко от съдбата на няколко хиляди южноосетинци, колкото и от съдбата на сърбите в Косово. Твърденията за панславянско съчувствие са претекст, предназначен да раздуха великоруския шовинизъм в страната и да разшири руската сила навън.

За съжаление подобна тактика винаги действа. Докато руските бомбардировачи атакуваха грузинските пристанища и бази, европейците и американците, включително висши служители от администрацията на Буш, обвиняваха Запада, че притиска прекалено Русия по доста въпроси.

Истина е, че голям брой руснаци се почувстваха унизени от начина, по който приключи Студената война, а Путин успя да убеди много хора, че Борис Елцин и руските демократи носят отговорността за подчинението пред Запада. Настроението в Русия напомня на това в Германия след Първата световна война, когато германците протестираха срещу „срамния Версайски диктат“, наложен върху смазаната Германия от силите победителки, и срещу корумпираните политици, които забиват нож в гърба на нацията.

И сега, както и по онова време, тези чувства са напълно разбираеми. И сега, както и тогава обаче, те се манипулират, за да се оправдае автокрацията в Русия и за да бъдат убедени западните сили, че помирението — или ако използваме един някога уважаван термин, умиротворяването — е най-добрата политика. Истината е, че по повечето от тези въпроси Русия, а не Западът или малка Грузия е активната страна. Тъкмо Русия отправи предизвикателство в Косово, място, където Москва няма забележими интереси извън изразената панславянска солидарност. Тъкмо Русия реши да превърне разполагането на няколко отбранителни ракети прехващачи в Полша, които не биха могли да бъдат използвани срещу огромния ракетен арсенал на Русия, в голяма геополитическа конфронтация. И тъкмо Русия реши да се хвърли във война с Грузия, подтиквайки южноосетинските бунтовници да увеличат натиска си върху Тбилиси и да предявят искания, които никой грузински лидер не би могъл да приеме. Ако Саакашвили не беше попаднал в капана на Путин този път, нещо друго в крайна сметка щеше да възпламени конфликта.

Дипломатите в Европа и във Вашингтон смятат, че Саакашвили е направил грешка, като е изпратил войски в Южна Осетия миналата седмица. Може би. Но неговата действително грандиозна грешка се състои в това, че е президент на малка, до голяма степен демократична и непреклонно прозападна нация по границата с Путинова Русия.

След време историците ще разглеждат 8 август 2008 г. като повратна точка, не по-малко значима от 9 ноември 1989 г., когато рухна Берлинската стена. Руското нападение срещу суверенната грузинска територия бележи официалното връщане на историята в познатия от XIX в. стил на съперничество между великите сили, изпълнена със злокачествени национализми, битки за суровини и ресурси, борби за сфери на влияние и територия и дори, колкото и това да шокира нашата чувствителност от XXI в., използването на военна сила за постигането на геополитически цели. Да, разбира се, ние ще продължим да имаме глобализация, икономическа взаимозависимост, Европейски съюз и други институции за изграждане на по-съвършен международен ред. Но те ще си съперничат с грубите реалности на международния живот, съхранили се от незапомнени времена, и понякога ще бъдат побеждавани от тях. Следващият президент трябва да бъде подготвен за това.

Робърт Кейган

11 август 2008 г.