Завръщането на историята и краят на мечтите

Надежди и мечти

В началото на 90-те години на XX в. оптимизмът беше разбираем и почти повсеместен. Рухването на империята на комунизма и видимото възприемане на демокрацията от страна на Русия като че ли предвещаваха нова епоха на глобално сближаване. Големите противници от времето на Студената война изведнъж започнаха да споделят много общи цели, сред които и желанието за икономическа и политическа интеграция. Дори след политическото насилие, чието начало бе поставено на площад „Тянанмън“ през 1989 г., и обезпокоителните признаци на нестабилност в Русия след 1993 г. повечето американци и европейци продължиха да вярват, че Китай и Русия са поели по пътя на либерализма. Елцинова Русия изглеждаше решена да следва либералния модел на политическа икономия и да върви към по-тясна интеграция със Запада. Породи се надеждата, че ангажираността на китайското правителство с икономическото отваряне на страната неизбежно ще доведе и до политическо отваряне, все едно дали китайските лидери го желаят, или не.

Подобен детерминизъм бе характерен за мисленето след Студената война. Широко разпространено бе убеждението, че в условията на глобализирана икономика държавите нямат друг избор, освен да се либерализират първо икономически и после политически, ако искат да са конкурентоспособни и да оцелеят. В процеса, в който националните икономики вървят към все по-висок доход на глава от населението, нарастващата средна класа ще настоява за по-голяма юридическа и политическа власт, която управляващите би трябвало да й предоставят, ако искат нацията им да просперира. Тъй като демократичният капитализъм е най-успешният модел за развиващи се общества, в крайна сметка всички общества ще изберат именно този път. В борбата на идеите либерализмът триумфира. Или, според известните думи на Франсис Фукуяма, „в края на историята вече няма сериозни идеологически съперници на либералната демокрация“2.

Икономическият и идеологическият детерминизъм от първите години след края на Студената война породи две основни допускания, които повлияха както върху политиките, така и върху очакванията. Първото се изразяваше в непоколебимата вяра в неизбежността на човешкия прогрес, убеждението, че историята се движи само в една посока — убеждение, родено от Просвещението и сломено от жестокостта на XX в., но съживено с падането на комунизма. Второто се състоеше в предписанието за търпение и сдържане. Смяташе се, че е по-добре, вместо да бъдат конфронтирани и предизвиквани, автокрациите да бъдат оплетени в глобалната икономика, да се подкрепя върховенството на закона и изграждането на по-силни държавни институции, а неизбежните сили на човешкия прогрес да бъдат оставени да сътворят своето чудо.

В условията на един свят, обединен около принципите на либерализма, голямата задача на епохата след края на Студената война беше създаването на по-съвършена международна система от закони и институции, с което да се сбъднат пророчествата на Просвещението, датиращи още от XVII и XVIII в. Един свят на либерални държави би бил свят без война — точно както си го е представял Кант. В новата глобализирана епоха свободният поток на стоки и идеи би бил противоотровата за конфликта между хората. Както твърди Монтескьо: „Мирът е естествено следствие на търговията.“3 Тази стара мечта на Просвещението изведнъж започна да изглежда осъществима, тъй като едновременно с очевидния триумф на международния либерализъм геополитическите и стратегическите интереси на великите световни сили като че ли започнаха да се сближават. През 1991 г. президентът Джордж Х. У. Буш заговори за „нов световен ред“, в който „страните на изток и запад, на север и на юг могат да просперират и да живеят в хармония“, в който „върховенството на закона измества закона на джунглата“, в който нациите „осъзнават, че споделят отговорността за свободата и справедливостта“. Това е „свят, твърде различен от онзи, който познаваме“4.

Светът изглеждаше различен най-вече защото Съветският съюз бе различен. Никой нямаше дори и да си помисли, че историята е стигнала до своя край, ако комунистическият Съветски съюз не бе загинал и не бе преобразуван така неочаквано и драматично след 1989 г. Трансформацията на съветската, а после и на руската външна политика бе забележителна.

„Мирното влияние на либералните идеи“ напълно промени руската перспектива към света — или поне така изглеждаше.5 Още през последните години на Студената война привържениците на „новото мислене“ призоваваха към сближаване и събаряне на бариерите между Изтока и Запада, към всеобщото възприемане на така наречените от Михаил Горбачов „универсални ценности“. После, в началните години от управлението на Елцин и по времето на външния министър Андрей Козирев, Русия изглеждаше решена да влезе в постмодерна Европа. Москва вече определяше интересите си от гледна точка не на територия или традиционни сфери на интерес, а на икономическа интеграция и политическо развитие. Тя се отказа от регионалната хегемония, оттегли войските си от съседните страни, съкрати бюджета за отбрана, потърси съюз с европейските сили и Съединените щати и като цяло формираше външната си политика съобразно с предпоставката, че интересите й са същите като тези на Запада. „Желанието“ на Русия „беше просто да демонстрира принадлежност“.6

Демократизацията на Русия, започнала още по времето на Горбачов, накара лидерите на страната да предефинират и наново да калкулират националните интереси на Русия. Москва се отказа от имперския контрол в Източна Европа и от ролята си на суперсила не поради промяна в стратегическата ситуация — така или иначе, Съединените щати представляваха по-голяма заплаха през 1985 г., отколкото пред 1975 г., — а поради смяната на режима в Москва. Демократизиращата се Русия не се страхуваше от Съединените щати или от разширяването на техния съюз от демокрации.7

Щом бе възможно Русия да изостави традиционната политика на велика сила, значи и останалата част от света може да го направи. „Епохата на геополитиката отстъпи мястото си на епохата на нещо, което може да бъде наречено геоикономика — писа Мартин Уокър през 1996 г. — Новите символи на мъжествеността са износът, производителността и темповете на растеж, а големите международни сблъсъци се проявяват в търговски пактове между икономическите суперсили.“8 Съперничеството между държавите може да продължи, но под формата на мирна търговска конкуренция. Нации, които търгуват една с друга, е по-малко вероятно да воюват помежду си. Все по-ангажираните с търговия общества ще бъдат по-либерални както у дома, така и навън. Техните граждани ще се стремят към просперитет и комфорт и ще изоставят атавистичните си страсти, битките за чест и слава и племенната омраза, пораждали конфликти в миналото.

Древните гърци смятали, че в човешката природа е заложен т.нар. thymos (тимос) — храброст и гняв при защитата на клана, племето, града или държавата. Мислителите на Просвещението обаче са били убедени, че е възможно търговията да опитоми и може би дори да унищожи тимоса в хората и нациите. „Там, където има търговия, има вежливи маниери и морал“, твърди Монтескьо.9 Човешката природа би могла да се подобри благодарение на подходящи международни структури, правилна политика и уместни икономически системи. Либералната демокрация не просто сдържа естествените човешки инстинкти за агресия и насилие; Фукуяма твърди, че тя „променя фундаментално самите инстинкти“.10

Следователно сблъсъкът на традиционните национални интереси принадлежи на миналото. Според разсъжденията на политолога Майкъл Манделбаум Европейският съюз дава само „предварителна представа за начина, по който ще е организиран светът на двайсет и първи век“.11 Дж. Джон Икънбъри, изследователят, принадлежащ към школата на либералния интернационализъм, описва един свят след Студената война, в който „демокрацията и пазарите процъфтяват по целия свят, глобализацията е издигната на пиедестал като прогресивна историческа сила, идеологията, национализмът и войната западат“. Това е триумфът на „либералната визия за международен ред“.12

Американците видяха в падането на Съветския съюз шанс свише за сбъдване на дълго лелеяната мечта за глобално лидерство — лидерство, приветствано и дори прието с отворени обятия от света. Американците винаги са се смятали за най-важната нация в света и за предопределен негов лидер. „Каузата на Америка е каузата на цялото човечество“, казва Бенджамин Франклин по време на Войната за независимост. Съединените щати са „локомотивът на човечеството“, казва в зората на Студената война Дийн Ачесън, а останалата част от света е „вагонната композиция“. След Студената война Съединените щати все още са „необходимата нация“, тъй като единствено те притежават нужната мощ и необходимия интелект, за да обединят международната общност около обща кауза.13 По думите на заместник държавния секретар Строуб Талбът Съединените щати ще определят „силата си — всъщност величието си — не според способността си да постигат или да запазват превъзходството си над останалите, а според способността си да работят заедно с останалите в интерес на международната общност като цяло“.14

Докато американците наблюдаваха как самопреценката им се потвърждава от новия световен ред, европейците бяха убедени, че новият международен ред ще бъде оформен по модела на Европейския съюз. Както отбеляза ученият дипломат Робърт Купър, Европа води света към постмодерна епоха, в която традиционните национални интереси и политиката на силата ще отстъпят пред международното право, наднационалните институции и споделен суверенитет. Културните, етническите и националистическите разделения, измъчвали човечеството и Европа, ще бъдат преодолени от споделените ценности и споделените икономически интереси. Подобно на Съединените щати, ЕС също има амбиции да разшири влиянието си, но по постмодерен начин. Купър си представя разширяващия се съюз като империя на доброволен принцип. Империите в миналото са налагали законите и системата си на управление. Но в епохата след Студената война „никой нищо не налага“. Държавите нямат търпение да се присъединят към „сътрудничещата си империя… посветени на свободата и демокрацията“. „Налице е доброволно самоналагане.“15

Дори по време на зараждането на тези обещаващи очаквания обаче на хоризонта имаше облаци — признаци на глобално раздалечаване; упорити културни, цивилизационни, религиозни и националистически традиции, които се противопоставяха на демократичния либерализъм и на пазарния капитализъм и ерозираха всеобщото им възприемане. Ключовите допускания от годините след края на Студената война рухнаха почти веднага след като бяха формулирани.