Здрач - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Дмитрий Глуховски (Cap ítulo II 1) #1

Дмитрий ГлуховскиЗдрач

Capítulo II1

Въпрос с повишена трудност: къде в Москва се намира улица „Ицамна“?

Разсъждавайки разумно, в този град нямат място булеварди, площади и улици, наречени в чест на боговете на маите. Обаче бележката с адреса ул. „Ицамна“ 23 беше в ръцете ми и мен там ме очакваха. От това, доколко бързо ще успея да намеря тази улица, зависеше нещо много по-важно от моята собствена съдба.

Глупаво е да се смята, че на картите и в автомобилните атласи на Москва са означени всички съществуващи улички и сгради: тайни места тук има предостатъчно. Обаче надеждата да открия улицата с име на главния от боговете на маите не ме напускаше и аз продължавах да пълзя с лупата по огромната топографска карта на града.

* * *

Просто не биваше да се хващам с тази поръчка. Трябваше да продължа спокойно да си превеждам устави на фирми, инструкции за използване на битова техника, договори за доставка на дървесина… Онова, с което винаги съм си изкарвал хляба. При това испанският никога не ми е бил най-силният език. Но през онзи ден нищо друго не ми оставаше: когато сложих на тъмнокафявото полирано бюро хванатите с ластици тънки папки с преведените договори, служителят ми отброи хонорара и разпери ръце.

— Засега това е всичко. Няма други поръчки. След почивните дни наминете пак… — и се извърна към компютъра, надявайки се да продължи недовършения си пореден пасианс.

Познавах го вече от три години, още от момента, когато беше започнал работа в бюрото за преводи. И досега нито веднъж не се реших да настоявам, когато той, ето така, равнодушно ми съобщаваше, че поне за седмица оставам без пари. Но този път нещо ме подтикна да кажа:

— Ама съвсем нищичко ли няма? Хайде погледнете, моля ви? Разбирате ли, тъкмо получих сметките и нямам представа как ще ги платя…

Той се откъсна от екрана, учуден от моята настойчивост, и като потърка ниското си чело, със съмнение изрече:

— Е да, ама вие нали не работите с испански?

Сметката наистина беше на бюрото ми и четиризначната цифра ме накара да рискувам. Три години учене на испански в университета, завършен преди петнайсетина години… Огромните аудитории с мътни стъкла, задушаващият тебеширен прах, който се вдигаше от изписаната дъска, безсмислените архаични учебници, които обучаваха на езика на Сервантес с примери за официални контакти на съветските граждани Иванов и Петров със сеньорите Санчес и Родригес. Me gustas tú2. И май, това е. Нищо, вкъщи си имам речник…

— Работя — свенливо излъгах аз. — Наскоро започнах.

Той още веднъж ме измери с подозрителен поглед, но все пак стана от стола, затътри се до съседната стая, където се пазеха документите и се върна с тежка кожена папка с полуизтрит златен монограм в ъгъла. Подобни тук не ми се беше случвало да видя.

— Ето — той почтително сложи папката пред мен на бюрото. — Нашият „испанец“ нещо закъснява с първата част на превода, а вече донесоха втората. Изоставаме, страхувам се да не загубим клиента. Така че вие не се бавете.

— А какво е? — аз внимателно взех папката в ръце и я претеглих колко е тежка.

— Някакви книжа… Архивни, май. Не съм ги гледал и без това съм затънал в работа.

Той хвърли поглед към монитора, където го очакваха наредените карти и неумолимо продължаваше да се отмерва времето.

Поръчката се заплащаше три пъти повече от обичайното и аз побързах да се махна, докато служителят не е размислил. Папката имаше такъв разкошен, аристократичен вид, че не се реших да я прибера в ожулената си чанта — кой знае защо си спомних историята на вечно гладния Тим Талер, който бе повърнал, когато за първи път опитал торта с крем.

Изгубеното в лабиринта на арбатските улички бюро за преводи се помещаваше в стара дървена постройка, в която по-рано се намираше детска библиотека. Бях идвал тук още като малък, заедно с баба, за книги с околосветски пътешествия или за измъчвани от фашистите пионери герои, затова сега ежеседмичните ми посещения в бюрото бяха някак носталгични, както е изоставеният и ръждясал лунапарк за възрастния човек, когото родителите му са водили тук преди трийсет години. Попилият в тапетите и дървените стени аромат на старите книги надделяваше над резкия мирис на делови документи и сладникавия лъх на затоплена пластмаса от компютрите. За мен това бюро си оставаше детска библиотека… Сигурно затова отначало не се учудих особено, когато започнах да превеждам листовете от кожената папка.

Един поглед върху тях стигаше, да се разбере, че са извадени от книга, не изтръгнати, а именно внимателно извадени; разрезите на краищата бяха направени с хирургична точност, направо си представяш ръката в гумена ръкавица, която прокарва скалпела по отворения на операционната маса том. Този пиетет бе напълно понятен — разфасованата с неизвестна цел книга вероятно беше истинско съкровище. На око страниците бяха на не по-малко от двеста години. Плътната хартия, оцветена на места в пясъчни багри от времето, но без да има намерение да изтлява, бе покрита с едва забележимо неравни редове готически букви. Те изглеждаха напечатани, но някои бяха различни от останалите.

Страниците нямаха номера, но на най-горната бе изписано: Capítulo II. Първата глава очевидно се намираше у онзи преводач, който бе започнал работата преди мен, но се бе забавил. Причината за това закъснение ми беше ясна: след като бегло се запознах с предстоящия за превод ръкопис, вече не бях сигурен, че и самият аз ще успея да го предам в срок. Няколко часа ми бяха нужни, за да свикна с непривичния шрифт, още половин час, за да подхвана първия абзац на неподатливия, изсушен от изтеклото време текст.

Навън вече се беше съвсем стъмнило. Напоследък аз все повече работех нощем, заспивайки на разсъмване и събуждайки се през втората половина на деня. Когато жилището ми потъваше в тъмнина, включвах само две лампи — на бюрото си и в кухнята, и цяла нощ живеех, сновейки между тези две светлини. При уютната жълта светлина на четиридесетватовата крушка мислех много по-добре: дневната светлина дразнеше очите ми и тормозеше черепната ми кутия — в главата ми изобщо не оставаха мисли, те се криеха някъде и там чакаха настъпването на вечерта.

След като работех цяла нощ, обикновено си лягах в пет сутринта. Дръпвах плътните завеси и оставяйки първите лъчи на слънцето да дращят отвън, се гмурвах под дебелия пухен юрган и моментално заспивах.

Сънищата ми в последно време бяха странни: кой знае защо често сънувах любимото си куче, умряло преди десет години. Насън кучето, разбира се, дори не подозираше, с изключение на някои редки случаи, че е умряло, и се държеше абсолютно като живо. А това значеше, че трябва да го разхождам. По време на разходките то понякога избягваше нанякъде (още докато беше живо, аз много рядко го водех на каишка, само колкото да го преведа през улица с коли) и тогава през голямата част от съня си аз трябваше да го търся, като с всички сили виках името му. Надявам се, че съседите ми не чуваха. Да намеря кучето си, преди да се събудя, ми се удаваше рядко, но това не беше и важно: на следващата сутрин то само откриваше пътя към къщи и вече нетърпеливо ме чакаше на прага между съня и реалността, игриво стиснало в зъби донесената каишка. Така свикнах с това, че ако изведнъж в някой от сънищата ми кучето го нямаше, след като се събудех, започвах да се тревожа — дали не му се е случило нещо.

Да се вникне в смисъла на десетте начални реда беше сложно. Поне една пета от думите ги нямаше в речника, а без негова помощ успявах да разбера едва две-три от всяко изречение. При това кой знае защо всеки нов абзац задължително започваше с думата „Че“. Като от време на време се отвличах от чудноватия жълтеникав рисунък, с който столетията бяха покрили листовете на книгата, аз прилежно изписвах разбраните от мен думи. После някои се наложи да ги заменя, тъй като първият вариант на предлагания превод се оказваше неверен; изобщо, нужното значение най-често се оказваше със съкратената забележка „остар“.

Още от първия абзац ставаше ясно — и тази хипотеза се потвърди по-късно, когато започнах да затъвам в разказваната от автора удивителна история — че текстът представлява летопис на някаква експедиция в гористите долини на Юкатан, предприета от малоброен испански отряд. Датите открих на следващите страници: описваните събития са се случили почти преди пет столетия. Средата на шестнайсети век… Покоряването на Южна Америка от конкистадорите, спомних си аз.

Текстът в този вид, в който го цитирам тук и по-нататък, естествено, е плод на старателното прочистване и на няколко редакции. Онова, което се получаваше в началото, беше прекалено сурово и неясно, за да се реша да го покажа на някого, без да стана за смях.

„Че по указание на брат Диего де Ланда, настоятел на манастира в Исамал и глава на францисканския орден в Юкатан, се насочихме към една от отдалечените от Мани провинции, за да съберем и докараме обратно в Мани всички манускрипти и книги от двата храма, разположени в тази местност.

Че с мене тръгнаха благородните сеньори Васко де Агилар и Херонимо Нунес де Балбоа от Кордоба и под наше подчинение до четирийсет пеши и десет конни войни, и с нас още две каруци, запрегнати с коне, в които трябваше да докараме в Мани всички манускрипти и книги, и водачи от покръстените индианци, които трябваше да ни покажат къде се намират храмовете, а също и брат Хоакин, монах, известен със светското си име Хоакин Хереро, когото присъедини към нас брат Де Ланда.

Че пътят ни вървеше на югозапад, в местност, зле изследвана, и че достоверни карти още нямаше съставени, заради което брат Диего де Ланда беше се разпоредил да тръгнат с нас толкова войници, рискувайки даже отбраната на Мани. И че водачи той беше изпратил най-надеждни, от своите собствени тълмачи; и тримата брат Диего де Ланда беше кръстил сам; и че първият се казваше Гаспар Чу, вторият — Хуан Начи Коком, а третият — Ернан Гонсалес; двамата от народа на маите, който живееше в Юкатан, а третият — Ернан Гонсалес — мелез, баща му — испанец, а майка му — от маите.

Че преди нашият отряд да тръгне от Мани, покани ме при себе си брат Де Ланда и ми обясни моята мисия и важността й, и че нашият отряд е само един от многото, които бе разпратил брат Де Ланда във всички краища от Мани с наредбата да се намерят и съберат всички книги и манускрипти, написани от индианците и съхранявани в различни места. И че брат Де Ланда провери после, не стои ли някой зад вратата, подслушвайки нашия разговор, и тихо ми каза, че на нашия отряд се възлага най-отговорното поръчение; че верни хора му донесли за слухове, че даже покръстените индианци продължават в отдалечените места да се кланят на своите стари божества и техните книги ги подбуждали да се отвръщат от Христос. И затова, каза брат Де Ланда, той взел решение да отнеме от индианците всичките им манускрипти, а след това и идоли, тъй като чрез тях дяволът душите им съблазнява. И че ако сега не се възпрепятства това, скоро разпокъсаните маи отново могат да се сплотят и като отхвърлят Христа, да се обърнат пак към своите сатанински идоли. И че тогава всички испанци ги чака нова война, в сравнение с която всичките немногобройни схватки при покоряването на Юкатан — са нищожни. И че са безмерни хранилищата на манускриптите на северозапад и североизток, в изоставените градове на маите, ала по съобщения на верни хора най-важните се намират на няколко седмици път на север от Мани, каза брат Диего де Ланда.

Че натам ме праща брат Де Ланда, мене и сеньорите Васко де Агилар и Херонимо Нунес Балбоа, и с нас и брат Хоакин. И понеже местността още не е разучена, сложи да ни съпровождат онези най-верни хора, които му бяха разказали за храмовете на югозапад.

Че нашият отряд излезе от Мани в отбелязания ден, 3 април 1562 година от Рождество Христово, и се отправи на север, без да знае за това, какво ще му поднесе съдбата, и как малцина от петдесетте човека ще успеят да се върнат от похода живи.“

Аз се откъснах от листовете и сложих един молив в непрекъснато готовия да се затвори речник. В черното огледало на прозоречното стъкло се отразяваше лицето ми: рошава коса (като се стараех да подбера точната дума, аз всеки път прокарвах пръсти през нея), мек и доста безформен нос, закръглени бузи, вече ясно очертана двойна брадичка… Колко пъти, след като бях пресякъл трийсетгодишната граница, си бях давал дума да не занемарявам външността си! Но на тази възраст става все по-трудно да следиш килограмите си, тялото започва да изпълнява заложената в него програма, чиито цели определено се разминават с твоите, и всяка изядена троха гледа да се намърда в стремително увеличаващите се тлъсти гънки, вероятно подготвяйки те за очакваните някъде в бъдеще черни дни. А след развода аз съвсем се бях запуснал…

Чертите на лицето си вече отдавна бях изучил и с удоволствие бих ги заменил с нечии чужди, до такава степен ми бяха омръзнали. На трийсет и пет върху човешкото лице се появяват първите намеци за това, как ще изглежда то на стари години. Започващото редеене на косата от челото назад нахвърля ескиза на бъдещото оплешивяване; бръчките вече не се разглаждат, когато намръщената гримаса се сменя с умиротворено изражение или с усмивка; кожата загрубява и на руменината й става все по-трудно да избие върху нея. На трийсет и пет собственото ви лице започва да се превръща в memento mori, напомняне за смъртта, което винаги е с вас.

Лично на мен непрестанно ми се налага да съзерцавам лицето си. В това няма никакво самолюбуване — просто бюрото ми е точно пред прозореца, където обикновено сядам да работя, след като навън е вече тъмно. Измитото стъкло отразява огледално, като повърхност на тъмно горско езеро, предавайки контурите, но поглъщайки цветовете. А на мен ми се струва, че очертанията на лицето ми, което се вижда ясно поради близката настолна лампа, и вече само загатнатите очертания на мебелите, на украсения с релефни изображения гипсов таван и тежкия бронзов полилей, се отразяват в гъстия нощен въздух. А може и действително да съществуват там, зад прозореца, толкова по-ярки и ясни, колкото по-силна е светлината в стаята ми. Но нощем аз обикновено загасявам навсякъде, като оставям само лампите на бюрото и в кухнята.

Лампата в кухнята ми стои запалена даже когато съм в стаята и я гася едва когато през прозореца влезе бледото утринно слънце. Правя това един вид за уют, но в това жилище по друг начин не става.

Просторен, стар, с много високи тавани — без стълба никога не можеш да смениш изгоряла крушка — с разсъхнали се антикварни мебели от карелска бреза, които не можеш да реставрираш с никакви пари, а да ги продадеш ти е жал — този апартамент ми бе останал като наследство от моята баба. Тя често ме взимаше да поживея при нея, докато бях малък, затова, когато си отиде и получих апартамента, аз сякаш се нанесох обратно в детството си.

Още преди това, докато баба беше жива и аз й гостувах, оставайки да нощувам, не ме напускаше усещането, че домът й е просмукан от някакво дихание; по-рано си мислех, че баба го изпълва със същността си, със силата си, с мислите си. Сега ми се струва, че жилището просто живее свой собствен спокоен живот. Прозорците ми са на две противоположни страни на сградата и заради това в коридора често става течение, а неплътно затварящите се врати изведнъж посред нощ започват да се блъскат. Случва се и сложеният преди стотина години паркет да започне да скърца, сякаш някой стъпва по него. Паркетът, разбира се, може да се смаже със специален препарат, а дограмата да сменя със стъклопакет, и тогава всички призраци ще изчезнат, но на мен това жилище ми харесва точно такова… Живо.

Преди отново да потъна в превеждания текст, още веднъж погледнах към прозореца. Нещо ме сепна… Озадачен, известно време се вглеждах в очертанията на лицето си, потопено в гладката повърхност на нощния въздух, преди да мога да разбера каква е работата. Човекът в огледалния свят неуловимо се различаваше от онзи, който унило ме гледаше от другата страна едва вчера.

Разликата беше в очите. Обикновено угаснали, одремани и излъчващи стъклен блясък като у препарираните глигани и мечки в известния арбатски зоомагазин, днес те сякаш сами излъчваха светлина. Нищо чудно: за първи път през последните години имах работа, която ме бе заинтригувала.

„Че пътят ни вървеше през зелени и доста живописни ливади, които после се сменяха с непроходима селва; и че единствено благодарение на нашите водачи успявахме да си пробием път през храсталаците, които се изпречваха пред нас. И че двама от индианците винаги вървяха пред отряда и когато се налагаше, със своите дълги ножове изсичаха стъблата, разчиствайки пътека, а след тях вървяха няколко войници, охраняващи ги от диви зверове или врагове. И че третият водач обикновено вървеше редом с мен, със сеньор Васко де Агилар и с Херонимо Нунес де Балбоа.

Че походът ни съвпадна с края на сухия период на годината, след който в Юкатан и в други части на тази земя започват месеците на дъждовете. И че даже далеч от индианските селища във въздуха плуваше мирисът на пожарища, и слънцето беше мътно заради дима от изгорелите дървета и храсти, защото през април и май, преди да започне сезонът на дъждовете, индианците изгарят обширни участъци от селвата и гъсталака, подготвяйки ги за обработване през следващата година. И че всички равнинни области в земите на маите по това време са обвити в дим, и след това цели шест месеца тук се сипят порои, и към декември в наторената от пепелта и полятата от дъждовете земя индианците садят кукуруз, който расте необикновено добре, така че един земеделец може да изхрани двайсет човека.

Че по нареждане на брат Диего де Ланда ние избягвахме познатите пътища и затова се придвижвахме все по-бавно. И че отначало искахме да изоставим каруците, като разпоредим на част от отряда да се върне с тях обратно, ала после водачите ни изведоха на старинен широк път, скрит от погледа заради разрасналите се корони на дърветата; и че покрай пътя стояха каменни статуи, изобразяващи приказни чудовища, каквито бях видял в Мани покрай храмовете на маите. И че също така минавахме край стели, покрити с миниатюрни знаци, за които брат Де Ланда в една от беседите ни ми казваше, че тия знакове са букви на юкатанския език и че той може да ги разчете.

Че първите дни нашето пътешествие протичаше без препятствия и сложности. Индиански села срещахме по пътя си все по-рядко; и че след като навлязохме в селвата, повече не видяхме нито един човек; и че не ни безпокояха и диви зверове, само веднъж от гъсталака наблизо патрулиращият през нощта бе чул рев на ягуар, ала макар да имахме коне, звярът не ни нападна. И че съпровождащите ни индианци казаха, че това е добър знак.

Че прехраната за нас и за войниците, и за водачите стигаше: карахме с нас сушено месо и сухи питки и понякога водачите събираха за нас в гората ядливи плодове, няколко пъти отиваха на лов и ни носеха убити маймуни-ревачи, а на четвъртия ден убиха със стрела елен, чието месо ние справедливо разделихме между войниците, а ловците получиха два пъти повече.

Че на петия ден от пътуването ни, когато отрядът ни спря за почивка, при мене дойде и седна един от водачите, Гаспар Чу, и шепнешком ме попита знам ли аз, защо брат Диего де Ланда ни изпрати в този поход. И че помнейки за предпазливостта, аз отговорих, че ни е наредено да намерим някакви книги и да ги докараме с нас в Мани, а за друго аз не знам. И че Гаспар Чу дълго ме гледа, а после си отиде, и на мене ми се стори тогава, че той ми няма вяра.

Че на другия ден, когато пътувах на опашката на отряда, последен, и следях каруците, към мене се обърна друг водач, мелезът Ернан Гонсалес, и като ме помоли да поизостана, така че другите да не ни чуват, ми съобщи, че в някои области на маите, в частност в Майяпан, Яшун и Тулум, испанските войници горят индианските книги и идоли. И че този Ернан Гонсалес ме попита защо те постъпват така, и дали нямам и аз подобно нареждане. И макар аз и да се досещах сега защо брат Диего де Ланда ни изпрати в този поход, все пак отвърнах на втория водач така, както и на първия, като му казах, че да паля манускрипти и статуи брат Де Ланда не е искал от мене, а само ми нареди да ги докарам цели и невредими в Мани, а защо, на мене не ми е известно.

Че на следващия ден, беседвайки с моите компаньони, сеньорите Де Агилар и Нунес де Балбоа, аз открих, че нашите индиански водачи са питали същото и всеки от тях, ала нито единият, нито другият знаели за целите на нашата експедиция повече от мене; аз пък, като следвах нареждането на брат Де Ланда и се вслушах в гласа на моя ангел хранител, не започнах да им разказвам за своите догадки. И че по-късно се изясни, че моите догадки са били верни само частично, истината се оказа много по-невероятна и мрачна, отколкото смеех да си помисля…“

Отместих настрана листовете и речника и погледнах часовника: стрелките показваха един и половина през нощта. Гърлото ми беше пресъхнало; в средата на работната вечер, някъде към единайсет, аз обикновено пия чай. Станах от бюрото и заплувах през полумрака на жилището си към кухнята.

Вечерният чай за мен е цял ритуал, който освен всичко друго, ми дава възможност двайсетина минути да забравя за тайнствата в устройството на пералните и за неустойките при срив в доставките на пилешки бутчета.

Водата слагам да заври на газовата печка. Чайникът ми съответства на апартамента — също стар, невероятно уютен — червен с бели петънца, емайлиран, с широк чучур, на който, преди да сложиш водата да кипне, трябва да нахлузиш блестяща свирка. За да го свалиш от котлона и да вдигнеш капака, си има специална тегелирана кухненска ръкавица — също червена. Чаените листенца ги гребвам от хартиения пакет със сребърна лъжичка с усукана на спирала дръжка и ги изсипвам в донесения от Ташкент още преди войната от някого тъмносин порцеланов чайник за запарка, украсен с хитроумни златни орнаменти, ръчна изработка.

Слагат се две лъжички нарязани чаени листенца в измития и идеално подсушен чайник, заливат се отгоре с вряща вода, поставя се капачето и се чака десет минути. Изпод капачето и от чучура започва да излиза благоуханна пара, тя гъделичка ноздрите, но не бива да се бърза: чаят още не се е запарил.

Обикновено правя по-поносимо чакането, като прелиствам купените през деня вестници, но днес всичко беше различно. По навик отворих вече вчерашния „Известия“ и механично се взрях в една от статиите, но напечатаните с дребен вестникарски шрифт букви не можаха да задържат погледа ми; той се плъзгаше и се залутваше между редовете. Не успях да се зачета; смисълът на прочетеното се замъгляваше от призрачно преплетените клонки и лиани на онази селва, през която си проправяше път отрядът на Васко де Агилар, Херонимо Нунес де Балбоа и самият безименен разказвач, описал похода им. След няколко минути се усетих, че втрещено гледам в пространството между заглавието и снимката към материала за грандиозното цунами в Югоизточната Азия. Без особен интерес прехвърлих статията и сгънах вестника.

Много повече ме заинтригува това, защо човекът, който притежаваше този странен текст, го е дал в банална преводаческа агенция. За всичките години на работа в това бюро нито веднъж не ми бе попадало нищо подобно; доколкото разбирам, с подобни книги се занимават съвсем други хора… Вероятно някакви доценти, които изсмукват докторските си дисертации от поредния изчерпателно изучен епизод на завоевателната експедиция на Кортес. Едва ли такива издания изобщо напускат пределите на архивите на университетските или академичните библиотеки, където се съхраняват зад стъклени витрини при особен микроклимат. Може, разбира се, да се допусне, че някои ще се окажат затрупани в складовете на частни антикварни магазини, където е възможно да ги изнамери някой колекционер… Но ако на такъв колекционер му стигнат средствата, за да си набави подобна книга, защо да я дава в ръцете на неизвестни преводачи, които могат да я загубят или да повредят безценното издание? Защо да не покани един от онези университетски доценти вкъщи, за да има той възможност там с полагащата се почит да преобръща крехките стари страници и не просто да ги преведе, но и да ги снабди с необходимите коментари? Защо да се поверява такава работа на някой профан?

И вече изобщо пък не е ясно как може този хипотетичен колекционер безжалостно да разчлени такъв екземпляр. Дали не преувеличавах неговата ценност? Или притежателят на книгата се е сдобил с нея в този й вид? А може би просто не е искал тя да се озове в ръцете на прекалено любопитен читател?

Чаят най-сетне се запари; прецедих го през цедка в любимата си керамична чаша, направена във формата на гърненце (така изстива по-бавно), сложих я върху чинийка и бързо се върнах в стаята, където под приличащата светлина на настолната лампа се поклащаше в скърцащото кожено седло така и не представилият ми се благороден сеньор, който очакваше с достойнство да свърша заниманието си и отново се присъединя към него, за да доизслушам разказа му.

„Че по пътя нататък, на югозапад отрядът ни срещаше все по-големи трудности; и макар че продоволствието ни засега стигаше за всички, войниците започнаха да роптаят. И че разпитвайки един от недоволните, аз узнах, че мнозина вече са разбрали за целта на похода ни и бяха недоволни от нея. И че и аз, и сеньор Васко де Агилар, и сеньор Херонимо Нунес де Балбоа бяхме учудени, тъй като всички изпратени с нас войници по-рано изпълняваха и по-сериозни поръчения; сред тях бяха и онези, с които лично аз изгорих няколко метежни села.

Че разпитаният от нас войник не криеше нищо и призна, че причината на неговото недоволство и на неговите другари е в пръснатите от някого слухове, че всеки от нас ще бъде прокълнат от индианските богове, ако ние сложим ръка върху техните свещени книги. И че макар аз и да подозирах кой нашепва тези слухове, реших засега да не наказвам тези хора, да не наказвам и роптаещите войници; и че пуснах разпитвания човек. И че брат Хоакин само му каза, че не бива да се страхува от дървените и каменните идоли, а по-добре да помни за гнева Господен, страшен за всички, дето са го забравили, който остава във всички времена истинският, и че Пресветата Дева ще ни защити от дяволските коварни кроежи, ако Сатаната чрез индианските божества посмее да посегне на християните.

Че когато този войник, засрамен, си отиде, брат Хоакин настояваше да го набият за наказание, а пусналите тези богохулни клевети да бъдат намерени и обесени. Ала че аз, както и сеньорите Де Агилар и Нунес де Балбоа не се съгласихме с него, тъй като се опасявахме от бунт и не желаехме да губим водач, след като бяхме навлезли толкова дълбоко в гората. И че вместо това привечер аз викнах при себе си мелеза Ернан Гонсалес и му казах, че той и другите водачи трябва да престанат да говорят, че нас ни очакват зли козни от индианските богове и че и на него, и на Гаспар Чу, и на Хуан Начи Коком като покръстени християни не подобава да вярват в такова нещо, и го заплаших с клада. И че той ме увери, че той самият никога не е вярвал в боговете на маите и не се е боял от тях, а винаги е оставал верен на Господа наш Иисус Христос и на Пресветата Богородица, но като си тръгна от мене, се обърна и шепнешком ми каза, че аз сам не зная какво върша.

Че на следващия ден злословията престанаха, ала на тяхно място дойде нова напаст. Че широкият път, по който се движеше нашият отряд, започна да се стеснява, докато не стана обикновена пътека, по която може да мине един кон с ездач, но каруца не можеше да мине. И че след като се съвещавахме, решихме отначало да сечем храстите и дърветата от двете страни на пътеката, за да могат запрегнатите с коне каруци все пак да преминат напред, но за това губехме прекалено много време, и даже когато сечаха и войниците заедно с индианците, не можахме да се придвижим повече, отколкото на половин лига до залез-слънце.

Че затова на следващия ден решихме да оставим каруците с охрана и с един водач на място, като разчистихме наоколо необходимото пространство за отбрана в случай на неочаквано нападение, и като взехме двайсет и пет човека и двама индианци, за да продължим нататък, и да разузнаем местността и да видим скоро ли ще свършат шубраците. И че за място за техния престой бяхме избрали поляна, на която стояха няколко каменни идола, тъй като на нея дърветата бяха редки и работата с разчистването на дърветата беше по-малко. И че на тази поляна под командата на сеньор Херонимо Нунес де Балбоа с каруците останаха десет арбалетчика и трима войни с аркебузи, и двама конни, а също така и индианецът Гаспар Чу, останалите тръгнаха с мене и със сеньор Васко де Агилар.

Че ние се уговорихме да се върнем след три дена или по-рано, а всички те трябваше да ни чакат не по-малко от седмица, след което да се върнат обратно в Мани. И че брат Хоакин, като даде благословията си на оставащите, реши да тръгне заедно с нас. И че като направихме лагера и се сбогувахме с нашите другари, ние поехме на път в утрото на следващия ден.

И че оттогава аз повече никога не видях благородния и юначен сеньор Херонимо Нунес де Балбоа, и никого от останалите с него войници, живи или мъртви.“

Отново погледнах часовника: вече минаваше четири. Макар че приблизително по това време ставам и отивам в кухнята, за да си направя вечеря, не чувствах обичайния глад; единственото, което ми се искаше, бе да разбера какво става по-нататък.

Вече много по-късно схванах замисъла на човека, написал тези страници: разказваната от него история преднамерено напомняше блато. Стига да стъпиш в нея — при това, както се оказва, изобщо не беше задължително да четеш книгата отначало — и вече ставаше невъзможно да прекъснеш, докато все още остават непрочетени страници. Авторът сякаш слагаше капани между редовете, примамвайки непредпазливия читател с обещания за предстоящи тайни, намеквайки за изключителност на случилото се с него и едновременно с това не позволявайки нито за секунда да се усъмниш в реалността на описваните събития.

Все повече ми идеше да се откажа да превеждам по абзаци този разказ и веднага да го прочета докрай. Обикновено постъпвам точно така, за да схвана първо общия смисъл на текста. Но тук езикът бе прекалено сложен и се страхувах, че ако започна да прескачам непознатите думи, които бяха повече от половината, може да ми се изплъзне някой скъпоценен детайл, който дава ключа към разбирането на бъдещите загадки.

И колкото повече четях, толкова повече ми се струваше, че съм имал невероятния случай да се сблъскам с крайно необичаен документ. Кой знае защо бях съвършено сигурен, че не превеждам, да речем, известен приключенски роман от осемнайсети или даже от деветнайсети век, пробутан ми от някой познат шегаджия. В тези листове, в тези букви, в тези изречения всичко бе истинско: и неравно отрязаните по краищата страници, и забележимите с лупа различия между печатните знаци, и сухия, точен, офицерски език на повествованието.

Докато размишлявах дали си струва да ходя в кухнята, за да сложа вода за макарони, погледът ми, сякаш притеглен от магнит, сам се върна на онова място, където бях свършил превода. Въпросът бе решен.

„Че ние достигнахме онова място, където селвата свършваше, още преди настъпването на здрача. И че когато излязохме от гората, видяхме, че стоим на висок бряг на непозната река, не много широка, но бърза, с непрозрачна вода със зелен цвят; и че на полегатия бряг местността се простира открита, и по земята там расте само висока трева, а в далечината се виждат планини с отвесни скалисти краища.

Че след като се посъветвахме със сеньор Васко де Агилар, искахме да се връщаме вечерта на същия ден, като пренощуваме там, където ни свари нощта. И че по време на нашата с него беседа от североизток, откъдето дойдохме, се чу далечен грохот; и че като го взехме за изстрел от аркебуза, ние си помислихме, че това е сигнал за тревога, който е подаден от нашите другари, останали с каруците. Ала че когато един от водачите се качи на дърво, за да погледне не се ли вижда нещо, той съобщи, че от онази страна, откъдето се чу звукът, към нас идва буря.

И че и двамата индианци и онези от войниците, които служеха в Юкатан вече не една година, бяха много учудени от това, тъй като до сезона на дъждовете оставаха още няколко седмици и да се развали времето беше невероятно.

И че след известно време от североизток отново се чу грохот, ала сега той напомняше гръм по-отчетливо, защото източникът му беше по-близко. И че за по-малко от половин час черните облаци застлаха небето и над онова място, където стояхме ние, и започна порой, а след него и буря.

Че заради бурята в онзи ден ние не можахме да тръгнем по обратния път, а решихме да останем да нощуваме там, където бяхме. И че направихме лагер, като се дръпнахме от дърветата. И че бурята бушува цяла нощ, и мълниите святкаха направо над главите ни; и че в един войник, скрил се въпреки нареждането под дърво, попадна мълния, и той умря. И че от това голям страх обхвана индианците и останалите войници.

Че на следващия ден времето беше отново ясно и слънцето печеше силно. И че загиналия войник го погребахме по християнския обичай, а брат Хоакин го опя и се помоли за опрощение на греховете му. И че докато се връщахме към мястото, където оставихме каруците и охраната, войниците отново говореха за индианските богове, и за попадналата в другаря им мълния; и за да им попреча да поддържат тези сплетни, аз през цялото време държах двамата водачи при себе си, обаче войниците все пак продължиха да говорят за това.

Че пътя към лагера ние намерихме без затруднения, макар земята да беше набъбнала от дъжда; ала че когато излязохме на онази поляна, където оставихме каруците и охраната, там нямаше жива душа; и че като наредих на всички войници да ни чакат на място, аз със сеньор Васко де Агилар и с двама индианци изследвах и поляната, и пътя, който вървеше от нея в обратна посока. И че не открих нито следи от борба, нито захвърлени вещи, нито оставени знакове, нито дири от колелата на каруците и от конските подкови; и че препуснах по-нататък по пътя, като се надявах да намеря поне някого от отряда или някакви следи, но като яздих половин час, никого не намерих и се върнах.

Че за времето на нашето търсене водачите намериха онова, което ние не бяхме видели в началото: една от каменните статуи на божествата, която беше вече сред дърветата и под листака им, се оказа цялата залята със засъхнала кръв, която не бе отмита от дъжда, защото идолът беше скрит под листата на дърветата. И че се усъмних в индианеца Гаспар Чу, като го заподозрях в предателство, и исках да наредя да хванат и другите двама, но преди да успея да направя това, ме повика сеньор Васко де Агилар, застанал на една поляна, малко по-нататък от главната.

И че на тази поляна имаше голям квадратен камък с вдлъбнатина в средата и с жлебове, които отвеждаха от нея към краищата му; и че на този камък лежеше нашият водач Гаспар Чу, и дрехите му бяха свалени, и гръдния му кош беше разсечен и отворен, и сърцето му бе извадено и изчезнало.

Че като се договорихме нищо да не разказваме на войниците, забранихме да правят това и на водачите под заплахата от бесило, и набързо напуснахме това място, и без да се обръщаме към него, поехме отново на югозапад.“

Навън плющеше дъжд, но за разлика от сухия сезон на Юкатан за октомврийска Москва в това нямаше нищо необичайно. С надежда обърнах последния лист, търсейки началото на следващата глава. Напразно: там само бе нарисувано, май на ръка и доста неумело, с една линия, странно същество. Това беше уродливо човече с дълъг нос, седнало с изпънати крака и опряно на тях с една ръка. Другата бе протегната напред и обърната с дланта нагоре; от шията му висеше наниз със завързан на него талисман. Под картинката имаше надпис „Спас“. Тази дума не можах да намеря в нито един речник, нито тази нощ, нито на следващия ден, когато оглаждах и редактирах текста в библиотеката, преди да го предам в бюрото.

Когато всичко беше готово, аз отбелязах рисунката в превода със схематичната й пародия, снабдена с оправдателния надпис „Рис. 1“, като така и оставих названието непреведено. Внимателно сложих листата в папката и още веднъж хвърлих поглед на последния от тях, преди да я затворя. Уродчето на картинката тържествуващо се хилеше. Побързах да щракна месинговата закопчалка и започнах да се обличам.

На бюрото ми лежаха две еднакви купчини листа: два екземпляра от преписания на чисто и набран превод на втора глава, чието заглавие засега не знаех, но имах намерение да го разбера в най-близко време. Едната купчина сложих в найлонов плик заедно с кожената папка. В моя договор никъде не се казваше, че нямам право да си оставя копие.