Здрач

La Intrusión13

Няколко секунди седях, парализиран от неочакваното и необяснимо тропане, вслушвайки се в настъпилата след грохота пронизителна тишина и убеждавайки себе си, че никой не е чукал или поне не са чукали на моята врата, а на съседската.

Три нови ясни, точни удара, стоварили се върху моята — именно моята — врата, ме извадиха от вцепенението ми. Прикрих страниците на дневника сред разхвърляните машинописни страници по бюрото ми, насилих се да стана на крака и да направя първата си нетвърда крачка напред. Пътят към входната врата преодолях трудно: пропитият от страх въздух в моето жилище бе станал плътен като вода, не ме пускаше и ме оттласкваше назад.

Когато най-сетне се озовах пред външната врата, преди да погледна през шпионката, аз долепих ухо към вратата и замрях така. Чувах отлично деловото бръмчене на електромера над главата ми, цопването на капките в пълната с вода тенджера в кухненската мивка и воят на кучета някъде далеч навън… Но иззад вратата не се чуваше нито звук: никой не говореше, не пристъпваше от крак на крак, не кашляше, готвейки се да обяснява нещо на стопанина на апартамента по повод на визитата си по никое време. Надявайки се поне да чуя чуждо дишане, аз стаих своето и притворих клепачи…

… И тутакси се дръпнах като ужилен, зашеметен. Поредните три удара застаналият зад вратата нанесе, както ми се стори, точно на това място, където притисках ухото си.

— Кой е? — гласът ми ме подведе, подхлъзна се и премина в истеричен писък.

Изчаквах отговор не по-малко от минута. В главата ми се въртяха мисли за това, че ако погледна през шпионката, през нея могат да стрелят в мен, както постъпват наемните убийци във филмите. Изглеждаше невероятна глупост, но предупреждението, прозиращо през кървавото петно на последната страница на превода, ме подготвяше именно за такъв род сюрпризи.

Кучетата навън завиха още по-високо и този път някак особено угнетяващо. Сега вече бих казал, че те са не чак толкова далече от входа ми. Странно: бездомни кучета пред блока ни никога не е имало, а на кого ще му скимне да разхожда кучето си нощем? И при това на разходка със стопанина си кое куче ще вземе да вие? Никога не бях чувал такова нещо… Бях готов да мисля за какво ли не, само и само да не се сещам, че клеча пред собствената си врата, като в това време отвън някой ме чака.

Помогна ми не храбростта, а срамът. Срамът от нелепото ми положение, от това, че съм принуден да играя по чужди, наложени ми правила, заради това, че другите участници в тази неведома игра ме накараха да забравя, че всичко това — не е на сериозно, че е някакъв номер. Нима аз ще пълзя така по паркета, криейки се от своите страхове като шестгодишно момченце?

Когато бях на шест години, с мен се случи една интересна история. Моите родители ме оставиха сам вкъщи, както правеха доста често — в детството си аз бях спокоен, самостоятелен и при това предсказуем, а моята самодостатъчност не че граничеше с аутизъм, но напълно освобождаваше майка ми и баща ми от етичните съмнения и нормалната спрямо другите деца тревога. Момчето се държи съвсем като възрастен, няма да лудува, кротко ще си играе с конструктора или ще си чете книжка — същински ангел; не като съседския хлапак. За непознати възрастни, които могат да звънят на вратата, аз бях точно и ясно инструктиран. Ако през шпионката се виждаше чужд човек, ми бе забранено да отварям. Милиционери, пожарникари, водопроводчици — както и да изглеждат и каквото и да казват — не биваше дори да питам кой е, и никога да не разговарям с непознати на улицата и да не отговарям на въпросите им. Бяха ме убедили, че този простичък кодекс напълно ще ме предпази от всякакви опасности, а в най-краен случай оставаше телефонът в стаята на родителите ми, по който можех да набера написаният направо върху него номер на районния милиционерски участък. Да направя това така и не ми се предостави случай.

Обаче онзи път, за който разказвам, се случи нещо непредвидено. Вече бе започнало да се стъмва и аз май отидох в кухнята, за да си направя сандвич.

Този звук се чу от съседната стая — вратата към нея беше открехната, но не отворена, така че от коридора не можех да видя какво става вътре. Звукът беше висок и ясен; да го объркам с каквото и да било бе невъзможно. Единственото, което би ме накарало да се замисля — това беше прекалената му сила. Обяснение обаче може да се намери за всичко.

Така или иначе, но в съседната стая, където естествено нямаше никого и не можеше да има, някой дишаше тежко.

Никога не са ме привличали историите с призраци, макар че на шест години аз вече доста бързо четях: загрижени за възпитанието ми, моите родители ми даваха напълно материалистични и жизнеутвърждаващи книги като приказките на Джани Родари и Кристиан Пино. Едва когато пораснах и прегледах любимата в детството ми книжка с приказки, аз не без учудване и известно ехидство открих, че Кристиан Пино е бил председател на френската Компартия. Макар превеждането му на руски да се обясняваше със съображенията за конюнктура и прочее интернационална дружба, но председателят пишеше съвършено вълшебни приказки — във всякакъв смисъл. Ръководният пост обаче не можеше да не наложи на писателя определени ограничения: призраци, вещици и други подобни глупости в приказките му нямаше. Впрочем, и без тях си беше прекрасно. Същото бе и с Родари, Алексей Толстой, Степан Писахов и Туве Янсон. Изброявам целия този списък с добра детска литература, която бе преминала през суровия подбор на редакторите от „Детлит“ само заради едно нещо: за да поясня доколко не бях готов за среща с призраци.

Бяха ме подготвяли за отбрана на жилището от заплаха, която би дошла отвън. Моите родители представяха вратата като ако не и непреодолима, то напълно осезаема и реална преграда на пътя на хипотетичните крадци. Бях напълно удовлетворен от такова положение на нещата и за съществуването на други възможности дори не се замислях.

Не можех и да си представя, че някой е влязъл у нас не през входната врата, за фантомите почти нищо не знаех и при това бях напълно уверен, че никой от познатите ми хора не може в момента да е вкъщи. В края на краищата седнах на пода в коридора и без да се осмеля да отворя по-широко вратата на стаята, ревнах от ужас. Когато в промеждутъците между риданията млъквах, за да набера въздух в дробовете си, от стаята ясно се чуваше човешко дишане.

За тези десет минути, които прекарах на мокета в коридора, аз се бях примирил, че на света има място за свръхестествени явления и завинаги се простих с усещането за спокойствие и сигурност в собствената безопасност. И освен това се бях научил да задавам въпроси на себе си и на другите, даже когато знаех, че вместо отговор в най-добрия случай ще ме удостоят със слисан поглед. А после, през следващите пет минути — да преодолявам страха си, да прекрачвам през инстинкта си за самосъхранение и накрая да се присмивам на себе си.

Когато, облян в сълзи, станах от пода, все още хлипайки, блъснах вратата с все сила и разбрах, че по някакъв начин прозорецът се беше отворил и кратките пориви на вятъра, които нахлуваха вътре и лавираха между отворените крила на прозореца и мебелите, създаваха този странен шум, който бях взел за човешко дишане.

Веднага затворих прозореца, вратата на стаята напротив — отворих и я подпрях със стол, за да не се затваря повече, а после светнах навсякъде из къщи. С това екзорсисткият14 ритуал беше завършен.

Така се състоя първото ми запознанство с демоните.

След трийсет години те се върнаха и какво? Аз отново седнах на пода, готов да се разплача!

Краката ми пружиниращо сами се изправиха и аз, забравил за предпазливостта и за причакващите ме оттатък убийци, въоръжени с пистолети със заглушители, погледнах през шпионката и повторих „Кой е?!“. Както и преди то не ми отговори.

Виждаше се доста лошо: крушката на стълбищната площадка пред вратата ми беше изгоряла, оставаше само една на горния етаж, но и тя не бе повече от четирийсет вата. За да разгледам по-добре страшния си посетител, трябваше да загася лампата в коридора. Направих го от някакво противно лепкаво любопитство, с каквото хората гледат филми на ужасите или наблюдават екзекуция на други хора. Здравият смисъл ми подсказваше съвсем друго: по-бързо да заключа вратата с всички останали брави, заключалки и резета, да се барикадирам, да извикам милицията! Вместо всичкото това аз загасих в коридора и в сгъстилия се полумрак започнах напрегнато да изучавам очертанията на фигурата, която неподвижно стоеше на площадката на две крачки от вратата ми.

Тя беше ненормално огромна, повече от два метра на ръст, от което ми идеше да се успокоя: това е наужким, просто някой шегаджия се е загърнал в широка мантия и се е качил на табуретка… Но най-много ме уплашиха раменете му — неизмеримо широки, те правеха мътния силует в шпионката едва ли не квадратен, като у някои персонажи от американските мултфилми. Именно в мултфилмите: липсата на привичните за окото човешки пропорции не позволяваха да се повярва в истинността, в реалността на тази фигура. В мен все повече укрепваше увереността, че спя или бълнувам.

Въпреки изпъкналата широка буца над плещите, която по всяка вероятност трябваше да бъде глава, всичките очертания наведнъж изобщо не правеха впечатление на човешка фигура. Дори да нямаше глава на мястото й, моят гост не би могъл да бъде още по-страшен. Да разгледам силуета по-добре ми пречеше слабото осветление и бързо запотяващата се от вълнението ми шпионка, обаче и онова, което можех да видя, беше напълно достатъчно, за да си направя единствения верен извод: на стълбищната площадка ме очакваше създание, което със сигурност нямаше място в онова, което ние наричаме „действителност“. Изразът „пришълец от друг свят“ придобиваше за мен един нов, не много хубав смисъл.

Учудващо е, но в мен имаше известна подсъзнателна готовност за такава среща. Започвайки от един определен момент аз чувствах, че реалността всеки миг може да се огъне и изкриви като лицето на посетител в залата на кривите огледала (никога не съм намирал нещо смешно в тези неприятни заведения) — дотолкова необичаен беше попадналият в ръцете ми документ и всичко, свързано с него. Как по-точно да се изразя? Ако сериозно посветиш живота си на изучаването на НЛО, започваш да вярваш не само в извънземните, но дори и да им се обиждаш, че те подминават.

Когато разширените ми зеници успяха да съберат достатъчно светлина, за да се вгледам в него по-внимателно, можах да различа някои детайли: то май наистина бе облечено в безкрайно широко тъмно наметало, а огромната глава беше тежко отпусната на гърдите — за да не видя лицето му? Или липсата на лице?

То стоеше абсолютно неподвижно, без да издава никакъв звук, сякаш не беше живо същество, а механизъм, изпълнил част от програмата си и замрял до следващата заповед.

Да не би пък наистина да е нечия лоша шега? Все пак наближава Нова година, хората вече празнуват. Нямаме ли някаква народна традиция да се плашат хората до смърт с бездарни шеги преди празника? Нещо беше свързано с Бъдни вечер, май, когато е тоя проклет Бъдни вечер? Свили са от тел скелета, хвърлили са му отгоре брезент, почукали са на вратата — а те седят на стълбите и се стараят да задушат смеха си. В тая идиотщина на стълбищната площадка няма абсолютно нищо, дори на глупак ще е ясно, че е неодушевена. Ей сега ще изляза и ще ги сбия!

Изведнъж събрах толкова смелост, че наистина хванах дръжката на вратата и я натиснах надолу. Излишно е да уточнявам, че ако не беше заключено, не бих бил толкова храбър. Винаги затварям и заключвам вратата още щом вляза вкъщи с доведено до автоматизъм движение: две завъртания наляво, после прещракване — фиксаторът отива нагоре; за всичко това не се иска и секунда. Случвало ми се е, разбира се, понякога и да се разсея, изнасяйки кофата за боклук или слизайки до пощенската кутия за вестници, но днес със сигурност бях заключил. Нали така?

Щом дръжката описа дъгата докрай, езичето се скри и вратата под тежестта на тялото ми бавно се поддаде напред…

… Отдавна се канех да смажа пантите — от праха и ръждата те скърцаха безбожно като шмиргел, минавайки по слуховите ми нерви всеки път, когато отварях вратата недостатъчно бързо. Но слънчогледово олио не бива да се слага на пантите, ще стане само по-лошо — някой авторитетно ми го беше обяснил, а машинно трябваше да търся специално; в резултат на това, вместо да реша въпроса кардинално, аз се бях научил лекичко да повдигам вратата и да я отварям с един точен мълниеносен тласък, на който биха могли да ми завидят много от мангустите. Затова пък скърцането не беше така мъчително.

Ако пантите бяха смазани, така и бих си останал в този хипнотичен полусън и естествено бих осъзнал случилото се прекалено късно, когато сгъстилият се зад вратата кошмар би се плъзнал вече беззвучно в моя дом, и би излязло, че аз сам съм го пуснал вътре. Отрезви ме проточеното рязко изскърцване на пантите.

В онези части от секундата, когато се сепнах и вече престанах да бутам вратата напред, но още не бях успял да я дръпна към себе си, ясно усетих как от другата страна дръжката меко, но властно я хвана то… пантите уплашено млъкнаха, но вратата упорито продължи движението, отваряйки се…

Трябваше да запра крака в пода и с всички сили да дръпна с две ръце — тежестта беше неимоверна, като ония юначаги от книгата за рекордите на Гинес теглех към себе си натоварен железопътен вагон. Езичето щракна и легна на мястото си.

Преди то да се опомни, аз веднага затвърдих успеха си — за половин секунда пуснах единия секрет, като свалих предпазителя, освободих пружината на втория, дръпнах копчето, после блъснах резето и едва тогава си поех дъх. Притиснах око в шпионката — тъмната грамада си стоеше точно там, където бе и преди, без да е мръднала дори сантиметър.

Зашеметен и хипнотизиран, аз се стараех да обуздая галопиращото си сърце, сграбчил полираната топка на бравата, все още запрял крака в пода и не откъсвайки очи от фигурата на стълбището. Да обмислям това, което се случваше с мен, изобщо нямах време: точно в момента, когато се канех да отскоча до кухнята за сатъра, то направи крачка напред.

Само тази една крачка беше достатъчна, за да разбера колко глупаво и наивно беше да се надявам на рационално обяснение на ставащото. Движението беше тежко за това създание: то бавно отлепи от пода крака си. Долната част на тялото му оставаше невидима за мен, затова пък горната, почти изцяло обхваната от зрителното поле на шпионката, се изкриви, лявата страна с някаква тектоническа мудност и монументалност се издигна нагоре, а после се приближи към шпионката. След това със същото усилие чудовището (нищо не би могло сега да ме убеди, че пред мен стои човек) премести напред и другата половина на колосалното си туловище. Най-зловеща ми се стори съвършената, невъзможна беззвучност, с която то се придвижваше. Като се приближи по-плътно до вратата, тъмният силует запълни със себе си цялото видимо пространство. Мен буквално ме отхвърли назад; самият аз предпочетох тогава да припиша това несъзнателно движение на инстинкта си за самосъхранение, обаче по-късно, анализирайки своите усещания, разбрах, че то беше заобиколено от поле на ужаса, отблъскващо от него всичко живо… сякаш бе някакъв дяволски обратен магнит. И в този миг чух чукането — точно така, както и преди: три бавни тежки удара.

Гърлото ми пресъхна и никак не можех да преглътна. Играта явно бе стигнала твърде далеч; но главното — на ход бяха другите участници, за съществуването на които аз по-рано се досещах, но да повярвам упорито отказвах.

За късмет, телефонът ми се намира в коридора, значи мога да набера номера, без да се отдалечавам от вратата. Десет секунди, за да се метна до кухнята за сатъра (като че ли той можеше да ме спаси!) и като се върнах набързо да проверя всички ключалки — да, май всичко е затворено… След това внимателно движейки се заднишком, без да се обръщам гърбом към вратата, да се добера до телефона. Да стъпвам възможно най-тихо — скърцането на паркета не бива да заглуши и най-малкия шум, който може да дойде откъм онази страна. Сега остава само да набера нужния номер.

Сигналът в слушалката беше продран и приглушен. Арбатската телефонна станция сигурно си оставаше последната крепост на съпротива на старите, аналогови възли — всички останали вече паднаха под неудържимия напор на съвременните комуникационни технологии. Качеството на връзката беше доста съмнително: дори гласът на съседа от апартамента два етажа по-нагоре звучеше в слушалката ми така слабо, сякаш трябва да стигне дотук от Западното полукълбо по прокарания по дъното на океана трансатлантически кабел. Случваше се в станцията нещо да се разхлопа и тогава ме съединяваха с някакви съвсем други хора; понякога пък в шведското телефонно оборудване от началото на миналия век, което се използваше от нашия възел, се осъществяваха неведоми контакти и в моя разговор неочаквано се вклиняваха още двама странични абонати.

Не си спомням вече кога ми се е налагало да се обаждам в милицията, но за последните десет години такова нещо със сигурност не се бе случвало нито веднъж. Нямах никаква представа колко трябва да чакам, докато на другия край на кабела някой кинематографичен мъжествен оперативен работник с волева брадичка не каже: „Слушам ви?“. Затова, след като набрах сакралното „02“ и напрегнато изслушах пет дълги сигнала, а все още никой не вдигаше, аз се разтревожих.

Шест… десет… седемнайсет… двайсет и пет… На трийсет и четвъртия сигнал на вратата ми отново се почука — така силно, че в отговор в кухненския бюфет задрънчаха съдовете. Опитах се да се обадя на пожарната и на „Бърза помощ“ — безрезултатно. Като че ли бях останал в този свят един на един с чудовищния пратеник от нечии нощни кошмари, който бе обсадил апартамента ми и търпеливо чакаше моята капитулация.

Слушалката така си остана да лежи върху масичката цяла нощ, като през равни интервали от време изпускаше тънък и неуверен писък. Като треперих от страх и умора още два часа, аз в края на краищата не издържах и се унесох в пуст черен сън. Когато дойдох на себе си, навън вече беше ден. На стълбищната площадка нямаше никого; но аз се успокоих едва след като я наблюдавах десетина минути и видях, че по стълбите слиза, подскачайки, съседското момиченце.

Приближих се до масичката и затворих телефона, но след това просто от любопитство набрах отново „02“. Вече и аз не зная какво исках да докажа. Само след два сигнала в слушалката нещо меко изщрака и нисък мъжки глас изрече:

— Милицията. Слушам ви?

Какво може да се каже в такъв случай на човек в униформа? Цяла нощ пред вратата ми стърча голем15, по-бързо елате?

Въпреки предупрежденията, аз продължих да чета манускрипта на петстотингодишна възраст и сега тъмните сили се опитват да ме накарат да престана да върша това, защитете ме от тях? Поколебах се няколко секунди и без да кажа нищо, затворих. След това отключих всички ключалки и излязох.

На площадката нямаше никакви следи от съществото, което през нощта бях видял през шпионката. През заскреженото стъкло на прозореца, който се намираше по средата на стълбището навлизаха слънчеви лъчи, навън беше великолепно време. Отдолу долитаха радостни детски гласове, кабината на асансьора пъргаво сновеше между етажите, от време на време се блъскаше вратата на входа. Вчерашните ми страхове изведнъж ми се сториха смешни. Дали бях просто изнервен? Или бях заспал на бюрото, а после в лунатичен сън бях блуждал из коридора? За всеки случай излязох на средата на площадката и се огледах.

Обърнах се и се втрещих. Върху изкуствената кожа, с която бе тапицирана желязната ми врата имаше някакъв надпис. Внимателно я притворих и недоверчиво се взрях в черните букви, изписани сякаш със сажди. Беше на испански — май без грешки, но не можех да се отърва от усещането, че тези думи бяха първите, които пишеше през живота си, така странно и криво бяха изрисувани буквите.

… можех да го преведа и без речник…

„Знанието е присъда.“

— Вече съвсем се разпасаха! — възмутено изпухтя някой зад гърба ми.

Извърнах се, опитвайки се мигновено да изтрия от лицето се тебеширената следа на страха. Опряла ръце на хълбоците си, пред асансьора стоеше моята безкомпромисна съседка от вратата срещу мен. Двойната й гуша, скриваща шията, се спускаше направо в разтворената яка на коженото й палто от нутрия. Изпод нахлупената над челото й кръгла пухкава шапка мрачно горяха хлътналите й очи.

Дали сега ще почне да ме поучава заради късните гости, които, пияни, са думкали по вратата ми цяла нощ и са събудили целия блок?

— Ама гледайте какви ги вършат, а? Ето, и на Леонид Аркадиевич от седмия също са му написали такова, даже още по-ругателно, за дъщеря му. Това, разбира се, не е от нашите. Тук във входа вечно кой знае какви се мотаят, на втория етаж вечно са нахвърляни фасове! Видя ли ги още веднъж — ще викна кварталния, няма да ги търпя повече! Защо ли ги учат на тоя английски, само да цапат вратите на хората?! — като тикна с дебелия си пръст зловещото послание на вратата ми, тя по чудесен начин го превърна в обикновена хулиганска проява.

— Това е испански — съобщих й поверително аз, но срещнах бодливия й подозрителен поглед.

— А и вие не сте стока! — отряза ме съседката.

— Серафима Антоновна… А вие нощес нищо ли не чухте? Такъв грохот беше на стълбите, няколко пъти се събуждах!

Аз също се намусих, като с целия си вид показах, че твърдо стоя на страната на порядъчните обитатели на блока и съм непоколебимо срещу хулиганите, алкохолиците от петия и тия от горния етаж, които постоянно пробиват стените след десет вечерта. Да не говорим пък за големите.

— Тропаше се и още как! Тия от петия етаж дигаха гюрултия, та идва милицията. На мен Светлана Сергеевна ми разправи. Вече трябва да ги изселим, тия пияници! Трябва да почнем да събираме подписи… — тя гневно разтресе гушата си, от което тлъстината на лицето и шията й се разлюля и се набразди на вълнички.

Серафима Антоновна започна да разкопчава палтото си, явно смятайки да продължи разговора по наболялата тема, но аз пъргаво се скрих зад вратата.

— Напълно съм солидарен. Извинете, но трябва да работя, клиентът чака.

— А тая мръсотия няма ли да изчистите? И без това целият вход е оплескан! Елате, ще ви дам препарат за миене, вие сигурно нямате, нали сте ерген?

И когато вратата ми вече хлопна, през нея приглушено се чу „Грубиян…“.

„Знанието е присъда“. Къде по-ясно от това… Не просто някакво абстрактно знание, а онова същото, за което всички си помислихме — написалият това неслучайно беше използвал определителен член. Онова знание, заради което беше изпратена експедицията в непроходимите пущинаци на днешния мексикански щат Кампече. Онова, което опазваха Хуан Начи Коком и мелезът Ернан Гонсалес. Онова същото знание, заради запазването и предаването му на живи хора може би е писан и дневникът.

Напълно вероятно е нощната визита да е била предупреждение; да разчитам и по-нататък на снизхождение не можех: онази съдба, която бе сполетяла моя предшественик, в чиито ръце бе попаднала първата глава, и страшната смърт на служителя от бюрото за преводи потвърждаваха това.

Обаче с мен ставаше нещо необикновено. Вместо да ме накара да се откажа от тази работа, да всели ужас в мен от продължаването на превода, надписът на вратата разпали моето любопитство. Когато се сещах за него, думата „condena“ не беше на фокус, мисленият ми поглед притегляше омагьосващата дума „conocimiento“.

За какво тогава бях извървял с отряда на конкистадорите целият този труден и объркващ път през селвата и арбатските улички, през опасности, болести и изкушения? Нима съм готов да зарежа всичко и да обърна назад в същия този миг, когато отпред се показа прав път? Щом като изпитанията и заплахите не са изплашили испанците, загубили девет от десет свои другари, дали ще ми стигне смелостта да ги последвам по-нататък поне във въображаемите дебри? Обещаното възнаграждение за храброст и упоритост след петстотин години беше все същото. Както впрочем и залогът, но за него аз се стараех да не мисля.

Продължението на дневника просто беше длъжно да крие нещо невъобразимо. Тайната за получаване на злато от олово? Рецепта за безкрайно удължаване на живота? Предсказания за бъдещето? Разгадаването на тайната за гибелта на цивилизацията на маите? Имайки предвид какви цербери пазеха тези сведения, на по-малко не бях съгласен.

Възможно е за това да се е досещал и авторът му, който на хартия не споделяше мислите си. Щеше ли той с толкова упоритост да води отряда си напред, въпреки тежките загуби? Щом като такова знание си е струвало хладнокръвно да се пожертват четирийсет човешки живота, имах ли аз правото, оказал се на прага на притежаването му, да проявя малодушие и да не заложа на карта само един — макар и своя собствен?

Заключих вратата с двете ключалки и резето, набързо се измих и без да закуся, започнах да преписвам превода на чисто.

Работех толкова бързо, че се справих с всичко само за два часа, макар че заради бързането няколко пъти да натиснах грешни клавиши, след което ми се налагаше да измъквам листа, да забелвам грешката, като луд да духам върху нея, за да изсъхне по-бързо, а после с точността на часовникар да превъртам лостчето на валяка, за да наглася листа — не дай Боже, буквите да не са на нужното ниво.

Подтикваше ме да бързам не само желанието да разбера най-сетне какво се е намирало в крайната точка на испанската експедиция, но и страхът да не успея да го направя. Сега вече работех като за състезание със смътната сянка зад вратата ми. Тя все още изоставаше зад мен на половин крачка и ако стигна до финала пръв, ще мога поне за няколко секунди да погледам главния приз, макар и в крайна сметка да го загубя.

Още в четири часа вече всичко беше готово. Както обикновено, бях писал с индиго. Скрих своя екземпляр между чаршафите в гардероба, метнах си палтото, хвърлих поглед през шпионката, блъснах вратата и натиснах копчето на асансьора. Ако всичко върви добре, ще успея да се върна вкъщи още по светло.

Идеята да взема тролей не беше моя — явно ми я бе нашепнало в ухото дяволчето, седнало на лявото ми рамо. Едва вчера така чудесно бързо си стигнах до бюрото с метро — не мога да разбера защо този път ми дойде на ум да пътувам с наземен транспорт. „Садовое колцо“ беше необичайно празно, а тролеят тъкмо пристигаше на спирката и монтираното към малкия мозък на всеки московчанин миниатюрно устройство, което моментално изчислява най-бързия път по града, имайки предвид времето, задръстванията и последните новини, ме накара да скоча на стъпалото, като сбутах недоволен чичко с кожена шапка.

Съжалих за това само след пет минути, когато тролеят се закова между „Краснопресненская“ и „Маяковская“. Шофьорът се извини с тон, нетърпящ възражение, и заяви, че по технически причини пътуването временно се прекъсва. За нетърпеливите той отвори предната врата, но моментално със страшен глас обеща да оправи положението за десет минути.

Почти никой не се реши да слезе: да се върви пеша по заледения тротоар до най-близката станция на метрото беше не по-малко от онези десет минути, за които шофьорът обеща да отстрани повредата. Накрая, ремонтът отне повече от половин час, но болшинството пътници така и останаха да седят на местата си: когато си чакал петнайсет минути, започваш да се страхуваш, че тролеят ще тръгне веднага щом ти слезеш.

Подишах върху заскреженото стъкло и стопих наблюдателно кръгче. През него не се виждаше много: парче от сграда и наскоро инсталиран в специално направена градинка още един паметник на героите от Великата отечествена война. През тази година, нагласени да съвпаднат с, общо взето, не много кръглата годишнина на Победата, бяха открили някак особено много нови паметници, включително и една статуя със съвършено невероятни размери и доста съмнителни художествени качества. Целият град беше облепен с афиши за концерти с песни от военните години, кината даваха ретроспективни черно-бели филми за партизаните и за превземането на Райхстага, модерни фотоцентрове помпозно откриваха изложби от типа на „Лицата на героите“ или „Онези, които…“.

За мен завръщането на Победата от архивите на улицата си оставаше загадка. Преди двайсет години, доколкото си спомням аз, на това събитие се отделяше доста по-малко внимание. Не само хората, които през онази война с оръжие в ръка са вървели през полетата на смъртта, подгизнали от кръвта, пролята толкова много, че земята не е можела да я попие цялата, но и ония, които поне помнеха воя на сирените за тревога, разкъсващи пелената на крехкия детски сън, оставаха все по-малко и по-малко. Но кой знае защо именно сега празникът на Победата неочаквано беше придобил онази значимост, която е имал сигурно само в първите десет-петнайсет години след края на войната.

Може би това е последното „благодаря“ на последните живи ветерани. А може би държавата черпеше вдъхновение от техните малко ретуширани от историците подвизи и се надяваше, че гражданите ще последват примера й. И Победата изведнъж започна да заема все повече място в съзнанието на народа. На мен това ми изглеждаше противоестествено: гримирани старици изглеждат зле на пропагандни плакати. На седемдесетгодишната Марлене Дитрих не бива да се поверява съблазняването на нацията.

Историята е Медуза Горгона; под нейния вторачен поглед всичко се вцепенява и вкаменява. Живите лица, способни някога да изразяват болка, радост, страст, страх — застиват в еднаква героична гримаса. Истинските цветове — кафяв, розов, зелен, син, кестеняв, риж, пшеничен — изчезват, отстъпват място на два мъртви: ослепително мраморен — за вождовете, и гранитносив — за изпълнителите на тяхната воля.

Разхвърляните по цялата ни страна вкаменени бойци от Великата отечествена са като набодени на карфици изсушени пеперуди. Едни са призвани да запазят от тлен красотата и изяществото, други — да спасят от забвение героизма и саможертвата. Но състоянието на душата не може да бъде запазено във формалин. Децата, научени да казват „Слава на героите“, не разбират добре за какво става дума. Истинската памет за всяка една война живее само три поколения: за да чувстваш какво е значела за онези, които са я преживели, трябва да слушаш за войната от тях самите — седнал на коленете им. За правнуците на войниците, които не са ги виждали живи, ще останат само скучните учебници, сладникавите, едностранчиви филми и страшно гледащите във вечността празни очи без зеници, издълбани в гранита на статуите.

На мен, както и на почти всички, сигурно им се насълзяват очите, когато заслужилият артист с дълбок бас пее „Този Ден на Победата…“. Аз също съм израсъл с филмите за танкистите и за подвига на разузнавача Кузнецов. Да надраска свастиката — символ на злото, и звездичката — герб на „добрите“ — върху знамето или танка, и досега умее всяко едно момче, което нещо си рисува в тетрадката, и лично аз съм свършил не по-малко от десет детски скицника за рисуване с тази непреходна тема. Веднъж в годината, когато видя старец с орденска лентичка, аз изпитвам желание да му кажа „благодаря“, макар през останалото време неговото досаждане и станалият с годините непоносим характер ме карат да му пожелая най-лошото. В края на краищата аз пиша думата „Победа“ с главна буква.

Явно аз чувствам по повод на войната и хората, които са победили в нея, същото, което и болшинството. Но не разбирам защо с всяка изминала година тя става все по-важна, а останалите май не се учудват изобщо.

Паметниците и мемориалните плочи на всеки ъгъл ми се струват като своеобразни урни — но не за прах, а за отлетелите души на умрелите старци с орденски лентички. Ваятелите на героите от Великата война, скулпторите, просто заработват хонорарите си, политиците, произнасящи речи на церемониите при откриване на монумент, всъщност мислят за любовниците си, а децата, които слагат цветя в подножието на паметниците, се притесняват да не се спънат, когато се връщат, защото това е много важен празник, макар и да не е ясно защо. Да съзрат в гранита и мрамора черти, напомнящи им за познати лица, видени за последен път преди боя шест или седем десетилетия по-рано, и да заплачат — могат единствено ветераните. Скоро от тях няма да остане никой, а градът окончателно ще се превърне в безсмислена и безполезна градина на камъните…

Тролеят конвулсивно се разтресе, запъшка и тръгна, а аз все така продължавах да седя, приковал вледенен поглед в стесняващото се прозрачно кръгче на белия прозорец.

В приемната (да я нарека по друг начин просто не ми се обръща езикът) на бюрото за преводи „Акаб Цин“ този път седеше не онова очарователно роботизирано момиче, което ме спаси и ме обрече, като ми предаде новата глава, а слязъл от рекламна страница на лъскаво списание за горния сегмент на средната класа съвременен младеж със строг костюм, с почти незабележим намек за лекомислие, позволен на банковите служители на коктейлно парти.

Зъбите му бяха бели като алпийски върхове и той добре знаеше това. Гостоприемната усмивка бе поразително здраво пришита върху лицето му. Очите му не изразяваха абсолютно нищо. Сигурно този навик се изработва само след дълги години специални тренировки.

Служителят прие от мен папката с изпълнената поръчка, благодари ми и като безпогрешно каза собственото и бащиното ми име, ме попита желая ли и по-нататък да продължа да работя със същия клиент. Потта, оросила челото ми и разтреперилите ми се ръце, протегнати с алчността и нетърпението на наркоман, той тактично не забеляза. Типовата пластмасова папка със следващата част на превода и хонорарът в бял плик с логото на бюро „Акаб Цин“ легнаха на плота пред мен. Никакви въпроси служителят не ми зададе, а подмяната на двете еднакви черни папки и плика с шумолящите банкноти допълниха забавната прилика на ставащото с някоя шпионска операция или сделка по доставката на наркотик.

— Кога успяха да ви го донесат? — посочих получената папка. — Та аз едва вчера взех предишната част за превод. Да не са ви дали няколко наведнъж? Бих могъл тогава…

— А, не — той се усмихна още по-широко, — тогава бихме ви дали естествено всичко наведнъж. Би било много по-ефективно. Малко преди да дойдете го донесоха. Преди около четирийсет минути.

— А… не бихте ли ми казали кой го донесе? Как изглежда и изобщо…

— Много съжалявам, но ние не предоставяме сведения за нашите клиенти, — доброжелателният израз на лицето му неуловимо се промени: онова, което аз погрешно бях приел за усмивка, сега изглеждаше като страшно озъбване на хищник, предупреждаващ чужденеца, че е стъпил на забранена територия.

— Да, разбирам, извинете…

— Можете да върнете поръчката по всяко време, щом бъдете готов — сякаш нищо не се бе случило, продължи той. — Ние работим без почивни дни. Всичко хубаво.

Стъмни се учудващо бързо, сякаш някой бе загасил светлината. Когато влизах във входа на сградата, където се намираше бюрото, улиците все още плуваха в млечна мараня. Но само за петнайсет минути въздухът беше така щедро разреден с мастило, че ако не бяха уличните лампи, от Земята би останала само една педя място в радиус от двайсет крачки и с мен в центъра.

Реших да не предизвиквам съдбата и да взема метрото. С настъпването на тъмнината се почувствах къде-къде по-малко уверено и нито предвкусването на новото пътешествие във времето, нито мислите за все по-ясно обрисуващата се в словесната мъгла разгадка на крайната цел на експедицията, не ми помогнаха вече да се отвлека от образа на чудовището, което цяла нощ ме чакаше пред вратата на апартамента ми. По пероните на няколко пъти ми се стори, че върху мен и върху вървящите пред мен хора пада сянката на огромна фигура, стигаща до тавана и закриваща с могъщия си гръб полилеите. Обръщах се единствено за да се укоря за слабостта и допускането на глупавите си страхове. От чувството, че ме следят, физически усещах как ме сърби гърбът и неприятно ме гъделичкаше по тила. След като дочаках влака на самия край на перона, аз си направих отстъпка още веднъж и като разблъсквах излизащите от вратите пътници, преди да тръгне влакът, успях да изтичам два вагона напред, преди да скоча вътре. Никой не ме подгони и до излизането ми навън тревогата малко охлаби хватката си.

Макар че можех да съкратя приличен отрязък от пътя си, вървейки от метрото по пустите вечерни улички, краката ме понесоха към „Арбат“ — там засега беше многолюдно, а значи вероятността от нападение се намаляваше — във всеки случай, така ми се искаше да мисля. Ставаше ми все по-трудно да се сдържам и ако, броейки тройните арбатски фенери, аз все още успявах да вървя отмерено, за да не привличам вниманието, когато вече наближих блока си, аз се втурнах през глава към своя вход. В другия край на предблоковата градинка отново се чуваше лай и виене — явно глутница улични псета си беше харесала това място.

Но когато вече набирах кода, за да вляза, вечерната арбатска какофония — смесицата от шума на колите, гласовете, клаксоните и кучешкия лай — беше прорязана от продължителен зловещ вопъл, вледеняващ и някак нетукашен.

Кучетата моментално млъкнаха, сякаш се бяха задавили със собствения си лай, а после едно след друго отчаяно завиха. Дръпнах дръжката на вратата, затваряйки я след себе си, и за броени секунди излетях до моя етаж, уплашено се огледах на всички страни на площадката и едва когато се озовах вкъщи и заключих всички ключалки, изнурено се подпрях на стената в коридора и се опитах да си поема дъх.

На стълбището всичко бе тихо. Без дори да си свалям палтото, влязох в стаята, сложих на бюрото папката и леко я открехнах. Изпод блестящата пластмаса успокояващо ми намигна старата пясъчна на цвят хартия. Изтрих потното си чело и се отпуснах на облегалката на стола.