Здрач

La Condena24

Въпреки моето очакване, министърът не се смути, не се учуди и не отказа да отговаря на такъв абсурден въпрос. Със същия делничен тон, той отвърна:

„Разбира се, правителството има сведения за това. Иначе какъв смисъл биха имали всичките приготовления, които се водят сега? Ние…“

„Какво е това? Какво става?!“ — изведнъж го прекъсна гласът на водещия. „Но това е…“ — излъчването прекъсна, радиоапаратът тихо засъска и се изключи.

В бюфета ситно звънтеше чаеният сервиз, от кухненския шкаф започнаха фалшиво да му пригласят чиниите, лампата се заклати няколко пъти, като засилваща се детска люлка, и угасна. Малкото светещи прозорци в блока отсреща почерняха, изгоря гирляндата от улични лампи навън, и всичко потъна в съвършена, непрогледна тъмнина. Звънът на съдините в шкафовете достигна неприятна истерична тоналност, подът под краката конвулсивно завибрира, чу се меко шумолене и върху главата ми се посипа нещо.

Още няколко секунди ми трябваха, за да измъкна от прашния килер на паметта ми, някъде от ъгълчетата, вестникарските изрезки с гръмкото название „Енциклопедия на екстремалните ситуации“, която публикуваше преди време едно от безплатните московски издания. Нужното бе озаглавено „Какво да се прави при земетресение“. Да застанеш под касата на вратата — там шансовете да не загинеш при срутванията са оптимални, обещаваше статията. Спънах се в крака на масата и едва не я преобърнах, ударих си коляното, стоварих се на пода и в тъмнината се опитах да напипам вратата. Обаче след още няколко мига всичко престана: физически усетих как спазъмът отпусна напрегнатата, напъваща се земя; тракането на чашите и чиниите стихна, почти оживелите мебели отново застинаха по местата си. Все още не се решавах да се изправя на крака, опасявайки се, че затишието е само временно. И в този момент с мен стана нещо странно: дали от насъбралата се за последните дни страшна умора, дали пък от току-що преживяното сътресение, аз изпаднах в забвение, по-скоро сравнимо с припадък, отколкото с дрямка.

В съня ми неочаквано се появи моето куче, макар че бях сигурен, че след случилото се няма да ми се разминат лепкавите и задушаващи видения, изпратени от разсърдените богове на маите. Спомням си, че бях неимоверно радостен да го видя: сега имах достатъчно кошмари наяве и сънят ми даваше редки моменти на душевна отмора. Обаче всичко тръгна на терсене: исках както обикновено да изляза с него навън, да се разходя из парка и да дам на горкичкото да раздвижи лапите си, отекли за тези две седмици, през които не ни даваха свиждания, но то категорично отказа да ме следва на стълбищната площадка. Колкото и ласкаво да го убеждавах, колкото и да го мамех към вратата, то не искаше да стане от килимчето си в кухнята, като се притискаше към пода и уплашено скимтеше, а когато се опитах да го вдигна насила, започна глухо да ръмжи и да се зъби.

Смаян от упоритостта му, аз на няколко пъти се приближавах до входната врата и поглеждах през шпионката — на стълбите всичко беше тихо. Това беше странно и непривично: докато кучето беше живо, то никога не пропускаше възможността да излезе на разходка, дори ако току-що се е върнало от улицата. И даже само няколко дни преди болестта, против която аз заради небрежността си пропуснах да го имунизирам и тя го вкара в гроба, то слабо биеше с опашка и се мъчеше да стане на несигурните си крака, когато някой пред него по невнимание кажеше думата „разходка“. И вече наистина нито веднъж не се случи да пренебрегне такова предложение в сънищата ми.

Веднъж един познат ловец ми подари кожа на рис, когото убил някъде в Далечния изток. Тази кожа остана вкъщи точно два часа: от вида й, или по-скоро от миризмата й, кучето ми получи такъв пристъп на паника, че не се реших повече да мъча горкото животинче. Обикновено уравновесено и мълчаливо, то замря на прага на стаята, където аз хвърлих ловния трофей, и залая с всички сили. Не млъкна нито за секунда в течение на тези цели два часа, докато напълно не пресипна, и при това трепереше толкова силно, сякаш го удряше електрически ток. Сетерът е ловджийско куче, но аз никога не напусках града и диви зверове то не беше виждало; обаче с паметта, останала му в наследство от хилядите поколения сетери, безпогрешно позна риса по миризмата. Наложи се да върна кожата с извинения, а с кучето още дълго се опитвах да си оправя отношенията: след този номер то се отнасяше към мен с известно недоверие.

Всичко това го разказвам, защото, връщайки се в съня си от входната врата в кухнята, аз сварих картинка, много прилична на онази отдавнашна случка: кучето се бе свило в ъгъла и беше направо вкаменено, козината на врата му бе настръхнала, лапите му трепереха, а устата му се отваряше и затваряше, като издаваше само едва чуто скимтене. Погледът му беше втренчен в празното пространство недалеч от мястото, където стоях аз. То вероятно виждаше нещо, което бе недостъпно за моите очи… Хищник, къде-къде по-страшен от сибирския рис, който го беше уплашил до смърт… И едва когато се обърнах към кучето, ми се стори, че с периферното си зрение успях да мерна някаква смътна полупрозрачна сянка, която бавно се примъкваше все по-близо и по-близо… В този миг кучето най-сетне успя да излае и призракът се разсея като откъслек мъгла, отскубнат от порив на вятъра.

Сепнах се и седнах, загледан през нощния полумрак към коридора, в същото място, където преди няколко мига се бе втренчило моето куче. И още няколко дълги секунди не ме напускаше усещането, че там действително има някого и оттам той, или то, също така втренчено гледа мен, но има една разлика: аз съм сляп, а то ме вижда…

Този сън неприятно ме порази и още дълго не излизаше от ума ми. Първо, аз не очаквах такова безцеремонно нахълтване на индианските духове в моята светая светих, такова нагло посегателство върху моя таен отдушник. Второ, участието в този нелеп кошмар на моето куче по странен начин му придаваше достоверност, показваше сериозността на положението. За първи път през всичкото това време то преплува Лета, за да ме предупреди за опасността, и аз нямах право да оставам глух за неговите предупреждения.

— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте? При вас също ли спря токът? Наистина ли има земетресение? Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич… — заглушен от стоманената врата, от стълбището се чу гласът на моята съседка — същата онази, която ми се накара тия дни за хулиганските надписи на вратата ми.

Предпазливо, опипом, аз станах и приведен, протегнал напред ръце, сякаш се надявах да се защитя с тях от причакващите ме безтелесни чудовища, тръгнах напред. Поне една жива душа да имаше в това царство на мрака! Сега не исках нищо повече от това просто да видя, поне да чуя до себе си обикновен човек, от плът и кости, да разменя с него няколко думи, да обсъдя станалото, просто да почувствам, че не съм сам, че всичко това става не само с мен…

— Идвам, идвам! Проклетият ток, нищо не виждам — едва отново не загубих равновесие, като болезнено си ударих рамото в касата на вратата.

Пантофите ми противно скърцаха, като разпрашаваха по паркета падналата от тавана мазилка. Очите ми прекалено бавно свикваха с тъмнината, очертанията на предметите изплуваха постепенно, като контури на бъдещи снимки върху негатива, потопен в разтвор.

— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте?

— Вкъщи съм! — викнах аз, измъквайки се от оплетения телефонен кабел. — Сега ще отворя, Серафима Антоновна!

— И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение?

— Целият блок е без ток и не само нашият! Сигурно е четири бала по Рихтер, не по-малко! — наслуки изтърсих аз, като опипвах кожената тапицерия на вратата, търсейки секрета.

— Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич…

Опитайте се да намерите ключа на лампата в тъмна стая — колкото и привични да са разстоянията в жилището ви, колкото и десетки хиляди пъти да сте щракали ключа на лампите, светвайки или гасейки, в пълна тъмнина няма да успеете да го намерите веднага. Същото е и с бравата, да я вземат мътните…

— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте? — тревожно попита иззад вратата съседката.

— Вкъщи съм, вкъщи съм! — раздразнен от нея ли — за внезапната й глухота (а колко пъти я бях виждал как подслушва съседите, залепила ухо към чуждата ключалка, увлечена дотолкова, че дори не ме забелязваше как се качвам по стълбите!) — от себе си ли, заради своята несръчност и тромавост.

— И вие ли нямате ток?

Тревожно ли? Или точно със същата интонация, като първия път? Ама че идиотщина… Аз замрях и се залепих за тапицерията на вратата, вслушвайки се.

— Наистина ли е земетресение?

Това не беше догадка, нито предчувствие, нито подозрение — просто в мен, като в пълен съд, ливнаха някаква гъста вледеняваща течност. Съставът й беше — мигновеното осъзнаване на ставащото и инстинктивното желание веднага да избягам, да се скрия където ми падне — в гардероба, зад дивана и треперейки да се надявам, че опасността ще отмине, без да ми причини сериозна вреда.

— Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич…

Така и неуспял да превъртя секрета, аз се дръпнах назад и започнах да отстъпвам към кухнята, чувайки как онзи, който се бе притаил на стълбите, отново и отново пуска своята кошмарна грамофонна плоча.

— Дмитрий Алексеевич, вкъщи ли сте? И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение? Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич… И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение? Какъв ужас! Дмитрий Алексеевич… И вие ли нямате ток? Наистина ли е земетресение?

Времето се забавя… Отвън се чува тихо противно скърцане, сякаш външната желязна обшивка някой се опитва да я издере с пирон. После звукът става по-силен, настойчив.

— Какъв ужас! Дмитррр… — трептящият глас на съседката прераства изведнъж в зверски рев и тогава върху вратата се стоварва удар с такава сила, че тътенът е като от манастирска камбана, а от тавана отново се сипе мазилка. Падам на пода и на четири крака пълзя, хлъзгайки се по праха към кухнята, като мечтая да съм незабележим, мъничък, да се превърна в хлебарка, за да се пъхна в дупчицата зад перваза на паркета — може би поне там няма да може никой да ме стигне…

— Дмитрий Алексеевич! — нов удар; стоманената плоскост стене, скоро тя ще поддаде под този нечовешки напън и ще изхвърчи от касата, ще се посипят искри, ще литне метална стружка, и тази твар ще нахълта в моя дом…

— Вкъщи ли сте? — по желязото сякаш млати таран, така, че ушите ми заглъхват от грохота, подът се тресе целият; след това настъпва секундно затишие и аз успявам да чуя собствения си шепот: „моля ви, моля ви, моля ви…“ — а то в това време явно се засилва, за да се хвърли с гигантското си туловище върху вратата ми.

— И вие ли нямате ток? — и веднага, удар — рев, какъвто не е способен да издаде нито един от известните ми зверове — властен, разярен, оглушителен. От него ти секва дъхът — не като сравнение, а в действителност — така, че не можеш да вдъхнеш в дробовете си въздух, коленете и ръцете ти треперят, като на епилептик, а в долната част на корема усещаш как става мокро и горещо.

— Наистина ли е земетресение?

В този миг започва късогледо да примигва крушката, сякаш самата тя зажумява, отвикнала от собствената си светлина, толкова силна след дългите минути, прекарани в сумрак, после започва да кашля радиото и неясно, през шумовете, като случайно засечено в тила на врага, родното „Совинформбюро“ докладва:

„… в някои райони за отбелязани прекъсвания на електроснабдяването. Според последни данни силата на подземните трусове е била повече от пет бала по скалата на Рихтер. В районите на Одинцово, Строгино и Митино25 частично са разрушени няколко панелни блока. Има пострадали…“.

През стъклото виждам как светват прозорците на съседните сгради, техните тъмни силуети със светнали точки ми приличат на грамадна перфокарта, през която някой свети с джобно фенерче…

Седя на пода, целият побелял от падналата мазилка, скрил главата си под една възглавница от дивана, точно пред мен на пода тъмнее позорното петно.

На стълбищната площадка май всичко е стихнало.

… Силите ми стигнаха само колкото гнусливо да се облея с душа. И въпреки двата пухени юргана, с които се надявах, като се увия, да се скрия от кошмарите и да се стопля, цяла нощ ме тресе треска.

Събудих се от дълго, самоуверено звънене на вратата: кой знае защо си помислих, че така може да звъни само милицията. Навън вече бе съвсем светло и това ми донесе спокойствие. Загърнах се с юргана и като присвивах очи от светлината, се повлякох да отварям. Подът и мебелите бяха плътно напудрени с вар; изглеждаше сякаш вкъщи е валял сняг. Вътре в мен премина присвиваща студенина, като че ли се засилвах от върха със скоростно влакче — към пропастта: вчера всичко беше наяве.

На прага стоеше, втренчил поглед точно в шпионката, нисък як мъж с дълго кожено яке китайско производство. Усетил, че го гледам, той вдигна пред себе си червена карта с надпис ГУВД26. Обречено въздъхнах и отключих вратата.

— Майор Набатчиков — произнесе той така, сякаш казваше „Казвам се Джеймс Бонд“.

Разбрах, че изпитвам към майора ирационална антипатия. В следващите минути той направи всичко, за да я утвърди.

— Това на какво прилича?! — с тон, с който стопанинът се кара на изходилия се в пантофите котарак, попита той, показвайки външната страна на входната врата.

Изтривайки потното си чело и вече досещайки се, какво ще видя сега, аз предпазливо излязох на площадката, внимателно притворих вратата и я огледах.

Тя цялата беше издрана с дълбоки резки, които биха изглеждали точно като следи от нечии грамадни нокти, ако съпротивлението на материалите се сметне за лъженаука и се допусне, че вроговените клетки на кожата могат да бъдат по-твърди от стоманения лист, с който бе затулен входът на моя бункер.

Мълчаливо разперих ръце, опитвайки се да придам на лицето си обезкуражен израз и с това да спечеля поне още мъничко време. Не можех да измъдря нито едно поне малко правдоподобно обяснение за състоянието на вратата ми, а импровизирано да лъжа милицията някак си се страхувах.

Набатчиков изтръска от кутията една цигара, щракна метална запалка и си дръпна дълбоко, като ме разглеждаше с изпитателен поглед. Очите му не бяха добри, дълбоко вкопани, а тежките дъги на веждите допълваха сходството им с наблюдателните процепи в танковата броня. Като изпусна облак смрад, майорът се развърна и запълзя в настъпление.

— Как спахте? — той изплю лепкава слюнка в белия прах.

— Неспокойно. Така тресеше — оплаках се аз.

— А нещо друго да сте чули? Викове, може би? Някакви странни звуци?

— Навън май крещеше някой, но не обърнах особено внимание. Естествено е, когато има земетресение. Работата е там — на рамото ми най-сетне седна музата и аз почувствах прилив на вдъхновение, — че последните дни спах лошо и затова вчера реших да взема приспивателно. Явно съм прекалил: даже когато се разтърси, не можах да се накарам да стана от леглото, така че всичко ми беше като на сън. Докато не дойдох на себе си, ето, с ваша помощ, се надявах, че всичко това изобщо ми се е привидяло. Пих димедрол — уточних аз за всеки случай.

В този момент майорът, който закриваше с гърба си стълбите, се дръпна назад и аз конвулсивно преглътнах: на площадката между етажите тъмнееше огромно алено петно, очертано с тебешир.

— Вашата съседка — кимна към петното Набатчиков, като тръсна цигарата си. — Цялата е разкъсана, гръдният кош е разпорен. Пикантен детайл: сърцето го няма. Да не сте вие, случайно? Шегувам се, шегувам се — без да се затруднява с усмивка, добави той.

— Боже… — разтрих очи с ръка и едва тогава обърнах внимание, че целият съм покрит с бял прах; в гърлото ми дращеше.

Вратата на съседния апартамент се открехна и оттам се показа още един милиционер, висок, мургав, със силно изпъкнала адамова ябълка — външно изобщо не приличаше на Набатчиков и в същото време с нещо неуловимо напомняше на него. Помислих си, че ГУВД, пък и изобщо всичко, което сме свикнали в нашата страна да наричаме с анатомична ирония „органи“, вероятно подлага аурата на своите служители на един щемпел, в резултат на което те изобщо няма нужда да показват на гражданите своите удостоверения — гражданите и така сами чувстват всичко на астрално ниво.

— Нищо не разбирам — тихо се обърна вторият към майора. — Вратата е отворена, апартаментът не е пипнат. По праха вървят следи към изхода. Тук ти сам видя всичко, снимали сме го — следите от пантофите й на площадката, и тази ивица по стъпалата, когато са я влачили. Повече никакви следи няма. Вие какво слушате, това вас не ви засяга — присви очи той, като ме гледаше.

— Тогава аз ще се измия, ако позволите?

Пуснах водата на съвсем тънка струя, за да не ми заглушава откъслечните фрази, които долитаха откъм вратата:

„… което напомня… в цирка един тигър разкъсал дресьора… пристигнал,… още когато работел… тук не става дума за човек… цирка, в зоопарка да звъннем… някои екстравагантни богаташи ги държат в жилищата си…“

„… следи няма… отпечатъците на лелката са навсякъде, а от тоя… само следи от ноктите, ето върху вратата… защо на неговата?… нещо знае…“

Когато най-сетне намъкнах анцуга и се върнах на стълбите, те вече бяха успели да определят тактиката си.

— Ние засега няма да ви безпокоим. А вие си помислете, напрегнете паметта си. На димедрола, в края на краищата, някога ще му мине действието. Оставете си телефона и запишете нашия. Засега не изчезвайте. Имам предвид — не напускайте Москва. А, и ето какво още — оставаме с впечатлението, че са се опитали да се доберат и до вас. Знаете ли, както се казва — „Моята милиция ме пази.“ Не си мислете, че ни е все едно, не можем да си оправим отчетността. И две неразкриваеми убийства в един блок за нас е по-зле от едно. Весели празници — заключи майорът, като хвърли фаса си под краката ми.

Докато заключвах, отчаяно мислех, че и аз бих бил доволен да не изчезвам никъде от Москва, но да обещая — нищо не можех.

… Следователите бяха недалеч от истината: това не беше тигър, а ягуар. Но да споделям с тях своите, прераснали в увереност предположения, нямах намерение. Даже техния закоравял мозък и да съумее да ги възприеме, и даже да повярва на моята история — какво от това? Способи за борба с таласъмите на маите не се споменават не само в служебните инструкции на милицията — срещу тях сигурно бяха безсилни дори сребърните куршуми и прочие народни средства, споменавани в европейската митология.

Заплахата сега бе по-реална от когато и да било. Моята нещастна съседка си плати само заради това, че първа беше излязла от апартамента си след земетресението, съвпаднало по време с пришествието на чудовището, изпратено да ме довърши. Моята авантюра струваше живота на невинен човек и това само по себе си вече бе достатъчно основание да се замисля за това, имам ли право да продължавам.

Най-сетне, аз просто се страхувах. Струваше ми се, че вече съм прекрачил границата, до която можеше все още да се прави избор: сякаш исках да се полюбувам от въженото мостче на течащата долу бурна планинска река, но съм паднал и сега ме носи течението; ту пък изведнъж започвах да си казвам, че още може да върна играта отначало, да премисля, да отстъпя, да се спася.

Повече не можах да заспя, независимо от това, че бях спал само няколко часа. Цяла сутрин прекарах с метлата и парцала — да мета пода и да бърша праха от мебелите, чистейки жилището от падналата мазилка с такова старание, сякаш исках едновременно да изтрия следите от земетресението и от паметта си, за да мога и занапред да затварям очи за най-очевидните доказателства на моите хипотези, да измоля извинение от демоните и да се върна към обичайното си съществувание.

Към момента, когато жилището ми придоби отново предишния си вид (оставаше само да варосам тавана), на мен за стотен път ми се удаде да се договоря със себе си да прекратя работата над книгата. И тогава в коридора звънна телефонът.

— Дмитрий Алексеевич? — беше глас на младо момиче.

Кой знае защо аз веднага реших, че тя трябва да е много красива; такъв един разпалващ въображението тембър притежават водещите на сутрешните радиоблокове. Тях вероятно ги избират от цялата страна, доверявайки им сложната, отговорна работа: с нежността и вниманието на сапьор да будят недоспалите махмурлии съграждани. Тя още не бе успяла да каже нищо, а аз вече бях готов да се съглася с всичко.

— Обаждам се от бюрото за преводи „Акаб Цин“. Имаме нова поръчка за вас. Дали бихте могли да минете веднага щом завършите работа над предишната? И моля, постарайте се да го направите до трийсет и първо число, защото на Нова година не работим заради ритуалите.

— Добре — механично казах аз.

— Чудесно. Тогава ви чакаме — гласът й звучеше доброжелателно, почти ласкаво, сякаш се бях обадил на телефон на доверието.

Горе-долу половин минута след като тя бе затворила, аз слушах кратките сигнали в слушалката, опитвайки се да си спомня дали си бях оставял домашния телефон в това странно бюро. Разбира се, че в наше време за всеки човек може да се намери информация, но все пак…

Без да направя еднозначен извод, аз се върнах в стаята, сложих нов лист на „Олимпията“ и започнах на чисто да преписвам превода на последната глава. Главата ми бе блажено празна, не губех време за съмнения и колебания и само след около два часа работата беше приключена.

Сигурно така наркоманите, които са взели твърдото и окончателно решение да зарежат дрогата, да престъпят чертата, да започнат нов живот, в един миг изведнъж сякаш забравят за това и без да срещат никаква вътрешна съпротива, като бродещи под шепота на Луната сомнамбули, скачат от мястото си и тръгват за доза. Те не мислят за нищо и когато вече ги обгърне всмукващият водовъртеж на сладкото забвение; едва на следващия ден заедно с конвулсивния гърч идва разкаянието.

Сложих кламер на готовата белова, облякох се по-топло и плахо погледнах през шпионката. На стълбите вече нямаше никого; запечатаният съседен апартамент, следите от нокти и надписът на вратата ми, който така и не бях успял да изчистя, напомняха за това, колко близо до ръба на пропастта съм стоял. Не посмях да мина през размазаното от чистачката кърваво петно, извиках асансьора и щом излязох навън, веднага хванах кола.

Прозорците на покритата с мръсни размазани петна жигула бяха замъглени от скреж, тя се тресеше като мръзнещо улично куче, а шофьорът кавказец с раздърпана двулицева пухенка в цветове като колажите на Анди Уорхол мълчеше, настръхнал, сякаш се страхуваше, че заедно с парата, от устата му ще излезе скъпоценната топлина и кастанедовската жизнена сила.

Разрушения от нощния катаклизъм на заснежените московски улици не се забелязваха на пръв поглед, но навсякъде сновяха жълтите мравуняци — работниците по поддръжката оправяха невидимите комуникации, явно повредени от подземните трусове.

— В Ленинакан беше по-страшно — хрипливо отрони шофьорът.

— На мен и вчерашното ми стига, за да се уплаша до смърт — честно казах аз.

— Тогава загина половината ми семейство. Къщата ми отиде. Когато се премествах в Москва, си мислех, че тук поне няма да тресе…

— Знаете ли, мисля си, че сега вече от това никъде няма спасение — казах аз на себе си ли, на него ли.

— Във вестника ли го прочетохте? — намръщи се той.

— В една книга.

Шофьорът кимна и отново млъкна, потънал в мислите си. До края на пътуването тишината бе нарушавана единствено от еднообразните ругатни, които той изпращаше в космическото пространство, когато на пътя ситуацията ставаше сложна.

Охранителят при входа на сградата, където се помещаваше бюрото „Акаб Цин“ ме позна и без да ми задава въпроси, сам ми написа пропуск. Въпреки предстоящите празници и природните бедствия, в коридорите беше доста многолюдно: планетарният капитал, на който това сияйно здание беше един от мъничките аванпостове, не признаваше почивните дни. Двама бояджии със спретнати оранжеви комбинезони боядисваха таваните.

По навик вече потопих копчето с цифра пет в алуминиевата платка на асансьора, притворих очи и въздъхнах с пълни гърди. Вътре витаеше неуловим аромат: нещо средно между мириса на благородно старо дърво и дискретен мъжки парфюм, какъвто трябва да ползват възрастните, но елегантни милиардери, застанали зад руля на своите белоснежни яхти.

Този път ме посрещна добре поддържана, редовно посещавала солариума брюнетка на средна възраст. След като се усмихна мило, тя прие папката ми с готовия превод, приближи се до сейфа в дъното на офиса и извади оттам точно същата, отличаваща се единствено по залепения номер.

— Благодарим ви за оперативността. Това е много важно при изпълнението на тази поръчка.

Веднага познах гласа й: именно тя се обади днес сутринта вкъщи. Вземайки плика с хонорара, след известно колебание аз все пак попитах, макар и да не бях сигурен, че по време на телефонния разговор с нея, не ми се беше счуло:

— Кажете ми, а за какви ритуали говорехте?

— Моля? — тя изви вежда като дъга, което много точно придаваше на лицето й израза „учтиво любопитство“.

— Ами, по телефона… Казахте, че бюрото няма да работи на Нова година заради ритуалите.

— А, да… Съвсем тривиални ритуали. Руска салата, белени портокали, шампанско. Филмът „Ирония на съдбата“. Новогодишното обръщение на президента. Празнуване с трудовия колектив.

— Корпоративен купон? — кимнах аз.

— Да, може и така да се каже. Корпоративен купон — насред фразата тя изведнъж престана да се усмихва, сякаш забравила, че при разговор с клиенти това трябва да се прави винаги; на мен веднага ми стана някак неуютно, като че ли от павилиона, където се снима филм изведнъж са изчезнали всички ярки декори и наоколо са останали само сиви бетонни стени.

— И сега кога да ви донеса готовата поръчка? — попитах аз подмазвачески, като заотстъпвах заднишком към изхода.

— Не се притеснявайте, ще се свържем с вас — тя се сепна и отново сложи на лицето си благожелателната усмивка, но това само задълбочи уплахата ми.

Навън беше още светло: благодарение на милицията моят ден бе започнал доста по-рано от обикновеното. Реших да рискувам и малко да се поразходя пеша, разчитайки, че мразовития декемврийски въздух ще ме отрезви и ще ми върне ясния разсъдък.

Ако не ми бяха напомнили веселият милиционер и приветливата дама от бюрото за наближаващия празник, може би така и нямаше да си спомня за него: що за нелепа идея да се празнува сегашната Нова година през май хиляда петстотин шейсет и втора? Обаче освен мен в това, изглежда, никой не се съмняваше: леденият вятър издуваше закачените над улиците транспаранти с поздравления, във витрините на магазините призивно намигаха пластмасови елхички и епилептически се гърчеха механичните червеномутрести Санта Клауси.

Хората мъкнеха превързаните с лъскави панделки ярки кутии и пакети с подаръци, усмихващите се лица наоколо бяха непривично много. Минавайки край пазара за елхи, аз все пак не издържах и застанах на опашката. Трудно ми е да обясня защо го направих. Най-вероятно, защото като сложа жива елхичка вкъщи и я украся с блестящи стъклени топки, които засега изчакват своя час, завити в стари вестници в кутия на антресола, и включа малката гирлянда с лампички, може да се топля на нейната светлина, спасявайки се от сгъстяващата се наоколо мъка и самота, които така остро се усещат на рождените дни и на Нова година… Която при това, може да стане и последна.

Преди да пъхна купената елхичка в багажника на колата, която спрях, аз си купих от будката два днешни вестника. Огромни заглавия биеха тревога, почти целите първи страници бяха заети от снимки на пропаднали при земетресението пететажни сгради; оказва се, че московските трусове са били само слабо ехо от къде-къде по-страшна катастрофа, с чудовищен удар сринала Иран. Десетки хиляди, загинали в Техеран, стотици — по цялата страна…

Молохът набираше мощ, никой не бе в състояние да го спре, но аз поне можех да разбера природата му, да изтълкувам ставащото, да узная какво трябва да се очаква и дали все още е възможно да се спасиш. И само като си помисля, че заветният ключ е може би в ръцете ми точно в този момент!

Естествено, докато се прибера, вече не ми стигна търпението да се занимавам с играчки и гирлянди. Оставих елхичката във ваната, само си измих ръцете и се спуснах към бюрото си. Новата глава ми напомняше приключенски роман и докато преводът не беше готов, аз така и не можах да се откъсна от нея.