Здрач

Feliz Año Nuevo27

С треперещи ръце отместих купчинката изписани със забързан наклонен почерк листове и потърках сълзящите си от напрежение и умора очи. На дъното на жертвения кладенец, където коварният монах беше блъснал моя конкистадор, можехме да загинем и двамата. Осъществи се най-мрачният от въображаемите ми сценарии: дневникът се оказа предсмъртни записки на нещастния авантюрист, бавно умиращ от жажда и глад в сърцето на селвата.

Който и да ги е намерил между развалините след години или столетия, и какъвто и къртовски труд да му е струвало възстановяването на манускрипта, тази работа е била напразна. От летопис на бъдещето дневникът се превръщаше в тривиален летопис, един документ, който не е магически, тоест — вечен, а най-обикновен, исторически, едва ли не битов, следователно тленен и безполезен. Човекът, писал го с надеждата, че това занимание ще прогони досадните мисли за скорошна кончина, които са се виели в главата му като мухи над труп, не е вдигнал завесата, скриваща великата тайна за крушението на света, а само за кратък миг е надникнал в образувалата се в нея дупка.

Бях почти напълно сигурен, че ако следващата глава е съществувала, тя се е състояла единствено от мъчително и объркано описание на последните часове от живота на губещия съзнание конкистадор. Той е бил толкова безсилен и жалък, както съм и аз. Тръгвайки на поход по следите му из гибелния лабиринт и изцяло доверил му се, аз завърших пътя си в задънено място, където все още се белееха костите му. И нямаше кой да ми посочи как да се върна, и чугунените стъпки на приближаващия Минотавър ставаха все по-гръмки…

Как е могъл да се остави така да го притиснат?! Как е могъл да си позволи такова лекомислие? Защо не е предвидил главната опасност, защо е останал глух за предупрежденията, защо не е успял да изобличи предателските козни на брат Хоакин и неговия бикоподобен помощник Васко де Агилар? Нима не е разбирал, че е отговорен не само за своя живот?!

Вбесен, аз пометох от бюрото и страниците с нахвърления превод, и листовете от старата книга, а после замахнах и ударих по него с юмрук, така, че дървото хрипливо изохка.

Цялата тази история ми се стори дяволска игра, започната от сънени демони и прашни идоли с първия попаднал им смъртен само за да се спасят от вековната скука. Посегнал към божието, като в същото време не ми се полагаше и кесаревото, аз вероятно добре съм разсмял цялата небесна галерия, внасяйки необходимия комичен елемент в движещата се към развръзка вселенска трагедия.

Гледайки разлетелите се по пода страници, едва се сдържах да не се изплюя върху тях. По дяволите мъртвите индианци с техните неразгадаеми шаради! Плюя на всички тези пирамиди, горски демони, вонящи на сяра францисканци и главорези в кираси! В огъня хрониките, прорицанията, книгите от дървесна кора и резбованите идоли!

Ядът измести страха от мен и като си нахлупих шапката, излязох навън: утре е Нова година, а хладилникът ми е празен като провинциален етнографски музей.

… Картофите, варената наденица, яйцата, киселите краставички и майонезата поотделно са само продукти, но това е точно онзи случай, когато съвкупността от събираемите превъзхожда тяхната аритметична сума. Руската салата за всеки постсъветски човек не е просто салата, а културен символ, знак, асоциативният ред на който е по-дълъг от кремълската стена. За мен пък тя, заедно с традиционното шампанско, кутийката червен хайвер и мандарините, трябваше да стане котвата, която моята изтерзана от щормове каравела се канеше да хвърли в пристанището на реалността. Плаването е завършено. Аз се завръщах.

И сега отново исках да се усетя като еснаф, който с весела суетня се кани да отбележи Нова година. Да се престоря, че предишните седмици не ги е имало в моя живот. Исках да усетя невинния страх, че няма да успея да купя подаръци за приятелите, вместо сгъстяващия се ужас пред скорошния и неизбежен Апокалипсис; да усетя радост от предвкусването на празника вместо радостта от това, че отново съм успял да се изплъзна на изпратените ми убийци; да усетя новогодишната самота на ергена вместо космическата самота на Ной, който дни и нощи наред се взира в непрогледната тъма зад борда на своя ковчег.

Беше вече към девет; вчера по това време за нищо на света не бих се осмелил да си подам носа дори на стълбищната площадка. Но сега нещо се бе прекършило в мен. С несвойствената ми наивност реших, че щом аз излизам от играта, то тя от само себе си се прекратява.

Обаче навън действително беше тихо, само от близкия павилион за хранителни стоки се носеше една от коледните песни на Бинг Кросби. На огромни парцали бавно падаше сняг, пухкавите преспи памук нарастваха пред очите, а небето бе станало с такъв неправдоподобно гъст син цвят, че ми се стори сякаш се е въплътила наистина една от моите смешни детски мечти — да се намеря вътре в онази прозрачна играчка с идиличния зимен пейзаж и с вихрещите се, ако я обърнеш, пенопластови снежинки. Сградите наоколо бяха сякаш слепени от мукава и ако в обичайната мръсносива Москва добродушният старец Кросби беше повече от неуместен, то в този вълшебен захаросан град от поздравителна картичка, в която аз неочаквано бях попаднал, неговите сладникави композиции звучаха като национален химн.

Все пак няма по-хубав празник от Нова година. И нека някои да го смятат за болшевишки ерзац на Коледа, за мен този сурогат е много по-приятен от оригинала. Всичките му квази традиции, същите онези съветски ритуали, които са заменили християнските, на мен ми се струват не казионни, а мили и трогателни — може би защото и аз самият съм дете на отминалата епоха. Нова година е хубава именно с безсмислието си, със своя отказ от каквито и да било корени — етнически или религиозни. Това е празник за нищо, и затова е за всички. Свързан единствено с празна календарна дата, лишен от историческо, нравствено и всякакво друго значение, той може искрено да се отбелязва и от православни, и от будисти, и от руснаци, и от татари. Ето един ден на истинското междукултурно, междунационално примирение…

След като безжалостно изкормих портфейла си в съседния супермаркет, аз безпрепятствено се върнах у дома, отрупан с пакети провизии. Вкъщи беше топло и уютно, и след като си взех вана, пристъпих към приготвянето на вечерята. Радиото тихичко си мъркаше нещо американско от четиридесетте или петдесетте, май Глен Милър.

Още утре, направо сутринта връщам последната преведена глава в бюрото, мислех си аз, като отпивах от сухото бяло вино и с апетит омитах спагетите „Карбонара“. Следваща все едно няма да имат, пък и да имат, ще събера сили да я откажа. А после ще се обадя на всички университетски приятели — ще разбера дали не е късно все още да си изпрося една покана за гости у някого.

Преди да заспя, около половин час препрочетох на светлината на зелената настолна лампа няколко глави от „Майстора и Маргарита“, след което потънах в лек и топъл, като добре бухнат пухен юрган, коледен сън.

Беше чудесна спокойна вечер.

Последната такава вечер в моя живот.

Всичко започна с „Олимпията“. Безупречният германски механизъм, служил на три поколения в семейството от четирийсет и девета година без едничък упрек (профилактичните смазвания с машинно масло и подмяната на износените ленти не се броят), изведнъж отказа да работи. Така че още рано сутринта ми се наложи да мъкна това петнайсеткилограмово чудовище в единствената, по чудо останала отворена работилница, където ми обещаха да го поправят в близките дни — избягвайки да назоват конкретен срок. В търсенето на такава работилница убих половината от деня си, а след подобно събитие вече и дума не можеше да става за празнуване на Нова година с приятели.

Затова пък за „Олимпията“ бях спокоен. Майсторът, мило старче с омазнена синя престилка, беше така любезен с мен и с пишещата машина, че на ум веднага ми идваше определението „техническа интелигенция“. Той ласкаво погали клавишите, вслуша се в мекото въртене на валяка и аз вече очаквах той всеки момент да извади стетоскопа и да каже на „Олимпията“: „Е, кажете сега къде ви боли.“

Вместо това той ме увери, че с „малката“ не е станало нищо страшно, но все пак ще се наложи да се позанимава с нея: „И при това, нали разбирате, празници…“, затова по-рано от трети няма смисъл да се обаждам. Поисканата от него цена беше доста внушителна, но да споря при моето положение беше просто глупаво: не можех да предам ръкописен превод, пък и машината все едно трябваше да се поправи. Когато се разбрахме за всичко, той ми предложи светска беседа — нещо като онази цигара, която финансовите тузове във филмите непременно изпушват заедно, за да утвърдят постигнатите договорености.

— Как само тресеше, а? Половината ми чинии изпопадаха от полиците… И мазилката падаше направо на пластове. Съседът отгоре получи инфаркт, няма да повярвате, а пък е на моите години… Наложи ми се да пия валидол.

— При мене също настъпи такъв хаос, половин ден съм чистил…

— Я ми кажете — попита той изведнъж, като се усмихваше смутено. — Вие вярвате ли в края на света?

Понечих да кимна утвърдително, но кой знае защо размислих и само неопределено свих рамене, като очаквателно гледах майстора.

— Четох някъде във вестника, че някакви индианци предсказали… Инки ли бяха? Или ацтеки? — той не вдигаше очи към мен, като изброяваше тези определено неверни отговори, сякаш ме подтикваше да го поправя.

— Нищо такова не съм чул — поклатих глава аз. — Пък и знаете ли, във вестниците всяка година пишат за края на света. За двехилядната, помните ли, колко се писа? И — нищо, все още сме на линия — предпазливо се усмихнах аз.

— Маите! Ето кои бяха. Маите! Наистина ли нищо не сте чули? — той най-сетне вдигна поглед и така се втренчи в мен, че ме побиха тръпки.

— Честна дума от вас го чувам за първи път. Весели празници! Ще бягам, че имам още доста работа, и на децата подаръци трябва да купя — вече през рамо лъжех аз, като се изкачвах по стълбите от мазето, където се помещаваше работилницата.

— Маите, точно маите бяха — хлопналата се желязна врата прекъсна мърморенето му и аз въздъхнах с облекчение.

До вкъщи имах доста път и преди да сляза в метрото, се приближих към стенда с вестници. Почти всички издания пъстрееха със снимки от Иран или на ранени, направени в московските болници, при това повечето бяха цветни, заради което стендът приличаше на огромно тропически цвете — от онези, които миришат на развалено месо, за да привличат мухите. И точно в центъра на тази макабрична цветна пъпка се мъдреше „Независимая газета“ с прищипана на нея горе брошурка с кръстословици „От тъщата“.

Заглавието на „Независимая“ беше набрано с огромни букви и беше невъзможно да не го видиш: „МАЯ ВИНАГИ НИ НАБЛЮДАВА“.

Глъчката на тълпата стихна, заглушена от гръмките удари на сърцето ми. Опрях гръб в един стълб и умолително погледнах към небето, но днес то бе закрито от плътни рошави облаци, през които отгоре не се виждах. Когато събрах кураж и отново погледнах към стенда, зловещият вестник все още бе на мястото си.

Когато най-сетне се реших, аз се приближих до продавача и поисках „Независимая“. Той ме изгледа малко учудено — макар че може само така да ми се е сторило — и като се подчиних на мигновеното лумване на срам, като някое хлапе, което за първи път си купува презерватив, аз грабнах и много други издания, надявайки се, че единственото интересуващо ме ще се изгуби сред тях, а няма, предизвиквайки насмешка, да изпъкне на най-видно място.

Отворих го едва когато се настаних по-удобно на тапицираната с изкуствена кожа изпонарязана седалка във вагона и като се убедих, че никой наоколо не проявява прекалено любопитство към мен.

Колко смешен и жалък съм станал, изгризан като секвоя от дървояд, със своята индианска шизофрения! Статията се казваше „Мая Плисецкая и КГБ: Аз знаех, че КГБ винаги ни наблюдава.“

Вестникът бе сгънат така, че злополучната брошурка с кръстословици скриваше наполовина заглавието и снимката на великата балерина. За всеки случай аз внимателно проучих всяко изречение: за пирамиди, жреци и конкистадори там естествено нямаше нито дума. Просто откъс от готвените за публикуване спомени на Плисецкая, посветен на отношенията й с Родион Шчедрин и с Държавна сигурност в онзи период, когато звездната двойка тъкмо е почнала да пътува на гастроли зад граница.

Успокоен и едновременно разочарован, запрелиствах останалите вестници. Сред безбройните репортажи от местата на земетресенията в Русия, Европа и Близкия изток, обезкуражителните коментари на сеизмолозите, печатните хипнотични сеанси на различните министри и кметове, които се опитваха да успокоят населението и актуалните тълкувания на катрените??? на Нострадамус, аз се натъкнах на две информации, чиито автори сякаш падаха от Марс и изобщо не бяха разтревожени от последните събития.

Първият беше посветил цели две съседни страници в „КоммерсантЪ“ на проекта за грандиозен монумент, одобрен тези дни от московската управа. Било решено тристаметров бронзов самолет „Ла-5“ от времето на Великата отечествена война да бъде инсталиран на „Воробьовие гори“ в памет на летците герои, отбранявали столицата от фашистките „ястреби“ по време на битката под Москва. Фашистките „ястреби“ дори не бяха турени в кавички, което ме накара да примигам и да прочета фразата отново. Уникалната конструкция на паметника, предложена от изтъкнат британски скулптор, била такава, че бронзовият изтребител можел почти изцяло да се рее във въздуха над спокойно спящия град. В статията отделно се подчертаваше, че в сянката на гигантските му крила се намира площад от няколко квадратни километра, а в корпуса на самолета се предвиждаше огромна изложбена зала и дори няколко аудитории за студентите на московския университет, където да им четат лекции по история на Втората световна. За да се изгради този монумент, се предвиждаше една година и необходимите средства вече били събрани сред патриотично настроените представители на едрия бизнес.

Втората статия разказваше за преминалата тържествена церемония по откриването на мемориалния комплекс на Валентина Анисимова (Кнорозова), за който на мястото на разрушените исторически сгради на една от московските улици по специален проект било построено впечатляващо на вид здание.

Отначало аз небрежно пропуснах тази информация, като продължих алчно да преглеждам вестника в търсене на скрити знамения на Рагнарьок28, обаче скоро нещо взе тревожно да ме яде под лъжичката и пръстите ми сами разлистиха вестника по обратен ред.

Фамилията „Кнорозов“ определено бях срещал и по-рано… Актриса от кукления театър, която „самоотвержено бе посветила целия си живот на творчеството и семейството“, съдейки по публикуваната снимка, десет години след смъртта си е била удостоена с мавзолей, не много по-скромен от ханойската гробница на Хо Ши Мин. Прочел с болезнено любопитство статията, аз се убедих, че тялото на Кнорозова, макар да не бе изложено в кристален ковчег насред музея, който репортерът без никакво колебание бе нарекъл „храм в памет на великата актриса“; и без това вече понамирисваше на култ към личността.

Сред разделите, отворени за посетители, имаше обширна експозиция на куклени герои, „на които Анисимова бе вдъхнала живот“, фотоизложби „Училище“ и „Младост“, а също така и „Семейни архиви“, които изчерпателно документираха многогодишния й брак с някой си Юрий Кнорозов, учен етнолог, изследвал народите на Мезоамерика. Историята на нейния живот ми се стори банална докрай и колкото и отчаяно да търках слепоочията си, за да разбера с какво толкова именно Анисимова е заслужила такова раболепно отношение от страна на московските власти, така и нищо не измислих.

В същото време не ме напускаше усещането, че статията за музея на Анисимова неслучайно е приковала вниманието ми. Нащрек и внимателно, сякаш се придвижвах опипом в тъмна стая, аз я прочитах отново и отново, докато не дойдох до извода, че цялата работа е в нелепите „Семейни архиви“, а по-точно в мъжа на Кнорозова. Излизаше, че той се е занимавал с културата на маи и ацтеки. Дали точно той не е онзи същият канал, който е съединил древните територии на Латинска Америка с днешната, пукаща се по шевовете Евразия? Или, упоен от манускрипта, аз виждах притаилите се маи навсякъде — като в случая с Плисецкая? Къде минаваше гънката граница между безумието и реалността и можех ли все още да бъда сигурен, че не съм я прекрачил?

Спомням си, че тогава озарението беше съвсем близко; то можеше да настъпи още преди крайната станция на „Соколническая“ линия (своята станция — „Библиотека «Ленин»“ аз естествено бях пропуснал, увлечен в конспирологични проучвания).

Попречи ми онова момче.

То явно вече отдавна ме гледаше така: лошо, изпод вежди и дотолкова внимателно, че първата ми мисъл беше — как не съм усетил по-рано неговия тежък поглед?

На вид не бих му дал повече от пет години, но върху руменото му личице нямаше и следа от онази весела безгрижност и непосредственост, в които обикновено намират отдих и утешение възрастните, които си играят с децата. Напротив, като че ли отсреща седеше и изучаващо ме разглеждаше помъдрял от годините старец, уморен от живота и отдавна разочарован от него. Веднага ми мина мисълта за преселение на душите, макар досега да се въздържах да повярвам в тази теория.

Момчето беше почти неподвижно, само флегматично поклащаше едното си краче, което висеше от седалката. Изглеждаше така, като че ли някой, вселил се в тялото на детето, се опитва да придаде естественост на държанието му, но излиза непохватно, недодялано, като при дървените кнорозовски марионетки.

Когато срещнах немигащия му поглед, странното момче никак не се смути, вместо това лекичко ми кимна — не на мен, а някак само на себе си, сякаш удовлетворено отбелязваше, че все пак е постигнало желаното. Отначало се извърнах, като реших да не се обиждам на едно дете за нетактичността му, но после не издържах и отново го погледнах — за да се сблъскам с присвитите му очи, които то и не мислеше да сведе. Почувствах се неловко и започна да не ме свърта на седалката, като че ли бях двойкаджия, който има „пищов“, и сега учителят го гледа втренчено.

Защо родителите не му се скарат? Безпомощно завъртях глава, като се стараех да определя кой от намиращите се до момчето възрастен би могъл да му каже да спре да ме фиксира. Но то седеше само, отделно и от хората вдясно, и от хората вляво, и нито едните, нито другите не само нямаха нищо общо с него, но и изобщо не го забелязваха.

Беше ме срам да побягна, оставяйки бойното поле на такъв несериозен противник, и реших поне да не скачам от мястото си още в същия момент, а да събера смелост и да дочакам следващата станция, за да стана с достойнство и да напусна спокойно вагона.

Докато стигне до нея обаче, времето се разтегли най-малко четири пъти; никога досега не бях чакал с такова нетърпение спирката на влака. Вече бях готов дори да се откажа даже от тази малка маневра, да захвърля знамето и да се скрия в далечния ъгъл на вагона; даже събрах вестниците, канейки се да стана, когато момчето заговори.

Без съмнение то се обръщаше към мен. Заради тракането на колелетата и тътена в тунела не можеше да се разбере нито дума и дори не можех да предположа за какво ми говори. Изразът на лицето му си оставаше неизменен и само устата му беззвучно се отваряше и затваряше: то даже не се и опитваше да надвика шума на носещия се влак. На мен изведнъж ми се дощя да го чуя и му показах ушите си, давайки му да разбере, че нищо не чувам, но момчето по никакъв начин не реагира на отчаяния ми жест.

Когато влакът влетя в станция „Университет“ и започна да се чува малко по-добре, до мен най-сетне достигна гласът му: неочаквано нисък, възрастен, дори малко дрезгав. При звука настръхнах; поразени, всички пътници, които бяха наблизо, едновременно се обърнаха към момчето.

„… да бъде намерен. Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира Бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“

Последните му думи бяха заглушени от бодрия дикторски глас, призоваващ да не забравяме вещите си във вагона. В това време бабката, която седеше до момчето, разсеяно загледана в празното пространство, сякаш се събуди, хвана го за ръката и като каза строго „Альошенка, стой мирен!“, решително го помъкна към изхода. То не се възпротиви, но като че ли знаеше, че ще го съпроводя с поглед, пред самия изход се обърна, хвърли ми един поглед през рамо и още веднъж кимна — но сега вече на мен, сякаш потвърждавайки, че всичко това не ми се е привидяло току-що, а се е случило наистина.

Не се осмелих да го последвам. Объркан, аз останах закован на седалката, затворих очи и вдъхнах мръсния, сдъвкан вагонен въздух. За кой ли път през последните дни си помислих за феназепама със същото малодушие и плаха надежда, с каквито булгаковият прокуратор мечтаеше за чашата с отрова. Изкушението да се забравя и да забравя беше дотолкова силно, че минавайки по пътя за вкъщи край една дежурна аптека, аз се спрях до витрината и няколко дълги минути се борих със себе си, опрял чело на студеното мръсно стъкло и разлял поглед по елховата украса, с която бе обвита табелата „24 часа“.

В първия рунд бях претърпял поражение и успях да си сложа юздата едва пред гишето, когато намръщеният фармацевт, който току поглеждаше часовника си, ме попита колко още смятам да задържам опашката, без да купувам нищо. Сконфузено поисках аспирин, шмугнах се към касата и изтичах навън.

Не зная дали постъпих правилно, като се отказах да посрещна Нова година в бездната на забвението. Не съм сигурен, че това би ми помогнало да се удържа на ръба на пропастта, макар че поне да опазя няколкото косъма, побелели през тази нощ, вероятно бих могъл.

Да окича елхата! Качих се на клатещия се стол и свалих от антресола прашната картонена кутия с играчките за елха, внимателно избърсах тъмносините и тъмночервените стъклени топки, духнах посипаните с грапав сняг шишарки, проверих гирляндите. Както обикновено трябваше доста време да си поиграя с кръстачката, но това само ме зарадва. По радиото предаваха нещо от съвременната естрада, но вместо да се намръщя и да превключа на друга станция, припявах заедно с безгласата силиконова блондинка с кучешки псевдоним. Десетината криво-ляво скалъпени една с друга чепати думи за земната любов аз тананиках под елементарната звънка мелодийка със старателността на будистки монах, повтарящ заветните мантри, като прехвърлях една по една като при броеница вече лъснатите до блясък играчки и постепенно се успокоявах, успокоявах…

За първи път през последните години искрено съжалих, че нямам телевизор. По същата причина, поради която все се отказвах да си купя: заради способността на този апарат с успех да замества човешкото съзнание, заменяйки критичното мислене с аналитични програми, предлагайки вместо собствени емоции — гланцираното щастие и неубедителното преозвучаване на истеричността на героите от сапунените опери, запушвайки любопитството с новини. Сега аз исках по примера на цялата страна да огранича разума си в рамките на това устройство. И нека чуждите фантазии, натъпкани със скритата реклама на мрежовата връзка и разрешените за разпространение върху чуждите умове, да заглушат моето собствено разиграло се въображение, както радиопрехващачите на съветското КГБ уверено заглушаваха прекомерно усърдните гласове на капиталистическите страни. Исках в главата ми да включат блажената тишина и пустота. За да изключат проклетият страх и мъчителната самотност.

След като забучих на върха червената звезда, аз още веднъж проверих входната врата, усилих радиото и започнах да кълцам новогодишната салата. Обаче добрата новина, че Дядо Мраз от Великий Устюг29 вече наближава с шейната си към Москва, се прекъсваше от извънредни новини за подводните трусове с невероятна разрушителна сила край бреговете на Тайван.

Няколко крайбрежни градове се оказаха под ударите на цунами, а почти целият континентален Китай бе останал без интернет — земетресение повредило прокараните по дъното на океана кабели.

Вече на третата такава новина за час и половина аз се стреснах, макар че дотогава с помощта на гирляндите, стъклените топки и безмозъчните песнички успявах да задържа мислите си за днешните събития, натикани в едно от далечните тъмни ъгълчета на паметта си. Но те дращеха все по-силно и все по-упорито, настоявайки да им се обърне внимание, обещавайки да ме възнаградят за това, обещавайки да ми отворят очите, да ми разкрият тайни…

Можех колкото си искам да си запушвам ушите, да жумя и като тригодишно дете да крещя „Нищо не виждам! Нищо не чувам!“. Кошмарът продължаваше независимо от това, съгласен ли съм да участвам в него и правилно ли разбирам отредената ми роля. Сухата прашна земя на Иран вече се бе напила с кръв, но тя можеше да пие още. Океанът, за няколко минути помел стотици тайвански небостъргачи и отвлякъл със себе си като гладки камъчета по време на отлив десетки хиляди човешки живота, току-що се пробуждаше след сън, продължил цял геологически период. Раздвижилите се тектонични плочи, тези зъбни колела в механизма на Апокалипсиса, набираха скорост, задействайки чудовищни мелнични камъни, които смилаха на прах цели градове, страни и народи. Независимо дали настъпваше краят на света или само краят на поредната епоха в историята на планетата, човек едва ли бе готов за него повече, отколкото динозаврите в своето време за падането на гигантския метеорит. Предчувствието за приближаващия крах на света витаеше във въздуха и прозираше в истеричните вестникарски заглавия. Снежното покривало, забулило Москва преди Нова година, ми се струваше като бял погребален саван и дори всеобщото празнично настроение, старателно създавано у гражданите от властите и мениджърите по продажба, ако се вгледаш, беше прекалено, изкуствено. Струваше ли си да продължавам да пирувам на общата маса, щом като за разлика от останалите бях трезвен и ясно виждах по телата им белезите на бубонната чума?

Четиримата ездачи не се явиха в определения час и вместо последната битка между Доброто и Злото, увлечените по постмодернизма богове бяха решили да направят крушението на света безсмислено и безлико. Последният съд, чието заседание безкрайно отлагаха под различни предлози, изглежда, беше и съвсем отменен и почиващите на „Елеонския хълм“30 — най-скъпото гробище на света — напразно заемаха първите места в партера.

Няма да я има тръбата на архангела, няма да има процес, няма да има оправдани и осъдени, няма да има възкръснали, нито Едем, нито Пъкъл, и всички ги чака единствено еднакво развъплъщение.

Заблуждаваха, заблуждаваха библейските пророци. Посрамиха се повярвалите им брадати мюсюлмански мъдреци, изложиха се християнските богослови. Всичко ще се осъществи много делнично.

Просто конвулсиите, в които се мъчи Земята, ще стават все по-страшни, докато поредният катаклизъм не се окаже достатъчно мощен, за да погълне в океанските дълбини континентите, трошащи се под краката на обезумелите от страх хора.

Играещите в пясъка по морските брегове деца могат колкото си щат да укрепват своите замъци, да рият водоотводни канали и да влачат павета, за да строят защитни стени. Всички тези инженерни хитринки са до първия прилив, който ще ги отнесе равнодушно, както отнася тайванските небостъргачи. Човекът е въшка пред първичната мощ на океана и американските градове ще се разтворят в солената вода по същия начин както японските, немските или руските. И безсилно ще разпери ръце всемогъщият Сергей Кочубеевич Шайбу, вторият след Господа.

Ще се прекършат и ще потънат в бездната близнаците „Петронас“ в Куала Лумпур, ще се спукат уморените железни конструкции на Айфеловата кула, ще се превърнат в мраморни трохи и ще погинат преживелите стотици поколения дворци и храмове на вечния Рим, под затворилите се вълни ще блесне за сбогом, като хвърлена за спомен златна монета, куполът на джамията Ал Акса31, ще се разцепи скритият под нея Крайъгълен камък и заедно с белите парченца юдейски послания към Йехова водни вихри с невиждана сила ще завъртят титаничните късове от Стената на плача.

Въпреки че засега почти никой не вярва, с всяко ново земетресение, цунами, изригване досетилите се ще стават все повече и повече. Не зная ще имат ли те време да осъзнаят всичко и да се покаят, макар в покаянието им няма да има никакъв смисъл, за да се залъжат с надежди, да се отчаят и най-сетне — да се освободят. Или всичко ще се случи толкова стремително бързо, че повечето ще успеят само да се уплашат.

Въпреки че за грядущия край засега мълчат и ходжите, които следят неспокойното си паство от стражевите вишки на джамиите, и замъгляващите рациото с дима на кандилата си православни попове, а и католическите свещеници още не са увеличили оборота си, вдигайки цената на индулгенцията за желаещото да си опрости греховете човечество. Ще стигне времето — ще има и лъжепророци, и сектанти, и чудотворни планове за спасение с последващо разобличение, и оргии, и екзалтирани молби, и масови самоубийства на онези, които бързат и не искат да изчакат. Макар че лично аз предпочитам гилотината пред разчекването и надявам се — заради общото ни благо — че гибелта на цивилизацията ще бъде мигновена.

И наистина, какво ли е чувствал Ной, гледайки през борда? За какво е мислил Лот, бягайки от изпепеляващия Содом адски пламък, без да смее да се обърне назад? Каква буря ще бушува в главата на последния тибетски монах, безметежно съзерцаващ руините на Вселената от селцето в потъващите на дъното Хималаи, така и не успели да станат нов Арарат? Какво ще усещам аз?

Колко глупаво ще е, ако единствените знамения са били именно за мен — разочарования и язвителния, глуповатия и необразования, страхливия и съмняващия се, неспособния да стане нито спасител, нито дори пророк… За мен, приемащия божествените откровения за параноично бълнуване! Готовият да бъде разтерзан от психиатрите, едва-що чул описаните в учебната литература по шизофрения гласове, даже ако те се чуват от горящата неизгаряща къпина32!

И колко странно би било, ако се окаже несъстоятелна и християнската, и юдейската, и мюсюлманската есхатология33, а истинският сценарий за края на света е бил предсказан от езическите жреци на полуостров Юкатан!

Ако кръвожадните божества на маите — умилостивени от изтръгнатите от гърдите още биещи човешки сърца — са били по-честни със своите почитатели, отколкото всепрощаващият Иисус, светлият Буда и гордият Мохамед…

Отново стоях на кръстопът и отново имах нужда от съвет. След като поразмислих, реших да се обърна към моя изпитан, макар и своенравен наставник — Е. Ягониел. Лесно намерих в речника отзад не най-характерния за такава книга термин „Апокалипсис“ и попаднах на четиристотин и трета страница.

И Ягониел не ме подведе — веднага хвана бика за рогата.

„За религиите на Мезоамерика са характерни представите за повтарящите се цикли на сътворение и разрушение. И ацтеките, и маите са били убедени, че Вселената вече е преминала през четири такива цикъла и сега се намира в петия, в който на Земята й е съдено да загине от земетресения.

Немалко копия са били счупени от съвременните учени при опитите им да изчислят точната дата на Армагедона на маите — и любопитството им може да бъде разбрано. По най-достоверни към днешна дата данни, изчислението ще изглежда по следния начин. Дължината на всеки от циклите на създаване и разрушение бяха тринайсет Бактуна — т.е. около 5200 години. И самият Армагедон, носещ смърт на израждащите се народи и на всички живи същества на Земята, трябва да настъпи в последния ден на тринайсетия Бактун.

Вярата на маите в цикличността на устройството на мирозданието е била абсолютна, също така, както и тяхната убеденост в неотвратимостта на бъдещия Апокалипсис. Напълно осланящи се на своите звездобройци и прорицатели, индианците от Мезоамерика са превърнали цялата история на своята цивилизация в един голям самоосъществяващ се хороскоп. Под диктата на астрологията се намира не само животът на представителите на племето, но и съдбата на цялата култура. Безусловната вяра в това, че светът е осъден на унищожение и че точната дата на неговия крах е достъпна за изчисляване от смъртните, станала такава една адска машина с часовников механизъм с обратно действие, заложена под цивилизацията на маите.

Тази вяра без съмнение давала на маите и ацтеките определени преимущества в сравнение с другите народи, а именно — време да се подготвят за Армагедона. И ако с класическите маи всичко е повече или по-малко ясно, то представите за края на света при ацтеките, а също и при толтеките и съответно, завоюваните и попаднали под тяхно влияние късни маи, все още трябва да се изясняват.

Работата е там, че народите от тези култури, също както и маите, са имали кръгов календар с петдесет и двегодишен цикъл. В него влизат три приети у маите системи за летоизчисление — основната на 260-дневна година («цолкин»), на 360-дневна («тун») и на 365-дневна («хааб»). Точно един път за петдесет и две години или ако искате — хааби — равняващи се на 73 цолкина, се затваряли и всичките три вида седмици — деветдневна, тринайсетдневна и двайсетдневна. С една дума, кръгът се завъртал до края, след което отчитането започвало отначало. Точно през последните дни на този голям петдесет и двегодишен цикъл при ацтеките и толтеките настъпвал периодът на очистването и подготовката за вероятния Армагедон. Тези обичаи и традиции са доста интересни и могат да се окажат полезни и досега.

И така, през последните пет дни от големия цикъл светът замирал на ръба на бездната. По онова време малко хора доживявали до повече от шейсет години, затова в паметта на почти всички индианци, които имали нещастието да сварят тези прокълнати дни, това ставало за първи път. Обаче те по най-стриктен начин възпроизвеждали всички установени от предците им ритуали, защото за всеки от тях заплахата от края на света е била напълно реална и нещо повече — напълно възможна.

В преддверието на Апокалипсиса светът се изпълвал със зли духове. Те излизали от горите, просмуквали се през цепнатините в земята, въздигайки се на повърхността от мрачните дълбини, изплували от дъното на реки и езера. Те можели да остават невидими или да приемат както човешки, така и животински образ. Срещата със скитащите на воля демони предвещавала за беззащитните хора урочасване, продължителни болести и даже смърт.

За да се предпазят от духовете, индианците за пет дълги дни превръщали своите селца и градове в своеобразни астрални крепости. Всички жители се скривали в къщите си и по никакъв повод не ги напускали в течение на всичките пет дни, при това специалната забрана се отнасяла дори за децата и бременните жени. Навън излизали само опитните войни, въоръжени с особени магически копия, на които е врачувано против демони. Те на смени бранели своите градчета, като обикаляли из улиците денем и нощем, подплашвайки бесовете. В самото начало на този странен период се изисквало да се загасят всички огньове, тъй като светлината и топлината на пламъците можели да привлекат духовете. Трябвало непременно да се изпочупят всички съдове в къщата. Всичките пет дни се изисквало да се прекарат в приготовления за края на света, в страх, в смирение и в молитви.

През последната, петата нощ, мъжете се качвали на покривите на къщите си, сядали там и обръщайки взор на изток, търпеливо очаквали изгряването на Слънцето. Страхувайки се дори да си шепнат помежду си, те безкрайно дълго се взирали в черния пуст хоризонт. Никой не знаел дали светилото ще се издигне отново над покорно приготвилото се за заколение мироздание. Всеки индианец разбирал, че Слънцето може никога повече да не изгрее, и тъмата ще се възцари във Вселената навеки, предричайки скорошното й разпадане, както е и записано в свещените книги.

И едва когато то най-сетне осветявало далечните тъмни хълмове и короните на дърветата, те слизали долу и съобщавали на близките си благата вест: тъмата се е разнесла, светът е пощаден — поне за още петдесет и две години.“

Омаян от нарисуваната от Ягониел картина, аз застинах насред кухнята с книгата в ръка. Тези пет страшни дни в навечерието на края на света, описани от него, ми напомниха моя собствен живот през последните седмици. Като не владеех опита за защита от зли духове, който за своята хилядолетна история бяха насъбрали индианците, аз се оказах почти в същите условия, но бях къде-къде по-уязвим. Нямах омагьосано копие и не знаех, че светлината привлича духовете. Няма да взема да чупя семейното венецианско стъкло и бохемския порцелан даже сега и всичко, което мога да направя, е за стотен път да се прокрадна до шпионката, боязливо да погледна през нея, да подръпна дръжката на вратата и да се върна в кухнята — единственото място на света, където се чувствам в относителна безопасност. Зад прага ми се вие на кълба тъмнината, пред къщи бродят разбудените от нехайните конкистадори демони на селвата и на мен не ми е разрешено да напусна тази призрачна пътека, макар да не разбирам защо вървя по нея и накъде води тя…

„До Нова година остава една минута!“ — съобщи говорителят и млъкна, като даваше възможност на слушателите във весела паника да грабнат чашите за шампанско, да запалят бенгалските огньове, да загасят лампите и да охлабят телта на същата онази бутилката.

Спуснах се към хладилника, сграбчих шампанското и успях да изстрелям тапата към тавана точно заедно с дванайсетия удар на Кремълския часовник. После ливнах в чашата сладка пяна, разтворих прозореца, отпих малка глътка и подложих лицето си под порива на мразовития вятър, който слабо миришеше на приятно изгоряло, като че ли някъде наблизо палеха печка с дърва. Точно в чашата ми кацна огромна ажурна снежинка и аз се усмихнах, чувствайки как очите ми се пълнят със сълзи.

За мен беше много важно да успея. Когато знаеш, че правиш дори най-обикновени неща за последен път, те придобиват особена сладост и нов смисъл.

„Честита Нова година!“ — скъсваше се да вика радиото…