Здрач

La Advertencia11

— Защо питате? — в този момент едва ли бих могъл да кажа по-голяма глупост, но думите изскочиха сами.

— Питам ви, защото преди два часа ни донесоха нова поръчка — някакви книжа на испански. Вече бях започнала да звъня на всичките ни постоянни преводачи, но преди празниците никой не иска да я поеме. Половината заминали, другите — заети. При това испанистите ни не са толкова много, основната маса от документацията е на английски — без изобщо да се учуди, започна да ми обяснява момичето.

— Аз… А какви са книжата? — вълнението, което не успях да скрия, все пак я накара да повдигне веждичката си: едва ли болшинството работещи за тях преводачи изпадат в такова състояние при получаването на нова поръчка.

— Нещо свързано с прокарването на пътища, така каза клиентът. Явно техническо. Самата аз не съм го гледала, политиката на нашата компания забранява преглеждането на превежданата документация — докато казваше тази заучена фраза, тя се усмихна с пластмасова усмивка, каквато имат някои фриволни манекени на бутиковите витрини.

— Ааа, техническо… — отвърнах аз не по-рано от половин минута.

Моето мигновено разочарование отстъпи място на искреното облекчение. Бих излъгал обаче, ако кажех, че в този миг надеждата да се сдобия със следващата част от превода не трепна неспокойно някъде вътре в мен. Кръвта ме блъсна в главата, като ме оглуши и ослепи, и макар да кимах със съгласие в такт с поясненията й, смисълът им стигна до съзнанието ми с известно закъснение.

— Не сте ли работили досега със специализирана лексика?

Фирмената учтива заинтересованост в гласа й почти напълно скриваше едва забележимите нотки на недоверие; тя се владееше майсторски, бях възхитен. Изящната й главица се наклони на една страна под прецизно обмислен ъгъл и бретонът й се люшна леко и покри лукаво гледащото ме око. И даже ако приемех за женско лукавство стъкления блясък на протезите й, подобни на онези, които слагат на пълнените чучела препараторите, изражението на лицето й бе изпълнено толкова съвършено, не че можех да не му се възхитя.

— Не… Работил съм — сепнах се аз в края на краищата.

— Знаете ли, всъщност… — тя кръстоса ръце на гърдите си и едва забележимо сви устни; аз тъкмо вече щях да махна с ръка, очаквайки отказ, но тук маската й още веднъж показа лека пукнатина — този път вероятно заради това, че тя погрешно изтълкува възхитения израз на лицето ми. — … постарайте се да изпълните работата оперативно, ще видим как ще се справите — криво съши тя към началото на фразата друг завършек и утвърдително тръсна бретона си, после се приближи до стелажите с подредени еднакви черни пластмасови папки, свали една и ми я подаде.

Подписах се на специална бланка, попитах за заплащането (то се оказа с една степен по-високо от очакванията ми) и радостно се усмихнах на служителката. Позорният ми фалит бе отсрочен. С помощта на огромните испанско-руски речници, с които се бях сдобил поради известните причини, аз се канех да видя сметката на тази поръчка колкото се може по-бързо; новогодишната елха, пресните продукти и подаръците за поостарелите ми университетски колеги започнаха отново да придобиват реален вид. Бях й признателен за това, че моята Нова година този път можеше поне горе-долу да заприлича на истински празник. Но как да изразя благодарността си на това целулоидно момиче? Да й обещая до края на дните си да бърша прахта от нея и да й сменям батериите?

— Благодаря ви… Много ви благодаря. Наистина — без да откъсвам поглед от нея, започнах да отстъпвам заднишком, но се спънах в прага и политнах към пода, без да изпусна папката.

— Внимавайте! — ахна тя уплашено и скочи, притича и ми помогна да стана.

— Ударихте ли се?

Като се стараех да не поглеждам към нейната страна, за да не види пламналото ми лице, аз неловко се отскубнах, измърморих нещо за довиждане и се спуснах към изхода.

— Пазете се! — извика момичето след мен.

Това беше последното, което чух, преди блестящите вратички на асансьора да се затворят след мен.

По пътя към метрото аз отново и отново, хапейки устни, си преповтарях наум сцената с нелепото ми падане, неловкия разговор и размесвах леката и някак си приятна физическа болка със сърбящото страдание от собствената си нищожност. Моите непохватни опити за общуване с момичетата почти винаги ме съсипваха така.

В тази пустиня на самоунижение и любителско самобичуване вестникарската будка ми се стори оазисът на забвението от арабските приказки. Да се отвлека от своето нещастие с чуждото нещастие, като препокрия неприятните преживявания с изрезки от списания и вестници — ето какво ми трябваше. „Московский комсомолец“ подхождаше за тази цел идеално.

Заглавието, набрано с огромни букви, съобщаваше, че броят на жертвите от ураганите в САЩ и страните от Централна Америка вече е стигнал стотици хиляди. В Гватемала и Никарагуа заедно с тайфуните са се излели проливни дъждове, които са абсолютно необичайни за този сезон. От бреговете си са излезли най-големите реки в региона, гигантски свличания са погребали под милиони тонове пръст десетки селища. Сили и средства за разчистване на свлачищата властите нямат, надежда да се намерят оцелели също няма, затова е взето решение да се прекратят спасителните работи, затрупаните села да се обявят за братски могили и да се изоставят. Стотици населени пунктове се оказват напълно откъснати от цивилизацията, а какво е станало с жителите им, на властите изобщо не е известно.

Съединените щати не са успели да се съвземат от предишните удари на стихиите, когато върху бреговете са връхлетели нови урагани. Правителството е взело решение в пострадалите райони да се струпат части на националната гвардия от цялата страна, но вече е било късно: в наводнения Ню Орлиънс и разрушения Хюстън са започнали епидемии, които правят масовата евакуация на оцелелите практически невъзможна.

С известно безпокойство прочетох още веднъж названията на районите, пострадали от тайфуни и наводнения. Колкото и странно да е, но познати имена от книгата на Ягониел и от проучената из основи страница на географския атлас, сред тях нямаше. Разярената природа засега бе подминала Юкатан.

В рубриката „Спешно за броя“ този път не забелязах нищо интересно. Разтворен, вестникът пъстрееше с материали от светската хроника; между репортажите от поредната помпозна сватба на отказващата да признае възрастта си поп дива и скръбния материал за десетгодишнината от смъртта на някоя си актриса от Кукления театър Валентина Кнорозова (известна на сцената с моминската си фамилия Анисимова), волно се разпростираше обширната статия за награждаването на победителите в Третата ежегодна национална олимпиада по криптография и лингвистика. Медалите на наградените бе връчил лично президентът на Русия, тържествената церемония се бе състояла в Мраморната зала на Кремъл в присъствието на множество представители на пресата и хайлайфа.

В статията се цитираше част от обръщението на президента към победителите на Олимпиадата: „За никого не е тайна, че в днешния свят именно знанията, информацията са едно от главните достояния на всеки народ, на всяка страна. Ние с вас имаме съдбата да живеем в сложно време, когато нашите научни, интелектуални разработки могат да попаднат в ръцете на определени сили — както на Запад, така и на Изток, и ние трябва да ги защитаваме. При това именно лингвистиката ни позволява по-добре да разбираме не само езиците, но и манталитета на другите народи, с всеки от които се стремим да поддържаме добросъседски и партньорски отношения. Убеден съм, че уменията да се зашифрова и разшифрова информация днес са ключови за успеха на нашата страна на световната арена. Ще ви открия една малка тайна: на мнозина финалисти от тази Олимпиада, дори на онези, които днес не са на тази сцена, вече са предложени добри работни позиции във водещи предприятия от национално значение…“

Изглежда аз бях единственият читател, който не разбираше важността на това събитие. Трябваше да слизам и без никакво съжаление запратих вестника в коша за боклук до турникетите.

Сипах си чай, седнах на бюрото и сложих пред себе си черната пластмасова папка с поръчката, после свалих вече наредените по рафтовете испански речници. По тази папка човек можеше доста точно да си представи моите нови работодатели: тя беше също така акуратна и коректно безлична, както и цялата фирма. По краищата папката се затваряше с две закопчалки, върху лицевата страна точно в центъра бе залепен етикет с номера на поръчката. Ето в такива агенции сигурно се носят за превод договорите за доставка на оръжие, устави на тайни дружества и допълнителните условия, с които се решава съдбата на многомилиардни сделки. Ако ще пътят, чието прокарване се обсъжда в поверените ми документи, да бъде поредното околовръстно трасе или дори усъвършенствана версия на Транссибирската магистрала — окото ми няма да мигне, помислих си аз. Какво друго би могло да се очаква от такава папка?

Щракнах закопчалките и я отворих.

Моментално я затворих и я заключих с двете закопчалки, поех си дълбоко дъх, разтърках очи и отново надникнах вътре. Те, разбира се, нямаха никакво намерение да изчезват някъде. Нямаше гръм, навън все така беше ден: не се случваше нищо, което би ме накарало да се усъмня в реалността на видяното. Те наистина бяха вътре и спокойно чакаха кога ще престана с истерията си и най-сетне ще ги извадя от тясната папка — десетина изписани отгоре до долу пожълтели от времето листове, а на най-горния с титулни букви стоеше: „Capítulo V“.

Скочих от стола си и се спуснах да обикалям овалната маса за хранене от карелска бреза, сложена насред стаята.

Това изобщо не можеше да бъде и въпреки всичко дневникът на конкистадора сам ме намери, макар да се стараех с всички сили да се отърва от него. Дали е случайност? По своя воля ли се бях спрял именно на тази преводаческа фирма, разлиствайки тефтера си? В този момент, когато вече описвах трийсетия кръг около жално поскърцващата маса, дори идеята за всеобщ заговор, в който бях оплетен изкусно, не ми се струваше смешна и глупава. Все по-малко вярвах в съвпадения и с все по-укрепваща увереност се стараех да намеря невидимите за чуждото око, замаскирани като обикновени ежедневни събития, брънки на зловещата верига, която ме приковаваше към тази странна история.

После, изморен, отново седнах зад бюрото си и ми стигаше само един поглед, хвърлен върху листовете на дневника, за да стихне щормът, бушуващ в мозъка ми, а на хоризонта да блесне изгряващото слънце. Какво значение има дали са ми пробутали тези листове или те са се оказали там по каприз на теорията на вероятностите? Възможно е един от тях да може да даде отговорите на всички въпроси, които ме занимаваха толкова време. Нима сега ще се откажа от възможността да ги притежавам единствено заради моите параноични опасения?

Ръцете ми все още малко трепереха; отпих глътка изстинал чай, отместих чашата по-далеч, за да не плисна случайно върху скъпоценните листове, и потънах в четене.

Превежданият от мен дневник понякога ми се струваше като безкрайна стълба, която води в дълбоко тъмно мазе. На всяко стъпало са издълбани думи, разказващи определена част от завладяваща история, написана така, че като прочетеш поредната глава, попадаш в плен на собственото си любопитство. Фенерът стига само за крачка напред, и трябва да слезеш още едно ниво по-ниско, за да разбереш разгадаването на ребуса, видян на предишното стъпало. Играта май е построена честно: по-долното стъпало отговаря на въпросите на горното, обаче полученият отговор сам се превръща в нова главоблъсканица, която не можеш да решиш, ако не слезеш още една крачка по-надолу. От парченцата мозайка се подрежда пано; детайлите стават все повече, но докато не ги събереш всичките, не можеш да схванеш смисъла на картината. Налага се да вървиш по-нататък, все по-ниско и по-ниско, обръщаш се — входът, откъдето си влязъл в подземието, вече не се вижда, а какво те очаква в края на спускането ти, пък и има ли го, не знаеш. Остава само да осветяваш по едно стъпало надолу, да разчетеш написаното на него, и внимателно да стъпваш по-нататък.

Първите три, погълнати от мен страници, сякаш помагаха да се разбере онова, което се е случило в предишните глави. И така, да отхвърля моите предположения за легендарните съкровища, стаени в изгубените в селвата старинни храмове, беше рано. Вероятно самият автор на дневника е допускал такава възможност и по-преди, но да я спомене на хартия е решил едва в пета глава — може би защото скоро след това догадките му са получили потвърждение?

Получи продължението си и историята с обесилия се водач. Както конкистадорът, съставил отчета за своята експедиция, и аз засега не можех да зная казал ли е истината Хуан Начи Коком, отказвайки да се съгласи, че Ернан Гонсалес е самоубиец. Заподозрях го в опита на такава страшна цена да спаси от разграбване наследството на своя народ, щом прочетох за смъртта му. Ами ако в действителност някой просто хладнокръвно е отстранил Гонсалес? Кой нормален човек би решил да се лиши от водача си, когато вече е навлязъл в самото сърце на селвата?

Ако не се лъжа, в предишната глава върху нещастния Гонсалес се бе нахвърлил вторият офицер Васко де Агилар. Авторът на дневника споменаваше за тази случка само между другото, но на мен и това ми стигаше. Преди да продължа четенето, трябваше да се върна към онези събития.

Запалих лампата в стаята (докато разчитах първите три страници, навън вече се бе стъмнило), отворих вратата и като шляпах с чехлите си, излязох в коридора. Пликът с книгите си стоеше непипнат на същото място до шахтата за боклук, където го бях оставил. Явно никой от съседите не се бе полакомил за солидния том с трудовете на Ягониел, само от вида на който несведущият човек от скука получава скомина, а да изхвърлят на боклука такова издание не им е дало сърце.

Е, да, изпитването на силата на волята ми се провали, но да размишлявам по този въпрос, застанал пред боклукчийската шахта, нямах намерение: имах си и по-важна работа. Огледах се, кой знае защо на всички страни и зашляпах обратно вкъщи, като заключих външната врата два пъти. После отидох в кухнята и, като тръснах плика, за да махна насъбралия се прах, започнах да изваждам върху масата собствените забранени съкровища.

И двете книги с лентички за отбелязване на нужните ми страници, брошурите с ярки корици, речниче с исторически термини и остарели думи, което също съм пъхнал в яда си — в плика имаше всичко, освен копията на написаните на пишеща машина страници с превода на първите три глави. Озадачен, аз отново ги прехвърлих книга по книга, после разлистих Ягониел и Кюмерлинг — безрезултатно. Край шахтата освен моя плик с книгите нищо не се въргаляше; отделна купчинка листа бих забелязал веднага. Преводът беше изчезнал и дори нямаше смисъл да се опитвам да отгатна кога може да се е случило това: за дните, изминали от моето отричане от маите, аз нито веднъж не бях пипал плика.

Е, какво? Единственото, което да е предизвикало любопитството на съседите ми да са моите доста неудачни преводачески упражнения, от които един лаик все едно нищо не би разбрал? Но кой е казал, че преводът е попаднал у съседите ми? Подчинявайки се на моментния импулс, аз се приближих до вратата, проверих ключалката и за всеки случай подръпнах дръжката. След това се измих със студена вода и се върнах в стаята. Даже ако преводът на Втора, Трета и Четвърта глава беше загубен, можех засега да се осланям на паметта си: те се бяха запечатали в нея задълго, колкото и да се стараех да ги забравя.

Макар че ми се искаше да прекъсна четенето още при описанието на първите симптоми на тайнствената треска, поразила отряда, аз така и не можах да се откъсна от текста, докато не свърших с посветения й пасаж. Едва след това, като притворих клепачи, започнах да си спомням тази болест, която трябваше да преболедувам и аз. Температурата, която обезсили тялото ми и ме правеше на парцал и изстискваше до капка цялата пот, съперничещите си по правдоподобие с действителността кошмари, и слабостта, която ме лиши от воля, мускули и разум, и ги направи като памук и чужди…

Признаците са същите; а пък аз отдадох всичко на дъжда, който се изля върху мен, когато блуждаех в изтощение по арбатските улички. Обаче всъщност съм можел да си лепна заразата малко по-рано — заедно с целия отряд в блатата на Кампече. Аз поне можех да противопоставя на тази мнима простуда пет столетия развитие на медицинската наука, конските дози от свалящи температурата хапове и легловия режим. Останалите участници в експедицията е трябвало да се задоволят с безполезните кръвопускания, с влажните кърпи на компреса, който за броени секунди се загрява и престава да облекчава, и с тежкия влажен въздух на тропическата гора, който така трудно навлиза във вкостилата се гръд. Успях да преборя призрачната треска по-бързо и с по-малко последствия, обаче едва ли бих могъл да й се противопоставя, ако ми се бе случило да съм нахапан от блатни насекоми преди четиристотин и петдесет години.

Разсъждавайки така, аз вече напълно повярвах в това, че моята болест е била сянка от болестта в четената от мен книга; сянка, хвърлена в нашия свят, и дори не си задавах въпроса, как е възможно това. Дали се бях заразил, държейки в ръце листовете, върху които може да са останали изсушени и заспали за векове бацили? Чувал съм, че спорите, пренасящи антракс, попаднали в благоприятни условия, могат да чакат своя час десетки години; впрочем, не е изключено тук аз отново нещо да обърквам.

Или, за да успокоя своето ранено рацио, да допусна поне, че върху хора с лабилна психика като мен дневникът може да оказва известно… хипнотично въздействие? Във всеки случай трябва да събера смелост и все пак да призная, че си имам работа с не съвсем обичайна книга…

Дали съм направил своя избор съзнателно, когато стана ясно, че текстът ме принуждава да играя ва банк? Разбирах ли аз, че сред разноцветните жетони, сложени от мен върху сукното в тази хазартна игра, чиито правила не знаех, един означава здравомислие, друг — вяра в реалността на заобикалящия ни свят, трети — живот? Едва ли. Бях така увлечен от играта и възбуден от възможността за печалба, която ми обещаваше катарзис и просветление едновременно, че не се замислях за залога. И макар той да се повишаваше с всяка прочетена страница, аз вече не можех да спра.

През страницата, съдържаща няколкото последни абзаца, въпреки дебелината и придобития с векове цвят на хартията прозираше нещо тъмно, отпечатано или нарисувано на следващия лист. Като го взех за илюстрация, аз потиснах любопитството си и не избързах напред, за да го разгледам. Съсредоточен в превода, скоро забравих за провиждащия се през хартията неясен силует и затова изтърпях до края на страницата.

След като я обърнах на думите „беше прекъсната“, аз се втрещих: онова, което бях взел за гравюра или рисунка, се оказа кафеникаво петно с чудновата форма и зловещ вид. Не се съмнявах и за секунда: това беше кръв и съдейки по характерния ръждив оттенък, пролята съвсем наскоро.

Няколко пъти ми се бе налагало да наблюдавам такива петна как изсъхват постепенно върху тетрадките на квадратчета или на линии, когато в училище ми течеше кръв от носа. По повърхността на тези тетрадки се хлъзга дори, когато пишеш с химикалка, а падналите на тях яркочервени капки изстиват самотно, като бавно се обезцветяват според това, кога се задъхват и загиват еритроцитите. Цветът на тези капки върху листовете на квадратчета се разпределя неравномерно: под действието на силата на тежестта и векторите на молекулярно притегляне кръвта се събира в една точка от петното, където в крайна сметка, хартията ще бъде по-тъмна.

Това отстъпление може да се окаже неуместно, но засега аз, стараейки се да уталожа изведнъж появилото се сърцебиене, разглеждах кървавата капка на следващата страница, и не можех да мисля за нищо друго. Цялото петно беше еднакво, равно оцветено. Старата хартия, без да се нагърчи, жадно бе попила кръвта, като напукала се от юлската суша земя, която колкото и да я поливаш, изпива цялата вода до капка.

За листовете на квадратчета и на линии е несвойствена такава вампирска жажда; конверсионните лами на постсъветската хартиена промишленост, из чиято утроба излизат стотици тонове ученически тетрадки, не умеят да вдъхнат живот на хартията. А виж, хартията на испанския дневник беше осезаемо жива…

Капката се намираше долу на незапълнената до края с текст страница — почти там, където на края на Capítulo II бе разположена рисунката на уродчето Чак; сигурно съм я взел за картинка и по тази причина. В капките, както и в облаците, може безкрайно да се откриват всевъзможни фигури, това го знае всеки, комуто някой психолог поне веднъж е пробутал своите коварни хартийки с тестове на Роршах12.

Това, което на един пациент му изглежда като пеперуда, на друг му се вижда като ядрена гъба, на трети — като сиамски близнаци в профил. Изобретението на Роршах е камертон за човешките души.

Моята, явно, е била доста разстроена. От една страна, аз прекрасно съзнавах, че кафявата капка на хартията е също толкова безсмислено петно, като разтеклия се туш на бланките с тестовете; от друга — линиите му еднозначно се оформяха в силует на някакво фантастично животно. Равномерно засъхналата кръв правеше рисунката два пъти по-страшна и невъзможна: тя не е била размазана, за да придобие кой знае защо такава прилика, тя сякаш сама е капнала така на хартията, която моментално е попила попадналата върху нея течност.

Не веднага забелязах издрасканите с молив браздички: всички следи от написаното бяха старателно изтрити с гумичка и при това петното покриваше по-голямата част от надписа. Изпод капката се провиждаше само част от буквата „й“ и не бих обърнах особено внимание, ако не бях се заел усърдно да изучавам контурите на капката. Без да съзнавам защо точно го правя, аз също взех молив и покрих петното с лек щрих. Конспиративният метод от моето детство си свърши работата: през косия моливен дъжд прозираха четири, написани на руски думи: „те вървят след мен“.

Колкото и удивително и глупаво да изглежда, но първото чувство, което възникна у мен, още преди тревогата, беше ревност. Значи аз не съм първият човек, четящ дневника на това място на пресичането на временната и пространствената плоскости? Значи ли това, че са ме лишили от привилегията за извънреден достъп до загадките на маите и от почетната длъжност на тълмач, на водач на неизвестния клиент по тропическите гори на Юкатан? Моливът изпука в ръката ми и се разпадна на две.

Когато дойдох на себе си, аз с недоумение се взрях в стиснатия и побелял от напрежението юмрук, пуснах парчетата молив, и в душата ми бавно започна да прониква страхът. Който и да бе превеждал отчета за експедицията преди мен, това е завършило зле за него. След него и аз се спусках все по-дълбоко в подземието на тази история и около мен вече беше съвършена тъмнина: някъде високо и далече зад гърба ми светлият квадрат на входа, който по-рано можеше да ме поободри, оставяйки ми възможността за бягство, вече не се виждаше.

Оставаше ми единствено да продължа спускането. От края на главата ме деляха само два абзаца, и нищо по-ужасно за онези минути, докато ги чета, не можеше да ме сполети.

Щом прочетох последните редове, се чу грохот, който в тишината на моето жилище прозвуча като гръмовен тътен. Някой възмутително силно и настойчиво чукаше на входната врата.

Машинално погледнах часовника.

Стрелките показваха два и половина през нощта.