Здрач

Capítulo I43

Ние седнахме в неудобните, тесни кресла и като отворих папката, започнах да му чета последните две глави. Той внимателно, напрегнато се вслушваше във всяка моя дума; аз пък сякаш се бях превърнал в механично пиано, което бездушно свиреше партитура по перфорираните валяци: мислите ми бяха далеч. Аз за първи път видях това хитроумно и чудновато, плашещо и омайващо платно изцяло. Сега бях окончателно уверен, че всички части на историята са ми известни и всяко нещо е отишло на мястото си.

Учудваше ме единствено онази отстраненост, с която аз бидейки частица от тази въображаема вселена и нейния угасващ бог, можех да разсъждавам за очаквания край. Но дали не бях назначен именно затова за оракул, за да мога в нужния момент да свържа всичките части на неговата личност и да построя мостове между всички области на сумрачното съзнание, включвайки и неговия пъкъл? Дали не затова, че оставах единствената трошица от разсъдъчността в разпадащия се вътрешен свят на този човек?

Страшната болест прекалено стремително довършваше Кнорозов. Лудата, необуздана жажда за живот, клокочеща в стареца въпреки годините му, не му позволяваше да се примири с поставената диагноза, с мрачните прогнози на лекарите и на него просто не му стигаше време, за да се разбере със самия себе си — той все търсеше нещо, което би било способно да му даде поне сянка от надежда…

Но загрижените лекари, страхувайки се, че бунтарят ще си направи нещо, го повиха и го хвърлиха в наркотичното тресавище, с безцветни, лъжливи гласове обещавайки му операция и спасение, но знаейки, че скъпоценното време вече е пропуснато. Предаден и скован, старецът все по-дълбоко се потапяше в бездната на своите видения, предизвикани от митовете на маите, в които той в последните години се криеше от реалността, която ставаше все по-студена и чужда.

Обаче, вместо да спре течението на мислите му, болкоуспокояващото го обърна наопаки и проряза нови усукани русла. В безизходния и безкраен кошмарен сън, който умиращият старец трябваше да сънува заради всичките му участници, всички главни моменти на ставащото с него нещастие, коварните маи бяха заменили със собствени метафори и образи.

Някакви частички от неговото „аз“ все още помнеха за надвисналата над него страшна заплаха и изпращаха тревожни сигнали, пречупващи се в призмата на подсъзнанието и превръщащи се в глави на конкистадорския дневник, който едната същност на Кнорозов пишеше на другата…

Историята на болестта се преобрази във всемирна история, прогнозите на лекарите — в апокалиптични прорицания на индианските магьосници, а самият създател на илюзорния мъничък свят — в Ицамна, неговия безпомощен бог — покровител на безсилната наука и олицетворение на празната мъдрост.

Противодействието на онези страни от неговата личност, които искаха да знаят истината срещу онези сили, които прекъсваха всякакви попълзновения към разкритието й, животински вкопчвайки се в живота — в неговите сънища се въплъти в борбата на демоните на маите срещу желаещите да се докоснат до забраненото знание хора. Всички те бяха наказани за любопитството си и само аз се оказах неприкосновена свещена крава. На мен ми бе позволено да стигна до най-съкровените тайни, да приповдигна небесния балдахин и да поговоря с боговете.

И ето Ицамна-Кнорозов седеше пред мен, изслушвайки търпеливо последните глави на този дневник, след като бе постигнал онова, което искаше. Сега пред мен се разкри всичко докрай; аз можех да му поднеса истината, за която той жадуваше, колкото и ужасна да бе тя…

Избягвайки да откъсвам поглед от превода, страхувайки се да срещна очите на Кнорозов, аз тихичко подредих листовете на купчинка и не бързах да заговоря с него. Редовете на пророчеството бяха сухи и безжалостни, като вердикт на военния трибунал. Те не оставяха свобода на тълкуванието. Надявах се, че с това моят дълг ще бъде изпълнен и няма да ми се наложи да обяснявам на стареца, че дневникът, на който той толкова разчиташе, не му дава и сянка надежда.

Но Кнорозов мълчеше. И след минутна тишина започнах да се съмнявам, че той бе съумял или пожелал да разбере онова, което му прочетох. Какво пък… Значи, моята роля не беше още изиграна докрай; преди да падне завесата и да настъпи тъмнината, аз ще трябва още да произнеса написаните специално за мен заключителни думи. Трябваше да провъзглася края на един човек и края на цял един свят. Бях си глътнал езика; на два пъти си отварях устата, като имах намерение да започна, но не намирайки верните думи, си оставах безмълвен. В края на краищата аз неловко, трудно, сякаш тази кратка фраза се състоеше от дървени кубчета, запречили се в гърлото ми, успях да изговоря:

— Вие ще умрете.

Той не отвърна. Притеснен, аз все пак вдигнах поглед: дали ме чува?

Ицамна се извисяваше над мен, скръстил ръце на гърдите си, впил зъби в безцветните си устни и упорито поклащайки побелялата си глава. Да, аз не можех да му обещая спасение. Но препрочитайки и възстановявайки в паметта си дневника на конкистадора, отново и отново мислено връщайки се към думите на индианското пророчество, аз разбирах, че все пак неслучайно съм бил извикан за живот във въображението му. Аз можех да му помогна.

— Смирете се. Просто се смирете.

Не ми ли беше казвал той самият, че трусовете, разтърсили земята през последните седмици, са проекция не само и не толкова на телесните му страдания, колкото на смут в разума и чувствата му?

Ако аз наистина бях единствено лумване на невронни искри в мозъка му, на мен не ми е дадено да изцеля убиващата го болест, не ми е съдено да облекча мъките, гризящи тялото му. По силите ми бе само едно: да установя мир в душата му.

Безполезната борба го беше ожесточила, но той не искаше да се откаже от вярата във възможността да се спаси. Как да го убедя в това, че болката ще си отиде единствено когато той прекрати съпротивата си?

— Ръкописът казва, че светът има край. Човек е смъртен. Още в онзи ден, когато се появяваме на света, всеки от нас е обречен. Вие целия си живот сте посветили на изучаването на маите, но не сте схванали главната от мъдростите им. Помнейки за смъртта, те са преборили в себе си страха от нея. А ние отричаме смъртта, създавайки лекарства, диети и дихателни гимнастики, обещаващи да удължат съществуването ни поне още с ден, сякаш този допълнителен, измолен ден ще го изживеем по друг начин, не така бездарно и безсмислено, както всички други, отмерени ни дни. Но залъгвайки се с илюзиите на безсмъртието, ние само задълбочаваме своя ужас и своята болка в онзи ден, когато неотвратимостта на края става очевидна. Всеки от маите е помнел, че ще умре. Всеки е знаел, че ще загине целият свят. Това е предопределено. То е записано в пророчествата на маите, във всяка клетка от човешкото тяло и върху всяка тухличка, от които е изградено самото мироздание. Чак толкова голямо значение ли има точно кога ще настъпи смъртният час? Да, за да се говори така, се изисква огромна смелост; у индианците тя е възпитавана от най-първите години и не мисля, че раздялата с инстинктите им е била лесна. Но в замяна на това те са получили правото да живеят спокойно и да умират достойно. Като хора, а не като животни.

Спрях, готов да го изслушам, но Ицамна не ме удостои с отговор. Гледайки ме презрително и злобно, той продължаваше с несъгласие да клати глава, а въздухът около стареца се сгъсти и се наелектризира дотолкова, че ме отблъскваше от него. Случи се именно онова, от което се опасявах: моето тълкуване на пророчествата се оказа нежелателно, а самият аз — жалък и неубедителен в своите опити да го примиря с идващото. Той очакваше идването на влъхва, може би дори явяването на месия, но вместо това при него дойде съглашател, Юда, чийто глас звучеше в унисон с отреклите се гласове на предалите се лекари.

Как ще реши той съдбата ми, след като аз предреших неговата? Дали ще ме изпепели той сега с взора си? Ще нахлуят ли тук сега кръвожадните демони от неговите кошмари, за да ме разтерзаят? Ставах неугоден, а значи нямаше да ми се размине бързата разправа…

— Мога да ви помогна да намерите вътрешен мир. Да намерите покоя, който заслужавате. Да преборите страха. Да ви утеша. Да ви изповядам… За това съм тук — забързах аз, опасявайки се, че ако не успея да го разубедя, просто ще се разтворя във въздуха заради ненужността си.

— По дяволите изповедите!!!

От неговия гръмлив рев, отекващ като юкатански буреносен тътен, стените уплашено се нагънаха, а на мен ми се подкосиха краката. Едва сега аз започвах да вярвам — със сърцето си, а не с ума — че именно той е създателят и властелинът на съдбите на нашата малка абсурдна Вселена.

— На мен не ми трябва духовник! Аз не желая да се смирявам! Какво очаквах, какво търсех през всичките тези седмици?! За какво беше всичко това? Заради какво?!

Но аз нямах право да се отказвам от думите си. Зажумял и треперещ, готов за мигновена екзекуция, но упорит — като опикал се от страх, завързан за насмоления стълб и затрупан със съчки еретик в позорна роба, аз не можех да отстъпя. Защо да лъжа на Последния съд?

— Как можете да оставате така сляп? Та пророчеството дава точното изброяване на знаменията, предвещаващи краха на света. И всички те се осъществяват…

— Прочетете ми тези редове още веднъж! — заповяда ми той.

Подчиних се, надявайки се, че това ще му помогне да се вразуми. Но едва дочакал да завърша главата, той, малко смекчил тона си, поиска да я прочета отново. Като че ли бе чул в думите ми нещо скрито от самия мен. С повтарянето вече трети, пети, десети път на назубрения откъс от дневника бръчките на лицето му се разглаждаха, а въглените на гнева в очите му бледнееха, докато съвсем не изгаснаха.

— Горкият — най-сетне изрече той. — Ти така и не разбра нищо, но успя да го внушиш…

Учудено загледан в него, аз чаках обяснение.

— Те не казват срока! Те забраняват да се изчислява денят на гибелта на света. Знанието действително е присъда. Ако знаеш колко ти е писано, целият ти живот се превръща в очакване на екзекуцията в единична килия. Ами ако в пророчеството е направена поредната изчислителна грешка?! Не бива да се губи вярата. Ами ако аз мога да се излекувам?! Може пък операцията да завърши успешно! Нима не разбра главното в тази проклета история? Маите са изчезнали, защото сами са предрекли края си и безусловно повярвали в него, самите те са си го предопределили. Пророчеството не би се сбъднало, ако те сами не са го осъществили. Какво от това, че съм смъртен? Линията става отрязък, ако се ограничи от две точки. Докато няма втора точка, това е лъч, тръгнал от мига на раждането в безкрайността. Аз не желая да зная кога ще умра! И докато не зная кога ще настъпи моят час, аз съм вечен!

Струваше ли си да споря с него повече? Нима не казах всичко, което можех да кажа? Не направих ли всичко, което можех да направя? Склонил глава, аз внимателно пристъпих към изхода. Там, някъде невъобразимо далече долу доживяваше последните си дни моят свят и аз исках да успея да се сбогувам с него. Да мина по „Арбат“, да подложа лицето си на студения януарски вятър, да се умия с падащия в дланите ми сняг, да отъркам буза в сивата кора на посипаните със снежец тополи, да пратя въздушна целувка на Москва от „Воробьовие гори“… Още веднъж да си пусна плочите на Елингтън и Гудман, още веднъж да вдъхна гъстия аромат на прясно кафе, най-сетне, да се обадя на приятелите си от студентството…

Какво от това, че тази приятели ги няма и никога не ги е имало, както ме няма и не ме е имало мен, нито моите родители? Какво от това, че никога няма да разбера нито какво се намира на мястото на Мавзолея, нито как в действителност изглежда Жан-Пол Белмондо или Мерилин Монро, пък и съществували ли са те изобщо?

Не съм виждал и няма да видя друг свят, освен онзи, където на Червения площад е издигната жертвената пирамида на маите, където Москва я окупират уморените мъртви войници, където като фалшиви жълтици призивно блестят куполите на новопостроените църкви и по каприза на неведомо висше същество носталгират по миналото, опасявайки се от бъдещето… Светът, моделиран по образ и подобие на един-единствен човек, в чието тясно съзнание сме се сгушили всички, мислейки, че това е безграничната Вселена.

И аз обичам този свят такъв, какъвто го познавам. И аз искам да му кажа за това. Докато още не е късно…

Кнорозов ме спря на вратата.

— Чакайте. Ето, вземете първа глава. На мен сега вече тя наистина не ми трябва… И знаете ли какво? Благодаря ви. Ненапразно дойдохте. Можете да ме смятате за безумец, но вие ми помогнахте. Дадохте ми сили да се боря. И даже ако борбата ми е обречена, аз няма да отстъпя и няма да се откажа. И няма да се увличам по предсказания. Сбогом! — той ми протегна ръка.

Но преди да го напусна, погледът ми се спря върху окачените на стената снимки. Една от тях ме накара да се забавя.

— Кажете ми, какво прави на вашите снимки моето куче?

— Вашето ли? — уморено възрази той. — Не, това е моят пес, Кецал. Само че отдавна умря…

— Няма значение — аз кротко се усмихнах. — Моля ви, разхождайте го понякога. На него там му е скучно и така му се иска да потича…

— Зная… — усмихна се той в отговор — за първи път за цялото време. — Зная.

Асансьорът се срина в пропастта с невъобразим грохот и с такава скорост, че се изплаших дали не ме изпращат заради моето неверие в ада. Но не, само след няколко минути той ме докара отново в прашните музейни коридори. Дали защото Ицамна бе искрен, когато ми благодареше за помощта, дали пък защото друга Преизподня, освен онази, която ние привично обитаваме, не съществува.

Навън излязох през главния вход, като го намерих по стрелките. Бродейки по оживената улица, аз все обмислях нашия разговор. Кнорозов не искаше да ме слуша; та кой от нас бе разбрал правилно посланието на Каса дел Лагарто? Какво ни чака зад последната черта и струва ли си да се страхуваме от него?

Та нали целият човешки живот всъщност е едно бавно умиране. Умираме даже не ние самите — постепенно увяхва обкръжаващият ни свят. През първите години от живота ни и той се намира в разцвет. (Дали не затова детските ни спомени са така ярки?) Заобикалят ни близки създания — баща, майка, баби, дядовци, след тях идват приятелите от детската градина и училището, разцъфва първата любов. Именно тава са крайъгълните камъни, върху които се съзижда малката Вселена на всеки от нас. В детството и юношеството тя е напълно реална и осезаема, докато всичките ни скъпи хора заедно с нас пребивават сред живите. С всеки от тях ни свързват безчет тънички нишки: общи мисли, съвместно прекарани ваканции, леки, замайващи главата любови, протегната навреме ръка. Сплитайки се в едно със спомените и преживяванията, тези хора изтъкават копринената прежда на нашата действителност, на нашия свят, на нашия живот.

Но годините вървят и те — един след друг — ни напускат. Превръщат се в безплътни призраци и намират последното си убежище в нашите спомени. Опитвайки се да накараме родният глас да зазвучи поне за част от секундата в съзнанието ни, стремейки се да върнем от небитието очарованието на усмивката им, ние можем с часове да разглеждаме снимките им, но всичко е напразно. Болката от загубата на любимото същество не може да се преодолее, притъпява я само времето.

И с всяка нова смърт нашата Вселена все повече се измества в друго измерение — в плоскостта на нашите фантазии, в плоскостта на нашата памет. Тя остава в миналото, ние все повече живеем с днешния ден и все повече се потапяме във вчера, което неясно и разлято се е отпечатало в нашето съзнание.

Първи си отиват бабите, дядовците, умира кучето, което е било до нас, докато сме расли — и заедно с всички тях умира и нашето детство. Тяхната смърт е граница — след нея започва тъй наречената зрелост.

После идва ред на родителите; когато и те ни напуснат, това ще значи, че възрастният живот е свършил и ние сме замрели на прага на старостта. Най-накрая ще умре някой от отдавна побелелите училищни приятели или беззъбо, но с предишната игривост усмихващите ни се колеги от университета, най-накрая мъжът ни или жена ни.

Това е последният знак: време ни е да се готвим и ние. Защото почти целият наш свят, като загиващ огромен океански лайнер, се потапя в бездната на миналото. Тъмните води капка по капка изпълват каютите на спомените, населени с образите на колегите, казармените другари, фантомите на бащите и братята, на майките и сестрите… Ще нахлуят в разкошните банкетни зали, където отбелязваме малките си триумфи: успешно взетите училищни изпити, изстраданото постъпване в университета, любовните победи, сватбите и ражданията на децата, с години очакваните повишения в работата. Ще потопят и трюмовете, където са натрупани да гният черните часове на живота ни: ние бихме искали да ги заключим и заковем, но паметта ни има пролуки, чиито ръбове никога няма да се съединят.

В старостта ние много повече принадлежим на вчерашния ден, отколкото на настоящия. И облепената с пожълтели от времето снимки килия на Кнорозов-Ицамна, неговата болнична стая в кулата от слонова кост почти с нищо не се отличава от стаите, в които доживяват дните си другите самотни старци.

Те често не приемат новия живот, свадливо отблъскват настоящето, то не им е нужно, то нахълтва в щастливия акварелен свят на миналото им. Техният Титаник вече почти е потънал, но те не искат да го напускат. Застанали до ръждясалия щурвал, те настойчиво се вглеждат назад, в далечината. Те живеят в спомените си, техният свят почти окончателно се е преместил в измерението на призраците и илюзиите, където са живи родителите им, където може да се усети върху кожата грапавата длан на дядо им, който ги гали по бузата, и където все още се чува веселият лай на любимото им куче, което иска отново да му хвърлят пръчката, та тази радостна и проста игра никога да не свършва.

… Когато вълните на забвението стигнат до капитанския мостик и оближат краката ни, трябва само с достойнство да отдадем за последен път чест и мълчаливо да затворим очи. И тогава ние на свой ред ще станем онази граница, която ще отбележи края на детството за нашите внуци и начало на старостта за нашите деца.

Не мога да твърдя със сигурност колко време бях прекарал на аудиенция при Бога: часовник не бях взел. Ако се съди по мрачния небосклон, разреден единствено с мътна облачна суспензия, беше късна вечер, а може би вече и нощ. Обаче наоколо беше непривично многолюдно. Работниците и спасителите продължаваха да разчистват купчините от срутени сгради, а в палатъчните лагери, с които бяха обрасли разредените от земетресението улици, кипеше нездрава, трескава дейност. Явно гражданите се страхуваха да заспят, без да знаят дали ще могат да си отворят повече очите, ако ги затворят сега дори за миг. Какво пък, страхът им е простим, нали на тях не им беше известно онова, което знаех аз. А след моя разговор с Ицамна да им съобщавам за скорошния им и неминуем край аз някак си не исках.

Как ще прекарате вие останалите ви скъпо отброени часове? Какво ще правите, разбирайки, че вече няма да успеете да свършите всичко? Кои от отдавнашните ви мечти ще се опитате да осъществите?

На мен не ми е известно колко време още ще ми остане за завършване на моите земни дела; но сред тях беше едно, което не търпеше отлагане. Вече имах първата глава на дневника на Каса дел Лагарто. Онази същата, заради която беше погълнат от чудовищата нещастният преводач испанист, който вероятно бе надникнал зад разрисуваната декоративна фасада на мирозданието и беше открил, че то се рони на старчески трохи. Според кнорозовския съновник неговата смърт говореше за изключителността на съдържащите се в тази глава сведения. Чиновникът от бюрото за преводи безнаказано бе минал къде-къде по-голяма част от книгата, преди да дойдат за него. Вероятно само първите страници на дневника са стрували толкова, колкото всички средни глави, взети заедно.

Вкъщи нямаше ток; запалих свещ и си сварих кафето на газовия котлон. Тракайки с чашата върху чинийката, влязох в стаята и като внимателно оставих свещта на бюрото, с благоговение отворих кожената папка. Колко пъти трябваше да си фантазирам какво точно ще има на изгубените страници, първата от които бе увенчана с тежката „шапка“ на „Capítulo I“… И едва сега, преди заключителния акорд на небесния орган, на мен ми бе позволено да я прочета. Моят път свършваше точно там, откъдето започваше своето странствуване испанският конкистадор: в град Мани през априлското утро на 1562 година.

Ето това е всичко. Пръстенът на повествованието се затвори. Какво е станало по-нататък, аз вече знаех.

Леко положих листовете на бюрото и се вслушах. Измина немалко време, докато успея да се преборя и да препиша на чисто Първа глава, обаче нови спазми от катаклизма не последваха. Напразно чаках, представяйки си, че съм замрял в засада паяк, аз се опитвах да усетя и най-леките вибрации на стените. Земята май я отпусна… Дали ще е за дълго?

Стенният часовник твърдеше, че е десет и петнайсет. Каква невероятна глупост! Явно при някой от трусовете се е повредил механизмът и зъбните колелца са се заклещили, приковавайки стрелките към мига, когато е започнало земетресението: навън се кълбеше все същата тежка мъгла. Единайсет вечерта според всичките ми сметки вече отдавна е минало, а за десет сутринта навън беше прекалено тъмно.

Обаче когато след петнайсетина минути неспокойно блуждаене по къщи аз отново хвърлих поглед към циферблата, малката стрелка се бе спуснала надолу точно с четвърт обиколка. Часовникът отново тръгна? Забавно.

И тук в ума ми проблесна нещо… Спомен? Мисъл? Нещо ярко, като първи миг от дежа вю и също толкова ефимерно, мимолетно. Сграбчих този образ и внимателно, сякаш той се държеше на косъм, готов да се скъса всеки миг, го потеглих към себе си… Нещо свързано с индианските обреди… Боже!

Вцепених се. Коленете ми се подгънаха, коремът ме сви, слепоочията ми подпухнаха от извиващите се змийчета на вените. Страхувайки се от онова, което ще видя, извадих от чекмеджето електронния си часовник със скъсана каишка. Той винаги оставаше неподкупен и равнодушен към всякакви сътресения. И показваше точно толкова, колкото и стенният, толкова, колкото и Кремълският часовник, колкото и всеки друг точен часовник в този град.

Действително до единайсет сутринта оставаше вече съвсем малко и все пак навън беше задушен, непрогледен, невъзможен здрач.

Разплисквайки горещия восък, аз се спуснах към полиците с книги, където се правеше на заспал Е. Ягониел. Да, той бе готов да ми разкаже още веднъж за странния и омагьосващ ритуал, който провеждали юкатанските индианци веднъж на петдесет и два хааба, когато Вселената замира на ръба на пропастта. За онези страшни пет дни, в които земята се оставя на милостта на чудовища и бесове, когато хората, притихнали, наплашени, се крият по своите колиби и дворци и не се осмеляват да излязат извън вратата. Защото за пет безкрайно дълги дни духовете на смъртта са отвързани и се скитат по света, алчно надничайки през прозорчетата на човешките жилища. А в края на това изпитание издържалите го трябвало да се сблъскат с още едно, много по-сурово. Докато препрочитах описанието на обредите и си припомнях смисъла им, измина още около половин час, но небосклонът си оставаше все така черно-сив, възмръсен, непроницаем. Повече тълкувания не ми бяха нужни, Ягониел ми обясни всичко. Макар припадъкът, който огъваше Земята в болезнена агония, да бе усмирен, това не означаваше отмяна на присъдата. Напротив… Сетих се за онази отпуснатост, в която изпада тялото на екзекутирания с електричество, след като токът вече е изключен.

Какво пък… Оставаше ми само едно.

За моя последен поход аз се приготвях солидно, сякаш тръгвах на експедиция за Северния полюс. Термос с чай, топли дрехи, химикалка и топче чисти листове, две опаковки стеаринови свещи. Още един пуловер: там, горе, сега сигурно е много ветровито…

Изкачвайки се към десетия етаж по стълбите, аз долепвах ухо до вратите на съседите. Навсякъде бе тихо; само в два апартамента приглушени разговори се редуваха с тихичък детски плач. Мрачната тържественост на тези минути усещах не само аз: хората се страхуваха да говорят високо и да напускат укритието на родните стени, чувствайки причакващите ги във външния свят демони. Аз обаче не се страхувах от тях: какво значи срещата с духове в сравнение с онова, което предстои да срещне целият свят в близките часове?

Ключалката и милиционерската пломба, които ми затваряха изхода към покрива, счупих лесно. Повечето закони и правила, изпълнени със значение в обикновено време, в навечерието на Апокалипсиса губят всякакъв смисъл. Вятърът на вечността отскубва от човека цялата???, наслоени от обществото люспи, всичките налепи от крастата на цивилизацията, оставяйки го първичен, гол и беззащитен — сам със себе си и със света, сам срещу боговете и срещу смъртта.

Въпреки очакванията ми на покрива почти не беше студено. Гъстите сиви парцали на облаците, дебело очертани с маслени бои върху черното платно на небето, бяха застинали, а божественото дихание, обикновено подхващащо ги и гонещо ги надалече, бе секнало. Като че ли пред мен наистина бе мъртва картина.

Огледах се.

„Сталински“ десететажен блок в днешната, натъпкана с хормони за растеж Москва, не можеше да осигури господстваща височина, както беше преди двайсетина години. Но макар и да ми се искаше по-хубава площадка за оглед, за да видя пръв пристигащите ангели на Апокалипсиса, Ягониел ясно предписваше на желаещите да съзерцават края на света, да заемат места по покривите именно на своите жилища, а аз нямах намерение да нарушавам проверените през хилядолетията ритуали. И при това оттук изгледът към града все пак беше доста добър.

Почти цяла Москва бе останала без ток, само на няколко места, вероятно снабдени със собствени генератори, проблясваха електрически оазиси. Лепкавият мрак лениво миеше тежките грамади на арбатските сгради, течеше се по линията на изровеното „Садовое колцо“, разбиваше вълните си в подножието на сталинските здания, които като грандиозни сватбени торти се извисяваха над останалите постройки. Тук-таме се суетяха светулките на колите, безразборно бутайки се в невидимите отгоре препятствия и опитвайки се да минат по изкорубения асфалт.

Приближих се до самия край на парапета, седнах и като провесих крака надолу, обърнах лицето си на изток. Сигурно вече беше около обяд, но хоризонтът си оставаше също така пуст и черен като в безлунна нощ. Дали ще дочакам изгрева? Вероятно за юкатанските индианци, които в края на всеки полувековен цикъл също така нетърпеливо са очаквали появяването на небето на отслабения Ах-Кинчила, всяка секунда многократно се е удължавала, правейки очакването безкрайно.

Аз зная, че краят е неотвратим. Имах всички знамения на Армагедона и съм уверен, че правилно съм ги изтълкувал. И остава само да дочакам последния, заключителен удар, който ще срути небесата върху земята и ще стрие на прах всички хора до последния човек, и всичко, създадено от тях, и самия спомен за тях, и ще спре времето.

Аз зная, че умиращият Бог, отчаяно борещ се с поглъщащия го недъг, е обречен. Че от обятията на Морфей може да се освободиш, но морфинът никога няма да разтвори своите обятия и да пусне Кнорозов. Че аз, картоненият статист на неговите видения, заедно с цялата заобикаляща ме Вселена зазидан в единичната килия на съзнанието му, ще погина в същия миг, когато умиротворено се опънат бръчките на челото му и кривата на кардиограмата му.

Аз зная, че този Апокалипсис ще отмине незабелязан. Колко такива невъобразимо богати, увлекателни, безкрайни Вселени се раждат и загиват всеки ден, така и не намерили своите летописци, оставяйки спомен за себе си единствено в статистиките и върху надгробните камъни, където главозамайващият човешки живот, чиито предели той не е могъл да постигне и дори не ги е запомнил, ще се свият до две сухи дати.

Човек е смъртен.

Но защо тогава аз все още седя на покрива на старата арбатска сграда, седя вече толкова часове, че ми стигна времето да запиша цялата тази история, и все се вглеждам, до болка в очите се вглеждам в далечината, зад хоризонта, безкрайно очаквайки, че светилото ще изгрее все пак над земята и ще разпръсне мъртвешката тъма?

Дали не защото на човека, идващ на този свят за малко по-голям срок от онзи, който е даден на пеперудата еднодневка, му се дава сходна с нейната утеха: лекомислие и неведение. Тази нелепа илюзия за безсмъртие е всичко, което му е било дадено в замяна на отнетия му вечен живот в райската градина. Затова не е възможно да я отнемеш от човека, както е невъзможно да се унищожи надеждата, прорастваща въпреки всичко и в най-изсушената душа.

… Намирам се тук вече цяла вечност и съм готов да остана на това място още толкова. И няма да напусна своя пост, докато не видя как през кълбата буреносни облаци, някъде невероятно далече, ще пробие първият мъничък лъч на вдигащото се от смъртния одър Слънце.