Здрач

La Tarea3

Дъждът плющеше по прозорците и шибаше по шлифера ми и през този ден, и през следващия, когато се връщах от преводаческата кантора, надявайки се да получа нова глава от книгата. Полагащият ми се хонорар беше изплатен изцяло веднага, щом предадох папката. Обаче, когато попитах за втората част на поръчката, служителят поклати глава.

— Засега не са ми донесли повече. Ето, тъкмо имам тук няколко договора за доставка на шоколадови бонбони и пури — той извади отнякъде изпод бюрото си пластмасови папки „джобове“ с бели листове със стандартен размер и косо ми хвърли поглед, очаквайки лицето ми да се разтегне в обичайната признателна усмивка.

— Договори ли? А, да… Благодаря — сепнах се аз и взех папките, но разочарованието, което се промъкна в гласа ми, не остана незабелязано.

— Няма все да превеждате поръчки по тройна тарифа на заплащане — сопна се той хладно.

— Разбира се… Просто се бях замислил, извинете — постарах се отговорът ми да прозвучи виновно, но си мислех само за това, че взимайки сега тези договори за превод, ще имам оправдание да се отбия още веднъж след няколко дни и да разбера дали не е донесена и трета глава.

— Да, между другото… Какво имаше в тая папка? Не ми се занимава да ровя, а сега ми стана любопитно — омекна служителят и в гласа му се прокрадна интонация отдалеч напомняща човешката.

— В папката ли? Бяхте прав, съвършено прав. Архивни документи — най-сетне успях да се взема в ръце и да сложа на лицето си любезна усмивка.

— Е, да, е, да… — кимна служителят. — Знаете ли — неуверено ми подвикна той, когато аз вече се бях обърнал да излизам — „испанецът“ ни така и не върна поръчката… И телефона си дори не вдига.

Проломотих нещо успокоително, тичешком се спуснах по стълбите и изхвърчах на улицата. Вътрешно усещах това, което примерно чувства дете, на което за Нова година са обещали пожарна кола със святкаща лампичка и сирена, а са му подарили някакъв жалък комплект с пластилини.

Макар че от къде на къде бях решил, че продължението изобщо съществува или че притежателят на ръкописа ще поиска да занесе останалата част в същото бюро за преводи, където поради небрежността на някакъв преводач е изгубил цяла глава от съкровището си? Ако бях на мястото на този човек, със сигурност кракът ми повече нямаше да стъпи в тази агенция. Затова трябваше да свикна с мисълта, че макар и работата над книгата да беше увлекателна, животът си продължава и без нея. В края на краищата щом като светът на индианците маи и хрониките на експедициите на конкистадорите се оказват толкова интересна за мен тема, защо просто да не си купя една-две исторически книги за Кортес или летописи на народите на Южна Америка?

Обаче за голямо мое учудване открих, че в нито една от солидните книжарници не може да се намери някаква малко по-сериозна книга за завоеванията от конкистадорите на полуостров Юкатан. Имаше разни калпави издания като „Загадките на тайнствената цивилизация на маите“ от перото на Райнхард Кюмерлинг, но за самата цивилизация там нямаше и дума. Авторът се ограничаваше с лошокачествени снимки на някакви чирепи, развалини на величествени пирамиди и игрови площадки, наполовина погълнати от джунглите, а също така с подробно изброяване на това, в кой от изоставените градове кои от тези снимки и археологически находки са били направени.

Намери се обаче нещо, което все пак ме накара да купя тази книга. В увода бегло се споменаваше епископът францисканец Диего де Ланда, който действително се оказа историческа личност и наистина по онова време е бил настоятел на манастира на своя орден в юкатанския град Исамал. Също така накратко ставаше дума и за някаква история с аутодафе в Мани, заради която този Де Ланда бил привикан в Испания, където неговото дело било разглеждано от висши духовни санове. Но после постъпките му били признати за обосновани и Де Ланда се завърнал в станалия му роден Юкатан, за да заеме справедливо на стари години епископски пост.

За съжаление, по-подробно за интригата около настоятеля на францисканския манастир там не се разказваше, макар името на брат Диего де Ланда да изплуваше на още няколко места, основно когато ставаше дума за разшифроването на знаците, с които пишели индианците от цивилизацията на маите. Той бил първият европеец, който смятал, че е разбрал как се разчитат те.

Наистина, по-късно станало ясно, че онази схема на разшифровка, която предложил Де Ланда, се е оказала погрешна. Старецът бил изкушен от азбучната система и решил, че цял свят трябва да я използва, в това число и обитателите на Юкатан. Той разработил изключително подробна система на фонетично съответствие между „буквите“ на юкатекския език и звуковете, достъпни за испанското ухо. Книгата „Тайните на загадъчната цивилизация на маите“ представяше тази система в пълния й вид върху вложка от две страници — явно, за да се запълни мястото. Вече на следващата страница системата на Де Ланда се дискредитираше от съвременните учени лингвисти. Буквите на юкатекския език се оказаха йероглифи и всеки от тях носеше определено значение, а не предаваше звук.

Сетих се за покритите със странни знаци стели, покрай които пътуваше отрядът на конкистадорите в прочетената глава на старинната книга. Авторът на отчета твърдеше, че лично е познавал Де Ланда и той даже бил твърдял, че знае да чете на юкатекски… Цялото книжле на Кюмерлинг за загадките на маите беше, разбира се, безполезна, празна работа, поредният опит да се продадат на ловците на НЛО и на лохнеското чудовище скучни археологически дирения, опаковани в ярка обложка. Но под тази безполезна черупка аз открих онова безценно ядро, онази сладка сърцевина, която именно се надявах да намеря там: потвърждението, че историята, която четох и превеждах с такова упоение, се оказваше неизмислена. Във всеки случай, ако в нея фигурираха реални исторически персонажи, значи и самият автор и главен герой на повествованието можеше да се окаже действително живял някога човек, а не плод на фантазията на белетрист или изкусен мистификатор.

Споменаването на личността на Диего де Ланда придаваше повече достоверност на даже необяснимото изчезване на петнайсетте испански войници под командването на Херонимо Нунес де Балбоа и на страшната смърт на техния водач. Не бързах да вярвам в това, че наистина ставаше дума за известни аномални явления, а чаках в следващите глави на отчета съставителят му да разкрие какво е станало в действителност.

След като набързо попрелистих до края купената книжка за тайните на маите, но така и не се натъкнах в нея на нещо важно, аз я оставих на полицата и седнах над преводите си, като си обещах да посветя първия следващ свободен ден на по-подробното изучаване на Конкистата и на географията на полуостров Юкатан.

С шоколадовите бонбони и пури свърших в три през нощта. Можех да им видя сметката и по-бързо, но съзнателно разтеглях времето за предаване с надеждата, че когато занеса готовата поръчка, дебелата кожена папка със златен монограм вече ще ме чака в бюрото.

Отражението ми в нощното стъкло на прозореца отново бе приело обичайния си вид. Уморен от описанието на изискванията на Държавния стандарт за сладкарски изделия и забележките за пределно допустимото съдържание на консервантите, аз се борех със съня, наливайки си силен черен чай, запарен два пъти по-дълго от обичайното. Вместо редовете в дневния вестник, който разказваше, че броят на жертвите на цунамито в Азия е достигнал неколкостотин хиляди души, на мен отново ми се привиждаха засукано украсените старинни латински букви, а в жалния стон на разпадащите се без нужната грижа антикварни мебели ми се счуваше скърцането на въжетата по мачтите на испанските каравели.

Моята малка хитрост успя: следващия път, когато влязох в бюрото за преводи с измъчените предложения за руско-британски търговски съглашения от английски на руски, погледът ми срещна очите на служителя. За разлика от обикновено, той не седеше пред компютъра, втренчен в картите, а с озадачен вид крачеше по тясната пътечка зад бюрото си.

— Имам работа за вас — съобщи ми той, щом прекрачих прага.

— Инструкции или устави? — обречено попитах аз.

— Идва поръчителят, за когото работихте преди. Испанският текст, помните ли? Много похвали превода ви. Настояваше следващата част да я дадем непременно на вас. Да… и освен това поиска да ви вдигнем заплащането с още четвърт. Каза, че е крайно важно текстът да се превежда от правилния човек и затова не жалел пари, нещо от тоя сорт.

— А какво стана, заради първата загубена част няма ли да имате неприятности? — сякаш между другото се поинтересувах аз.

— Представяте ли си… Каза, че нямало причини да се притесняваме. Значи, той… Не, той каза „ние“, тоест — те. Щели сами да я намерят.

Аз мълчаливо кимнах. Той също не каза и дума повече, мълчаливо ми връчи същата онази кафява папка със закопчалки и след това се задълбочи в отчетността. Реших, че аудиенцията е завършила, и побързах да се измъкна.

Завръщането ми в Юкатан бе съпроводено с цялата възможна тържественост. Предварително си приготвих чай с бисквити, нагласих радиото на някаква испаноезична станция, пъхнах краката си в уютните плъстени пантофи и едва след това най-сетне седнах зад бюрото. След топлите думи и още повече сгряващи душата премиални, с които бе удостоен преводът ми, не бих се учудил, ако в папката имаше запечатан с червен восък плик с признание в любов или поне бележка, поясняваща целта на работата. Но вътре беше само купчинка прилежно отрязани от книга пожълтели листове, върху всеки от които се редяха познатите, малко обезцветени от времето латински букви. Заглавието на първата страница бе набрано с готически шрифт: „Capítulo III“???.

Този път имах твърдото намерение да разтегля удоволствието. Защо да глътна цялата порция от моите средновековни приключения наведнъж? Сега, когато бях дочакал новата глава, можех да си позволя както трябва да й се наслаждавам, да обмислям прочетеното, да си представя по-нататъшното развитие на събитията.

Внимателно отместих листовете, станах и повлачих крака към кухнята. Докато моите конкистадори бяха седнали за почивка, аз също можех да си позволя да хапна. Еленско и месо от маймуни-ревачи в хладилника ми като напук нямаше; трябваше да се задоволя с картофи. Приготвях ги по френска рецепта: първо ги сварих, после ги изстудих, нарязах ги, залях ги със сметана, настъргах им кашкавал и така ги запържих. Цялата тази процедура ми остави достатъчно свободно време, което можех да използвам според желанието си. Не намерих нищо по-увлекателно от това да доизмислям след автора на отчета всичко онова, за което той не бе счел нужно да пише.

Синкавочерното чуждо небе, чиито звезди и луна изобщо не са същите като в Испания: някой ми беше казвал, че в Латинска Америка (не зная, разбира се, дали е затова, че живеят в Южното полукълбо, дали пък заради това, че са в Западното) дори луната изглежда иначе. За това, че на нея може да се различи човешко лице, там изобщо не бяха и чували; затова пък целият континент е убеден, че лунните кратери и морета образуват очертанията на заек. С ушенца. И звездите там са по-близо.

Тъничка, неясно от кого и кога отъпкана пътечка, по която те са вървели, напускайки това негостоприемно село. Невярна, лъжовна пътечка, понякога неочаквано свършваща в шубрака; налага се да я разчистват, като секат със своите мачете дебелите лиани, които изпускат лепкав, дъхав сок. Раздвояваща се, разтрояваща се, водеща със своите разклонения към тресавища, към задънени места, към странни ритуални зони, поляни, където пътешествениците са причаквани от каменни идоли и зли духове. Лъкатушеща, извиваща се и отново кръжаща около току-що изминатия отрязък от пътя — или само така ти се струва? Свиваща се ту до съвсем незабележима — пък и дали това е пътечка, може би просто е горска пролука? — ту изведнъж разширяваща се и наскоро от някого отъпкана — от кого ли?

Селвата — гъстата непроходима гора, в която непознати, удивителни дървета растат така плътно, че между тях не можеш да стъпиш, а цялото пространство между стволовете им е запълнено с някакви храсти, увивни растения, гъсто преплетени с лиани, чворести клони, увесени с необичайни тежки плодове — от един да отхапеш — и мъжката ти сила няма да пресъхне до дълбока старост, друг да опиташ — и умираш в страшни гърчове. Едва видими през гъсталака, но пък усещани през десетки метри огромни ярки цветя, които те упойват с аромата си. Гора, която няма как да сметнеш за нещо неживо, за разлика от хилаво залесените и обрасли с криви борчета хълмове, да, всъщност и флегматичните редки горички на нашия унил среден пояс. Селвата диша, движи се, кипи от живот и денем, и нощем, неотстъпно следи пътника с хиляди очи — на паяци, котешки, птичи…

Селвата е квинтесенцията на живота, в горските й гъсталаци непрестанно се появяват на бял свят милиарди нови създания, и милиарди умират, изяждайки и изсмуквайки соковете един от друг, повяхвайки и разцъфтявайки, жертвайки се, за да отгледат поколението си, изпражнявайки се, черпейки своята жизнена енергия от слънцето, въздуха, кръвта и плътта, водата, торта, и когато изживеят отреденото им, да наторят със себе си тлъстата, гъмжаща от червеи почва и да се възродят отново — в други.

Докато пържех върху синия газов пламък резенчетата картофи със сметана, си мислех за аления пламък, с който са горели огньовете на испанците върху разчистените в селвата поляни за бивак. Виждах във въображението си седналите в кръг около огъня конкистадори, червените отблясъци върху загорелите им, загрубели лица, обрасли с гъсти черни бради, отражението на пламъците, играещи върху извитите стоманени шлемове. Ето го сеньор Васко де Агилар: кой знае защо си го представях риж, космат, набит, напорист и готов всеки миг, без никакво колебание, да се хване за меча. Не зная откъде се взе в главата ми този образ: досега Васко де Агилар по никакъв начин не се бе проявил, освен в качеството на почти безгласния спътник на автора на бележките.

Въобразих си брат Хоакин като висок, попрегърбен, бледолик, с хищно извит орлов нос, с нездрави, станали постоянни от дългото седене нощем в манастирската библиотека кръгове под черните му очи, почти винаги премрежени от замислен поглед, но понякога лумващи с праведна ярост. Сиво монашеско расо, ушито от аскетични францисканци от грубо зебло, с връв вместо колан.

Индианските водачи не можех да си ги представя въобще. Дали са се обличали като испанците или като маите? Пък и изобщо как са се обличали маите?

Най-голямата странност беше самият автор на историята. Мислейки за него, аз всеки път неволно виждах себе си на негово място, само че загорял и стегнат — точно както дете, което чете книгите за някой Чингачгук или за Кожения чорап. Когато веднъж вече се хванах на тази мисъл, изпитах смесено чувство — нещо между лек срам и палавост, сякаш тайно играех с играчки, които вече не ми се полагаха за възрастта, но все още носеха детинска радост.

Обрах с хапка хляб останалия по тигана кашкавалено-сметанов сос и я лапнах. Сега би било много правилно да си измия съдовете, но гледай ти злощастие — тръбата вече свиреше общ сбор, а да се бавя и да изоставам от отряда не можех по никой начин.

Макар и да нямах засега добро издание за историята на маите, но превъзходният географски атлас, издаден от Академията на науките на СССР в средата на шейсетте, стоеше на пода във вестибюла. Огромен, очевидно обречен от създателите си на унизително за всяка една книга място на съхранение, той никога не би се побрал на нито една от видените от мен полици за книги и затова смирено събираше прах на паркета до стелажите. На височина страниците му достигаха метър и за да ги обръщаш, трябваше да положиш определено усилие. Всяка от тях съдържаше най-подробна релефна карта на определен регион; там беше и Юкатан.

Защо тази мисъл не ми беше дошла в главата по-рано? Сега можех да проследя пътя, по който се е движел испанският отряд. Макар и картите, които сега имах на разположение, да бяха съставяни столетия след описаната от автора експедиция, ландшафтът за това време едва ли се е променил кой знае колко. Естествено, че са били изсечени и засети с царевица и застроени със скотовъдни ферми хиляди хектара от селвата, но реките и планините трябва да са си останали по местата.

След като се настаних на пода с чаша чай пред разтворения атлас и взех за всеки случай и „Тайните“ на Кюмерлинг, където имаше един-два схематични плана на местността с отбелязани древни градове и археологически забележителности на маите, аз заедно с отряда от петдесет испански войници поех на път от Мани към неизследваните области на югозапад.

Към момента, когато излязохме от древната столица на маите, карти на Юкатан, естествено, вече съществуваха. Ернан Кортес десетилетия преди това бе покорил населяващите Мексиканската долина ацтеки, като беше противопоставил на зверската им жестокост и коварство още по-голяма жестокост, хитрост и вероломство, а след това още дълги години бе пътешествал по Централна Америка, потушавайки метежи, грабейки и провъзгласявайки сред езичниците властта на испанската корона и католическата църква.

Кюмерлинг освен това бе писал и за някой си Педро де Алвар, за когото, между другото, споменаваше и авторът на превеждания от мен отчет. Този конкистадор се бе прославил със завоеванията си на индианските племена на Гватемала и май на Хондурас, откъдето, прехвърляйки се през Андите, също така бе стигнал до Юкатан.

И с единия, и с другия бяха пътешествали картографи, така че за четирийсет години някои от тези земи бяха доста добре изучени. Но на юг от Мани явно започваше такъв пущинак, че нататък крайно неохотно са тръгвали дори коренните обитатели на полуострова.

Когато аз още веднъж прочетох втората глава на отчета, която беше на бюрото ми, а след това я сверих с картите в „Тайните“, започна да ме обзема смътно безпокойство. Опитвайки се да разбера всичко докрай, аз отново прелистих Кюмерлинг, внимателно съпоставяйки всички показани от него планове с разстилащата се върху огромните страници на атласа жълто-кафява обширна, гладка повърхност на Юкатан, на юг леко набраздена от планински разклонения.

Напразно.

По тези места, където Хуан Начи Коком и Ернан Гонсалес водеха трийсетте останали живи испанци, нямаше никакъв старинен град, нито дори индианско селище, поне малко от малко достойно за споменаване. След селото с име Хочоб, което съвсем лесно открих на картата, нататък цивилизация, изглежда, изобщо не бе стъпвала.

Дори в двайсети век тези територии са били слабо усвоени; а в шестнайсети век там, където и да погледнеш, вероятно се е точела само първобитна, дива селва, разпростряла се на стотици квадратни километри, цедяща десетки мътни речици и гнили блата, таяща невиждани опасности и готова да погълне всеки, който би се осмелил да навлезе в пределите й.

„Клопка!“ — едва не извиках аз.

Индианските водачи не са могли да не знаят за това; предшествайки предателството на Иван Сусанин, те водели доверилите им се чуждоземци към неизследваните и гибелни земи, готови да погинат там заедно с тях или да се опитат да избягат, като изоставят испанците на произвола на съдбата. Хуан Начи Коком е лъгал и сълзите му са били блъф.

Но какво е могло да накара приелите християнството индианци, на които настоятелят на Исамалския манастир се е доверявал като на собствените си деца, да се съгласят да изпълнят поръчението му, за да го предадат и него, и изпратените от него хора? Сусанин е жертвал живота си, спасявайки от завоевателите и друговерците царското семейство; зад самоубийствената измяна на мелеза Ернан Гонсалес трябваше да се крие някаква тайна къде-къде по-мрачна и опасна.

Много бих дал тогава, за да предупредя за това двамата командващи отряда конкистадори. Всъщност, ако бях член на тяхната малка войска, те точно така, както и други съмняващи се, биха ме обвинили в разпространяване на опасни слухове и биха ме били, за да не посмеят и други; ако пък би ми дошло наум да настоявам, можели са и да ме обесят.

Обаче над главите на отчаяно изсичащите път през храсталаците испанци все по-ясно се сгъстяваше някакво зло. Гнетящото предчувствие, което ме бе обхванало, постепенно се предаваше и на командирите на отряда, но те нямаха картите на Кюмерлинг и Световния атлас на Академията на науките, за да разобличат изменниците. Започнали са да се колебаят, когато са навлезли прекалено далеч, когато сигурно вече и не са можели да обърнат назад и им е оставало само, разсичайки лианите с мачете, да вървят навътре през пущинака напред към съдбата си.

Кюмерлинг, разбира се, за никакви забранени земи и охраняващи тайните им древни войни, дори не е и подозирал. Но точно пък по този въпрос аз по-скоро вярвах на него, отколкото на Хуан Начи Коком. Беше ми съвсем ясно, че двамата водачи са се сговорили да погубят испанците. Нападението на индианците, пък били те „к’анули“ или някакви други, беше вторият капан, сложен по пътя на експедицията на конкистадорите. Само че в нощната битка те бяха загубили деветима души; отрядът се топеше пред очите им, той сега би трябвало да наброява малко над двайсет души, а целта на пътешествието, изглежда, така и не бе станала по-близка.

Повече от всичко ме учудваше това, че въпреки тежките загуби нито на командира, нито на Васко де Агилар, нито на придружаващия ги францискански монах не им идваше и наум да прекъснат похода и да се върнат в Мани — макар и с празни ръце, но поне запазили живи останалите хора. Поне заради това, за да вземат подкрепления и отново да комплектуват оределия отряд.

Щеше ли един закален в битки, опитен командир сляпо да рискува своите войници просто заради изпълняването на някаква неясна заповед, чийто смисъл той дори не разбира докрай? С какво се обяснява тяхната непреклонна решимост?

Да кажем, че цялата троица е била фанатично предана на църквата и лично на брат Де Ланда, който е бил за тях неоспорим авторитет. Може би конкистадорите са му били с нещо лично задължени, или просто дотолкова са вярвали на бъдещия епископ, че дори не са се решавали да се усъмнят в правотата му. Какво толкова е могъл да направи за тях? Да е бил кръстник на децата им? Да им е спасил живота? Просто да е притежавал свръхчовешки дар да убеждава? А може би хитроумният настоятел е нахлузил на смелите авантюристи тъничките, но здрави юзди на шантажа?

Или те наистина са вярвали в това, „колко важно е да го изпълнят за вярата и за положението на испанците в Юкатан“, вярвали са дотолкова дълбоко и искрено, че са били готови да рискуват главите си за вярата?

Но колкото по-нататък четях бележките, толкова повече ми се струваше, че всички герои на тази странна история попремълчават нещо важно, нещо такова, което наведнъж би сложило всичко на мястото му. Може би брат Диего де Ланда е научил от свои хора за някакво съкровище? Да речем, някой облицован със златни листове храм, потънал в листака на сандаловите и махагоновите дървета в някоя скрита от очите долчинка насред безкрайната селва?

Тогава цялата експедиция придобива съвсем друг смисъл — манускриптите, които е трябвало да докарат в Мани, са били само прикритие на дръзката авантюра, замислена от настоятеля на францисканския манастир, комуто верни хора са разправили за несметни богатства, скрити в непроходимите гори на юга на полуострова. Избира няколко надеждни и алчни за злато главорези, осигурява им петдесетина войници и ги изпраща за съкровището.

Като откършиш от покрива на белокаменна пирамида само няколко такива скъпоценни листа, в родината си, Испания, за тях можеш да купиш обширно имение, най-сетне да заживееш както това се полага на един благороден сеньор и дворянин, и повече да не скиташ, облян в лепкава пот по проклетите храсталаци, да се върнеш най-сетне вкъщи и да се ожениш за някоя морна белокожа графска дъщеря и единствено в непристойни разговори с приятели да си припомняш тръпчивата миризма на дребните индианки…

В своя отчет неизвестният конкистадор не бе споменал такова нещо — във всеки случай досега — за да утаиш??? съкровища, с които си се сдобил с цената на няколко десетки човешки живота, трябва да разсъждаваш така: по-малко завистници — по-малко врагове.

Ами брат Де Ланда? На него също ли му се е полагала част от награбените богатства? На него или на францисканския орден — защо не? Средства за разширяване на манастира или за строеж на нов. Брат Хоакин е бил изпратен с шайка разбойници, за да брани интересите на ордена: на тях не можеш да се довериш, стига само да се обърнеш с гръб — веднага ще ти забият ножа чак до дръжката. Да се уповаваш в случая на честта и благородството им няма смисъл, щом видят покрива на тайния храм, бляскащ в залязващите лъчи, веднага ще забравят и за дълга към своя брат Де Ланда, и за Пресветата Дева. Знаем ги ние тия пройдохи.

Или не е така? Може би за самия Диего де Ланда търсените манускрипти са били действително ценни, а конкистадорите е примамил, като им е обещал приказни съкровища, здраво зазидани в тайна камера на един от полуразрушените храмове заедно с нелепите, направени от велурена кожа и нагънати на хармоника книжки на маите. Донесете ми само манускриптите, останалото е — ваше!

Ами индианските водачи? Опитвали са се да запазят от разграбване и оскверняване древните светини на своя народ? Вероятно…

Усещах същото, което трябва да чувства един археолог, когато множество разноцветни парчета, изкопани от него край развалините на някоя пирамида на маите, след дълги часове къртовски труд започват да се подреждат в осмислена и спираща дъха картина на старинна мозайка.

Преди да загася лампата и да легна да спя, аз за всеки случай обърнах последната страница, проверявайки дали там не е останало още нещо, което не съм успял да прочета.