Здрач

La Iniciación16

Отместих листовете настрана и разтърках слепоочията си. Започнал вече постепенно да свиквам с мисълта, че между описваните в дневника събития и моя живот се създава някаква необяснима връзка и тази странна синхронизация се усилва все повече, аз бях готов да повярвам, че гробовния вой, който чувах пред блока — не е нищо друго, освен ехото от виковете на конкистадорите, събудени от духовете на селвата.

Ягуар в Москва? Пред моя блок? Може би си струва да попрочета малко жълта преса от последната седмица — току-виж някъде се мерне кратка дописка за избягал от зоопарка хищник? Ако книгата наистина притежаваше онези магически свойства, които й приписвах, и е способна да изкривява действителността — проекция на произшествията, обрисувани на страниците й, защо да не се допусне, че е накарала някой пазач да забрави да заключи някоя от клетките на животинския зандан на „Краснопреснеская“?

Май по достойнство да оценят издигнатите от мен крехки логически конструкции биха могли единствено инженерите на „Загородное шосе“17, но мен това не ме притесняваше.

Да споделям съображенията си с когото и да било аз засега нямах намерение, съзнавайки, че и приятелите, и милицията ще ме посъветват да прогоня терзаещите ме бесове с един курс с феназепам, а пък ако проявявам упоритост, току-виж ме тикнали и в някоя лечебница. Самият аз обаче все още съхранявах увереност, че разсъдъкът ми си остава незамътнен, въпреки всички изпитания, които ми поднесе съдбата през последните седмици.

Имах повече от необходимото веществени доказателства за това:

Прекараната от мен блатна треска остави след себе си опразнените наполовина блистери с хапове за сваляне на температура и изсуши тялото ми;

Със собствените си ръце пипнах пломбите, с които криминалната милиция бе запечатала входа на бюрото за преводи след страшната и без съмнение, изпълнена с тайно значение, гибел на служителя. (Като че ли милиционерите разчитаха със същата свойствена им решителност и наивност да запечатат с тези жалки хартийки разтворените — напълно вероятно от мен — врати на Преизподнята на маите!).

И най-сетне, предупреждението, надраскано на вратата ми — зловеща пародия на така любимата на Борхес роза, която беше откраднал от съня си Лао дзъ, неопровержимо свидетелство за материализацията на демоните от индианските предания — откъде иначе би могло да се появи в нашия свят това чудовище? Надписът бях видял не само аз и едва ли е възможно да бъде заподозряна в склонност към параноични фантазии моята съседка от апартамента отсреща — човек с желязна като релса психика, с още съветска закалка.

Като привеждам тези аргументи един след друг, аз постепенно успях да докажа собствената си нормалност, поне на самия себе си. При това аз така и не се осмелих да изляза на площадката, за да видя дали надписът на вратата още стои.

Вместо това изшляпах към входната врата и още веднъж проверих всички ключалки и дори подръпнах дръжката. После, залепих ухо върху студената тапицерия на външната врата и с опасение се вслушах в скърцането на стария асансьор, който едва-едва пълзеше по шахтата. Огледах прозорците, за всеки случай затворих малкото прозорче, светнах лампите навсякъде и тогава вече се почувствах в относителна безопасност.

Стените на моя „сталински“ блок по дебелина сигурно не отстъпваха на крепостните стени, заобикалящи испанския манастир в Мани, а стоманената врата, за която някога бях дал две месечни заплати, би издържала и удара на таран. Ако направех и един бърз набег до близкия магазин за хранителни стоки, можех да издържа седмици вражеска обсада.

Но Хуан Начи Коком май повече се осланяше на кръстовете на манастира „Св. Архангел Михаил“, отколкото на целия гарнизон на Мани, включително и на кавалерията, топовете и аркебузите. За силите, от които ми предстоеше да отбранявам моята крепост, не бяха страшни нито стоманата, нито оловото, да не говорим за потъмнелите сребърни прибори или смехотворната неръждавейка на десертните ножове — всичко, с което бих могъл да им се противопоставя.

Аз не съм вярващ човек. На църква съм бил едва десетина-двайсет пъти, пък и то — напук на възмутеното шъткане на клисарите вътре, за да пощракам с фотоапарата, при това без да купувам свещи дори колкото за успокоение на съвестта. От миризмата на тамяна ми се вие свят и ми се ще да избягам навън на чист въздух, а от това обилие на злато ми хрумват неуместни сравнения за бандитските ланци, дебели колкото пръста ми, и изобщо за новобогаташкото пристрастие към показен разкош. Какво да кажа повече? Най-добросъвестно се опитвах да прочета Стария и Новия завет, но за мой срам, ми беше скучно и се оплетох. Яйца за Великден не съм боядисвал никога, а още по-малко съм постил. Светците от тежките православни икони вече отдавна бяха вдигнали ръце от мен и повече не ме гледат в очите, когато от разсеяност или от любопитство все пак хлътна в някоя църквичка.

Ако си бях купил поради страх разпятие или лика на Архангел Михаил, в моите ръце те все едно биха си останали безполезни чуканчета или парчета пластмаса, като бронзовата статуетка на Буда, която само събира прах на полицата в голямата ми стая. Непретенциозната фигурка на Христос, вече трето хилядолетие умиращ в мъки върху двете блокчета дърво, се превръща в магически артефакт само ако се напои с еманацията на човешката радост, надежда, страдания и отчаяние, наслушала се на молби и благодарности.

Изхождайки от това, че незареденото оръжие може единствено да раздразни противника, реших да не купувам никаква религиозна символика. Какво да се прави — с вярата е като с любовта: или я има, или я няма. В призраци — моля. Във вълшебни книги — колкото искате. Но виж, с Библията и с Евангелието изникнаха сложнотии: именно в тази история хич не успявах да повярвам, макар и да опитвах веднъж-дваж. Неубедително и това си е.

Понякога някой свещенослужител, препъвайки се в скептичния ми поглед, криеше пренебрежителната си насмешка в широката си пищна брада и започваше с мен душеспасителна беседа. Когато имах време и настроение, аз го изслушвах и му отговарях, но към края на разговора всеки от нас непременно си оставаше на своето мнение. След като захаросаше моята кисела гримаса с всеопрощаващата си усмивка, поредният отец ми казваше, че просто още не съм узрял, че не съм готов да съзра и разбера.

Какво пък, възможно е да е точно така. Но когато гледам усърдно кръстещите се бабички, когато чета за вкопчващите се в религията раково болни, когато с любопитството на антрополог намирам в тълпата от енориаши бръснатите глави на бандитите с масивни защитни амулети на борческите им шии, си мислех: няма скоро да узрея аз. Вярата е патерица, за която се хваща съмняващият се в своя утрешен ден. А моят живот го правеха напълно предсказуем рутината и работата, които се справяха с тази задача не по-зле от свещените хороскопи на маите. До неотдавна.

Озадачава ме как държавата, посветила повече от седемдесет години на унищожаването на вярата и на изкореняването от човешките души на самата потребност от нея, изведнъж започна да се кръсти и да бие чело в пода с настървение, на което биха завидели и най-набожните бабички. Вярва ли тя в своя утрешен ден? Защо протяга ръка към патерицата?

За какво мислят министрите по време на Великденската служба, които със сериозен вид правят кръстния знак, като се стараят при това да гледат встрани от десетките телевизионни камери, сякаш тия камери там изобщо ги няма, сякаш тяхното усърдие е от сърце?

Стотиците църкви, които се строят по цялата моя страна, биха могли да свидетелстват за възраждането на духовността, ако съграждащите ги организации не се занимаваха с безмитен внос на алкохол и цигари; така че на всички нови храмове би трябвало да се дава името „Спас на крови“18.

Но повече от всичко друго поразява въображението върнатият без разрешение от онзи свят огромен събор в центъра на Москва. Снабдена с платен триетажен подземен паркинг, способен да помести десетки хиляди енориаши, тази фабрика за благодат кой знае защо навежда на мисълта за хаитянските магьосници, способни да възкресят мъртвец и да го накарат да им служи.

Дано ми бъдат простени тези хули, когато се разглежда моето дело на Страшния съд, но вижда Бог: формално принадлежейки към новото поколение, но все пак оставайки си явно homo sveticus с атрофирали онези жлези, които отговарят за произвеждането на секрета на вярата, аз въпреки това с уважение се отнасям към православието и към християнството изобщо, също както и към другите религии. Не зная какво оскърбява повече този и другите богове — моят честен атеизъм и етнографско високомерие или цялото това помпозно театро, в което милиони хора играят зле на вяра — с озъртане към небесата или пък един към друг…

И в този момент то зави още веднъж — не в отдалечения ъгъл на двора, а точно до моя вход на блока, така че аз за първи път можах да го чуя както трябва.

За част от секундата, преди да задрънчи стъклото на кухненския прозорец, аз все още се опитвах да рационализирам, да дам поне малко по-разумно и приемливо обяснение на цялата тази история. Убеждавах сам себе си, че някакви задкулисни организатори на тази сложна, многопластова и притежаваща понятен само за тях самите смисъл на интригата, са могли да нагласят и нощното разиграване през вратата ми, и да възпроизведат виковете на тропически хищници в градинката пред блока. Сложена в чашката на Петри19 на моето въображение, пълна с питателната среда от средновековен летопис, мимолетната уплаха, породена от тези невинни хулигански номера, порасна, набъбна като колония дрожди и започна да прелива от краищата.

Но чутият от мен вой отново сложи всичко на мястото му. Човешката памет като морски прибой оглажда острите ръбове на преживяното: бледнеят краските, забравят се детайлите. Изпадналите парченца мозайка се заменят с измислени спомени, за да не ни тревожат черните петна на изтритите обстоятелства. Но как само за няколко часа успях да забравя този странен тембър, неприсъщ нито на човешкия глас, нито на животинския? Вярно, че по-рано не го бях чувал от такова малко разстояние…

Ревът, вероятно, бе започнал на някаква отвъдпределна, недостъпна за човешкото ухо нота, но този беззвучен звук беше толкова силен, че бе потиснал всички останали: изглеждаше, че светът е стихнал за част от секундата. А после се е ударил в стъклата на прозорците, изпънал ги е, както вятърът е изпъвал платната на испанските каравели, и те противно издрънчаха. Сякаш ме покри взривна вълна: тъпанчетата ми изтръпнаха, ушите ми заглъхнаха и ми се искаше да отворя уста като при бомбардировка или в набиращ височина самолет. И най-накрая, преминавайки в чуваемата част на спектъра, той получи обем, изпълвайки със себе си главата ми, жилището, околоблоковото пространство и целия град. Започнал като мъчително скимтене, той постепенно се превърна в гъст заплашителен бас, като адски — и жив, в това не се съмнявах — антипод на сирената за въздушна тревога. Този кошмар продължи не по-малко от две минути и дявол знае как трябва да изглежда съществото, чиито дробове и гърло са способни да издържат това.

Седнах на перваза на прозореца и се опитах да погледна долу, но това практически беше безнадеждно: входът ни (а то именно там се криеше) се намира на същата стена, на която и всичките ми прозорци, така че колкото и да притисках буза в стъклото и до болка да скосявах очи, в полезрението ми попадаше единствено крайчецът на тенекиената козирка над входната врата.

Поразената, оглушена вечерна Москва изпадна във вцепенение: след рева се възцари гробищна тишина, сякаш на много квадратни километри наоколо хората замлъкнаха, не вярвайки на чутото и преживявайки отново забравеното от векове състояние на страх — заради това, че човекът престава да бъде господар на известната му част от света.

Това състояние обаче продължи кратко — само след половин минута се тресна прозорец и пиян мъжки глас изгърмя:

— Ако още веднъж чуя тая сигнализация — ще ви срежа гумите, копелета!

Е, какво пък, поне разбрах, че това не съм го чул само аз.

След като се наплисках със студена вода, аз отново инспектирах резето и заключалките, което за няколко минути ми донесе успокоение. На стълбищната площадка беше тихо, отвън, паркирайки, мирно изръмжа нечия кола, звъннаха момичешки гласове. Не беше още много късно; сигурно когато са измислили обяснение на чутото, всеки по свой вкус, живеещите от околните блокове са се успокоили след настръхването и са се върнали към заниманията си.

Все още не можех толкова скоро да се докосна до дневника, все още противно трепереха коленете ми, при това хич не успявах да се отърва от усещането, че колкото повече се придвижвам напред с четенето, толкова по-осезателна и материална ставаше надвисналата над мен заплаха.

Коремът ми закурка и реших да направя почивка. Във всеки случай, ако трябваше да се отбранявам, кухнята подхождаше за целта доста повече от стаята: малко, добре осветено пространство, без тъмни ъгли, без стари огледала, пък и все пак с някакви запаси от продукти. Сложих чайника на печката, щракнах копчето на радиото и попаднах на вечерните новини.

„Земетресението в Пакистан, по непроверени данни, отне живота на сто и трийсет хиляди души. Президентът на страната Первез Мушараф обяви извънредно положение. Планинските райони на Пакистан са в руини, точният брой на жертвите в градовете и селата, отрязани от света след трагедията, е неизвестен…“.

Гласът на диктора беше делничен, с лека нотка на сдържана професионална разтревоженост: беше ясно, че сто и трийсет хиляди смърти не са го трогнали. Работейки в новините, сигурно свикваш с труповете не по-малко от паталогоанатомите — едва ли не всяка новина започваше с катастрофи, войни и терористични актове. Само дето не ти се налага да ги гледаш отблизо; но затова пък са къде-къде повече. Сто и трийсет хиляди… Лично аз не мога да си представя дори такъв брой живи хора, какво да говорим за мъртъвци? Впрочем за мен те така си и оставаха кървава атракция, както и за водещия: и без това е трудно да си представиш в детайли съсипаните пакистански села, препълнените болници с наредени стотици мъртви тела, облаците досадни тлъсти мухи, ояли се с леш, а най-важното е, че няма защо да го правиш. По-лесно е да си мислиш за нещо свое, докато водещият приспивно-монотонно изброява разрушенията и последните данни от преброяването на намерените трупове.

Тази година беше богата на всякакви катаклизми, помислих си аз. Земетресения, наводнения, урагани се редуваха едно след друго във вечерните новини и се съревноваваха за място на първите вестникарски страници. Порядъчно ошмулената от стихиите Азия търкаше праговете на ООН, опитвайки се да се добере до нови инжекции хуманитарна помощ и до спешно преливане на финанси. Но „Лекарите без граници“ и спасителите от развитите страни, които вечно биват запращани в пъкъла под предлог за благотворителност — а всъщност просто за тренировка — се разкъсваха между Латинска Америка, Близкия изток, Карибите и Индонезия. Европа се бореше с бюджетния дефицит и със структурната криза в икономиката, а „Уолстрийт“ вече и така бе разбил всичките си касички, измъквайки Белия дом от новата му зрелищна военна авантюра.

Макар че сигурно през миналата година бедствията и катастрофите не са били по-малко. Просто аз не съм им обръщал внимание или, да кажем, не така често съм слушал радио.

Намалих звука и напрегнах слух — навън беше все така тихо. Извадих дървената дъска, накълцах криво-ляво два големи картофа, спрях дишането си и надробих лук, и като запалих газовия котлон на печката под опушения като британски танк при Ел Аламейн тиган, сгорещих лъжица бледо слънчогледово олио. Докато картофите съскаха и пращяха, аз от време на време оставях лопатката, за да се промъкна страхливо до външната врата и да погледна през шпионката или за да се кача на перваза на прозореца, да открехна за миг малкото прозорче и да предоставя ухото си на мразовития вятър, опитвайки се да уловя в диханието му отсенки на онзи сатанински вой.

Картофите все пак издебнаха един момент и загоряха, а лукът, докато не го гледах, напротив — беше се качил върху картофите и си остана недопържен. Но пийвайки с целия този буламач, до който по-рано дори не бих се докоснал, изстинал прекалено сладък чай, аз се наслаждавах, както испанските матроси — измъчени от вмирисаната вода и натрошените сухари, размесени с миши изпражнения — са се наслаждавали на прясното еленско и дивите птици, които, за свое нещастие, са им поднасяли гостоприемните маи. През последните дни се хранех основно със сандвичи и изсъхналият костромски кашкавал20 върху леко плесенясалия бородински хляб21 вече доста ми бе втръснал.

Слава на Пресветата Дева Мария, под мивката открих мрежести чувалчета с вече сбръчкан лук и прораснали картофи. Като събирах трохите от масата, аз все пак си дадох дума още утре да си купя в най-близкия магазин продоволствие поне за още едноседмичен преход. Кой знае кога ще ми се удаде следващият шанс да го направя.

Страниците от книгата, пишещата машина и речниците довлякох след кратко колебание в кухнята. Сгорещих си още чай, сложих нов лист в „Олимпията“, върнах валяка в началото на листа и поех въздух с пълни гърди, готвейки се да се потопя.

Искаше ми се да прекъсна превода и да си поема дъх още на онзи откъс, където в дневника се появяваше нов герой на хрониката, който сега напълно вероятно се е стаил под моите прозорци. Но надявайки се да срещна поне още едно споменаване на човека-ягуар в следващите редове, аз отметнах още няколко абзаца. И едва последното изречение, един малък маяк предупреждение, оставен от автора специално за мен, ме препъна и ме накара да се откъсна от книгата.

Не зная в кой именно миг — дали тогава, когато за първи път видях тези страници и се съгласих да ги взема за превод, или по-късно, когато вече ми се намекваше колко сериозна е тази игра, в която се бях въвлякъл, и ми се предлагаше да се откажа от участието — моята работа започна да се превръща в моя страст, в мой живот, в негов смисъл, в постлания с бели камъни сакб на маите, който ме водеше към неведома цел и отнемаше силите ми с всяка направена по него крачка.

Дали пишещият дневника е разбирал, че създадената от него книга ще притежава магическа сила, подобно на пипалата на митическия гигантски кракен22, който помита непредпазливия читател и потапя неговата посърнала действителност в маркесовски пренаситените с краски дълбини на своето фантастично повествование?

Или пък авторът сам е надарил с тази сила своето творение? Надявах се да намеря отговора на десетки въпроси, които хаотично, като пчели в кошер, се рояха в главата ми, в края на дневника. А той ме подтикваше, предизвикваше, слагаше сред редовете примамките на обещания, но съблазнен от тях, аз само попадах в новите капани, които още по-здраво ме задържаха, а в същото време миражите на обещаните отговори така си и оставаха някъде на линията на хоризонта и не мислеха да се приближават.

Впрочем възможно е това безкрайно протакане на откровения разговор да беше просто едно от подготвените ми изпитания. Преодолял разочарованието и потиснал ропота си, аз скоро бях удостоен с обяснение — ако не на всичко, то поне на много от ставащото.

Предупреждавайки отряда да не се връща по сакба, Хуан Начи Коком всъщност се обръщаше към мен. Той ме гледаше в очите — през пет столетия, през книжния прах и тлен, чрез индустриализацията, фройдизма и развития социализъм, чрез тоновете идиотски книжки еднодневки за невероятните приключения на гърдести блондинки в южноамериканските джунгли — чрез всичко, което трябваше да сформира моята представа за света и за мястото на индианците маи в него. През всичко, което можеше да ме накара да погледна на разгръщащата се драма като в панаирджийски театър, да ме накара да се усъмня в истинността на този разказ. Той уморено, но настойчиво ме гледаше от пясъчните на цвят страници, изтривайки потта от челото си, и аз разбирах: за мен са били предназначени неговите думи за разколебаните души, на които е съдено да бъдат разкъсани от демоните.

За отстъпление е късно. Някъде далече-далече зад мен с трясък се затвори вратата, от която започна моето спускане в подземието. Аз се бях увлякъл и пренебрегнах предупрежденията, с които изобилстваше дневникът. И сега, ако се вярва на Хуан Начи Коком, единственото спасение бе да продължа по поетия път.

И въпреки всичко, преди да прекъсна кратката почивка и разсичайки с мачете изкусно заплетените суеверия на маите и наистина йезуитските интриги на братята францисканци, отново да се хвърля през глава в дебрите на засуканите староиспански граматически конструкции, аз реших по-добре да изуча своя нов противник. Кой е човекът-ягуар?

Кюмерлинг само безпомощно сви рамене. В раздела „Религия и митове на маите“ този тарикат се ограничаваше със забележката, че основните богове в пантеона на маите са имали по няколко образа и имена, а също така са имали и двойници и антиподи, заради което повърхностните европейци, които не се задълбочават в детайлите, смятали, че божествата на аборигените са неизброимо много. За нагледност той представяше една-две „заимствани“ от нечия сериозна монография рисунки на богове, сред които аз познах покровителя на учените и грамотността — Ицамна, задължителните Чаки, а също така богинята на луната Иш-Чел.

Човекът-ягуар, явно достатъчно забележителен персонаж от митологията на маите, все пак беше споменат, но само мимиходом, сред другите демони и демиурзи. Смятайки, че на средностатистическия читател и толкова му стига, Кюмерлинг с характерния си склеротичен маниер преминава към друга тема.

Какво пък, нищо друго не съм и очаквал от него. Оставаше да се надявам, че Е. Ягониел няма да пропусне възможността чрез такъв ярък пример да демонстрира на изумената публика с какво се отличава истинското вълшебство от панаирджийското шарлатанство. Виж, той няма да си позволи да подмине без внимание такова интересно създание. Бях практически сигурен в успеха си, като започнах да търся човека-ягуар направо в справочника отзад.

На „Ч“ естествено го нямаше. Той дебнещо се е спотаил на „Я“, точно под думата „Ягуар“, напечатан едновременно с дебел и наклонен шрифт: „човек-ягуар (мит.) — стр. 272-275“. Виж ти, късмет! Цели три страници, запълнени с извънредно прецизно събрани сведения, смели хипотези, а пък ако ми провърви — и придружени с илюстрации!

267,269, 271,277,279… Чакайте, не може да бъде! Отначало реших, че в бързината съм пропуснал нужното място или че слепналите се от времето страници напразно ми късат нервите. Като затворих и отворих очи, сякаш смятах по такъв начин да разпръсна магията, аз се върнах на двеста шейсет и седма страница и бавно, методично изминах целия път до двеста осемдесет и първа, където за мой ужас открих виденият вече от мен зловещ портрет на Диего де Ланда.

Нужните ми два листа липсваха. Те бяха извадени от тома по най-акуратен начин, с идеален разрез. Тънички ивички хартия — това беше всичко, което бе останало от страниците от двеста седемдесет и първа до двеста седемдесет и шеста — свидетелстваха за това, че става дума не за печатарска грешка, а за преднамерено злодеяние.

Листовете, изрязани по точно същия начин от другата книга, лежаха пред мен на масата. Невъзможно бе да се отрече: сведенията за прословутия таласъм на маите, които можеха да се окажат безценни за мен, бяха извадени от случайно купената книга, от същата ръка, която ми поднасяше за превод новите глави на дневника.

Дали тези страници от труда на Ягониел са били махнати още преди да попадне той в ръцете ми? Или неизвестни личности са кастрирали книгата, докато тя е била до боклукчийската шахта, предадена от мен и изоставена там? По-вероятно е второто; друг смисъл придобиваше в този случай и изчезването на първите глави от превода ми.

За момент се почувствах като опитна мишка, затворена от някой учен в хитроумен лабиринт, оборудван със специални устройства, вдигащи и спускащи вратичките, които отварят нови ходове, водещи към свободата или към засада, затварят изходните пътища, постоянно променят рисунъка на този лабиринт, като правят запомнянето на първоначалния маршрут предварително обречено на неуспех.

Не, аз не съм тичал сам, като заслепен, гледайки право пред себе си, по безкрайните му пътечки; някой ме направлява, като отваря и затваря вратичките на възможностите, като ми подхвърля нужната информация, като маха от сцената персонажите, които вече са си изиграли ролята, за да ме остави отново сам срещу лабиринта. Значи, избор няма, има само илюзия за избор? И какъв е крайният пункт на онзи единствен маршрут, който е предначертан за мен?

Върнах се към Ягониел. Увлечен от водовъртежа на своите — да се надяваме, шизофренични — открития и догадки, аз вече бях готов да реша, че след като се материализира в средата на издадения преди десетилетия научен труд, портретът на Диего де Ланда ще започне със същата непосредственост да блуждае по страниците му, изниквайки в онази глава, на която аз трябва да обърна особено внимание. Но не — юкатанският епископ беше май напълно доволен от своето предишно местонахождение. Пасажите, посветени на човека-ягуар, преди похищението просто си стояха в съседство със забележките за човешките жертвоприношения, след като са били включени от автора в раздела „Вярвания и обреди на маите“. Обаче сега вече за мен е сложно да съдя от какво именно епископът предпазваше читателя.

Най-лошото беше, че и досега не мога да свържа заедно всички отделни събития, от които се състоеше — едновременно сега и в шестнайсети век — тази странна и все по-мрачна история. Може би и аз самият бих взел по-активно участие в нея, ако правилата ми бяха известни предварително.

Засега не ми оставаше нищо друго, освен да следвам съвета на Хуан Начи Коком и като преодолея изкушението да спусна и да се върна назад, отново да се присъединя към ариергарда на испанския отряд.