Беше Коледа и аз бях канен на обяд с пуйка и раздаване на подаръци в Кортаун. Сред гостите имаше още неколцина ловци и техните съпруги, Бети Малоун, която полагаше нежни грижи за конете на Джон, както и един писател и любовницата му от Париж. Угощението бе приключено и всички подаръци раздадени, освен един.
— А сега — обяви Джон — голямото събитие. Специално за Рики. Всички навън!
Излязохме навън и той изсвири силно с уста. Иззад ъгъла на къщата се зададе тичешком Бети, водейки за юздите черна кобила с коледен венец около шията.
Рики нададе радостен вик, прегърна Джон, а след това и кобилата. Той я повдигна и тя се настани в седлото, смеейки се от радост и галейки прекрасното животно.
— Добре — каза Джон. — Давай!
Рики стисна с пети хълбоците на коня и препусна, първо веднъж около двора, а после се засили и прескочи оградата. Докато се приземяваше, залитна и падна. Всички извикахме и се втурнахме натам. Аз никога по-рано не бях виждал на живо някой да пада от кон, затова простенах, сякаш ме бяха ритнали в стомаха.
Джон стигна пръв до мястото и се приведе над нея. Не я докосна, нито й протегна ръка да се изправи. Не огледа ръцете, краката или тялото й, само се надвеси отгоре й и кресна:
— Кучка такава, качвай се обратно на коня!
Всички замръзнахме на място.
Той стоеше между нея и нас, тъй че не можехме да се доближим или да я докоснем.
Без чужда помощ, тръсвайки глава, тя стъпи на крака.
— Дяволите да те вземат, марш веднага в седлото! — извика Хюстън.
Тя се опита да се покатери, но й се виеше свят, затова той я натика в него. Тя се огледа по посока на зелената трева, оградата, съпруга си и накрая надолу към коня и мен.
Усетих, че устните ми се движат, оформяйки безгласно две думи:
Весела Коледа.
Весела Коледа, отвърна ми тихомълком и тя.
Весела Коледа.