Зелени сенки, Бял кит

29.

— Дуун е най-добрият бегач преди химна, няма спор по въпроса — каза Фин.

— По дяволите твоя Дуун!

— Рефлексът му е светкавичен, а ускорението по рампата изключително. Докато успееш да си вземеш шапката, вече се е скрил от погледа ти.

— Хулихан ще го бие с вързани очи.

— Ще го бие друг път. Какво ще кажете да проверим още сега? Преди нашите нови приятели да са си вдигнали гълъбите?

Или, помислих си аз, преди вечерта да отмине и след няколко часа всичко да затвори отведнъж — бирените кранове, капаците на пианата, акордеоните, солистите, дуетите и квартетите, кръчмите, сладкарниците и кината. Тогава, като в Съдния ден, огромна вълна ще изхвърли половината дъблинско население под безжалостната светлина на уличните лампи, за да оглежда сиротни лица в никелираните автомати за дъвки. Съкрушени, лишени от всяка духовна и физическа опора, тези клети души ще побродят малко като мухи без глави и после ще се упътят, тътрейки нозе, към къщи.

Но за момента слушах разгорещената дискусия, мъчейки се, заедно със Снел-Оркни и питомците му, да проумея нейния смисъл.

— Дуун!

— Хулихан!

Най-сетне Тимълти погледна първо мен, а после високия, блед гост, и каза:

— Разбирате ли за какво става дума? Падате ли си по спорта? Знаете, крос, щафета четири по сто и други подобни атлетични дисциплини?

— На два пъти съм посещавал Олимпийските игри — отвърна Снел-Оркни.

— Ама и вие не си поплювате — зяпна Тимълти. — Добре, а чували ли сте за специалния ирландски десетобой, провеждан в кината?

— Току-що споменахте за спринта преди химна.

— Чакайте, чакайте — не се стърпях аз. — Какъв е този спринт?

— Пре-ди-хим-на! — каза сричка по сричка Фин.

— Откакто си в Дъблин — намеси се Тимълти, — не може да не си ходил на кино.

— Да, снощи гледах филм с Кларк Гейбъл, а предната вечер — една стара лента с Чарлс Лотън…

— Достатъчно! Явно и ти си маниак като всички ирландци. Ако не бяха кината и кръчмите да прибират бедните и безработните от улиците и да им мътят главите, вече отдавна да сме дръпнали запушалката на тоя остров и да сме го пратили на дъното на океана. Така — потри ръце той. — А сега ми кажи, забелязвал ли си един национален атрибут, който се явява всяка вечер след края на филма?

— След края на филма? — замислих се аз. — Чакайте, чакайте! Да нямате предвид националния химн?

— Него ли имаме предвид, момчета? — извика Тимълти.

— И още как! — отвърнаха всички.

— Всяка божия вечер — завъртя очи към тавана той, — след всяка проклета прожекция, година след година оркестърът ти гръмва в ушите в името на родината, сякаш умираш от желание да чуеш тази кошмарна мелодия. И познай какво се случва тогава?

— Ами — влязох в тона му аз, — ако си мъж на място, ще се опиташ да се измъкнеш от салона в онези няколко скъпоценни секунди между края на филма и началото на химна.

— Браво, улучи!

— Сипете на американеца, да си оплакне гърлото!

— В края на краищата — казах небрежно — след толкова слушане на всеки химн ще започне да му се губи ефектът. Не че искам да ви засегна — побързах да добавя.

— Никого не засягаш! — увери ме Тимълти. — Тук сме все патриоти, ветерани от ИРА, преживели Вълненията и любящи родината си. И все пак, ако вдишваш един и същ въздух хиляди пъти, накрая ще започне да ти се мае главата. Затова, както сам правилно отбеляза, през този пратен от бога три– или четирисекунден интервал всяка публика, която е с всичкия си, си плюе на петите към изхода. А най-добрият в дисциплината е…

— Дуун — прекъсна го Снел-Оркни. — Или може би Хулихан. Вашите спринтьори!

Всички се усмихнаха, горди от съобразителността му.

— Сега — рече Тимълти с присвити очи и дрезгав от вълнение глас, — в същия този момент, на няма и сто метра от тук, в уютния сумрак на киното на Графтън Стрийт, на четвъртия ред до централния проход седи…

— Дуун — казах аз.

— Тоя човек е ясновидец — рече Хулихан и ми свали шапка.

— Точно така — преглътна Тимълти. — Дуун. Той не е гледал филма преди — играе Дина Дърбин, и го дават за първи път. Сега часът е…

Всички очи се устремиха към часовника на стената.

— Точно десет! След четвърт час прожекцията ще свърши.

— И какво? — попитах аз.

— Ето какво! — рече Тимълти. — Ако пратим там Хулихан за проверка на бързината и ловкостта му, Дуун охотно ще приеме предизвикателството.

— Вие тук да не би да ходите на кино само заради спорта? — поинтересува се Снел-Оркни.

— За бога, не. Ходим заради пеенето на Дина Дърбин и всичко останало. Но ако, да речем, Дуун случайно забележи влизането на Хулихан, който ще пристигне късно и ще седне точно срещу него от другата страна на прохода, той веднага ще се досети какво става. Двамата ще се поздравят един друг, а после ще стоят мирно, вперили взор в екрана, докато там не се появи надписът „Край“.

— Разбира се! — Хулихан леко подскачаше на място и разкършваше рамене. — Само ми дайте тоя Дуун насам!

— Колкото до теб, момко — погледна ме изпод вежди Тимълти, — виждам, че подробностите на нашия спорт те изумяват. Откъде, питаш се, възрастни хора намират време за подобни глупости? Е, времето е нещо, с което ние, ирландците, разполагаме в изобилие. Когато човек си няма работа, неща, които в твоята страна са незначителни, стават значими. Може никога да не сме виждали слон, но вярваме, че бръмбарът под микроскоп е най-голямото животно на света. Ето защо, докато не е минал границата, спринтът преди химна е също толкова благороден спорт, колкото и всеки друг. Нека изясним правилата!

— Първо попитай тези господа — рече разсъдливо Хулихан — дали случайно не искат да заложат.

Присъстващите погледнаха към Снел-Оркни и мен, за да видят дали обясненията им не са отишли нахалост.

— Разбира се, че искаме — казахме ние.

Всички отдъхнаха удовлетворено.

— И така, да разпределим позициите — каза Тимълти. — Фогарти, ти ще си старши съдия на изхода. Нолан и Кланъри — странични съдии в коридорите. Кланси ще засича времето. О’Нийл, Баниън, братята Кели и всички останали ще са публика. Да вървим!

Сякаш ме поде огромна машина за почистване на улици — едно от онези чудовища със стърчащи от всички страни валяци и четки. Дружелюбната тълпа понесе Снел-Оркни, другарите му и мен надолу по тротоара, към многобройните мигащи светлинки, с които ни примамваше киното. Пътьом Тимълти редеше съществените детайли в ухото ми:

— Естествено, много зависи от категорията на киносалона.

— Естествено! — викнах в отговор.

— Има либерални, свободомислещи кина, с широки коридори, грамадни изходи и още по-грамадни, просторни тоалетни. Някои от тях са оборудвани с толкова много порцелан, че само от ехото можеш да се сепнеш. А има и стиснати, мижави кина, с клаустрофобични проходи, редове, от които коленете ти се забиват в диафрагмата, и тоалетни, разположени в сладкарницата на отсрещния тротоар, до които стигаш, минавайки ребром през вратата. Всяка зала се оценява внимателно преди, по време и след спринта и всички обстоятелства се вземат предвид. След това времето на състезателя се признава за добро или незадоволително в зависимост от това дали е трябвало да си пробива път предимно през мъже, през жени или през мъже и жени смесено. Най-трудно се минава през деца на дневните прожекции. Естествено, винаги съществува изкушението просто да се врежеш в тях, загребвайки ги на откоси наляво и надясно, затова преустановихме тази практика. Сега правим най-вече вечерни състезания тук, в „Графтън“!

Групата спря. Примигващите светлини на киното проблясваха в очите и озаряваха лицата на мъжете.

— Идеалното кино — каза Фогарти.

— Защо? — попитах.

— Проходите му — обясни Кланъри — не са нито прекалено широки, нито прекалено тесни. Изходите са добре разположени, пантите на вратите са смазани, а публиката е балансирана смес от спортни натури и от темерути, които няма да се поместят, ако видят спринтьор с изплезен език да се носи със сетни сили към тях.

Осени ме внезапна догадка.

— А практикувате ли… хендикап?

— Разбира се. Понякога сменяме изходите, ако старите са твърде добре познати. Или обличаме единия бегач в лятно палто, а другия — в зимно. Ето, Дуун например, е доста бърз в краката, затова му трябва двоен хендикап. Нолан! — Тимълти извади плоска бутилка. — Вкарай това вътре. Накарай Дуун да опъне две глътки, ама големи!

Нолан хукна да изпълнява задачата.

— За разлика от него — продължи Тимълти, — Хулихан вече достатъчно е подложил в „Провинциите“, тъй че няма нужда от повече баласт. Равни шансове за всички!

— Влизай, Хулихан — рече Фогарти. — И нека парите, които сме заложили на теб, да ти дадат криле на раменете. След десет минути ще те видим как излизаш през тази врата с чест, като победител!

— Да си сверим часовниците! — обади се Кланси.

— Що не си свериш задника — отвърна Тимълти. — Не виждаш ли, че нямаме нищо за сверяване, освен кирливите си китки. Ти си единственият тук с часовник. Хулихан, тръгвай!

Последният се здрависа с всички подред, сякаш заминаваше на околосветско пътешествие. После махна с ръка и изчезна в мрака на киното.

В същия момент Нолан изскочи обратно, държейки наполовина празното шише.

— Дуун вече е в норма!

— Добре! Кланъри, иди да провериш състезателите. Да са седнали един срещу друг на четвъртия ред, както е уговорката, с шапки на глава, палтата закопчани наполовина, шаловете омотани около вратовете. После се върни да ми докладваш.

Кланъри изтича към недрата на салона.

— Ами разпоредителите, онези, които проверяват билетите? — поинтересува се Снел-Оркни.

— Всички са вътре и гледат филма — отвърна Тимълти. — Няма да се пречкат, и без това краката ги болят от стоене.

— Десет и тринайсет — обяви Кланси. — След две минути…

— Започва засичането на времето? — обадих се аз.

— Ти си гений — призна Тимълти.

Кланъри излезе запъхтян.

— Готово! По местата са и всичко е в ред!

— Вече дават финалните сцени. Познава се по музиката — към края винаги гръмва.

— Да, силничка е — съгласи се Кланъри. — Целият хор и оркестър се включват заедно със солистката. Утре трябва да дойда, да го изгледам целия. Бил много хубав.

— Така ли? — казаха всички.

— А как се казва песента?

— Стига вече с тая песен! — сряза ги Тимълти. — Остава минута до края, а вие се занимавате с глупости. Събирайте залозите! Кой е за Дуун? Кой за Хулихан? — Настана кратка гълчава и разменяне напред-назад на дребни монети.

— За Дуун — казах аз и подадох четири шилинга.

— Без дори да си го виждал да бяга?

— Залагам на прасе в чувал.

— Добре казано! — Тимълти раздаваше команди наляво и надясно. — Кланъри, Нолан, по местата в коридорите! Отваряйте си очите някой да не скача преди надписа!

Двамата побягнаха, щастливи като ученици.

— А сега се наредете от двете страни. Янки, ти и Снел-Оркни минете отсам при мен!

Ние бързо се строихме в шпалир между двата затворени изхода.

— Фогарти, ти слушай на вратата!

Последният долепи ухо и очите му се разшириха.

— Проклетата музика е адски силна!

Единият от двамата Кели сръчка брат си в ребрата.

— Скоро ще свърши. Който ще мре, вече се е проснал на земята, а който ще живее, се е привел над него.

— Усили се още! — обяви Фогарти, приведен на поста си, шавайки с пръсти, сякаш въртеше копче на радио. — Ето! Чинелите удариха, значи надписът „Край“ вече е на екрана.

— Започна се! — прошепнах аз.

— Шшт! — рече Тимълти. — Ето и химна! Мир-рно!

Всички се изпънахме. Някой козирува.

Но всички очи бяха приковани във вратата.

— Чувам тропот на крака — каза Фогарти.

— Който и да е, взел е добър старт…

Вратата се разтвори с трясък.

Отвътре с плонж изскочи Хулихан, разцъфнал в задъханата усмивка, позната единствено на победителите.

— Хулихан! — извикаха печелившите.

— Дуун! — извикаха губещите, в това число аз и Снел-Оркни. — Къде е Дуун?

Защото, макар единият състезател да бе пресякъл финала, конкурентът му още се губеше.

— Тоя идиот да не е взел грешния изход?

Всички чакахме. Публиката се изниза и разотиде.

Тимълти пръв пристъпи в празното фоайе.

— Дуун? — извика.

Тишина.

— Да не би пък да се е заврял тук! — надникна някой в мъжката тоалетна.

— Дуун?

Никакъв отговор.

— Майчице — извика Тимълти. — Ами ако си е счупил някой крак и сега се гърчи на пътеката в предсмъртни агонии?

— Това ще да е!

И островчето от мъже, устремило се на една страна, смени центъра на тежестта си и се понесе на друга, през вратата на салона и по пътеката към екрана. Снел-Оркни, неговите другари и аз ги следвахме по петите.

— Дуун!

Кланъри и Нолан бяха вече стигнали и мълчаливо сочеха надолу. Аз подскокнах два пъти във въздуха, за да надзърна над главите на останалите, но в огромната залата бе тъмно и не видях нищо.

— Дуун!

Всички се бяха струпали край четвъртия ред и аз чувах само слисаните им възклицания.

Най-сетне гърбовете се поотместиха и пред очите ми се разкри гледката на Дуун, отпуснат в седалката си, със скръстени ръце и затворени очи.

Мъртъв?

Нищо подобно.

Една сълза, едра, блестяща и красива, се търкулна по бузата му. Друга, още по-голяма и искряща, напираше в другото око. Брадичката му бе мокра. Очевидно не плачеше отскоро.

Наобиколихме го и се приведохме, вглеждайки се в лицето му.

— Дуун, да не си болен?

— Да не си получил лоши вести?

— Боже мой — проплака Дуун, като тръсна глава, безсилен да говори. — Боже мой — успя да промълви накрая. — Тя има глас на ангел.

— Ангел?

— Да, тя. — И кимна нагоре към екрана.

Ние се обърнахме, взирайки се в бялото платно.

— За Дина Дърбин ли говориш?

— Сякаш отново чух гласа на милата си покойна баба… — изхлипа Дуун.

— На баба ти задника! — сопна му се Тимълти. — Не може да е имала такъв глас!

— Кой ще знае това, ако не аз? — Дуун се изсекна и избърса очи.

— И значи само заради оная хубавица Дърбин си се отказал от спринта?

— Само? — извика Дуун. — Какво значи само? Щеше да е кощунство да хукна да бягам от киното след такова изпълнение. Все едно да прескоча олтара по време на сватба или да се разтанцувам посред погребение.

— Можеше поне да ни предупредиш, че няма да се състезаваш — изгледа го ядно Тимълти.

— Как да го сторя? Чувството ме обзе внезапно, като божествена омая. Особено последната й песен… как се казваше, Кланъри, „Прекрасният остров Инисфрий?“

— Какво още пя?

— Какво още е пяла? — викна Тимълти. — Тоя глупак току-що ни изгуби дневните надници, а ти го питаш какво още е пяла!

— Разбира се, парите въртят света — съгласи се Дуун, продължавайки да седи. — Но музиката е тази, която намалява триенето.

— Какво става там? — долетя глас отгоре. Един мъж се бе привел над перилата на балкона, пуфкайки цигара. — Какъв е тоя шум?

— Това е операторът — прошепна Тим. А после, по-високо. — А, здрасти, Фил! Ние сме, компанията. Имаме един малък проблем от областта на етиката, да не кажа на естетиката. Та се питахме, дали би те затруднило да пуснеш химна още веднъж?

— Да пусна химна?

В лагера на печелившите се надигна ропот, започна ръчкане с лакти.

— Прекрасна идея — каза Дуун.

— И още как. — Тимълти погледна лукаво нагоре. — Просто единият от състезателите ни бе връхлетян от непреодолима сила.

— Една изтъркана лента от трийсет и седма година го прикова в креслото — допълни Фогарти.

— И тъй, за да е честна играта… — взорът на Тимълти се просветли. — Фил, стари приятелю, дали последната ролка от филма с Дина Дърбин е някъде край теб?

— Във всеки случай, не е в дамската тоалетна — отвърна операторът, пушейки невъзмутимо.

— Духовит, както винаги. А дали не би могъл да я сложиш в машината и да ни пуснеш пак края на филма?

— Всички ли искат това? — викна Фил.

Настана миг на нерешителност. Но мисълта за още едно състезание бе твърде примамлива, за да се пропусне, макар и на карта да бяха заложени вече спечелени пари. Един по един мъжете кимнаха.

— Тогава и аз ще заложа — рече Фил. — Един шилинг на Хулихан!

Спечелилите отвърнаха със смях и овации, предвкусвайки нова победа. Хулихан помаха приветливо с ръка. Загубилите пък наобиколиха своя човек.

— Чуваш ли как те подиграват, Дуун? Събуди се, момче!

— Щом започне да пее, запуши си проклетите уши!

— Всички по местата! — засуети се Тимълти.

— Няма публика — отбеляза Хулихан. — А щом няма препятствия, няма и истинско състезание.

— Какво пък — озърна се Снел-Оркни. — Всички ние ще бъдем публика.

Гениално! — възкликна Тимълти.

Всички със светнали очи насядаха по седалките.

— А защо, още по-добре, да не се разделим на отбори? — предложи Тимълти. — За Дуун и Хулихан е ясно, но да даваме и по една допълнителна точка за всеки от техните поддръжници, който успее да се измъкне, преди химнът да е приковал подметките му?

— Дадено! — викнаха всички.

— Извинете — обадих се аз, — но май нямаме съдия.

Погледите се извърнаха към мен.

— Е, какво да се прави — рече Тимълти. — Нолан, бягай отвън!

Нолан се повлече по коридора, ругаейки под сурдинка.

Фил подаде глава от прожекционната кабинка високо горе.

— Ей, дръвници, готови ли сте?

— Да, ако момичето и химнът са готови!

Светлините угаснаха.

Аз се озовах в седалката до Дуун, който зашепна трескаво в ухото ми:

— Ръчкай ме в ребрата, момче, дръж ме нащрек, ако пак взема да се унасям!

— Млъквайте там! — рече някой. — Мистерията започва.

И тя наистина беше такава — мистерия на музиката, изкуството и животът ако щете, въплътена в младото момиче, пеещо от сребърния екран.

— В теб ни е надеждата, Дуун — сбутах го аз.

— О, да — усмихна се унесено той. — Виж я само, не е ли прекрасна?

— Залозите, човече! Приготви се!

— Добре, добре. Чакай само да се поразкърша малко. О, не! Господи, Исусе!

— Какво има?

— Как не ми дойде наум по-рано. Десният ми крак. Пипни само. Не, няма смисъл. Умрял е!

— Искаш да кажеш, изтръпнал? — зяпнах го аз.

— Умрял, изтръпнал, все тая, изгубен съм! Слушай, момче, ще трябва да тичаш вместо мен! Ето ти каскета и шала ми!

— Ти луд ли си?…

— След като грабнеш победата, ще си признаем всичко, ще им обясним, че е трябвало да ме смениш заради тоя мой глупав крак!

Аз нахлупих каскета, омотах шала около врата си.

— Но как… — понечих да протестирам.

— Ще се справиш чудесно! Само помни, не скачай преди надписа! Песента почти свършва. Напрегнат ли си?

— Май да!

— Помни, синко, сляпата страст побеждава! Хвърляй се смело. Ако настъпиш някого, не се обръщай назад. Ето! — Той дръпна колене настрана, за да ми направи място. — Песента свърши. Той я целува…

— Край! — извиках аз.

И скочих на пътеката.

Затичах нагоре по коридора. Пръв съм, помислих си. Водя пред всички! Ето я вече вратата!

Блъснах я точно в мига, в който прозвуча химнът.

Нахълтах във фоайето — успех!

Спечелих, рекох си невярващ, увенчан с каскета и шала на Дуун като с лаврови венци. Победа за отбора!

Кой ли щеше да е втори, трети, четвърти?

Обърнах се към вратата, която полека се затваряше зад мен.

И едва тогава чух викове и врява отвътре.

Боже мой, мина ми през ума, сигурно всички вкупом са тръгнали в грешна посока, някой се е спънал, паднал е и половин дузина мъже са се натъркаляли върху него. Иначе защо бях пръв и единствен? Сигурно вътре се водеше мълчалива схватка на живот и смърт, двата отбора са се счепкали, хванали за гушите, за поясите, натръшкани над, под и около седалките — друго обяснение нямаше!

Трябваше да вляза, да ги спра, да извикам, че съм победил.

Отворих широко вратата.

Взрях се в бездната, където нищо не помръдваше.

Нолан дойде и също надникна през рамото ми.

— Ето на, това са ирландците — рече, кимайки. — Поставят музите над всичко, дори над спорта и залозите.

Защото, какви бяха възгласите, долитащи до мен от тъмното?

— Пусни я пак! Още веднъж! Последната песен, Фил!

— Никой да не мърда. На седмото небе съм. Дуун, колко си бил прав!

Нолан мина покрай мен и също отиде да седне.

Аз известно време стоях, гледайки над редовете към двата отбора спринтьори, залепнали като омагьосани в седалките си и бършещи очи.

— Хайде, Фил, какво става? — извика Тимълти някъде отпред.

— Готово! — отзова се последният.

— И този път — добави Тимълти — без химна.

Аплодисменти.

Осветлението помръкна и угасна. Екранът засия като огромно топло огнище.

Обърнах глава назад към нормалния, трезв свят на Графтън Стрийт, към баровете, хотелите, магазините и вечерния живот. Поколебах се.

После, под звуците на „Прекрасния остров Инисфрий“, свалих каскета и шала, скрих тези лаври на победата под една седалка и бавно, с наслада, разполагайки с цялото време на света, се мушнах покрай Снел-Оркни и неговите канарчета и тихо се отпуснах на мястото си…