Зелени сенки, Бял кит

22.

И така продължаваше ден след ден. Аз поразявах Кита с харпун, разрязвах плътта му, четях Марк Аврелий и се възхищавах на самоубийството му, а след това всяка вечер вземах таксито и отивах да обсъдя новите осем страници от сценария с мъжа, който слизаше от жените само за да препуска подир хрътките. После, към полунощ, когато бях готов да се върна към дъждовните приливи и хотел „Роял Хайбърниан“, Джон будеше телефонистката в централата на Килкок и я караше да ме свърже с най-сгряващото, макар и напълно неотоплено, място в града.

— Барът на Хийбър Фин ли е? — виках в слушалката аз. — Там ли е Майк? Бихте ли го извикали, моля?

Виждах ги с вътрешния си взор — местните момчета, строени в редица, надничащи иззад барикадата на тезгяха към оплютото от мухи огледало — замръзнало зимно езеро, в което, потънали в прекрасния лед, се открояваха собствените им отражения. Чувах отсреща напевния призив на Фин и бързия отклик на Майк:

— На път съм вече!

Бързо научих, че това „На път съм вече“ не е някакъв светкавичен процес, който би могъл да накърни достойнството или да разкъса фината дантела на поредната раздумка, изтъкана с търпение и грижа в кръчмата на Фин. То бе по-скоро постепенно отделяне, отместване на баласта така, че центърът на тежестта дипломатично да премине към онази далечна, празна част на помещението, където се намираше самотната, забравена от всички врата.

Пресмятайки времето, бях установил, че по-дългата част от среднощното пътешествие на Майк — тази от бара до вратата на заведението — отнемаше към половин час. Останалата — оттам до къщата, където чаках аз, нямаше и пет минути.

И тъй, една късна вечер през февруари, аз се обадих и зачаках.

Най-сетне откъм гората се зададе старото возило, сивкаво-зеленикаво на цвят като самия Майк. Колата и шофьорът, движейки се полека, спокойно, с пъхтене, хриптене и свирене, спряха на алеята и аз излязох да ги посрещна под безлунното, обсипано със звезди небе, от което за разнообразие не се лееше дъжд.

Надникнах през страничния прозорец в тъмното купе — светлините на таблото вече от дълги години бяха предали богу дух.

— Майк?…

— Че кой друг? — прошепна затворнически той. — Каква чудесна топла вечер само, а?

Навън беше към пет градуса, но Майк никога не бе ходил по на юг от крайбрежието на Типерари, тъй че метеорологичните понятия бяха относителни.

— Чудесна, наистина. — Седнах до него и затръшнах скърцащата врата със задължителната за затварянето й сила, от което по земята се посипаха люспици ръжда. — Е, как я караш напоследък?

— Бива. — Той пусна колата да се влачи по инерция по неравния горски път. — Здрав съм, какво повече да иска човек, като от утре започват пости?

— Пости — повторих замислено. — Е, и от какво ще се откажеш, докато те траят, Майк?

— И аз се чудех същото. — Майк засмука цигарата си и огънчето освети за миг сбръчканата, примижаваща от дима маска на лицето му. — И си рекох, защо да не махна ей тия пущини. Не стига, че са скъпи колкото златни коронки, а и ми задръстват дробовете. Като сметнеш парите, дето ги давам за тях на година, свят да ти се завие. Тъй че няма да ги видиш в устата ми през целите пости, а после кой знае, може и съвсем да ги откажа!

— Браво на теб — казах аз като заклет непушач.

— Ще видим колко е браво — изхриптя Майк, изпускайки дим през ноздрите си.

— Желая ти успех.

— Ще ми е нужен — отвърна той. — Стар порок трудно се зарязва.

И колата се понесе, направлявана от уверената му ръка и собственото си тегло, покрай торфената низина и през рядката мъгла, към Дъблин, с комфортните петдесет километра в час.

Не мога да не отдам дължимото на Майк — той бе най-внимателният шофьор в целия божи свят, включително и във всяка малка, тиха, трезва, произвеждаща мляко и масло страна, за която бихте се сетили.

Преди всичко, той бе невинен светец в сравнение с онези автомобилисти, които сякаш натискат малък бутон с надпис „параноя“ всеки път, щом седнат зад волана в Лос Анджелис, Мексико Сити или Париж. Или пък с онези слепци из римските улици, захвърлили бялото бастунче и канчето за милостиня, но все още носещи холивудските си тъмни очила, които с безумен кикот пилят гумите на спортните си коли по Виа Венето. По цяла нощ, на фона на древния Колизеум, под прозореца на хотела ви вият мотори, с които съвременните християни се носят стремглаво към ямите с лъвове.

Погледнете за сравнение Майк. Вижте лекотата, с която дланите му любовно гладят кормилото, завъртайки го плавно като часовник, тихо и спокойно като движението на зимните съзвездия сред заснеженото небе. Вслушайте се в гласа му, издишащ нощна мъгла, с който той омагьосва пътя, докато кракът му полека натиска послушния педал на газта. Скоростта е петдесет. Нито километър повече, нито два по-малко. Майк и неговата сигурна ладия, плъзгаща се по кадифено езеро, където самото време е потънало в дрямка. Вижте, сравнявайте. И привържете такъв човек към себе си с мило и драго, надарете го със злато и сребро, стискайте топло ръката му в края на всяко пътуване.

— Лека нощ, Майк — казах, когато стигнахме хотела. — Утре ще се видим пак.

— Ако е рекъл господ — отвърна той.

И колата плавно се отдалечи.

Нека сега прескочим двайсет и три часа за сън, закуска, обяд, вечеря, чашки преди лягане и други от този род. Да оставим часовете на превръщане на един лош сценарий в добър да се разтворят в дъжда и торфената мъгла. И ето че пак е среднощ, младият писател се появява отново на прага на имението, облян от топлата светлина, струяща през отворената врата, и се спуска като слепец по стълбите през мъглата, към колата, която знае, че го чака някъде там.

Чух пъхтенето на старото й, астматично сърце през непрогледния въздух, а също и кашлицата на Майк, причинена от „пущините“, струващи колкото златни коронки.

— А, ето те и теб! — прозвуча гласът му.

— Добър вечер — рекох усмихнато, докато се отпусках на гостоприемната предна седалка и затръшвах вратата след себе си, както му беше редът.

И тогава се случи невъзможното! Колата рипна като ужилена, изрева, завъртя гуми и после се впусна с пълна газ, подскачайки по бабуните, помитайки храстите и осакатявайки нощните сенки. Аз се вкопчих в коленете си, а главата ми се заудря ритмично в тавана.

Едва не извиках от почуда! Видения от Лос Анджелис, Мексико Сити и Париж се завъртяха в съзнанието ми. Гледах невярващо скоростомера. Сто и двайсет, сто и четирийсет, сто и шейсет километра в час. Изстреляхме се на главния път сред облаци чакъл, прелетяхме над един мост и се понесохме по нощните улици на Килкок. Едва влезли в града, вече излязохме от другия му край, със сто и осемдесет километра, и аз усетих как цялата ирландска трева запушва уши, докато ние с вой изкачваме баира.

Майк! — помислих си и се обърнах към него.

Той седеше там, но само едно нещо бе същото. Между устните му висеше цигара, а димът го караше да примижава ту с едното око, ту с другото.

Но над цигарата останалият Майк се бе променил така, сякаш самият сатана го бе изстискал, моделирал наново и изпекъл с тъмните си длани. И ето че той въртеше бясно кормилото наляво и надясно, гмуркаше се под естакади, излиташе от тунели, минаваше като вихрушка покрай пътните знаци, оставяйки ги да се въртят подире му като ветропоказатели.

А лицето му! От него се бе изцедила всякаква мъдрост; в погледа нямаше и следа от философската доброта; търпимостта и спокойствието се бяха изтрили от устните му. Това бе оголено, сурово лице, попарен и обелен картоф, лице, приличащо повече на заслепяващ фар, устремил безсмисления си лъч в пустотата. Ръцете му се впиваха в кормилото като бързи змии, отново и отново, запращайки ни покрай шеметни завои, от една нощна урва към друга.

Това не е Майк, помислих си, това е брат му. Или не, някаква ужасна беда е сполетяла живота му, някакъв удар, семейно нещастие или болест — да, това трябваше да е.

И тогава Майк заговори и се оказа, че гласът му също е променен. Отишла си бе мекотата на торфеното поле, влагата на кадифения мъх, топлотата на запалена камина в дъжда, допирът на зелена трева. Той изграчи към мен с желязното дрънчене на тенеке, като фанфар, като бойна тръба.

— Е, как я караме! Как е животът! — извика.

Колата също страдаше от това издевателство. Да, тя протестираше срещу промяната, защото бе стара, понесла много несгоди, изслужила времето си и сега искаше само да се разхожда полека, като улегнал бродяга, който зяпа морето и небето, но пести дъха и пази артритните си кости. Но Майк не щеше и да чуе и изтръгваше от таратайката и последната капка сила, сякаш бързаше да стигне в самия ад, да сгрее ръце над някакъв особен огън. Той се навеждаше настрана и колата също се навеждаше; от ауспуха й хвърчаха нажежени до синьо газове и облаци искри. Неговият скелет, моят скелет и този на колата дрънкаха в съзвучие, потръпваха и диво се тресяха.

Здравият ми разсъдък бе спасен благодарение на едно просто действие. Погледът ми, в търсене на обяснение за тази безумна надпревара, се плъзна по моя спътник, тлеещ като запалени пъклени изпарения, и откри вероятния ключ.

— Майк! — възкликнах аз. — Днес е първият ден от постите!

— Е, и?

— Какво стана с обещанието ти? Защо цигарата ти е още в устата?

Майк сведе очи към виещата се струйка дим и сви рамене.

— А, това ли. Реших да махна другото.

— Да махнеш?

— Да го откажа — поправи се той.

Изведнъж всичко ми се изясни.

През всички тези вечери, чиято бройка вече ми се губеше, преди да изляза на прага на старата георгианска къща, аз бях приемал от Джон по една огнена доза ирландско уиски, „да ме пази от студа“. После, изригвайки гореща жар от попарените си устни, се бях качвал в такси, управлявано от човек, който, очаквайки моите късни обаждания, практически бе живял в бара на Фин.

Какъв глупак бях да не се сетя! Там, в кръчмата, по време на дългите часове ленив разговор между групата мъже, наподобяващ грижовно отглеждане на градина, в което всеки участваше вместо инструмент със собствения си език и с пенливата, начесто надигана халба — ето къде Майк бе попивал своето добродушие.

И това добродушие се бе дестилирало в него като ситен дъждец, бе охлаждало пламналите му нерви, гасило горските пожари във всяка част на тялото му. Тези валежи бяха умивали неговия лик, оставяйки върху него печата на мъдростта, бръчките на Платон и Есхил. От тях по бузите му се бе появявала руменина, в очите блясък, а гласът му бе ставал сипкав и мек. Разливайки се в гърдите му, те бяха карали сърцето да бие равномерно и спокойно, разхлабвали ръцете върху тресящото се кормило и придавали елегантна небрежност на стойката му в шофьорската седалка, та да може тъй леко и плавно да води колата през мъглите, делящи ни от Дъблин.

А самият аз, с малцов привкус на езика и спиртни изпарения, изгарящи синусите ми, нито веднъж не бях усетил, че старият ми приятел лъха на алкохол.

— Да — обади се отново Майк. — Взех, че отказах другото.

Последното късче от мозайката легна на мястото си.

Днес, в първия ден от постите.

Днес, за първи път от всички вечери, през които бях пътувал с него, Майк беше трезвен.

А през всички изминали сто четирийсет и няколко нощи, бавното му и внимателно каране не е било само заради моята безопасност, не, а заради топлата благост, която се е лашкала в него ту на една страна, ту на друга, докато сме взимали дългите, полегати виражи.

Кой, при това положение, можеше да каже, че познава ирландците, и от коя страна? Майк… Кой беше Майк и какво, за бога, представляваше? Кой Майк беше истинският, онзи, когото всички познаваха?

Не, нямаше да мисля за това!

За мен имаше само един Майк. Този, когото самата Ирландия бе оформила от дъжда и лошото време, от сеитбите и жътвите, от своите малцове и хмелове, от втасванията и бутилиранията, от кръчмите с цвят на узряло зърно, от вълнуващите се от нощния вятър ечемик и пшеница — добрият шепот, който се чува надалеч в гората или мочурището, докато преминавате. Това беше Майк до мозъка на костите, до очите и сърцето, до сръчните ръце. Ако ме попитате какво прави ирландците такива, каквито са, ще ви посоча пътя, по който да тръгнете, и ще ви кажа къде да свърнете за бара на Хийбър Фин.

Първият ден от постите. Докато успея да преброя до десет, вече бяхме в Дъблин!

На следващата вечер отново бях в Килкок. Излязох от вратата на великия си работодател и таксито ме чакаше, боботейки с мотора си. Наведох се, за да сложа в ръцете на скъпия Майк една специална бутилка.

Решително, жарко, умоляващо, с цялата дружеска настойчивост, каквато има на света, погледнах в суровото, непознато, изцъклено лице на този чудесен човек.

— Майк — казах.

— Сър! — извика той.

— Направи ми една услуга.

— Каквато поискате!

— Нося ти нещо. Това е най-доброто отлежало ирландско уиски, което успях да намеря. И преди да потеглим, Майк, искам да го изпиеш — всичкото, или поне част от него. Ще го сториш ли заради мен? Закълни се във всичко най-свято, че няма да ми откажеш.

Той претегли чутото и самата мисъл сякаш поуталожи гибелния пламък в очите му.

— Поставяш ме в адски затруднено положение — каза.

Насила затворих пръстите му около гърлото на бутилката.

— Защо не се откажеш от нещо друго за през постите?

— Какво друго има в Ирландия, че да се откажа от него? Но я чакай малко! Ще се откажа от жените!

— Ходиш ли още по жени?

— Не — отвърна той. — Но все едно, ще се откажа!

И отпи от шишето.

Докато го правеше, велико спокойствие, мир и ведрина се разляха по устата, по очите, по цялото му лице, а костите му тихо се отпуснаха под дрехите.

Погледнах го внимателно.

— Ех, Майк, Майк. Най-сетне се върна.

— А колко надалеч бях отишъл — отвърна той.

И бавно поехме към Дъблин.