Зелени сенки, Бял кит

11.

Вече бях прочел целия „Моби Дик“ три пъти. Това прави три пъти по осемстотин и нещо страници. Някои части бях прочел по десет пъти. Някои сцени дори по двайсет. И през цялото време изхвърлях баласта, освобождавах се от маста, за да изследвам на рентген костите и мозъка в тях.

Бях и си оставах преследвач на Кита — мъничък Ахав без начален капитал. Чувствах, че колкото и бързо да плавам, Белотата винаги изпреварва жалката лодка и немощните ми весла — една пишеща машина и купчина празни листа, чакащи да бъдат покрити с кръв.

И той, и аз вкарвахме кръвта си в начинанието, но тя не беше достатъчна. Нужни бяха кръвта и сълзите на Мелвил. Той бе Хамлет, оживял на крепостната стена, и Лир насред полето. Понякога съвсем ясно чувахме виковете му. През останалото време гласът му тънеше в солени приливи, които с идването и отдръпването си ни изкарваха от равновесие. Имаше дни, когато дори моят Водач, при цялото си умение да извайва актьори в образи и да придава на сенките им узнаваеми форми, не можеше да ми помогне, нито аз на него.

С други думи, имаше дни, когато се гледахме един друг, после свивахме рамене и започвахме да се смеем. Уж бяхме захапали дребна рибка, а тя се бе оказала Левиатан, с целия си библейски размер и неистова ярост. Смехът бе единственото спасение от затъпяването, което можеше да прерасне и в глупост, ако доверяхме на хартията някои от идеите, излитащи от устните ни, вместо да ги удавим в уиски.

Един ден, насред мелвилското ни неведение, аз внезапно скочих на крака и извиках:

— Тръгвам!

— Къде? — попита чудовището от режисьорската гилдия.

— В кръчмата на Хийбър.

— Какво ще правиш там?

— Ще натъпча Кита в една голяма халба и ще го удавя.

— Може ли да дойда и аз? — рече чудовището.