Зелени сенки, Бял кит

19.

В бара на Хийбър Фин цареше сумрак и единствено той, аз, Дуун и Тимълти бяхме там, за да прегръщаме халбите и да се вслушваме в песента на канелките.

— Никога не можеш да ни проумееш — каза Фин. — Ние, ирландците, сме дълбоки като морето и също толкова широки. В един миг сме пъргави като живак, а в следващия — спънати и непохватни.

— Какво имаш предвид, Фин? — попитах аз.

— Вземи например случая с АМА, която бе поканена на посещение в Дъблин миналата година.

— Американската медицинска асоциация?

— Същата.

— Е била поканена в Дъблин?

— Да, и дойде.

— С каква цел?

— Да ни просвети. — Фин се обърна, за да се погледне в огледалото и да вчеше душата си. — Защото ние се нуждаем от просвещаване. Ние сме великата немита нация. Случвало ли ти се е да застанеш на опашка в пощата…?

— Май да — сбърчих неволно нос аз.

— Не е ли като да нагазиш в обор или кошара?

— Ами…

— Признай си! Към средата на зимата средният дъблинчанин, който от месеци не е излизал от дрехите си и влизал във ваната, потъва в кир до уши. По Коледа под мишниците му можеш да садиш луковици, а по Великден — да стържеш от пищялките му пеницилин.

— Какъв поет! — каза възхитено Дуун.

— Карай по същество, Фин — подканих го аз и начаса прехапах език.

Защото в никакъв случай не бива да искаш от един ирландец да говори по същество. Той предпочита дългите, заобиколни приказки. Иначе пиенето присяда в гърлото и денят отива по дяволите.

— Кхъм — прокашля се той, очаквайки извинение.

— Прощавай, Фин.

— Та докъде бях стигнал? А, да. До АМА! Та тя бе поканена в Дъблин, за да ни научи на чистотата, която извисява тялото и духа.

— Колко души дойдоха?

— Цяла чета юнаци — хирурзи и разни специалисти, все учени глави. Вестниците вдигнаха голям шум, „Айриш Таймс“ излезе с гръмки заглавия: „Американски лекари пристигат, за да образоват ирландците и да спасяват животи!“

— Звучи прекрасно.

— И така си беше, докато траеха топлите чувства.

— Защо, какво е станало?

— Поканата била отправена от дъблинския клон на Кралската хирургическа колегия. Явно в кръчмата, след няколко питиета, им се е сторило добра идея да направят малко вятър на американските си братовчеди. Някой пуснал телеграмата късно вечерта, когато всички били на градус и после никой не помнел. Но докато се усетиш, нюйоркските доктори отговорили: „Страхотна идея! Дръжте се, идваме!“. А след още някой ден самолетът стоварил на летището в Шанън цял товар лъхащи на карбол медици, пращящи от мозък, но недостатъчно умни, за да го използват предпазливо.

— И все пак са ги посрещнали подобаващо?

— Да, макар и сконфузено, защото никой от дъблинската колегия не помнел да е пращал пияната телеграма. Но за да не се посрамят, стиснали зъби и ги пуснали да бродят цяла седмица ту в тази болница, ту в онази. Ужасна грешка. Онези остъргали чернилката под всеки нокът, проверили всяка пералня за мръсно бельо, пробвали дали скалпелите цепят косъма или режат само сирене, смъркали от кислорода, опитвали от упойките и накрая — можеш ли да си представиш — разобличили ирландската колегия за некадърност. Пълна катастрофа!

— И какво стана след това?

— Как какво, изхвърлихме ги от страната, разбира се!

— Те са се оставили да ги изхвърлят?

— Другият избор беше местната морга да получи свежи попълнения. Направо ги изритаха до летището.

— И просто са отлетели обратно?

— С подвити опашки, при това!

— Но нали са били поканени…

— Нищо подобно! Още по малоумния текст на телеграмата е трябвало да разберат, че е писана в нетрезво състояние.

— Вероятно е трябвало…

— А вместо това взеха, че дойдоха! Пъхаха си носа навсякъде. Това, че видяха, беше лошо. Че запомниха, още по-лошо. Но най-лошото беше, че коментираха! Нещата стигнаха до вестниците. „Айриш Таймс“ изригна. Вън от страната, гласяха заглавията. Долу АМА! Довиждане, американски доктори. Сбогом и вървете по дяволите, янки!

— И те си тръгнаха?

— Помен не остана от тях.

— Виж, ако бях на тяхно място…

— Но не си, слава богу. — Фин напълни отново чашата ми.

— Смяташ ли, че дъблинските болници някога ще се реформират?

— За какво, след като има пощенски станции.

— И пеницилин в тях?

— По всеки ухаещ на кошара момък, по всяка плесенясала от зимата мома. Ние носим церовете си с нас.

— Пия за това — рекох.

— И аз — присъедини се Фин.