Зелени сенки, Бял кит

6.

На следващия ден след обяд обиколихме „Кортаун Хаус“, старото имение, в което бе отседнал режисьорът ми.

Имаше голяма ливада, зад нея гора, после пак ливада и пак гора.

По средата на ливадата срещнахме доста голям черен бик.

— Охо! — възкликна Джон и смъкна сакото си.

После се приближи към бика, размахвайки дрехата с викове:

— Ха, торо! Ха, ха!

Само след минута, помислих си, един от нас щеше да е мъртъв. Дали щях да съм аз?

— Джон! — викнах тихо, ако такова нещо изобщо бе възможно. — Моля те, сложи си сакото!

— Ей, торо! Оле! — продължаваше да дере гърло той.

Бикът стоеше неподвижно, вторачен в нас.

Джон сви рамене и надяна обратно сакото си.

Аз изтичах напред, за да хвърля Федала зад борда, да събера екипажа, да накарам Илайджа да предупреди Ишмаел да не тръгва, а след това да вдигна платната на „Пекод“ и да потегля около света.

И така потръгна, ден след ден, седмица след седмица. Убивах Кита всяка нощ само за да го видя възкръснал на сутринта, губех се из Дъблин, а времето нанасяше своите удари, надигайки се от мрачното си леговище сред Атлантика, с пелени от дъжд, пориви от студ и още пелени от дъжд.

Лягах в леглото и се събуждах посред нощ, мислейки, че съм чул нечий плач, може би моя собствен, но докосвах лицето си и то бе сухо.

Сетне поглеждах през прозореца и си казвах: ами да, това е просто дъждът, дъждът, вечният дъжд. Обръщах се още по-тъжен върху възглавницата и се мъчех да хвана дирите на изплъзващия се сън.

После, в късните следобеди, бродех сред сивите камъни на Килкок, покрити с бради от мъх. Това бе каменен град и дъждът валеше със седмици, докато аз работех върху сценария, който трябваше да се заснеме под горещото слънце на Канарските острови по някое време следващата година. Страниците бяха пълни с палещи слънца и жарки дни, докато аз чуках по клавиатурата в Дъблин или Килкок, а студеният вятър блъскаше по прозорците.

На трийсет и първата вечер на вратата на хотелската ми стая се почука. Отворих и видях Майк, пристъпващ от крак на крак.

— Ето къде си бил! — възкликна той. — Мислих над това, което каза. Ако искаш да откриеш Ирландия, аз ще ти помогна. Вече съм с кола! Тъй че какво ще кажеш още сега да забравим за проклетия дъжд и да се впуснем, за да ти покажа истинските ни простори?

— С най-голямо удоволствие! — отвърнах.

И ние отпрашихме по пътя към Килкок в тъмнината, която ни люлееше като лодка в черен потоп, докато накрая, с лица, оросени като от пот с капки дъжд, не се озовахме пред двойната врата на кръчмата. Вътре беше топло като в кошара, понеже цялата компания се бе събрала като купчина спарено сено пред тезгяха, иззад който Хийбър Фин пръскаше закачки и наливаше напитки.

— Хийбър! — извика Майк. — Дойдохме за онази твоя дива забава!

— Щом е така, ще я имате!

При което той захвърли престилката, напъха месестите си плещи в сако от туид, наметна шлифера, нахлупи мъхест каскет и ни забута към изхода.

— Гледайте тук всичко да е наред — заръча на хората си, — а аз ще заведа тези господа да изживеят най-незабравимото си вечерно приключение! И представа си нямат какво ги очаква!

После отвори вратата и вятърът лисна в лицето му половин тон ледена вода. Това обаче само пришпори красноречието му и той изкомандва:

— Хайде, движение! Не се помайвайте!

— Дали наистина си струва? — попитах аз.

— Какво искаш да кажеш? — викна Майк. — Или предпочиташ да си киснеш в онази стая и да преписваш умрелия Кит?

— Е, добре… — отвърнах и също нахлупих каскета.

После, подобно на Ахав, се сетих за своето легло — влажен ковчег с бледите студени чаршафи и с прозореца, от който като будна съвест по цяла нощ капеше вода. Простенах. Отворих вратата на колата на Майк, прекрачих локвата и влязох вътре. След секунда вече се носехме из града като топка, запратена по алея за боулинг.

Фин седеше зад кормилото и бъбреше енергично — наполовина духовито, наполовина като изтрезняващия крал Лир.

— Дива забава, а? Сега ще видите за какво става дума. Човек може така да си мине през Ирландия, без дори да подозира какво се случва под повърхността.

— Знаех си, че трябва да имате някакво развлечение — извиках аз.

Скоростомерът клонеше към сто километра в час. От двете ни страни се носеха каменни стени. Цялото тъмно небе се изсипваше под формата на дъжд върху цялата тъмна земя.

— Развлечение, и то какво! — рече Фин. — Само да знаеше църквата! А може би тя си казва: „Бедните нещастници!“ и не ни закача.

— Къде отиваме?

— Там — изкрещя той.

Километрите вече бяха 110. Стомахът ми бе станал на камък като онези, мяркащи се смътно от двете ни страни. Изкачихме се по хълм, слязохме в долина.

— Не може ли да караме малко по-бързо? — подметнах, надявайки се на обратното.

— Готово! — отвърна Фин и вдигна на 120.

— Така е чудесно — изрекох едва, чудейки се какво предстои. Какво ли ставаше зад тези сиви, плачещи каменни стени на Ирландия? Имаше ли някъде в тази прогизнала страна реноарски жени със знойна плът и страни като праскови, към които човек да протегне длани, за да се сгрее? Имаше ли под наситената й от дъждове, твърда като кремък почва, някъде дълбоко в сърцевината, тлеещо зрънце огън, което, ако се раздуха, да възпламени вулканите и да превърне водата в пара? Имаше ли някъде багдадски харем, шумолящ от сърма и коприна и проблясващ с безупречната кожа на разголени тела?

Подминахме църква. Не. После манастир. И тук не. Подминахме село, сгушено под вехти сламени покриви. Не. И все пак…

Погледнах Хийбър Фин. Спокойно можехме да угасим фаровете и да караме само на неотклонните, пронизващи лъчи от прикования му в пътя поглед, разкъсващ мрака, разпръсващ встрани дъжда.

Жено моя, помислих си, деца мои, простете ми за онова, което върша тази нощ, колкото и ужасно да е то, защото това е Ирландия под дъжда, в безбожен час, някъде към Голуей, където грешниците отиват, за да умрат.

Спирачките изскърцаха. Плъзгахме се поне трийсет метра, а носът ми се заби в предното стъкло. Хийбър Фин изскочи от колата.

— Пристигнахме! — гласът му прозвуча като на удавник в дъжда.

Видях пролука в оградата, широко отворена малка порта.

Майк и аз го последвахме подтичвайки. Наоколо в тъмното имаше и друга коли, както и много велосипеди. Но нито искрица светлина. Явно наистина е нещо много диво, за да е забулено в такава тайна, мина ми през ума. Нахлупих по-здраво шапката под стичащия се във врата ми дъжд.

Минахме, препъвайки се, през отвора в стената.

Хийбър ни улови за лактите.

— Ето — рече дрезгаво. — Глътнете, да ви се раздвижи малко кръвта!

В пръстите ми се опря плоско метално шишенце. Лиснах от съдържанието му в котела си, за да пратя малко пара нагоре по тръбите.

— Чудесен дъжд — рекох.

— Тоя човек е луд. — Фин отпи подир Майк, сянка сред сенките.

Примигнах и се огледах наоколо. Сякаш се намирах в среднощно море, по чиито шумящи вълни хората преминаваха по двойки и тройки като малки лодки, свели глави, мърморещи нещо.

Мили боже, какво ли означава всичко това, запитах се, вече разяждан от любопитство.

— Ето! — прошепна Фин. — Всеки момент ще започне!

Какво ли очаквах? Може би сцена като от онези стари филми, в които палубата на невинния платноход отведнъж се преобразява, разкривайки страховити оръдия, които откриват огън по врага? Или хамбар, чиито стени падат като картонени и отвътре се показва Голямата Берта, за да изстреля снаряд на петстотин километра чак до Париж? Дали и тук каменната зидария нямаше да се разпадне, да светнат розови прожектори и някой грамаден топ да изстреля десетина дузини жени — не дребнички ирландки, а изкусителни французойки — в разтворените обятия на благодарната публика?

Лампите светнаха.

Аз примигнах.

Пред мен, под ръмящия дъжд, се готвеше кощунствено забавление.

Светлините потрепнаха. Тълпата се оживи.

В далечния край на каменистия двор се отвори малка кутия и отвътре изскочи механичен заек.

Дървените прегради се вдигнаха и от тях с лай се понесоха в широка дъга осем кучета. Скупчените мъже не издаваха никакъв звук или възглас. Само главите им се местеха бавно, наблюдавайки. Дъждът валеше върху полуосветената сцена. Падаше върху мъхнатите каскети и вълнените сака. Стичаше се от дебелите вежди и острите носове. Барабанеше по прегърбените плещи. Заекът се шмугна в електрическата си хралупа. Кучетата се сблъскаха с вой и квичене. Светлините угаснаха.

Аз се обърнах в тъмното, гледайки потресено Хийбър Фин.

— Така! — извика той. — Начало на залаганията!

Върнахме се в Килкок, карайки все така бясно, към десет вечерта.

Дъждът продължаваше да вали, подобно на океан, блъскащ шосето с титанични юмруци. Минахме през локвите сред порой от пръски и спряхме пред кръчмата.

— Е, биваше си го! — отбеляза Фин, гледайки не нас, а сновящите чистачки върху предното стъкло.

Двамата с Майк бяхме заложили на пет гонки и загубили общо към две или три лири.

— На мен ми провървя — продължи той. — Заложих малко и от ваше име и заклевам се, на последната гонка всички спечелихме. Чакайте да ви дам парите!

— Няма нужда, Хийбър — възразих, едва помръдвайки скованите си устни.

Но той натисна два шилинга в дланта ми и аз не се възпротивих.

— Така е по-добре. А сега ви каня на по едно питие за из път!

Майк ме откара обратно до Дъблин.

Докато изцеждаше каскета си във фоайето на хотела, ме погледна и каза:

— Е, как ти се стори?

— Дива нощ — отвърнах.

Не ми се качваше в стаята, затова останах още час във влажната читалня на хотела, възползвайки се от включената в престоя ми привилегия — бутилка и чаша, донесени от сънения портиер. Седях сам, слушах дъжда, трополящ по студения покрив на хотела, и мислех за леглото-ковчег на Ахав, очакващо ме горе, под съпровода на капките. Мислех и за единственото топло нещо в целия хотел, в града, в цялата ирландска земя през тази нощ — за ръкописа в пишещата ми машина, с неговото слънце от Южния Пасифик и с горещите ветрове, които наистина тласкаха Пекод напред към гибелта му, но пътьом минаваха през нажежени пясъци и жени с очи като горещи въглени.

Мислех и за тъмнината извън града, за електрическите светлини и бягащия механичен заек, за джафкащите кучета. Заекът изчезна, светлините угаснаха, остана само дъждът, шибащ влажните рамене и прогизналите кепета, мокрещ премръзналите носове и процеждащ се през миришещия на прана вълна туид.

Когато станах да се прибирам, надникнах през обляния с вода прозорец на фоайето. На улицата, точно под лампата, минаваше човек на колело. Беше страшно пиян и описваше осморки по паважа, като в същото време повръщаше. Но не си правеше труда да спре на едно място, а продължаваше да върти педалите тъпо, замаяно, докато бълваше. Наблюдавах го, докато се скри в мрака и дъжда. После намерих опипом пътя към стаята си, за да легна и умра.