27.

Бяхме на обяд след дълго утро, по време на което „Пекод“ бе попаднал в безветрие. Заедно с нас в дъблинския ресторант седяха и двама лондонски репортери.

Тъкмо сервираха супата и аз взех лъжицата си, когато Джон, забил поглед в чинията, направи следната бележка:

— Знаете ли, тъжно ми е да го кажа, но наистина не смятам, че нашият млад автор тук влага цялото си сърце в писането на сценария за „Моби Дюс“.

Замръзнах на мястото си.

Репортерите погледнаха първо към Джон, а после към мен и зачакаха, докато той, продължавайки да изследва дълбочината на супата си, добави:

— Да, не смятам, че нашият приятел е отдаден със сърце и душа на тази толкова важна филмова продукция.

Лъжицата изпадна от пръстите ми и остана да лежи върху покривката. Сърцето блъскаше в гърдите ми и имах чувството, че във всеки момент може да скокна и да избягам от масата. Но вместо това останах, гледайки вторачено храната. Отсервираха супата, донесоха основното, наляха виното, от което не пих, а Джон все така разговаряше с репортерите, без нито веднъж да погледне към мен.

Щом всичко свърши, излязох като слепец от ресторанта и се качих, придружен от него, до стаята си в „Роял Хайбърниан“. Влязохме вътре и аз застанах неподвижно, олюлявайки се, като се боях, че всеки момент ще припадна.

Той ми отправи дълъг, въпросителен поглед и накрая произнесе:

— Какво има, хлапе?

— Какво има ли, Джон! — извиках. — Какво има? Не се ли чу какво каза току-що на обяда?

— Какво съм казал?

— За бога, от всички хора на света исках да работя именно за теб! От всички книги на света романът на Мелвил е този, който най-много исках да адаптирам. Влагам в него не само сърце и душа, но и пот, и цялата си любов, ден след ден, а ето че ти сега, пред хората… как можа да го направиш?!

Очите на Джон се разшириха, а челюстта му увисна.

— Чакай, чакай, малкият, та това беше шега. Нищо повече, просто една шега!

— Шега ли? — извиках аз и изпод стиснатите ми клепачи избиха сълзи.

Той пристъпи бързо напред, хвана ме за раменете и леко ме разтърси, а после сложи главата ми върху рамото си и ме остави да ридая, като повтаряше:

— Стига, стига, хлапе, исках само да се пошегувам. Разбираш ли, да се пошегувам.

Мина цяла минута, преди да се успокоя. После поговорихме малко и Джон си тръгна, като ми заръча същата вечер да мина през Килкок с последните готови страници, за вечеря, разговорка и късно питие.

Когато останах сам, дълго време седях пред пишещата машина олюлявайки се, без да виждам листа. Накрая, вместо „Моби Дик, страница 79, сцена 30, кадър 2“, написах нещо съвсем различно.

Много бавно пръстите ми напечатаха следните думи:

Банши10


Разказ

После писах цели два часа без прекъсване.

Беше една от онези нощи, когато, пътувайки от Дъблин през спящите градчета на Ирландия, се натъкваш на мъгли, отмивани от дъжда, за да се превърнат в струяща тишина. Цялата местност наоколо бе студена, неподвижна и очакваща. Нощ за странни срещи на пусти кръстопътища, сред огромни парцали от призрачна паяжина, но без никакъв паяк на сто километра околовръст. По далечните ливади проскърцваха порти, а в прозорците звънтеше крехка лунна светлина.

Както се казваше по тези места, тъкмо време за банши. Бях уверен в това, чувствах го, докато таксито ми премина през последната порта и ме остави пред „Кортаун Хаус“ — толкова далеч от Дъблин, че ако през нощта градът изчезнеше от лицето на земята, тук никой нямаше да разбере.

Платих на шофьора и наблюдавах как колата обръща и се отдалечава по посока на живия свят, оставяйки ме сам с двайсетте страници сценарий в джоба и с работодателя, който ме чакаше вътре. Застанах в среднощното мъртвило, вдишвайки дъха на Ирландия и издишвайки влажните въглищни мини на собствената си душа.

После почуках.

Вратата се отвори почти моментално. На прага се показа Джон, пъхна в ръката ми чаша шери и ме завлече вътре.

— Влизай, влизай, хлапе. Махни това палто. Дай тук ръкописа. Казваш, че вече е почти готов, а? Разпали ми любопитството, да знаеш. Къщата е празна, половинката ми е в Париж. Ще си почетем хубаво, ще пооправим тук-там по някоя сцена, ще довършим бутилката, а после можеш да останеш тук и да спиш до два следобед, ако искаш… Чакай, какво беше това?

Вратата още стоеше отворена. Джон направи крачка навън, наклони глава и се заслуша със затворени очи.

Отвъд, в ливадите, шумолеше вятър и от него към облаците се издигаше такъв звук, сякаш някой мяташе покривка върху огромен креват.

Аз също наострих уши.

Далеч от тъмните полета сякаш долиташе съвсем тих вопъл или стенание.

Все още със затворени очи, Джон прошепна:

— Знаеш ли какво е това, малкият?

— Какво?

— После ще ти кажа. Марш вътре сега.

Когато вратата се захлопна, той се обърна и закрачи пред мен величавият владетел на празното имение, със своето спортно сако, бричове, лъснати боти и коса, разрошена както обикновено от плавания по теченията или срещу тях, в компанията на чужди жени в непознати легла.

Като се настани край камината в библиотеката, той ме дари с една от своите ослепителни усмивки, проблясващи като лъч на фар и след това изчезващи, и размени втора чаша шери срещу сценария, който му се наложи да дръпне от ръката ми.

— Да видим сега какво е родил моят малък гений, моята дясна ръка, моето ляво предсърдие. Сядай. Пий. Гледай.

И греейки гръб на огъня, взе да прелиства ръкописа, давайки си добре сметка колко бързо пия шерито си и как примигвам всеки път, щом пусне поредната страница да се преобърне и да полети надолу към килима. Когато свърши и остави и последния лист да падне при останалите, запали малка пурета и започна да пуфка дима, забил поглед в тавана, карайки ме да чакам.

— Ах ти, кучи син такъв — рече накрая и издиша през ноздрите си. — Добро е. Дори много добро, да те вземат мътните!

Всяка костица на скелета ми омекна. Неочакваната похвала ми дойде като удар в корема.

— Е, има нужда от малко доизкусуряване!

Скелетът ми се стегна отново.

— Разбира се — казах.

Той се наведе да събере страниците като голямо, прегърбено шимпанзе. Стисна ги в ръка и се обърна, гледайки втренчено огъня. Усетих, че му се иска да ги хвърли вътре.

— Някой ден, хлапе — рече тихо, — трябва да ме научиш да пиша.

Вече започвах да се отпускам, приемайки неизбежното, преливащ от искрена възхита.

— Някой ден — отвърнах през смях — ти пък трябва да ме научиш да режисирам.

— Китът ще бъде нашият филм, синко. Ние сме екип!

Аз станах и отидох да се чукна с него.

— Екип, и то какъв! — После внезапно смени темата. — Как са жената и децата?

— Вече пристигнаха, чакат ме на топло, в Сицилия.

— Много скоро ще те пратим при тях, при слънцето!

— Аз…

Джон замръзна театрално, вирна глава и се заслуша.

— Ей, какво става тук… — прошепна.

Обърнах се и зачаках.

Този път отвъд старите стени на голямата къща се носеше тъничък звук, сякаш някой драскаше с нокът по гладка повърхност. После се чу тихо стенание, а след него и нещо, подобно на хлипане.

Джон се приведе в неестествена драматична поза, като герой от пантомима, зяпнал широко, сякаш за да позволи на шумовете да стигнат до вътрешното му ухо. Очите му, вече отворени, се блещеха като кокоши яйца от престорена тревога.

— Да ти кажа ли какво вие така, хлапе? Това е банши?

— Какво? — извиках.

— Банши! — промълви натъртено той. — Призрак на стара жена, която броди по пътищата в часа преди нечия смърт. Ето откъде бил звукът! — Той отиде до прозореца, повдигна щората и погледна навън. — Шшт! Може би идва… за нас!

— Хайде стига, Джон — подсмихнах се аз.

— Не, хлапе, не. — Той впери поглед в мрака, наслаждавайки се на мелодрамата си. — Живея тук вече от две години и вярвай ми, смъртта е някъде наблизо. Банши винаги я усеща! Та докъде бяхме стигнали?

Така, без много церемонии, развали магията и отиде обратно до камината. Вдигна сценария и запримигва насреща му, сякаш беше чисто нова кръстословица.

— Замислял ли си се някога, момчето ми, колко много Китът прилича на мен? Чудовище, порещо моретата, порещо жени наляво и надясно, носещо се без отдих около света? Може би именно затова и се захванах с него. Знаеш ли колко жени съм имал през живота си? Стотици! Да ти кажа право…

Джон спря насред изречението, тъй като написаното на листа отново бе приковало вниманието му. Лицето му се озари и той възкликна:

— Блестящо!

Зачаках неуверено.

— Не, не това! — Той хвърли ръкописа настрани и взе от полицата брой на „Лондон Таймс“. — Говоря ти за статията във вестника. Блестяща рецензия на новия ти сборник с разкази!

— Какво? — подскочих от мястото си.

— Спокойно, малкият. Ето, аз ще ти го прочета. Ще ти хареса, страхотно е!

Сърцето ми глътна вода и потъна. Вече виждах как се задава поредната шега или, още по-лошо, истина, замаскирана като шега.

— Добре, слушай!

Джон разгърна страниците и започна с тона на Ахав, четящ библията.

— „Тези разкази може и да се нареждат сред големите постижения на американската литература…“ Той спря и ме изгледа с невинно изражение. — Как ти се струва дотук?

— Карай нататък — рекох с гробовен глас, като пресуших на един дъх шерито си. То бе като съдбовна глътка, отмила и последните остатъци от волята ми.

— „… но, тук в Лондон“ — продължи напевно той, — „очакваме малко повече от разказвачите на истории. Като се мъчи да копира идеите на Киплинг, стила на Моъм и остроумието на Уо, той се дави някъде посред Атлантика. Това са писаници през куп за грош, предимно лоши подражания на по-добри пера. Млади човече, върви си у дома!“

Аз се втурнах към Джон, но той с лениво движение на ръката метна вестника в огъня, където той плесна с криле като умираща птица и скоропостижно загина сред сноп от пламък и искри.

Изваден от равновесие, за миг изпитах неудържимо желание да бръкна в жарта и да го извадя, но в крайна сметка бях доволен, когато стана на пепел.

Моят домакин щастливо разглеждаше изражението на лицето ми. Страните ми пламтяха, зъбите скърцаха. Юмрукът ми, опрян в лавицата над камината, бе студен като камък.

Изстрадалите ми устни не можеха да отронят нито звук; вместо това от очите ми избиха сълзи.

— Какво има, хлапе? — Той се взря в мен с искреното любопитство на маймуна, приближаваща до друго, сакато животно в клетката си. — Да не ти е зле?

— За бога, Джон! — избухнах неудържимо. — Трябваше ли да го правиш!

Ритнах гневно огъня, от което цепениците се прекатуриха, а огромно кълбо искри полетя нагоре към комина.

— Чакай, не съм предполагал, че…

— Не си предполагал, друг път! — викнах през сълзи аз. — Да не си болен, по дяволите?

— Не, нищо ми няма. А и отзивът беше чудесен! Аз само добавих няколко думи, колкото да те подразня!

— Откъде да знам сега? Ето, виж! — и аз теглих още един, последен ритник на пръснатите главни.

— Можеш още утре да си купиш броя в Дъблин, хлапе. Сам ще се убедиш, че те обожават. Просто не исках да си навириш твърде много носа, това е всичко. Но вече край на майтапите. Не ти ли стига, че току-що написа най-прекрасните сцени, които си писал в живота си, за своя наистина велик сценарий? — И той ме прегърна през раменете.

Такъв си беше Джон — първо те рита в слабините, а после те възнася до небесата.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, синко? — пъхна той поредното шери в разтрепераните ми пръсти.

— Какъв — зяпнах насреща му аз като разревало хлапе, искащо отново да го развеселят. — Кажи, какъв?

— Работата е там, че… — Той направи лицето си сияйно, а очите му се впиха в моите като на змия, хипнотизираща птичка. — Ти не ме обичаш и наполовина толкова, колкото те обичам аз!

— Стига, Джон…

— Не, говоря напълно сериозно. За бога, та аз бих убил заради теб. Ти си най-великият жив писател на света и аз те обичам от цялото си сърце и душа. Затова реших, че мога да си позволя една невинна шега. Сега виждам, че съм сбъркал…

— Не, не — изпротестирах, мразейки се заради това, че на свой ред съм готов да се извинявам. — Всичко е наред.

— Съжалявам, хлапе, наистина съжалявам…

— Млъкни! — изсмях се конвулсивно. — Аз също те обичам. Аз…

— Така те искам! А сега… — Той се обърна, потърка длани и взе да размесва страниците, както опитен комарджия тесте карти. — Да отделим един час и да поорежем този твой превъзходен, блестящ сценарий…

За трети път тази вечер тонът и изражението му изведнъж се промениха.

— Шшт! — вдигна ръка той и с притворени очи се олюля насред стаята, като удавник под водата. — Чу ли това?

Къщата потрепери под напора на вятъра. Нечий дълъг нокът издраска по прозореца на мансардата. Погребален облачен воал забули луната.

— Банши — кимна Джон, привел глава. После рязко я вдигна и ме погледна. — Синко, защо не идеш да провериш?

— Как ли пък не.

— Не, не, иди — настоя той. — Явно това е вечер на заблуди. Ти се съмняваш в мен, съмняваш се в думите ми. Хайде, вземай моето палто и изскачай!

— Той отвори вратата на гардероба в антрето и измъкна от там огромното си туидово палто, миришещо на тютюн и скъпо уиски. Разпери го като тореадорска мантия с маймунските си ръце и го тръсна насреща ми:

— Ха, торо! Ха!

— Джон… — започнах неуверено аз.

— О, да не те е страх, хлапе, да не подмокри гащите? Ти…

И тук за четвърти път отвъд хладните стени се разнесе стенание, вик, угасващ шепот.

— Явно теб чакат! — възкликна ликуващо той. — Хайде бягай, отсрами отбора!

Вече бях надянал палтото, миропомазан с аромата на тютюн и алкохол. Джон ме закопча догоре с кралска тържественост, хвана ме за ушите и ме целуна по челото.

— Аз ще бъда на трибуните, малкият, ще те подкрепям оттам. Бих дошъл с теб, но баншите са плашливи. Бог да те благослови, и ако не се върнеш… да знаеш, че съм те обичал като син!

— Щура работа — изпъшках аз и отворих широко входната врата.

Но той изведнъж скочи и застана между мен и струящата, мразовита лунна светлина.

— Чакай, стой! Не искам да ходиш никъде, размислих. Ами ако те убият…

— Джон — отместих ръцете му аз. — Очевидно е, че държиш да изляза. Вероятно си накарал момичето, което се грижи за конете, да издава разни звуци отвън, за да си направиш майтап…

— Не! — извика той с характерния си вид на престорена обида, сграбчвайки ме за раменете с широко разтворени очи. — Бог ми е свидетел!

— Вярвам ти — казах полуядосан, полуразвеселен. — Сбогом тогава.

Изтичах навън и незабавно съжалих. Джон затръшна вратата след мен и щракна резето. Стори ми се, че дочух смях.

Секунди по-късно видях силуета му на прозореца на библиотеката, с чаша шери в ръка, наслаждаващ се на нощния театър, на който бе едновременно режисьор и оживена публика.

Обърнах се, ругаейки под сурдинка, загърнах се по-плътно в цезаровото палто, игнорирах двайсетината прободни рани, нанесени ми от вятъра, и с приведена глава поех по чакълестата пътека.

Ще се помотая десетина минути, рекох си, ще накарам Джон да се притесни, ще обърна шегата му наопаки, а после ще се върна, плетейки нозе, с разкъсана и окървавена риза, с някаква скалъпена история. Да, хубав номер щях да му извъртя…

Спрях неподвижно.

Стори ми се, че в горичка по-надолу бях зърнал нещо като голямо хартиено хвърчило, което се мярна за миг и потъна зад живия плет.

Облаците плаваха пред лицето на почти пълната луна и хвърляха острови от тъмнина, които ме покриваха.

И ето че то се появи отново, малко по-далеч, сякаш цял храст цветя се бе откъснал отведнъж и понесъл като сняг над безцветната пътека. В същия миг долетя едва доловимо стенание, тих като проскърцване вопъл.

Трепнах, отстъпих назад и хвърлих поглед към къщата. Естествено, видях физиономията на Джон, ухилен като тиква на прозореца, посръбващ шери в топлия уют.

— Оо… — прорида глас отнякъде. — О, боже…

И тогава зърнах жената.

Тя стоеше облегната на едно дърво, облечена в дълга рокля с лунен цвят и наметната отгоре с тежък вълнен шал, стигащ до бедрата й. Шалът сякаш имаше свой живот, като се развяваше, вълнуваше и потрепваше от вятъра.

Явно не ме беше забелязала, или дори и да беше, не я интересувах. Не можех да я уплаша; нищо на света вече не бе способно да я уплаши. Втренченият й, нетрепващ поглед бе прикован в онази къща, онзи прозорец, в библиотеката и силуета на стоящия вътре мъж.

Лицето й бе бледо като сняг, изрязано от онзи бял, хладен мрамор, срещан в чертите на най-фините ирландки. Имаше лебедова шия, чувствени, макар и потръпващи устни и зелени, сияещи с мека светлина очи. Толкова прекрасни бяха тези очи, както и профилът й на фона на разлюлените клони, че нещо в мен се преобърна, сви се и умря. Усетих онова убийствено жегване под лъжичката, което усещат мъжете, когато красотата мине покрай тях, за да не се върне никога повече. Иска ти се да извикаш: „Стой, обичам те!“. Но оставаш безмълвен. И лятото, въплътено в нейното тяло, си отива навеки.

Но сега красивата жена, гледаща единствено в прозореца на далечната къща, ме заговори сама.

— Това той ли е? — попита.

— Какво? — чух се да произнасям.

— Той ли е там, вътре — повтори тя с тиха ярост. — Звярът. Чудовището.

— Аз не…

— Великото животно, което ходи на два крака — продължи тя. — Всички други си отиват. Той остава. Бърше ръцете си в човешка плът. Момичетата са неговите салфетки, жените — среднощната му закуска. Държи ги в избата си, наредени по реколти — знае годините, но не и имената им. Мили боже, това ли е той?

Погледнах натам, накъдето гледаше и тя, към сянката на прозореца, далеч отвъд ливадата за крокет.

И си помислих за своя режисьор в Париж, в Рим, в Ню Йорк, в Холивуд и за талазите от жени, по които го бях виждал да гази, оставяйки стъпките си върху техните кожи — един тъмен Христос, ходещ по топли морета. Пирове от жени, танцуващи по масите, жадуващи за аплодисменти, и той, прошепващ им на излизане: „Да ти се намира някоя излишна банкнота, мила? Онзи просяк пред прага направо ми къса сърцето“.

Обърнах се към тази нимфа с развети от нощния вятър коси и попитах:

— За кого става дума?

— За него — отвърна тя. — Който живее там и някога ме обичаше, а после ме разлюби. — Тя затвори очи и по страните й се стекоха сълзи.

— Той вече не живее там — казах.

— Напротив, живее! — Тя се извърна рязко, сякаш щеше да ме удари или заплюе. — Защо ме лъжеш?

— Слушай — взрях се аз в чистия, но някак стар сняг на лицето й. — Това е било в друго време.

— Не, не, съществува единствено сега! — Тя сякаш понечи да се втурне към къщата. — И аз още го обичам, толкова силно, че бих убила за него, бих погубила дори себе си!

— Името му — препречих пътя й аз. — Как се казва?

— Как, Джо, разбира се. Джоуи. Джоузеф!

Тя се помести. Аз вдигнах ръце и поклатих глава.

— Сега тук има единствено Джони. Джон.

— Лъжеш! Усещам, че е там. Може да е сменил името си, но е той. Погледни! Почувствай!

Тя разтвори длани, за да докосне вятъра, идващ откъм къщата. Последвах примера й и наистина, озовах се в друга година, преди много време. Така казваше вятърът, това потвърждаваше и сиянието на големия прозорец, в който бе застанала сянката.

— Това е той!

— Просто един мой приятел — казах меко.

— Той не е бил ничий приятел, никога!

Опитах се да видя през нейните очи и си помислих, боже, дали винаги е било така, преди четирийсет, осемдесет, сто години? В къщата винаги да е имало мъж — не същият, не, но все негови тъмни близнаци, а на пътя — изгубено момиче, със сняг в обятията вместо любов, мраз в сърцето вместо утеха, което да шепти и скръбно да нарежда, да жали и ридае, като звукът на плача й утихва чак призори, за да започне отново с изгрева на луната.

— Човекът вътре ми е приятел — повторих.

— Ако това е вярно — просъска свирепо тя, — значи ти си мой враг!

Погледнах надолу по пътеката, където вятърът вдигаше облаци прах през портите на гробището.

— Върни се там, откъдето си дошла — рекох.

Тя също обърна очи натам, към портата и праха, и гласът й посърна.

— Значи няма да има покой? — промълви скръбно. — Ще идвам тук, година след година, и никога не ще да получа възмездие?

— Ако мъжът вътре наистина е твоят Джо, твоят Джоузеф, какво би искала да сторя?

— Да го изпратиш навън, при мен — каза тихо тя.

— Защо?

— За да легна с него — отрониха устните й — и никога повече да не стана. Ще го задържа, като камък в студена река.

— Аха — кимнах.

— Значи ще му кажеш да дойде?

— Не. Защото той не е твой. Може да прилича. Да е почти същият. Да закусва с момичета и да бърше уста с техните коприни, този век с едно име, а следващия — с друго.

— И в него никога няма любов?

— Той произнася думата така, както рибарите хвърлят мрежа в морето.

— И аз съм се уловила в нея, о, господи! — И тя нададе такъв вик, че сянката в голямата къща отвъд ливадата долепи лице о̀ стъклото. — Ще стоя тук цяла нощ — рече. — Той положително ще ме усети и сърцето му ще се разтопи, без значение как е името му или колко покварена е душата му. Коя година е сега? Колко време съм чакала?

— Няма да ти кажа — отвърнах. — Това ще разбие душата ти.

Тя се обърна и ме погледна внимателно.

— Значи си от добрите, така ли, от благородните мъже, които никога не лъжат, не нараняват и нямат какво да крият? Как ми се ще да бях срещнала първо теб!

Вятърът се усили, понасяйки думите й. Някъде далеч в спящия град започна да бие часовник.

— Трябва вече да се връщам — казах с въздишка. — Мога ли по някакъв начин да ти върна покоя?

— Не — рече тя. — Не си ти този, който го е отнел.

— Разбирам.

— Не разбираш, но поне се опитваш, за което ти благодаря. Хайде върви, ще се простудиш до смърт.

— Ами ти?…

— Ха! — изсмя се тя. — Аз вече отдавна съм мъртва. Няма как да ме хване втори път. Бягай!

С удоволствие се подчиних, тъй като вече бях препълнен от студената нощ, бялата луна, отминалите времена и нея самата. Вятърът ме тласкаше в гърба нагоре по тревистия хълм. Стигнах до прага и се обърнах. Тя още стоеше там, на млечния път, с развят на вятъра шал, вдигнала едната си ръка. Стори ми се, че я чух да мълви:

— Побързай. Кажи му, че имам нужда от него!

Аз заблъсках по вратата, нахлух в къщата, минах бегом през коридора, мярвайки отражението си в огледалото — разкривена бледа мълния.

Джон беше в библиотеката и отпиваше от поредното шери. Наля едно и на мен с думите:

— Някой ден ще се научиш да не приемаш буквално всичко, което ти казвам. Боже, виж се само! Станал си на ледена висулка. Хайде, глътни това. Ето ти и още едно, да се съвземеш!

Изпразних чашата, той я напълни, изпразних я пак.

— Значи всичко е било шега?

— Че какво друго? — Той се засмя, после млъкна.

Отвън отново долетя протяжният стон, сякаш луната леко бе подраскала по покрива с нокът от скръб.

— Пак твоята банши — рекох, забил поглед в питието си, неспособен да помръдна.

— Да, малкият, да — отвърна Джон. — Пийни си сега, а аз ще ти прочета още веднъж оня великолепен отзив за твоята книга от „Лондон Таймс“.

— Но нали го изгори.

— Разбира се, но го помня наизуст. Наздраве по този повод.

— Джон — казах, гледайки вторачено огъня, където горещото дихание още развяваше пепелта от изгорения вестник. — Тази статия… съществува ли наистина?

— Че как иначе, що за въпрос. Всъщност дори… — Той направи пауза и се престори, че размишлява задълбочено. — Хората от „Таймс“, познавайки голямата ми обич към теб, ме помолиха сам да напиша рецензията. — Той се пресегна с дългата си ръка, за да напълни отново чашата си. — И аз го направих. Под измислено име, разбира се. Чудесен жест от моя страна, нали? Но трябваше да бъда честен, момчето ми, трябваше да бъда честен. Затова казах кои неща от книгата ти действително смятам за добри и кои — не чак дотам. Критикувах я така, както бих сторил, ако ми донесеш некадърно написана сцена от сценарий, а аз те накарам да я преработиш. Е, не съм ли най-милият и справедлив човек на света?

Той се наведе към мен, улови брадичката ми с ръка, повдигна я и се взря продължително и ласкаво в очите ми.

— Нали не си разстроен?

— Не — изграчих аз.

— Май послъгваш. Съжалявам, хлапе, това беше шега, просто една шега. — И той ме тупна дружески по рамото.

Колкото и слаб да бе ударът, за мен бе като стоварване на парен чук.

— Ще ми се да не беше измислял тази шега, ще ми се статията да беше истинска.

— И на мен, синко. Не ми изглеждаш добре. Мисля да…

През къщата премина течение. Прозорците пропукаха и изстенаха.

Изведнъж, без всякаква видима причина, казах:

— Твоята банши. Тя е отвън.

— Не, не, това беше само номер. Не биваше да се връзваш така.

— Повярвай ми — рекох, кимвайки към прозореца. — Там е.

Джон се засмя.

— Да не си я видял?

— Тя е млада и красива жена, загърната с шал в студената нощ. Жена с дълги тъмни коси, огромни зелени очи, белоснежна кожа и горд финикийски нос. Звучи ли ти като някоя, която си познавал през живота си?

— Поне като хиляда — той се засмя отново, но по-тихо, претегляйки шегата си. — По дяволите…

— Тя те чака — продължих. — Долу е, в края на алеята.

Джон погледна неуверено към прозореца.

— От нея бе звукът, който чухме — казах. — Тя те описа, или поне някой, който прилича на теб. Нарече те Джоуи, Джо, Джоузеф. Но стана ясно, че си ти.

Той се замисли.

— Млада и красива, казваш? И чака отвън сега, в този момент?

— Най-красивата жена, която съм виждал.

— Да не носи нож?…

— Не е въоръжена.

Джон изпъшка.

— Е, тогава не ми остава друго, освен да изляза и да си побъбря с нея, не смяташ ли?

— Тя чака.

Той стана и тръгна към вратата.

— Облечи си палтото, навън е студено — посъветвах го.

Докато го надяваше в антрето, звукът долетя отново, този път съвсем отчетливо. Вопъл, ридание и отново вопъл.

— Боже — каза Джон с ръка на бравата, без да се обръща, за да не видя, че е пребледнял. — Наистина е там.

После се насили да натисне дръжката и да отвори вратата. Вятърът нахлу с шепот, носейки със себе си още един тих стон.

Той застана на прага, взирайки се в дългата пътека, водеща в тъмното.

— Чакай! — викнах в последния момент.

Джон спря.

— Има още нещо, което не съм ти казал. Тя наистина е там и те очаква. Но тя е… мъртва.

— Не ме е страх.

— Теб не, но мен — да. Никога няма да се върнеш обратно. Колкото и да те мразя тъкмо сега, не мога да те пусна да отидеш. Затвори вратата, Джон.

Нов стон, ново ридание.

— Затвори вратата.

Приближих и се опитах да сваля ръката му от месинговата дръжка, но той я стисна здраво, вирна глава, погледна ме и въздъхна.

— Ти си добро хлапе. Почти толкова, колкото аз. Ще те включа в следващия си филм. Ще станеш звезда.

После се обърна, пристъпи в студената нощ и полека затвори вратата.

Изчаках, докато чуя стъпките му по чакълестата алея, после заключих и тръгнах бързешком из къщата, угасвайки светлините. Когато минавах през библиотеката, вятърът зави скръбно в комина и разпръсна пред камината пепелта от „Лондон Таймс“.

Погледах я примигвайки известно време, после тръснах глава, изтичах по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, докато не стигнах мансардната си стая. Хлопнах вратата зад гърба си, съблякох се и се мушнах в леглото. Тъкмо се завивах презглава, когато някъде далеко в глухата нощ градският часовник удари един.

А стаята ми бе толкова високо, толкова изгубена в къщата и в небесата, че независимо кой или какво чукаше, хлопаше или удряше по входната врата, шепнейки, умолявайки или пищейки, кой би могъл да го чуе?…

Пристигнах в „Кортаун Хаус“ със закъснение.

Когато Джон отвори, пъхнах в ръцете му разказа, но аз самият не влязох.

— Какво има, хлапе? — попита ме той.

— Прочети това.

— Прилича на разказ. Къде е сценарият?

— По-късно. Първо разказа. И слушай, не го пускай страница по страница на пода, докато го четеш, разхождайки се из къщата.

Джон наклони глава встрани.

— Защо бих направил нещо подобно, синко?

— Не знам. Просто недей.

Той влезе навътре, оставяйки ме да затворя вратата. Последвах го по коридора и видях как прелиства страниците и кима с глава. Вече в библиотеката, го чух да мърмори:

— Тъй, тъй. Май ще трябва да престанем с шегичките на масата. Никакви шегички повече.

Загрузка...