Зелени сенки, Бял кит

32.

Беше седем часът сутринта.

Събудих се и вперих поглед в тавана така, сякаш бе огромна маса от бяла плът, свирепо немигащо око, поразяваща плоска опашка. Бях в състояние на ужасна възбуда, като в онези моменти преди земетресение, за които сме чували, когато кучетата и котките бягат презглава от къщата, неуловими предвестници на труса вече вибрират в подовете и гредите, а човек долавя, че нещо предстои да се случи, но няма понятие какво, по дяволите, е то.

Седнах бързо в леглото, после спуснах крака на пода, изправих се, отидох до огледалото над пишещата си машина и обявих:

— Аз съм Херман Мелвил!

После се настаних на стола и все още зяпайки отражението си, за да фиксирам автопортрета, започнах да пиша. През половината време изобщо не поглеждах към клавишите, стараейки се да удържа на мястото му този млад, остарял за една нощ мъж, да не му дам да избяга.

След като си повярвах, продължих да печатам и през следващите седем часа довърших и редактирах последната една трета от сценария, плюс някои части от средата. Сетих се да ям чак през късния следобед, когато поръчах да ми донесат сандвич в стаята и го погълнах, без да ставам от мястото си. Не вдигах телефона от страх да не изгубя концентрация, ако го направя. Никога през годините преди или след това не бях писал толкова бързо, толкова дълго и толкова усилено. Ако не бях самият Мелвил, то бях поне неговата дъсчица за спиритически сеанси, по която той движеше молива. Или пък неговата литературна мощ, трупана през всички тези месеци, сега струеше от пръстите ми, сякаш бях отвъртял крановете. Говорех си сам, мърморех, стенех, плачех и виках, а междувременно сутринта изтече, мина пладне, наближи обичайното ми време за следобедна дрямка. Но умора нямаше — само яростното, упорито, радостно и триумфиращо блъскане по клавишите, докато страниците се сипеха по пода. Ахав зовеше към унищожение над лявото ми рамо, а Мелвил — към съзидание над дясното.

Най-сетне метафорите започнаха да си пасват, да се срещат, да се докосват и сливат. Миниатюрните с малките, малките с големите, а големите — с огромните. Епизодите, съставени от страници и сцени, се пренареждаха като серия от сгъваеми китайски чаши, които се свиват и разтягат, за да съберат различно количество вода, но в този случай, ей богу, това бе вино от избата на Мелвил. В някои случаи заимствах отделни абзаци или цели глави от края на книгата и ги слагах в началото, друг път сцени от средата отиваха в края, а епизоди, напиращи да влязат в средата, запазвах за специални, кулминационни моменти.

Щом веднъж заковах за мачтата златния испански дублон, останалите сцени бързо се нанизаха след тази. Ако не се бях хванал за нея, те можеше и никога да не изплуват, а да се разбягат като акули, подплашени заедно със следващите ги риби-лоцмани от бледата сянка на Кита. Трикът е да хванеш голямата метафора, а другите ще я последват. Не се занимавай със сардини, когато насреща ти се надига Левиатан. Той ще ги всмуче с милиарди, щом веднъж стане твой.

Та тази златна монета, колкото и малка да е наглед, всъщност е огромен символ. Тя въплъщава всичко, за което мечтаят моряците, както и онова, по което с безумна страст копнее Ахав. Той впримчва душите на своите хора, защото, макар неговата душа да е посветена на унищожението на Моби Дик, дяволската хитрост му диктува, че златото е едновременно награда и зов.

Оттук и ударите с корабния чук, забитият гвоздей и яркият, слънчев символ на богатство и власт, прикован към мачтата — с обещанието, че потоци злато ще потекат от раните на Моби Дик в техните протегнати шепи. Тяхното страстно преклонение пред жълтия метал върви по невидимите стъпки на също толкова страстното желание на Ахав за истински рани и истинската кръв на Кита.

Членовете на екипажа не го знаят, но ударите на чука, които чуват, всъщност възвестяват безвъзвратното заковаване на капаците върху техните морски ковчези.

Когато Ахав се провиква, че първият, който зърне чудовището, ще получи дублона, един моряк чевръсто се изкатерва на мачтата.

Но едва изкатерил се, пада в морето.

И едва паднал в морето, бива погълнат от вълните, което иде да каже, че морето е гладно. А то принадлежи на Белия кит и не можеш нито да го сплашиш, нито да го подкупиш.

Едва той бива погълнат от вълните, вятърът стихва, а платната падат като увисналата кожа на умиращ слон. Корабът е прикован завинаги към жарката водна шир, също както монетата към мачтата.

В безветрието хората започват да чезнат и мрат. Духът на изтощения от чакане екипаж се руши, а монетата продължава да блести изпепеляващо в очите им, като истинско слънце.

В ужасното, проточило се с дни чакане, гадателските кости на Куикуег предсказват гибелта му и той си поръчва ковчег. В знойната тишина чуваме коването, стърженето на триона, а стружките с шепот се сипят от гордото перо на главата му, символ на неговата племенна власт, върху рендосания капак.

После той се сбогува с приятеля си и изпада в мъртвешки транс. Как да бъде спасен? Как да бъде изкаран от това страховито, кататонично състояние?

Мелвил не предлага решение.

Куикуег ту е отнесен и вцепенен, следвайки тайния път на собствената си воля, ту отново се съживява и изправя на крака.

Разсъдих, че само едно нещо може да разчупи заклинанието. Любовта. Баналното, обикновено приятелство. Ако например Ишмаел бъде заплашен от смърт, няма ли Куикуег да изскочи от дълбините на вътрешното си убежище, да се притече на помощ пред лицето на възможното убийство? Това изглеждаше силно и следователно правилно решение. Първо, моряците трябваше да заплашат умиращия Куикуег. Ишмаел щеше да се намеси, виждайки как един от тях изрязва с ножа си нова татуировка върху безчувствената му плът. Така щеше да докаже собствената си любов и приятелство. Морякът, на свой ред, щеше да се хвърли връз него, за да му пререже гърлото. Не беше ли логично Куикуег, станал пасивен свидетел на верността на Ишмаел, да се отърси от самоубийствения транс и да се метне между него и убиеца? Отговорът бе очевиден — да!

И не беше ли най-добрият момент да се възвести появата на дългоочаквания Кит именно този, в който Куикуег сграбчва моряка, за да прекърши гръбнака му върху коляното си?

Отново, да.

И ето, той е забелязан, вдигната е тревога. Моби Дик се показва сред вълните, Ахав се носи по палубата, а екипажът се трупа край перилата, за да види огромното бяло чудо. Куикуег, в този сюблимен момент, вече не може да се върне в самоделния си ковчег, докато Ахав зове мъжете да спускат лодките и да гребат, да гребат, далеч от тишината, от зловещото безветрие и покой.

И те натискат веслата, впускайки се в преследване на Кита, а около тях се надига вятър!

Господи, прекрасният вятър!

И аз също седях и гребах, през целия ден.

Започвайки с монетата на мачтата, с вятъра, надул увисналите платна и с Моби Дик, увлякъл ги подир себе си около света.

Всичко, което последва нататък като метафора, изглеждаше неизбежно в този ден на вдъхновение.

Ахав дръзва да излезе от мъртвилото с помощта на веслата.

И какво се случва? Връхлита го тайфун и го наказва за греха му!

С него идва и неминуемата гибел на „Пекод“ и огньовете на Свети Елмо, които пламват по мачтите и върха на харпуна. „Те просто осветяват пътя ни към Моби Дик!“, крещи капитанът.

Ахав предизвиква бурята и плъзва юмрук по дръжката на харпуна с вик: „Ето така гася страха аз!“.

Огньовете на Свети Елмо угасват и бурята стихва.

Сцената е готова за финалната схватка с Моби Дик.

И аз траках с клавишите сцена след сцена — падането на моряка от мачтата, утихването на морето, появата на Кита, почти смъртоносното премеждие на Куикуег и Ишмаел, спускането на лодките, преследването, улучването с харпуна, омотаването на Ахав към чудовището, гмуркането, смъртта, а след това изплуването на капитана, мъртъв, но зовящ хората си от хълбока на Кита да вървят след него, да го последват в дълбините… Не обръщах внимание на глада, на нуждата да отскоча до тоалетната, само веднъж набързо позвъних да ми донесат сандвичи, докато накрая шест, седем часа по-късно, посред следобеда, не се облегнах назад на стола, притиснал очите си с ръце. Изпитах чувството, че ме наблюдават, и погледнах, за да видя стария Херман — все още там, но вече изтощен и бледнеещ. После призракът му изчезна, а аз се обадих на Джон и попитах дали мога да намина.

— Звучиш ми някак странно — рече гласът в слушалката. — Сякаш не си ти.

— Не съм — отвърнах. — Това е той.

— Кой?

— Няма значение. Вече свърши.

— Кое е свършило?

— Ще ти кажа, като дойда.

— Ами тогава давай по-живо, синко, размърдай си задника.

Час по-късно хвърлих новите четирийсет страници в скута му.

— Кой беше това на телефона? — пошегува се той.

— Във всеки случай, не и аз. Чети.

— Ти междувременно можеш да потичаш след бика отвън на поляната.

— Ако го хвана, сигурно ще го убия, толкова добре се чувствам.

— Тогава сипи си нещо за пиене.

Така и направих.

Половин час по-късно Джон влезе в стаята със зашеметен вид, сякаш го бяха ритнали в лицето.

— Беше прав, за бога. Сценарият е готов. Кога започваме снимките?

— Ти ми кажи — отвърнах.

— Да не би старият Херман да ти е шепнал в ухото?

— Направо викаше.

— Още мога да чуя ехото — каза Джон. — Да пукна дано.

— Между другото — добави след известен размисъл, — относно пътуването ни до Лондон…

— Да? — напрегнах се аз и затворих очи.

— Най-добре вземи ферибота.