Златна лилия

Глава 19

— Нали щеше да напуска града? — напомних му.

— Не и до утре.

Той е прав, осъзнах. Когато говорих със Соня снощи, тя бе казала, че ще остане още два дни.

— Сигурен ли си, че наистина е изчезнала? — настоях. — Може би просто… е излязла навън.

— Беликов е тук и направо е откачил. Каза, че снощи не се е прибрала.

Едва не изтървах телефона. Снощи? Соня отсъства толкова дълго? Това беше преди близо двайсет и четири часа.

— Как така никой досега не е забелязал? — избухнах аз.

— Не зная — отвърна Ейдриън. — Може ли просто да дойдеш тук? Моля те, Сидни?

Бях безсилна, когато използваше малкото ми име. Това винаги придаваше още по-голяма сериозност на нещата, не че в случая имаше нужда. Соня. Нямаше я от двайсет и четири часа. Нищо чудно дори вече да не е жива, ако онези ненормалници с меча я бяха заловили.

Когато му казах, че трябва да тръгвам, върху лицето на Брейдан се изписа смесица от недоверие и разочарование.

— Но ти току-що… искам да кажа… — Рядко му се случваше да загуби дар слово.

— Съжалявам — изрекох искрено. — Особено след като закъснях и провалих посещението в музея. Но става дума за спешен случай в семейството.

— Изглежда в твоето семейство има ужасно много спешни случаи.

И представа нямаш колко много, помислих си. Вместо да го кажа, отново му се извиних.

— Наистина много съжалявам. Аз… — Едва не заявих, че ще се реванширам, но си спомних, че бях казала точно това, когато си тръгнах по-рано от бала за Хелоуин. Тази среща трябваше да изкупи вината ми от онази вечер. — Просто съжалявам.

Апартаментът на Ейдриън се намираше недалеч и аз спокойно можех да отида сама дотам, но тъй като вече се здрачаваше, Брейдан настоя да ме закара. Приех, без да протестирам.

— Брей! — възкликна Брейдан, когато спряхме пред жилищния блок. — Хубав мустанг.

— Да. Модел 1967-а — отвърнах машинално. — Страхотен двигател. На брат ми е. Отново го е преместил! Надявам се да не го е шофирал, нещо, което не бива да прави — леле! Какво е това?

Брейдан проследи втренчения ми поглед.

— Ягуар?

— Очевидно. — Лъскавата, черна кола беше паркирана пред мустанга на Ейдриън. — Но откъде се е взела?

Брейдан, естествено, нямаше отговор на този въпрос. След още извинения и обещание да се чуем, аз го оставих. Нямаше целувка на раздяла, не и след като той бе толкова разочарован от края на вечерта, а аз твърде разтревожена за Соня. Всъщност щом влязох в сградата напълно забравих за Брейдан. Имах по-големи грижи.

— На Кларънс е — рече Ейдриън, когато отвори вратата.

— Ъ? — изгледах го сепнато аз.

— Ягуарът. Предположих, че ще искаш да узнаеш. Дал го е на Беликов да го кара, след като Соня е тръгнала с наетата кола. — Отстъпи настрани и поклати потресено глава. — Можеш ли да повярваш, че е била заключена в гаража му през цялото време, докато живеех при него? Заяви, че бил забравил за колата! А аз бях принуден да пътувам с автобус!

При други обстоятелства щях да се засмея. Но когато видях лицето на Дмитрий, всякакво веселие в мен се изпари. Той кръстосваше стаята като животно в клетка. От всяка пора на съществото му се излъчваха тревога и безсилие.

— Аз съм идиот — промърмори пазителят. Не беше ясно дали говори на себе си, или на нас. — Снощи не разбрах, че я няма, а днес до обяд смятах, че е навън и се занимава с градината!

— Опита ли да й се обадиш на мобилния? — Знаех, че въпросът е глупав, но трябваше да започна с нещо логично.

— Да — кимна Дмитрий. — Никой не отговаря. Проверих два пъти, за да се уверя, че не е сменила часа на полета си, след това говорих с Михаил, за да разбера дали той знае нещо. Не знаеше. Единственото, което постигнах, бе да разтревожа и него.

— Би трябвало да се тревожи — измърморих, приседнала на ръба на дивана. — Нищо добро не може да се очаква от това. Знаем, че Воините са обсебени от Соня, а ето че тя е изчезнала, след като е излязла сама.

— Преди малко разбрах, че е идвала да се види с вас — додаде Дмитрий. Спря да кръстосва и погледът му обходи и двама ни. — Спомена ли къде отива?

— Не — поклатих глава. — Нещата не… приключиха добре между нас.

Дмитрий кимна.

— Ейдриън загатна подобно нещо.

Погледнах към Ейдриън и видях, че и на него, също както и на мен, не му се искаше да задълбава по темата.

— Имахме спор — призна мороят. — Тя се опита да накара Сидни да вземе участие в още експерименти, а Сидни отказа. Избухнах, когато Соня продължи да настоява и накрая тя просто си тръгна. Изобщо не каза къде отива.

Лицето на Дмитрий стана още по-мрачно.

— Значи всичко е могло да се случи. Може да е била похитена направо от улицата. Или да е отишла някъде и там да са я отвлекли.

Или би могла да е мъртва. Дмитрий говореше за нея с увереността, че още е жива, но аз не бях толкова сигурна. Ловците, които ни нападнаха на алеята, изглеждаха напълно решени да я убият веднага и на място. Щом не се бе прибрала миналата нощ, съществуваше голяма вероятност да са я открили. Двайсет и четири часа беше ужасно дълго време да държиш живо едно „създание на мрака“. Докато отново оглеждах изучаващо лицето на Дмитрий, разбрах, че той е наясно с всичко това. Просто се надяваше, че все още имаме шанс да направим нещо, че не сме безсилни.

Изпълнен с решимост, Дмитрий се отправи към вратата.

— Трябва да се обадя в полицията.

— Да докладваш за изчезнал човек? — попита Ейдриън.

— И това, но още по-важно е да се обяви колата за издирване. Ако Соня е била отвлечена… — Поколеба се, явно се опитваше да изтласка страха, който надничаше във всеки един от нас. — Добре. Ако са я скрили някъде, ще бъде доста трудно да я открием. Но е много по-трудно да се скрие кола, отколкото жена. Ако в полицията разполагат с описание на колата и тя се появи някъде, това може да е следа. — Понечи да отвори вратата, а сетне ни погледна. — Сигурни ли сте, че не си спомняте нищо друго, което Соня е казала? Нещо, което би могло да ни помогне?

Двамата с Ейдриън отново го уверихме, че не помним. Дмитрий си тръгна, като ни даде излишни инструкции незабавно да го уведомим, ако си спомним нещо или — ако по някакво чудо — Соня се появи. Изпъшках, когато вратата се затвори зад гърба му.

— Аз съм виновна — простенах.

Ейдриън ме погледна изненадано.

— Защо, за бога, го каза?

— Соня дойде тук — тръгна си, когато не трябваше — заради мен. Заради моята кръвна проба. Кой знае какво щеше да се случи, ако не й бях отказала? Може би няколко минути разлика и ловците нямаше да са наоколо. Или може би ако не е била толкова разстроена, е щяла да е в състояние да се защити по-добре. — В главата ми нахлуха милион спомени. Соня, която накара лилията да порасне пред очите ми. Или как Соня обеща да говори с кралицата за Ейдриън. Как Соня ми показва снимки на булчински рокли. Соня, която работи прилежно и упорито, за да спре стригоите и да изкупи своите грях и вина. Сега всичко постигнато можеше да бъде изгубено.

— Може би, може би, може би. — Ейдриън седна на дивана до мен. — Не бива да мислиш така и със сигурност не бива да се обвиняваш за действията на някаква фанатична отцепническа група.

Знаех, че е прав, но това не ме караше да се чувствам по-добре.

— Трябва да се обадя на алхимиците. Ние разполагаме с връзки и влияние сред силите на закона и реда.

— Вероятно идеята е добра — рече Ейдриън, макар че думите сякаш не бяха изречени съвсем от сърце. — Просто имам лошо предчувствие за онези типове. Дори ако… ами, дори ако тя е жива, наистина не си представям как ще я открием. Освен ако не ни хрумне някое чудодейно, магическо решение.

Замръзнах.

— О, боже!

— Какво има? — Ейдриън ме погледна загрижено. — Спомни ли си нещо?

— Да… но не е това, за което си мислиш. — Затворих очи и поех дълбоко дъх. Не, не, не. Идеята, която ми бе хрумнала, бе налудничава. Дори не биваше да се замислям. Дмитрий имаше право. Трябваше да се съсредоточим върху нормалните, конкретни методи за откриването на Соня.

— Сейдж? — Ейдриън докосна леко ръката ми и аз подскочих от усещането за пръстите му върху кожата ми. — Добре ли си?

— Не зная — отвърнах тихо. — Току-що ми хрумна нещо откачено.

— Добре дошла в моя свят.

Извърнах глава, объркана от избора, който трябваше да направя. Това, което обмислях… ами, някои можеха да поспорят, че не е по-различно от това, което бях правила преди. При все това, всичко се свеждаше до тънката граница между това да направиш нещо по свое желание или защото се налага. Всичко бе съвсем ясно. Това трябваше да бъде избор. Упражняване на свободна воля.

— Ейдриън… какво мислиш за следното: може би има начин да открия Соня, но това противоречи на всичко, в което вярвам?

Нужни му бяха няколко секунди, за да отговори.

— Искаш ли наистина Соня да се върне? Ако го искаш, това няма да противоречи на всичко, в което вярваш.

Странна логика, но ми даде тласъка, от който се нуждаех. Извадих мобилния си телефон и избрах номера, на който почти никога не съм се обаждала — макар че определено съм получавала есемеси и обаждания от него през цялото време. Вдигнаха ми след две позвънявания.

— Госпожо Теруилиджър? Обажда се Сидни.

— Госпожице Мелбърн. Какво мога да направя за вас?

— Трябва да се видим. Въпросът е донякъде спе… не, не е „донякъде“. Спешно е. В училище ли сте?

— Не. Колкото и да ти се струва странно, понякога и аз се прибирам у дома. — Тя замълча за миг. — Както и да е… със сигурност си добре дошла у дома.

Не зная какво ме притесни. В крайна сметка бях прекарала доста време в дома на Кларънс. Със сигурност обширното имение на един вампир беше нещо доста по-страшно от дома на една гимназиална учителка. Разбира се, като се имаше предвид, че въпросната учителка също беше вещица, не бях сигурна какво да очаквам: скучен апартамент в предградията или захарна къща.

Преглътнах.

— Имате ли в дома си още от същите книги за магии, които държите в училище?

При думата „магии“ Ейдриън повдигна вежди.

Този път госпожа Теруилиджър се поколеба малко по-дълго.

— Да — отвърна накрая. — Както и много други.

След това ми даде адреса си и преди да затворя, Ейдриън оповести:

— Идвам с теб.

— Ти дори не знаеш къде отивам.

— Вярно е — съгласи се той. — Но липсата на информация досега никога не ме е спирала. Освен това зная, че това има нещо общо със Соня, което за мен е достатъчно основание. Това, както и фактът, че изглеждаш изплашена до смърт. Няма начин да ти позволя да отидеш сама.

Скръстих ръце.

— Изправяла съм се и пред по-страшни неща, а и ти не си в състояние да ми „позволиш“ или да ми забраниш да направя каквото и да е. — Но върху лицето му бе изписана такава загриженост, че знаех, че няма да мога да откажа… особено след като наистина бях донякъде изплашена. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого какво смятаме да правим. Нито ще говориш за това, което видиш.

— По дяволите. Какво става, Сейдж? — попита той. — Да не би да имаш предвид животински жертвоприношения или нещо подобно?

— Ейдриън — казах тихо.

Той отново стана сериозен.

— Обещавам. Няма да кажа нито дума, освен ако ти не ми позволиш.

Нямаше нужда да се вглеждам изпитателно в лицето му, за да съм сигурна, че мога да му се доверя.

— Добре тогава. Но преди да отидем, искам да ми донесеш четката си за коса…

Госпожа Теруилиджър живееше във Виста Азул, същото предградие, където се намираше и „Амбъруд“. За моя изненада, къщата й наистина изглеждаше съвсем обикновена. Беше малка, но иначе се вписваше добре в обстановката. Когато пристигнахме, слънцето отдавна бе залязло и аз се притеснявах от наближаващият вечерен час. Когато госпожа Теруилиджър ни покани в къщата, открих, че интериорът прилича малко повече на това, което очаквах. Разбира се, имаше телевизор и модерни мебели, но навсякъде бяха пръснати свещи и скулптурки на различни богове и богини. Във въздуха се усещаше силното ухание на индийските ароматни пръчици Наг Чампа. Само през първите пет минути преброих три котки и не се съмнявах, че имаше още.

— Добре сте дошла, госпожице Мелбърн. — Госпожа Теруилиджър огледа с интерес Ейдриън. — Както и вашия приятел.

— Брат ми — уточних аз. — Ейдриън.

Госпожа Теруилиджър — изцяло запозната със съществуването на света на мороите — се усмихна.

— Да, разбира се. Вие посещавате колежа „Карлтън“, ако не греша?

— Да — кимна Ейдриън. — А вие сте тази, която помогна да ме приемат, нали? Благодаря за което.

— Е — рече госпожа Теруилиджър и сви рамене, — винаги съм щастлива да помогна на надарените ученици — особено на онези, които толкова усърдно се грижат да съм винаги добре заредена с кафе. А сега, ще ми кажете ли какво е толкова спешно, че ви доведе тук късно вечерта?

Очите ми вече обхождаха голямата библиотека в дневната й. Лавиците бяха пълни със стари книги с кожена подвързия — подобни на тези, върху които тя винаги ме караше да работя.

— В книгите ви има ли… има ли магия, която може да помогне да се открие някой изчезнал? — попитах. Всяка дума ми причиняваше болка. — Искам да кажа, зная, че има. Няколко пъти съм попадала на подобни магии по време на работата си. Но се питах дали има някоя, която бихте ми препоръчали.

Госпожа Теруилиджър се засмя тихо и извърна поглед.

— Виж ти, виж ти. Това определено си заслужава късната, нощна визита. — Намирахме се в трапезарията й и тя издърпа стол с богата украса, за да седне. Една от котките се отри в крака й. — Определено има доста магии за откриване на нечие местоположение, макар че никоя не е за твоето ниво. И го казвам с възмущение, задето толкова упорито отказваш да се упражняваш и усъвършенстваш.

Намръщих се.

— А има ли такава, която вие бихте могли да направите?

Тя поклати глава.

— Не. Проблемът е твой. Ти трябва да я направиш. Длъжна си.

— Но не и след като не е във възможностите ми! — възразих аз. — Моля ви. Въпросът е на живот и смърт. — Беше самата истина, но освен това не исках да се опетнявам с правенето на магии. И без това беше достатъчно, че изобщо я окуражавах в тази насока.

— Спокойно. Не бих те накарала да я направиш, ако нямаше да можеш да се справиш — рече преподавателката ми. — Но за да проработи, е много важно да разполагаме с нещо, което да е част от особата, която търсим. Съществуват магии, при които това не е нужно, но те определено надвишават уменията ти.

Извадих от чантата си четката за коса на Ейдриън.

— Нещо като косъм?

— Нещо като точно това — отвърна тя, явно впечатлена.

Бях си спомнила оплакванията на Ейдриън, че Соня ползвала личните му вещи. Макар че той явно почистваше редовно четката (честно, не бих и очаквала нищо друго от някой, който посвещава толкова много време на косата си), по нея все още бяха останали няколко червени косъма. Внимателно издърпах най-дългия от иглите на четката и го вдигнах.

— Какво трябва да направя? — попитах. Опитвах се да бъда силна, но ръцете ми трепереха.

— Сега ще разберем. — Госпожа Теруилиджър се изправи, отиде в дневната и се загледа в рафтовете с книги. Ейдриън се извърна към мен.

— Тя истинска ли е? — Млъкна и явно размисли. — Ти истинска ли си? Заклинания? Магии? Искам да кажа, не ме разбирай погрешно. Аз пия кръв и контролирам съзнанието на хората. Но никога не съм чувал нещо подобно.

— Нито пък аз до преди месец — въздъхнах. — И за съжаление, това е истинско. Дори е още по-лошо: тя мисли, че имам магьосническа дарба. Спомняш ли си, когато един от стригоите в апартамента ти се подпали?

. — Смътно, но, да. Потиснал съм целия онзи ужас и никога не мисля за случилото се. — Намръщи се, обезпокоен от спомена. — Тогава бях дрогиран от ухапването.

— Е, не беше случаен инцидент. Беше… магия. — Посочих към госпожа Теруилиджър. — И аз я задействах.

Очите му се разшириха.

— Да не би да си някакъв човек мутант? Да не би да владееш магията на огъня? И съм длъжен да те уверя, че в случая „мутант“ е комплимент. Не бих си и помислил нещо по-малко за теб.

— Не е като вампирската магия — поклатих глава. Навярно част от мен би трябвало да е поласкана, задето Ейдриън изглежда нямаше нищо против да бъде приятел с един „мутант“. — Това не е някаква специална връзка с елементите. Според госпожа Теруилиджър някои хора могат да правят магия, като я изтръгват от света. Звучи налудничаво, но… ами, аз подпалих онзи стригой.

Виждах, че когато госпожа Теруилиджър се върна при нас, Ейдриън все още се опитваше да осмисли чутото. Тя остави върху масата книга с червена кожена подвързия и прелисти няколко страници, преди да открие това, което търсеше. Всички се вторачихме в книгата.

— Не е на английски — оповести услужливо Ейдриън.

— На гръцки е — отвърнах, докато преглеждах списъка с нужните съставки. — Не са нужни много неща.

— Защото огромна част от магията се основава на мисловното съсредоточаване — обясни госпожа Теруилиджър. — По-сложно е, отколкото изглежда. Ще ти отнеме поне няколко часа.

Погледнах към богато украсения стенен часовник, явно принадлежал на дядо й.

— Не разполагам с няколко часа. Вечерният час вече наближава.

— Лесно ще го уредим — рече госпожа Теруилиджър. Взе мобилния си телефон от масата и си избра един номер от списъка с абонати. — Ало, Дезире? Обажда се Джаклин. Да, добре. Благодаря ти. При мен е Сидни Мелроуз, помага ми за един много важен проект. — Едва не завъртях очи. Явно когато се налагаше, отлично знаеше фамилното ми име. — Боя се, че може да закъснее за вечерния час, затова се питах дали може да направиш изключение за нея и да го удължиш. Да… да, зная. Но е много важно за работата ми, а и мисля, че с нейното образцово поведение, едва ли има нужда да се притесняваме, че ще злоупотреби с подобна привилегия. Тя определено е един от най-надеждните ученици, които съм имала. — Това предизвика лека усмивка у Ейдриън.

След трийсет секунди бях освободена от вечерния час.

— Коя е Дезире? — попитах, след като домакинята ни затвори.

— Надзирателката в общежитието ти. Уедърс.

— Наистина ли? — Замислих се за набитата госпожа Уедърс със строго майчинско излъчване. Никога не бих се досетила, че малкото й име е Дезире. Подобно име би подхождало на някоя знойна и съблазнителна красавица. Може би извън училище водеше скандален живот, за който дори не подозирахме. — Имам ли разрешение да отсъствам през цялата нощ?

— Не съм сигурна, че позволението за удължаване на вечерния час важи чак за цялата нощ — поклати глава госпожа Теруилиджър. — Но със сигурност разполагаме с достатъчно време за това заклинание. Не мога да го направя вместо теб, но мога да ти помогна със съставките и другите необходими неща.

Потупах по книгата, забравила страховете си, докато проверявах набързо дългия списък. Подобни детайли ми действаха успокоително.

— Имате ли ги всичките?

— Разбира се.

Госпожа Теруилиджър ни поведе надолу по коридора, който се разклоняваше от кухнята, към другата част на къщата, където предположих, че са спалните. Докато минавахме покрай една от стаите, наистина зърнах легло, но крайната ни цел се оказа нещо съвсем различно: работилница. Бихте могли да получите нещо подобно, ако кръстосате леговището на магьосник с лабораторията на луд учен. Част от стаята бе обзаведена със съвсем модерно оборудване: всякакви стъкленици, умивалник, горелки и прочее. Останалата бе от съвсем друга епоха: шишенца с масла и изсушени билки, редом със стари свитъци и истински котли. Върху перваза на затъмнения прозорец бяха подредени саксии с най-различни растения и билки. В помещението имаше още две котки и бях напълно сигурна, че не са същите, които видях в дневната.

— Изглежда разхвърляно — рече госпожа Теруилиджър. — Но смея да твърдя, че всичко е много добре организирано, дори по твоите стандарти.

При по-внимателно вглеждане установих, че е права. Всички растения и малки шишенца бяха обозначени с етикети и подредени по азбучен ред. Различните инструменти също бяха надписани, номерирани и сортирани по размер и материал. В средата на работилницата имаше голяма, каменна маса и аз оставих книгата върху нея, като внимавах да не отгърна страницата.

— Сега какво? — попитах.

— Сега ще изработиш и подготвиш магията — отвърна тя. — Колкото повече направиш сама, толкова по-силна ще е връзката ти със заклинанието. Разбира се, ела да ме потърсиш, ако се затрудниш с някои от съставките или указанията. Иначе, колкото по-силна и пълна е твоята концентрация в това, което правиш, толкова по-добре.

Посочи към коридора, от който бяхме дошли.

— Ние ще сме ей там. Ще забавлявам „брат ти“, тъй като трябва да направиш всичко това в пълно усамотение.

Притеснението ми се усили. Отначало бях възразила срещу желанието на Ейдриън да ме придружи, но сега предпочитах да е близо до мен.

— Поне не мога ли да получа чаша кафе?

Тя се засмя.

— По принцип, щях да удовлетворя желанието ти — особено, ако работата ти беше монотонна и ръчна като изработването на амулет или приготвянето на отвара. Но тъй като ще използваш ума си, магията ще действа много по-добре, ако мислите ти са ясни и чисти, неповлияни от никакви вещества, които биха въздействали върху душевното ти състояние.

— Боже, това ми звучи познато — промърмори Ейдриън.

— Добре тогава — примирих се, решена да бъда силна. — Вече трябва да започвам. Соня ме чака. — При условие, че още е жива, за да чака.

Госпожа Теруилиджър излезе, като ми заръча да я повикам, щом стигна до последния етап на магията. Ейдриън остана малко, за да поговори с мен.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Имам предвид, че от всичко, което зная за теб и алхимиците… ами, струва ми се, че не би искала да имаш нещо общо с това.

— Така е, не искам — съгласих се. — Както вече ти казах, то е против всичко, в което вярвам — срещу всичко, на което са ме учили. Затова не бива да казваш на никого. Нали чу пасивно-агресивната й забележка, че не съм се упражнявала? От известно време тя постоянно ми натяква, че трябва да усъвършенствам така наречените си магически умения, аз обаче не спирам да й отказвам… защото това е грешно. И така, по време на извънучебните ни занятия тя ми възлага да проучвам книги за магии с надеждата, че ще се науча чрез осмоза.

— Цялата работа е една бъркотия — поклати глава той. — Не бива да го правиш. Не бива да правиш нищо, което не искаш.

Усмихнах му се унило.

— Е, аз искам да намеря Соня. Така че трябва да го направя.

Той не отвърна на усмивката ми.

— Добре. Но аз ще съм оттатък — ще участвам в чаено парти с котките й или ще правя всичко, което тя си е наумила. Но имаш ли нужда от мен — викай. Поискаш ли да се махнеш ще си тръгнем. Ще те измъкна от тук на каквато и да е цена.

Нещо се стегна в гърдите ми и за миг целият свят се смали до зелените му очи.

— Благодаря ти.

Ейдриън излезе, а аз останах сама. Е, почти. Една от котките ми правеше компания — лъскавата и черната, с жълтите очи. Беше се излегнала върху една висока лавица и ме наблюдаваше любопитно, все едно се чудеше дали наистина ще се справя с това. Ставахме двама.

За миг не можех да помръдна. Щях доброволно да правя магия. Всички аргументи и възражения, с които се бях опълчвала на госпожа Теруилиджър, сега се разпиляха като пепел на вятъра. Започнах да треперя, не ми достигаше въздух. Тогава си помислих за Соня. Милата, смела Соня. Тя бе посветила толкова много енергия и време, за да направи това, което беше правилно. Как бих могла аз да сторя по-малко?

Както бях отбелязала пред госпожа Теруилиджър, магията беше измамно лесна. Не изискваше толкова много стъпки, както беше при изработването на амулета за изпепеляване. В меден котел трябваше да поддържам водата да ври и да добавям различни съставки, повечето от които бяха чисти масла, които трябваше да се отмерят с прецизна точност. Въздухът много скоро натежа от уханията на бергамот, ванилия и хелиотроп. Някои от стъпките следваха същата ритуална последователност, която бях изпълнявала и преди. Например, трябваше да откъсна тринайсет свежи ментови листа от една от саксиите и да ги пускам в котела едно по едно, докато ги броя на гръцки. После трябваше да се варят тринайсет минути, след което да ги извадя едно по едно с лъжица от палисандрово дърво.

Преди да излезе, госпожа Теруилиджър ми бе казала да се съсредоточа и да мисля едновременно както за отделните етапи на магията, така и за крайната цел, която се надявах да постигна. Така че насочих мислите си към Соня и желанието ми да я открия, молейки се тя да е добре. Когато най-после приключих с първоначалните стъпки, видях, че е минал един час. Направо не бях забелязала как е отлетял. Изтрих с длан челото си, изненадана колко много се потях от ароматните изпарения в стаята. Отидох да намеря госпожа Теруилиджър и Ейдриън. Не бях сигурна в каква необичайна ситуация ще ги заваря. Вместо това заниманията им се оказаха съвсем обикновени: гледаха телевизия. Когато приближих, и двамата вдигнаха глави.

— Готова ли си? — попита ме моята преподавателка по история и магии.

Кимнах.

— Тук мирише на чай — отбеляза Ейдриън, когато ме последваха в работилницата.

Госпожа Теруилиджър огледа малкия котел и кимна, изразявайки одобрението си.

— Изглежда идеално. — Не ми беше ясно как го разбра само от един поглед, но предположих, че мога да й се доверя. — Сега. Истинското гадаене изисква наличието на сребърна чиния, нали? — Огледа рафтовете с чинии и посочи нещо. — Там. Използвай онази.

Свалих една идеално кръгла чиния, около трийсетина сантиметра в диаметър. Беше гладка, без никаква украса и излъскана до блясък, така че отразяваше почти като огледало. Трябва да отбележа, че навярно бих пропуснала тази част, когато видях сплъстената си коса и размазания грим — явни доказателства за днешните ми тревоги. Ако имаше и други хора, щях да се притесня и засрамя от вида си. Оставих чинията върху работната маса и излях чаша вода от котела върху сребърната повърхност. Всички нетечни съставки бяха отстранени и водата беше съвсем чиста. След като се успокои, повърхността отново стана огледална. Госпожа Теруилиджър ми подаде малка купа с ферула (ароматна смола), за която в книгата пишеше, че трябва да се изгори през последния етап. Запалих смолата със свещ и тутакси се разнесе силно ухание на свежо окосена зелена трева, с горчив привкус, в контраст със сладкото ухание на течността.

— Косъмът у теб ли е? — попита госпожа Теруилиджър.

— Разбира се. — Поставих го върху гладката водна повърхност. Част от мен искаше да се случи нещо — да избухнат искри или да се извие дим — но бях прочела указанията и знаех, че няма да стане. Придърпах един стол до масата, седнах и сведох поглед към водата. — Сега да гледам ли?

— Сега гледай — потвърди госпожа Теруилиджър. — Съзнанието ти трябва едновременно да се фокусира и разпростре. Трябва да мислиш за съставките и магията, която съдържат, както и за желанието си да откриеш обекта на това заклинание. В същото време умът ти трябва да е съвършено бистър и остър като бръснач, съсредоточен върху работата ти.

Погледнах надолу към отражението си и изпълних съвсем точно наставленията й. Нищо не се случи.

— Не виждам нищо.

— Разбира се, че няма да видиш — каза тя. — Минала е само минута. Казах ти, че това е магия за напреднали. Ще е нужно известно време, докато напълно овладееш силата и насочиш желанието си. Концентрирай се. Ще чакаме.

Двамата с Ейдриън излязоха. Втренчих се мрачно във водата, чудейки се колко ли точно е това „известно време“. Бях много развълнувана, защото магията отначало ми се стори толкова обикновена. Сега ми се искаше да има повече съставки, които да се смесят, повече заклинания, които да изрека. Тази висша магия, която се опираше на волята и духовната енергия, беше много по-трудна, най-вече защото беше неосезаема. А аз обичах конкретните неща. Обичах да зная точно какво е нужно, за да се случи дадено нещо. Причина и следствие.

Но това? Тук трябваше само да се взирам, да „се съсредоточа“ и да използвам „съвършено бистрия си ум, остър като бръснач“. Как да съм сигурна, че е така? Дори да достигна това състояние, сигурно щеше да е нужно време, за да постигна желаното. Опитвах се още да не мисля за това. Соня. В момента единствено Соня имаше значение. Цялата ми воля и енергия трябваше да се насочат към една цел — нейното спасяване.

Не спирах да си го повтарям, докато минутите се нижеха. Всеки път, когато се отчайвах и решавах, че трябва да спра и да попитам госпожа Теруилиджър какво да правя, се насилвах да продължа да се взирам във водата. Соня, Соня. Мисли за Соня. И нищо не се случваше. Накрая, когато болката в гърба ми стана непоносима и повече не можех да издържам седнала, се изправих, за да се разкърша. И останалите ми мускули започваха да се схващат. Отидох в дневната; беше изминал почти час и половина, откакто за последен път бях тук.

— Има ли нещо? — попита госпожа Теруилиджър.

— Не — отвърнах. — Сигурно някъде греша.

— Фокусира ли съзнанието си? Мисли ли за нея? За желанието си да я намериш?

Наистина се уморих постоянно да слушам за „фокусиране“, „концентрация“ и „съсредоточаване“. Обезсърчението бе изместило предишните ми страхове и опасения, свързани с магията.

— Да, да и да — отвърнах. — Но въпреки това не се получава.

Госпожа Теруилиджър сви рамене.

— Тъкмо заради това издействахме удължаване на вечерния час. Опитай пак.

Ейдриън ми хвърли поглед, пълен със съчувствие и понечи да каже нещо, но сетне размисли. Канех се да изляза, когато ми хрумна доста обезпокоителна мисъл.

— Ами ако тя не е жива? Дали заради това магията не действа?

Госпожа Теруилиджър поклати глава.

— Не. Дори и така пак трябва да видиш нещо. И… ами, щеше да знаеш.

Върнах се в работилницата и опитах отново… отново със същите резултати. Следващият път, когато отидох да говоря с госпожа Теруилиджър, видях, че не е минал и час.

— Сигурна съм, че греша някъде — настоях. — Или е това, или съм объркала първоначалните заклинания. Или тази магия наистина надхвърля възможностите ми.

— Доколкото те познавам, съм сигурна, че първоначалните заклинания са без грешка — поклати глава тя. — И не, тази магия не надхвърля възможностите ти, но единствено ти притежаваш силата да я задействаш.

Бях прекалено уморена, за да анализирам езотеричните й философски дрънканици. Обърнах се, без да кажа дума и се върнах в работилницата. Когато стигнах до стаята, открих, че са ме последвали. Погледнах към Ейдриън и въздъхнах.

— Никакви разсейвания, забрави ли? — попитах го.

— Няма да остана — успокои ме той. — Само исках да се уверя, че си добре.

— Да… искам да кажа, не зная. Доколкото може да е добре някой с всичко това. — Кимнах към сребърната чиния. — Може би наистина трябва да ме измъкнеш от тук.

Той се замисли за миг, после поклати глава.

— Не мисля, че идеята е добра.

Втренчих се невярващо в него.

— А какво стана с приказките, че не бива да правя нищо, което не искам? И твоята благородна готовност да ме защитиш?

Върху устните му заигра една от малките му, многозначителни усмивки.

— Добре. Това важеше преди, когато ти не искаше да правиш това, защото противоречеше на всичките ти принципи и на това, в което вярваш. Сега, след като прекоси тази граница, проблемът ти изглежда опира до малко песимизъм и недоверието, че можеш да се справиш. И честно, това са глупости.

— Малко песимизъм? — възкликнах. — Ейдриън, взирам се в чиния с вода повече от два часа! Вече наближава един и половина! Изтощена съм, искам кафе и всеки мускул в тялото ме боли. О, и всеки миг ще повърна от тази смрад!

— Всичко това наистина е гадно — съгласи се той. — Но струва ми се, че си спомням как съвсем наскоро точно ти ни изнасяше лекции как в името на доброто трябва да понасяме всички трудности. Да не би да ми казваш, че не можеш да изтърпиш това, за да помогнеш на Соня?

— Бих направила всичко, за да й помогна! Всичко, което е по силите ми, това е. А не мисля, че това тук е.

— Не зная — рече той замислено. — Имах на разположение доста време, за да си поговоря с Джаки — знаеш ли, тя ми позволи да я наричам така — и научих всичко за тези магии, които някои хора владеят. Има много неща, които би могла да направиш.

— Това е грешно — промърморих.

— И при все това ти си тук, защото съществува възможност да помогнеш на Соня. — Ейдриън се поколеба, взе някакво решение, спря се пред мен и отпусна ръце върху раменете ми. — Джаки ми каза, че ти си една от най-надарените в тази област, които някога е срещала. Заяви, че с малко практика магия като тази ще е фасулска работа за теб. Тя е сигурна, че ще се справиш дори и сега. И аз й вярвам. Не защото имам доказателство, че си талантлива магьосница, а защото съм виждал как подхождаш към всичко останало. Няма да се провалиш с това. Ти никога в нищо не се проваляш.

Бях толкова изтощена, че едва се сдържах да не се разплача. Исках да се отпусна в ръцете му и да се оставя да ме изведе оттук, както ми бе предложил по-рано.

— Това е проблемът. Аз не се провалям, но се боя, че сега и това ще се случи. Не зная какво е да се провалиш. И това ме ужасява. — Особено, когато животът на Соня зависи от мен.

Ейдриън се пресегна и пръстите му се плъзнаха по лилията върху страната ми.

— Тази вечер няма да ти се наложи да разбереш какво е провал, защото това няма да се случи. Можеш да се справиш. А аз ще бъда тук с теб толкова дълго, колкото е нужно, ясно?

Поех дълбоко дъх и се опитах да се успокоя.

— Ясно.

След като той излезе се върнах на стола. Опитах се да не обръщам внимание на умората обзела тялото и ума ми. Замислих се за думите на Ейдриън, че няма да се проваля. Замислих се и за вярата му в мен. И което бе най-важно, замислих се за Соня. За това колко отчаяно исках да й помогна.

Всички тези неща клокочеха в мен, докато се взирах във водата, кристалночиста, с изключение на косъма, който плуваше на повърхността й. Една червена линия сред цялото това сребро. Беше като искра от огън, искра, която ставаше все по-ярка и по-ярка пред очите ми, докато доби по-определена форма — кръг с ясно очертани прави линии, които се излъчваха от него. Слънце, осъзнах. Някой бе нарисувал оранжево слънце върху парче шперплат и го бе закачил върху телена ограда. Дори върху това лошо подобие на платно художникът се бе постарал да нарисува много внимателно слънцето и стилизираните лъчи с еднакви дължини. Самата ограда беше грозна, каквито опасваха заводите и складовете. В единия й край бе окачено нещо, което приличаше на електрическа разпределителна кутия. Земята беше кафява и наоколо бе пусто и голо, но в далечината се виждаха планини, което ми подсказваше, че пейзажът е част от огромния район около Палм Спрингс. Приличаше на мястото, където живееше Улф — извън града и далеч от всякаква красива зеленина. През оградата, зад рисунката на слънцето, зърнах голяма постройка, разпростряна на голяма площ…

— Оу!

Видението изчезна и главата ми удари пода. Бях паднала от стола.

Успях да седна, но това бе всичко, което можах да направя. Светът се въртеше и въпреки празния ми стомах, ми се повдигаше. Не зная колко време бе изминало — три секунди или три часа — чух гласове и стъпки. Силни ръце се обвиха около мен и Ейдриън ми помогна да се изправя на крака. Вкопчих се в ръба на масата, а той вдигна стола и ме настани да седна. Госпожа Теруилиджър бутна настрани сребърната чиния и я замени с обикновена порцеланова чиния, пълна със сирене и крекери. Блюдото бе допълнено от чаша с портокалов сок.

— Ето — рече по-възрастната жена, — изяж това. Ще се почувстваш по-добре.

Бях толкова объркана и отпаднала, че дори не се поколебах. Ядох и пих, все едно не се бях хранила цяла седмица, докато Ейдриън и госпожа Теруилиджър чакаха търпеливо. Чак след като почти бях облизала чинията до троха, осъзнах какво съм погълнала току-що.

— Датско сирене и портокалов сок? — изпъшках. — Това е прекалено много мазнина и захар за този час на нощта.

— Радвам се, че нямаш трайни увреждания — подсмихна се Ейдриън.

— Ще трябва да свикнеш с това, ако смяташ по-често да използваш магията — рече госпожа Теруилиджър. — Заклинанията са доста изтощителни. Не е необичайно след това да ти падне кръвната захар. Портокаловият сок ще се превърне в най-добрият ти приятел.

— Никога няма да свикна с това, след като няма да… — Ахнах, когато в съзнанието ми се завърнаха образите, които бях видяла върху сребърната чиния. — Соня! Мисля, че видях къде се намира. — Описах им какво съм видяла, макар че никой от нас нямаше представа къде би могло да се намира това място.

— Сигурна ли си, че е приличало на обикновено слънце? С лъчи? — попита Ейдриън. — Защото аз мислех, че ловците използват стария символ на алхимиците — кръг с точка в средата.

— Така е, но това определено беше… О, боже! — Погледнах Ейдриън. — Трябва да се върна в „Амбъруд“. Веднага.

— Не и след това, което преживя — заяви госпожа Теруилиджър със строгия глас на учителка. — Струваше ти много повече сили и енергия, отколкото очаквах. Остани да преспиш тук, а утре сутринта в училище аз ще се разбера с Дезире.

— Не. — Изправих се и усетих, че краката ми се подгъват, но след миг се закрепих. Ейдриън ме прегърна през раменете за подкрепа, очевидно не вярваше, че тялото ми се е възстановило. — Трябва да се върна там. Мисля, че зная как можем да открием къде е това място.

Ейдриън беше прав, че слънцето, което току-що им бях описала, не беше същото, като изобразеното върху меча или брошурата. И в двата случая бе използван древният символ. Нарисуваното във видението ми бе много по-модерна версия и сега не го виждах за пръв път.

Слънцето във видението ми беше точно същото като татуировката на Трей.