Златна лилия

Глава 7

Прекарах по-голямата част от следващия ден в душевна борба заради отказа ми да помогна на Соня. Докато влизах от час в час, размишлявах върху решението си. Част от мен се чувстваше зле, задето бях отказала да дам кръв за опитите. В крайна сметка, знаех, че изследванията, които провеждаха, са полезни. Ако имаше начин да се предотврати превръщането на морои в стригои, това теоретично би могло да се приложи и върху хората. А така би могло да се извърши революция в методите, с които си служеха алхимиците. Хората като онзи извратен тип Лиам, когото държаха заключен в бункер, повече нямаше да бъдат заплаха. Той би могъл да бъде „стерилизиран“ и пуснат без опасения, че ще падне жертва на покварата на стригоите.

В същото време, въпреки огромното значение на каузата, все още изпитвах твърдо нежелание да дам част от кръвта си. Наистина се боях, че ако го сторех, това щеше да ме превърне в обект на още изследвания. А аз просто не можех да го понеса. В мен нямаше нищо специално. Аз не бях преживяла мощна трансформация под влияние на магията на духа. Двамата с Лий нямахме нищо общо. Аз бях обикновено човешко същество, като всеки друг алхимик. Просто кръвта ми имаше лош вкус, което не ме притесняваше.

— Разкажи ми за любовната магия — каза госпожа Теруилиджър един следобед. Бяха минали няколко дни след посещението в дома на Кларънс и аз все още се терзаех за случилото се там, докато привидно работех в кабинета й.

Вдигнах глава от книгата пред мен.

— Кой вариант? Първи или мета5?

Тя седеше зад бюрото и ми се усмихна.

— За някой, който е толкова против всичко това, ти определено учиш добре. Мета вариантът.

Това беше последната магия, която трябваше да науча. Все още бе свежа в паметта ми, но аз въздъхнах тежко, за да й покажа по пасивно–агресивен начин колко притеснително е всичко това за мен.

— Това позволява на този, който прави магията, да придобие краткотраен контрол върху някого. Заклинателят трябва да създаде материален амулет, който тя или той трябва да носи… — Намръщих се като се замислих над тази част от магията. — И след това да каже кратко заклинание за този, когото иска да контролира.

Госпожа Теруилиджър побутна очилата на носа си.

— Защо беше това колебание?

Нищо не й убягваше. Не исках да се въвличам в този спор, но тя беше мой учител и това бе част от задълженията ми, поне до края на този срок.

— Това няма смисъл. Е, разбира се, нищо от написаното тук няма смисъл. Но логически, смятам, че ще е нужно нещо материално и за жерт… или по-точно обекта. Може би той също трябва да носи амулет. Или да изпие нещо. Трудно ми е да повярвам, че единствено заклинателят се нуждае от подтик. Имам усещането, че той трябва да е свързан с обекта.

— Ти напипа точната дума — кимна тя. — Подтик. Амулетът засилва магията, която заклинателят иска да направи, също като заклинанието. Ако ритуалът бъде изпълнен точно — ако заклинателят е достатъчно опитен и силен — това ще изтласка заповедта към обекта. Може би не изглежда материално, но съзнанието е много силен инструмент.

— Силата на заповедта — промърморих. Без да се замисля, направих знака на алхимиците против дявола. — Това не ми изглежда правилно.

— Нима е различно от внушението, което използват твоите приятели вампирите?

Замръзнах. Госпожа Теруилиджър отдавна бе признала, че знае за съществуването на света на мороите и стригоите, но това беше тема, по която избягвах да разговарям с нея. Магията в татуировката ми не би ми попречила да обсъждам света на вампирите с онези, които знаят за него, но аз не желаех без да искам да изтърва някои подробности за моята специфична мисия с Джил. Въпреки това думите й ме сепнаха. Магията наистина много приличаше на внушението, на онова, което Соня бе сторила, за да успокои Кларънс. Вампирите просто можеха да я вършат без да се нуждаят от допълнителни стимули или помощ. Тази магия изискваше и материален елемент, но госпожа Теруилиджър ми бе казала, че това е нормално за хората. Беше добавила също, че магията е вродена за мороите, но трябва да бъде „изтръгната“ от останалия свят. За мен това беше още една причина защо хората не бива да се занимават с подобни дейности.

— Това, което те вършат, също не е правилно — отвърнах, правейки пред нея едно от редките си признания за съществуването на мороите. Никак не ми харесваше идеята, че способностите, които намирах за толкова грешни, навярно бяха достъпни и за човешките същества. — Никой не бива да има подобна власт над друг.

Устните й се извиха в дяволита усмивка.

— Ти проявяваш доста голяма надменност към нещо, с което нямаш никакъв опит.

— Опитът невинаги е задължителен. Никога не съм убивала, но зная, че убийството е грешно.

— Не омаловажавай тези магии. Те могат да бъдат много полезни като самозащита — сви рамене преподавателката ми. — Може би зависи от този, който я прилага — също както при огнестрелните или другите оръжия.

Намръщих се.

— Не обичам огнестрелни оръжия.

— В такъв случай може да откриеш, че използването на магията е по-приемливо решение. — Тя направи елегантно движение с ръце и глинената саксия върху перваза на прозореца внезапно избухна. По пода се посипаха остри парчета. Аз скочих от чина си и се отдръпнах на няколко метра. Дали през цялото време е можела да направи нещо подобно? Изглежда не й струваше никакво усилие. А какви ли разрушения можеше да причини, ако действително се постараеше? — Видя ли? Много ефективно.

Ефективно и просто, както беше лесно за един вампир да направи елементарна магия чрез мисълта си. След всички сложни магии, за които бях прочела в тези книги, бях смаяна да видя толкова „лесна“ магия. Хрумна ми, че Госпожа Теруилиджър явно искаше да мине на ново — и по-опасно — ниво. Цялото ми тяло се напрегна, докато чаках следващото ужасяващо действие, но съдейки по ведрото изражение на лицето й, това бе единствената демонстрация на сила, която смяташе да демонстрира — поне засега. Почувствах се глупаво от реакцията си и отново седнах зад чина.

Поех дълбоко дъх и заговорих, като подбирах много внимателно думите си, стараейки се да прикрия гнева — и страха си.

— Госпожо, защо продължавате да правите това?

Госпожа Теруилиджър наклони глава като птичка.

— Да правя какво, скъпа?

— Това. — Забучих пръст в книгата пред мен. — Защо продължавате да ме карате да работя върху тези неща против волята ми? Мразя ги и вие го знаете. Не желая да имам нищо общо с тях! Защо искате да изучавам тези магии? Каква ви е ползата от това? Да не би да членувате в някой клуб, където ви дават премии, ако заведете нов участник?

Онази дяволита усмивка отново се мярна.

— Предпочитаме термина „сборище“, а не „вещерски клуб“. Макар че членовете им имат хубави пръстени. Но, за да отговоря на въпроса ти, нямам никаква полза от това — поне не и по начина, по който си мислиш. Моето сборище винаги приветства нови, силни членове, а ти имаш талант за велики дела. Както и да е, дарбата ти е много по-голяма от това, с което се занимаваш сега. Неизменният ти аргумент е, че не е редно хората да притежават подобна сила, права ли съм?

— Да — процедих през стиснатите си зъби. Милион пъти го бях изтъквала.

— Е, това е абсолютно вярно — за някои хора. Ти се опасяваш, че с тази сила може да се злоупотреби. Права си. Случва се постоянно, ето защо се нуждаем от добри, морални хора, които могат да се противопоставят на онези, които биха използвали магията за егоистични и престъпни цели.

Училищният звънец оповести свободата ми. Изправих се и събрах нещата си.

— Съжалявам, госпожо Теруилиджър. Поласкана съм, че ме смятате за толкова надарена и почтена личност, но аз вече участвам в една епична битка между доброто и злото. Не ми трябва и друга.

Напуснах часа, изпълнена едновременно с тревога и гняв. Надявах се оставащите два месеца от срока да минат бързо. Ако тази мисия на алхимиците продължеше и следващата година, тогава определено щях да се насоча към клас по художественото писане или някой друг свободно избираем предмет. Жалко, защото когато се запознахме, много харесах госпожа Теруилиджър. Тя е брилянтен преподавател в своята област — историята, а не магиите — и ме бе окуражавала да продължа да се усъвършенствам. Ако показваше същия ентусиазъм, докато ме обучаваше на история, както на разните магии, нямаше да се озовем в тази неприятна ситуация.

Обикновено вечерях с Джулия и Кристин или със „семейството“. Днес беше семейна вечер. Когато влязох в столовата в източния кампус, Еди и Анджелина вече се бяха настанили зад една маса. Както обикновено, той изглеждаше благодарен за присъствието ми.

— Е, защо не? — казваше Анджелина, когато оставих таблата си. Тази вечер имаше китайска кухня и тя държеше пръчици, което не беше особено добра идея. Веднъж се бях опитала да я науча как да си служи с тях, но без успех. Тя се вбеси и толкова силно заби пръчицата в яйченото руло, че пръчицата се счупи.

— Аз просто… Това не е по моята част — смънка Еди, явно опитващ се да намери отговор на въпроса, който му бе задала. — Изобщо няма да ходя. С когото и да е.

— Джил ще бъде с Мика — изтъкна Анджелина лукаво. — Не трябва ли да я наглеждаш, след като няма да е в училището?

В отговор Еди доби измъчено изражение.

— За какво говорите? — попитах накрая.

— За бала по случай Хелоуин — отвърна Анджелина.

Еди се изтръгна от дупката на нещастието, в която бе пропаднал, и ме изгледа изненадано.

— Ти не знаеш ли? Навсякъде има съобщения.

Разбърках вдигащите пара зеленчуци в чинията си.

— Сигурно там, където съм била, не е имало.

Еди посочи с вилицата си към нещо зад гърба ми. Извърнах се и насочих поглед към опашката пред шубера, където бях преди малко. Там, на стената, висеше огромен плакат с надпис: БАЛ ЗА ХЕЛОУИН. Следваха датата и часът, а отстрани за украса доста нескопосано бяха изрисувани тикви.

— Ъ? — изломотих.

— Как можеш да запомниш наизуст цяла книга, а да пропуснеш подобно нещо? — изуми се Анджелина.

— Защото мозъкът на Сидни е устроен така, че да запомня само „полезната“ информация — осведоми я Еди с усмивка. Не го отрекох.

— Не смяташ ли, че Еди трябва да отиде? — не се отказваше Анджелина. — Той трябва да наблюдава Джил. А ако ще ходи, бихме могли да отидем заедно.

Еди ми метна отчаян поглед и аз се опитах да го измъкна.

— Ами, да, разбира се, той ще отиде… особено след като балът ще е извън училището. — Върху плаката се споменаваше някакво авеню, за което никога не бях чувала. Досега не бяхме забелязали никакви морои, които да преследват Джил, но едно непознато място винаги бе свързано с нови опасности. Изведнъж ме осени вдъхновение. — Ето тъкмо в това е цялата работа. Той ще е на служба. Ще прекара цялото си време в проверка и оглеждане на мястото, ще следи за подозрителни личности. Няма смисъл да… ъъ, отива с теб. На теб навярно изобщо няма да ти е забавно. По-добре да отидеш с някой друг.

— Но аз също би трябвало да охранявам Джил — възрази Анджелина. — Нали точно заради това съм тук? Трябва да се науча какво да правя.

— Ами, да — промърмори той, очевидно сразен от логиката й. — Ти трябва да дойдеш с мен, за да се грижиш за нея.

Анджелина засия.

— Наистина ли? Тогава можем да отидем заедно!

Еди отново доби измъчено изражение.

— Не. Ще отидем заедно. Но няма да сме заедно.

Анджелина очевидно не се впечатли от нюансите.

— Никога досега не съм била на танци — призна. — Ами, искам да кажа, у дома постоянно си устройвахме забави. Но не мисля, че приличат на тези тук.

С това бях съгласна. Бях виждала „купоните“, които си устройваха Съхранителите. Те включваха шумна музика и танци около лагерен огън, полети обилно с някакъв отровен домашно сварен алкохол, който дори Ейдриън не би докоснал. Съхранителите не смятаха, че една такава сбирка е успешна, ако няма поне един хубав тупаник. Беше донякъде невероятно, че Анджелина още не се бе замесила в някое сбиване тук, в „Амбъруд“. Всъщност можех да я смятам за късметлийка, задето единствените й прегрешения се свеждаха до нарушение на дрескода и препирни с учителите.

— Вероятно, не — съгласих се с безразличие. — Не зная. Аз също никога не съм била на танци.

— Но ще отидеш на тези, нали? — попита Еди. — С Броуди?

— Брейдан. Не зная. Дори не сме имали още втора среща. Не искам да пришпорвам нещата.

— Правилно — кимна Еди и додаде ехидно: — Защото няма по-голямо обвързване от танц на Хелоуин.

Тъкмо мислех да му го върна с предложението, че може би все пак в крайна сметка не е зле двамата с Анджелина да бъдат заедно на бала, когато Джил и Мика се присъединиха към нас. Задъхваха се от смях и явно им бе трудно да обяснят защо им е толкова забавно.

— Джан Хол завърши тази вечер мъжки костюм в кръжока по шев и кройка — успя да каже Джил между кисканията. Отново изпитах прилив на радост, като я виждах толкова щастлива. — Госпожица Ямани заяви, че това била единствената мъжка дреха, която от пет години била виждала ушита в кръжока. Разбира се, Джан имаше нужда от модел, тъй като там има само едно момче…

Мика се опита да си придаде страдалческо изражение, но отново се усмихна.

— Да, да. Аз изпълних тази роля и издържах всички проби и демонстрации. Онзи костюм беше ужасен.

— Ау! — изпъшка Джил. — Не беше чак толкова ужасен — добре де, наистина беше. Джан не спази никакви указания за мерките и пропорциите, така че панталоните бяха огромни. Като палатки. И след като не беше направила гайки за колан, той трябваше да ги върже с шарф.

— Който едва се задържа на кръста ми, когато ме накараха да дефилирам — допълни Мика, като поклати глава.

Джил го смушка игриво.

— Не се съмнявам, че на всички много щеше да им хареса, ако не се бе задържал.

— Напомни ми никога повече да не се записвам в дамски кръжок — нацупи се Мика. — Следващият срок ще опитам в някое занаятчийско ателие или курс по карате.

— Няма да се запишеш пак? Дори и заради мен? — Изумително как изражението на Джил беше едновременно нацупено и съблазнително. Това, осъзнах, имаше много по-голям ефект от всякаква любовна магия или внушение.

Мика изпъшка.

— Предавам се, напълно съм безпомощен.

Не се смятах за особено сантиментална персона — и продължавах да не одобрявам плахия им романс — но дори аз се усмихнах на маймунджилъците им. Или поне се усмихвах, докато не забелязах лицето на Еди. Ако трябва да съм честна, то не издаваше много. Може би постоянното му общуване с Дмитрий го бе научило как да си придава безизразната физиономия на пазител. Но все пак Еди още не беше Дмитрий и аз успях да зърна едва доловими следи на болка и копнеж.

Защо си го причиняваше? Отказваше да сподели чувствата си с Джил. Беше приел благородната роля на неин защитник и нищо повече. Една част от мен го разбираше. Обаче не разбирах защо продължаваше да се измъчва от срещите й със съквартиранта му. Заради манията му за приликата между Мика и Мейсън, Еди постоянно се заставяше да гледа момичето, което обичаше, с някой друг. Нямах подобен опит, но сигурно бе много мъчително.

Еди улови погледа ми и тръсна леко глава. Не задълбавай), сякаш ми казваше. Не се тревожи за мен. Аз съм добре.

Анджелина отново заговори за бала, като заразпитва Джил и Мика дали ще ходят. Освен това оповести плановете си да отиде „с“ Еди. Това го изтръгна от меланхоличното му настроение и макар да знаех, че тя го дразнеше, се запитах дали това не беше по-добре, отколкото да продължи да страда заради връзката между Мика и Джил.

Разбира се, разговорът секна — с него и проблемът на Еди — когато Мика се намръщи и изтъкна това, което ние бяхме пропуснали.

— Защо ще ходите заедно на бала? Вие не сте ли братовчеди?

Еди, Джил и аз се смръзнахме. Още една пробойна в прикритието ни. Не можех да повярвам, че се случваше вече два пъти. Трябваше да го спомена още когато Анджелина заговори за танците. Всички в училище смятаха, че сме роднини.

— И какво от това? — попита Анджелина, без да разбира проблема.

Еди се прокашля.

— Хм, ние сме трети братовчеди. Но при все това няма да сме наистина заедно. Просто се шегувахме.

Това замаза гафа и Еди не можа да сдържи триумфалната си усмивка.

На следващия ден Брейдан дойде да ме вземе веднага след училище, за да не закъснеем за екскурзията ни до вятърната мелница. Госпожа Теруилиджър дори ме пусна няколко минути по-рано, след като й обещах, че ще й занеса капучино на връщане в „Амбъруд“. Бях развълнувана от срещата с Брейдан и екскурзията, но въпреки това, докато се качвах в колата му, ме прониза леко съмнение. Дали имах право да си позволявам подобни забавления? Да посвещавам от времето си на лични дела? Особено сега, когато прикритието ни на два пъти се бе пропукало? Може би отделях твърде много време на себе си, а недостатъчно на мисията.

Брейдан имаше да ми разказва много за училищното състезание по дебати, в което бе участвал през уикенда. Сетне се впуснахме да анализираме някои от по-трудните теми, с които се бе сблъскал и се смяхме над лесните, които бяха затруднили противниковия отбор. От години се боях да изляза с момче, но отново бях приятно изненадана колко непринудено общувахме. Приличаше много на излизането ни, посветено на Шекспир — безкраен низ от теми, по които и двамата знаехме много. Това, което ме изнервяше, беше останалата част от една „среща“. Наръчниците за първи срещи, които бях изчела след последното ни излизане, бяха пълни най-вече със съвети кога да се прави секс, което беше абсолютно безполезно, след като аз тепърва трябваше да усвоя държането на ръце. Огромните вятърни мелници бяха много впечатляващи. Не притежаваха елегантната красота на колите, които толкова много обичах, но ме изпълваха със страхопочитание пред инженерните постижения на човечеството. Някои бяха високи трийсет метра, а перките им бяха с големината на половин футболно игрище. Мигове като този ме караха да се дивя на човешкия гений. Кому бе нужна магия, когато бяхме в състояние да създадем подобни чудеса?

Нашата екскурзоводка беше сърдечно момиче на около двайсет и пет години, която явно обичаше работата си и всичко, което представляваше вятърната енергия. Знаеше най-различни интересни истории — но явно не бяха достатъчни, за да задоволят Брейдан.

— Как се справяте с недостига на енергия, нужна за задвижване на турбините, при по-слаб вятър?

След това:

— Какво е мнението ви за изследванията, според които само с подобряване на филтрите при преобразуването на горива от естествени торове ще се намалят емисиите на въглероден диоксид, в сравнение с настоящия начин на производство на енергия?

И по-късно:

— Може ли вятърната енергия да бъде приемана като реален заместител, когато — след като се вземат под внимание разходите за строеж и поддръжка — в крайна сметка потребителите ще плащат повече, отколкото за традиционните форми на добив на електроенергия?

Не можех да съм напълно сигурна, но мисля, че нашата екскурзоводка приключи по-рано с обиколката ни. Подкани останалите туристи да дойдат пак, но не каза нищо, когато двамата с Брейдан минахме покрай нея.

— Тази жена е много зле информирана — сподели с мен, когато пътувахме по магистралата.

— Тя знаеше доста за мелниците и техните предимства — изтъкнах. — Предполагам, че последните новости и дискусии просто не са много често обект на обсъждане при тези обиколки. Нито пък — замълчах и се усмихнах — умението да се справя с напористи туристи.

— Напорист ли бях? — Брейдан изглеждаше искрено изненадан. Той бе толкова погълнат от идеите си, че дори не го бе осъзнал. Беше много мило.

Опитах се да не се засмея.

— Ти просто изглеждаше доста нападателен и самоуверен. Не мисля, че те бяха подготвени за някой като теб.

— А би трябвало. Вятърната мощ е много обещаваща, но засега има доста проблеми с разходите и с ефективността, които трябва да се разрешат. В противен случай ще е безполезна.

Помълчах известно време, чудейки се как да отговоря най-добре. Нито един от съветите, почерпени от наръчниците или приятелите ми, не ме бяха подготвили как да се справя подобаващо с дискусия по въпросите на алтернативните енергийни източници. В една от книгите — които бях предпочела да не довършвам — имаше определено мъжкарско и егоцентрично мнение, според което по време на срещите жените винаги трябваше да оставят мъжете да се почувстват значими. Съвсем основателно подозирах, че в конкретния случай съветът на Кристин и Джулия щеше да бъде да се засмея и да отметна косата си — и да не позволявам задълбочаване на дискусията.

Но аз просто не можех да го направя.

— Грешиш — казах.

Брейдан — който беше ревностен привърженик на безопасното шофиране — за няколко секунди извърна очи от пътя и ги втренчи в мен.

— Какво каза?

С изключение на големия запас от обширни, разхвърляни познания по различни теми, по което приличаше на мен, бях уловила нещо важно за личността на Брейдан. Той не обичаше да греши. Това не бе изненадващо. Аз също не обичах и в това отношение двамата имахме много общо. А от начина, по който обсъждаше училището си и дори състезанието по дебати, заключих, че хората никога не му бяха казвали, че греши — дори и по една случайност това да бе истина.

Може би още не беше късно да отметна зрелищно косите си. Вместо това се гмурнах в дълбокото.

— Грешиш. Може би производството на вятърната енергия не е толкова ефективно, колкото би трябвало, но е факт, че се развива и е голям напредък в сравнение с остарелите енергийни източници, от които нашето общество зависи. Наивно е да се очаква, че ще може да се сравнява по ефективност и разходи с вече утвърдените източници.

— Но…

— Не можем да отречем, че предимствата си заслужават цената. Промените в климата все повече се превръщат в проблем, а намаляването на вредните диоксидни емисии чрез по-широко използване на вятърната енергия може да има огромно значение. Освен това — и най-важното — вятърът е възобновяем източник на енергия. Не е важно дали другите източници са евтини, след като са вредни. Трябва да мислим за бъдещето и за това, което по-късно може да ни спаси. Да се фокусираме стриктно върху онова, което е ефективно по отношение на разходите — като в същото време се пренебрегват последствията — и което е недалновидно и в крайна сметка ще доведе до упадъка на човешката раса. Онези, които не мислят така, само задълбочават проблема, вместо да се опитат да открият друго решение. Повечето не могат. Те само се оплакват. Ето защо смятам, че грешиш.

Спрях, за да си поема дъх, а сетне се осмелих да погледна Брейдан. Той гледаше пътя, но очите му сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите. Мисля, че нямаше да е по-шокиран, ако му бях ударила шамар. Тутакси се скастрих яко заради това, което бях казала. Сидни, защо просто не примигна кокетно с мигли?

— Брейдан? — попитах нерешително след като измина почти минута без отговор. Посрещна ме нова порция слисано безмълвие.

Внезапно, без предупреждение, той отби рязко колата от магистралата и спря върху банкета. Прах и чакъл се посипаха около нас. В този миг бях абсолютно сигурна, че ще ми нареди да сляза от колата и да продължа пеш до Палм Спрингс. А до града имаше още доста километри.

Вместо това, той сграбчи ръцете ми и се наведе към мен.

— Ти — промълви задъхано — си изумителна! Абсолютно, стопроцентово, фантастично изумителна! — И тогава ме целуна.

Бях толкова сащисана, че дори не можах да помръдна. Сърцето ми препускаше, но беше по-скоро от притеснение, отколкото заради нещо друго. Добре ли го правех? Опитах се да се отпусна и отдам на целувката, разтворих леко устни, но тялото ми остана сковано. Брейдан не се отдръпна отвратено, така че това беше добър знак. Досега никой не ме бе целувал и много се тревожех какво ще бъде. Механизмът не се оказа толкова сложен. Когато най-сетне се отдръпна, Брейдан се усмихваше. Още един добър знак, реших. В отговор му се усмихнах неуверено, защото знаех, че това се очаква. Честно, една тайна част от мен беше малко разочарована. Това ли беше? За това ли беше целият шум? Не беше ужасно, но не ме и изстреля към непознати висини. Беше точно това, което изглеждаше устни върху устни.

Той изпусна огромна, щастлива въздишка, извърна се и отново потегли. Аз можех единствено да го наблюдавам със смесица от учудване и смут, неспособна да формулирам някакъв отговор. Какво се бе случило току-що? Това ли беше моята първа целувка?

— Към „Спенсърс“, нали? — попита кавалерът ми, когато излязохме от магистралата и поехме по отклонението към центъра.

Аз все още бях толкова потресена от целувката, че ми бяха нужни няколко секунди, за да си спомня, че бях обещала на госпожа Теруилиджър да й занеса капучино.

— Да.

Малко преди да пристигнем, Брейдан направи неочаквана спирка в един цветарски магазин.

— Ей сега се връщам — рече.

Кимнах безмълвно, а той се появи пет минути по-късно и ми подаде голям букет от нежни, бледорозови рози.

— Благодаря? — промърморих повече като въпрос. Сега, в допълнение към целувката и „изумителната възхвала“, някак си бях спечелила и цветя.

— Не са точно като за теб — призна той. — Според традиционния символизъм на цветята, оранжеви или червени щяха да са по-подходящи. Но разполагаха само с тези и едни бледолилави, а не мисля, че оттенъците на пурпурното ти подхождат.

— Благодаря ти — повторих, този път по-уверено. По пътя към „Спенсърс“, докато вдъхвах сладкото ухание на розите, осъзнах, че никой досега не ми бе подарявал цветя.

Скоро след това пристигнахме пред кафенето. Слязох от колата и докато се усетя, Брейдан се озова светкавично до мен, за да ми отвори вратата. Влязохме вътре и аз бях почти облекчена да видя Трей на смяна. Неговите закачки щяха да бъдат приятно завръщане към нормалното, имайки предвид, че животът ми току-що се бе отклонил за кратко в Царството на лудостта.

Отначало Трей дори не ни забеляза. Говореше напрегнато с някого от другата страна на бара, един тип малко по-голям от нас. Непознатият имаше загоряла кожа, черна коса, а външната им прилика ме светна, че двамата с Трей са роднини. С Брейдан чакахме дискретно зад типа, а когато Трей най-сетне вдигна глава, се сепнах от необичайно мрачното изражение на лицето му. Изглеждаше изненадан, като ни видя, но после малко се отпусна.

— Мелбърн, Картрайт. Дошли сте за малко кофеин след тура из вятърните мелници?

— Знаеш, че аз никога не пия кафе след четири — каза Брейдан. — Но Сидни обеща да занесе на учителката си.

— Аха — кимна Трей. — Обичайното за теб и госпожа Тий?

— Да, но нека този път моето бъде айскафе.

Трей ме стрелна многозначително.

— Май трябва да се поохладим малко, а?

Завъртях очи.

Младежът пред нас все още не се бе отдалечил и Трей кимна към него, докато взимаше две чаши.

— Това е моят братовчед Крис. Крис, това са Сидни и Брейдан.

Това трябва да беше „съвършеният“ братовчед на Трей. На пръв поглед не можах да открия нещо, което го правеше по-добър, може би с изключение на ръста. Крис беше доста висок. Не колкото Дмитрий, но все пак висок. Иначе и двамата имаха приятни лица, които много си приличаха, и добро телосложение. У Крис дори се забелязваха същите белези и синини, както при Трей, което ме накара да се зачудя дали пристрастеността към спорта не е семейна черта. Като цяло не виждах с какво Крис би могъл да засенчи или застраши Трей, но аз бях пристрастна заради приятелството ни.

— Откъде си? — поинтересувах се.

— Сан Франциско — осведоми ме Крис.

— От колко време си в града? — включи се и Брейдан.

Крис го изгледа предпазливо.

— Защо искаш да знаеш?

Брейдан изглеждаше изненадан, но не го обвинявах. Преди някой от нас да си спомни следващия ход, препоръчван от наръчниците за водене на любезен разговор, Трей се притече на помощ.

— Споко, Крис. Те просто се опитват да бъдат мили. Не работят в някоя шпионска агенция.

Е, поне Брейдан не работеше.

— Извинявай — процеди Крис, но не личеше да съжалява. Това бе разликата между братовчедите, осъзнах аз. Трей щеше да се засмее на грешката си. Всъщност той никога не би направил подобна грешка. Определено в семейството му имаха различно разбиране за дружелюбното общуване. — От две седмици.

Нито Брейдан, нито аз се осмелихме да кажем нещо след това и, слава богу, Крис се възползва от възможността да си тръгне, като обеща на Трей да му се обади по-късно. Когато си замина, Трей поклати извинително глава и остави готовите кафета върху плота. Посегнах към портмонето си, но Брейдан ме спря и плати.

Трей му подаде рестото.

— Графикът за следващата седмица е готов.

— Така ли? — Брейдан погледна към мен. — Имаш ли нещо против да отскоча за секунда до задната стаичка? Фигуративно, разбира се.

— Давай — кимнах. След като се отдалечи, се извърнах трескаво към Трей.

— Нуждая се от помощта ти.

Веждите на Трей отхвръкнаха нагоре.

— Никога не съм очаквал, че ще чуя тези думи от теб.

Ставахме двама, но бях в пълно недоумение, а в момента Трей беше единственият, който можеше да ми помогне.

— Брейдан ми подари цветя — обявих. Нямах намерение да споменавам целувката.

— И?

— И защо го направи?

— Защото те харесва, Мелбърн. Това правят в такива случаи момчетата. Канят те на вечеря, обсипват те с подаръци, надявайки се, че в замяна ти… хм, също ще ги харесаш.

— Но аз спорих с него — изсъсках, докато мятах тревожни погледи към вратата, зад която бе изчезнал Брейдан. — Точно преди да ми купи цветя, му изнесох лекция за това колко греши относно възгледите си за алтернативните източници на енергия.

— Почакай, почакай — стресна се Трей. — Ти си казала… казала си на Брейдан Картрайт, че греши?

Кимнах.

— Така че защо реагира по този начин?

Трей се засмя, гръмогласен смях, който бях сигурна, че ще накара Брейдан да дотърчи при нас.

— Никой не казва на Брейдан, че греши.

— Да, досетих се.

— Особено момичетата никога не му казват, че греши. Ти навярно си единственото момиче, осмелило се някога да го направи. Навярно си единственото момиче, което е достатъчно умно, за да го стори.

Започвах да ставам нетърпелива.

— Това го схванах. Тогава защо ще ми подарява цветя? Защо ще ме отрупва с комплименти?

Трей поклати глава. Имаше вид сякаш едва се сдържа да не прихне отново.

— Мелбърн, ако ти не знаеш, тогава аз не съм този, който ще те осветли по въпроса.

Бях твърде притеснена, че Брейдан ще се върне, за да се впускам в коментари относно безполезния „съвет“ на Трей.

— Крис ли е съвършеният братовчед, за когото говореше? — изтърсих вместо това.

Самодоволната усмивка на Трей тутакси помръкна.

— Същият. Всичко, което аз правя, той го може по-добре.

Мигновено съжалих за въпроса си. Трей, също като Ейдриън, беше от онези хора, които не обичах да виждам нещастни.

— Е, на мен не ми се стори чак толкова съвършен. Навярно съм пристрастна, защото прекарвам толкова много време в твоята компания. Ти си направо стандарт за съвършенство.

Това върна усмивката на Трей.

— Извинявам се за поведението му. Той винаги си е бил такъв. Не е от най-чаровните издънки на фамилията Хуарес. Като мен, разбира се.

— Разбира се — съгласих се охотно.

Когато Брейдан се върна, той още се усмихваше, но когато му хвърлих един поглед през рамо, докато излизах от кафенето, лицето на Трей отново бе добило мрачно изражение. Явно бе потънал в невесели мисли, а на мен ми се щеше да знаех как да му помогна.

— Ами, сега вече зная графика си за следващите две седмици — рече срамежливо Брейдан, докато пътувахме към „Амбъруд“.

— Това… е добре — отбелязах.

Той се поколеба.

— И така, вече зная кога ще мога отново да изляза. Ако, разбира се, ти искаш.

Думите му щяха да ме изненадат, ако вече не бях достатъчно смаяна от всичко случило се днес. Брейдан искаше отново да излезе с мен? Защо? Особено момичетата никога не му казват, че греши. Ти навярно си единственото момиче, осмелило се някога да го направи. Навярно си единственото момиче, което е достатъчно умно, за да го стори. И, което беше по-важно, дали аз исках да изляза отново с него? Погледнах го, сетне сведох очи към розите. Припомних си очите му, които се взираха в мен. Осъзнавах, че вероятността някога да срещна момче, което смята, че Шекспир и вятърните мелници са забавни, клони към нула.

— Добре — промълвих.

Той присви замислено очи.

— Не се ли организира някакъв бал в твоето училище? Искаш ли да отидеш? Хората ходят на такива места, нали?

— И аз непрекъснато чувам това. А ти откъде разбра?

— От надписа — отвърна той. В следващия миг, като по поръчка, колата спря пред моето общежитие. Над главния вход висеше голям надпис, украсен с паяжини и прилепи. ИЗКАРАЙ СИ АНГЕЛИТЕ НА БАЛА В ЧЕСТ НА ХЕЛОУИН.

— О — промълвих аз. — Този надпис. — Еди беше прав. Аз наистина имах избирателна памет за информацията. — Предполагам, че можем да отидем. Ако ти искаш.

— Разбира се. Имам предвид, ако ти искаш.

Мълчание. Сетне и двамата се разсмяхме.

— Добре тогава — обобщих аз. — Предполагам, че ще отидем.

Брейдан се наведе към мен и аз се паникьосах, докато не осъзнах, че се опитва да види по-добре надписа.

— След седмица и половина.

— Предполагам, че има достатъчно време, за да се снабдим с костюми.

— Предполагам. Макар че…

И тогава се случи следващото откачено нещо. Той хвана ръката ми.

Признавам, че не очаквах много, особено след смесената ми реакция на целувката на отбивката на магистралата. При все това, когато той сложи ръка върху моята, останах изненадана, че чувството отново беше като да… ами, като да докоснеш нечия ръка. Представях си, че ще настръхна или сърцето ми ще трепне. Но в случая най-вече се притесних какво да правя с моята ръка. Да преплета пръсти с неговите? Да стисна ръката му?

— Бих искал да се видим по-скоро — промърмори Брейдан. Онази нерешителност се бе завърнала. — Ако и ти искаш.

Сведох поглед към ръцете ни и се опитах да определя какво изпитвам. Той имаше хубави ръце. Гладки, топли. Бих могла да свикна да държа тези ръце. И разбира се, той ухаеше на кафе. Беше ли достатъчно, за да разцъфне любов? И отново ме загложди онази несигурност. Какво право имах да върша всичко това? Не бях в Палм Спрингс за собствено забавление. В света на алхимиците нямаше „аз“. Е, технически имаше, но не това бе главното. Знаех, че моите началници не биха одобрили нищо от случващото се.

При все това, кога отново щях да имам подобна възможност? Кога друг път щяха да ми подарят цветя? Кога някой друг щеше да ме гледа с такъв плам? Реших да рискувам и да се гмурна в дълбокото.

— Разбира се — отроних. — Нека да излезем пак.