Златна лилия

Глава 5

Новината за предстоящата ми среща се разпространи бързо. Можех само да предположа, че Трей бе казал на Кристин и Джулия, те пък бяха казали на Джил, Еди и бог знае още на кого… Така че не би трябвало да се изненадвам, когато малко след вечеря ми се обади Ейдриън. Започна да говори още преди да съм казала „ало“.

— Вярно ли е, Сейдж? Имаш среща?

Въздъхнах.

— Да, Ейдриън. Среща.

— Истинска среща. Не да учите заедно — искаше да уточни той. — Имам предвид ходене на кино или някъде другаде. При това филмът да не е част от училищната програма. Или за нещо скучно.

— Истинска среща. — Реших, че не е нужно да уточнявам подробностите за шекспировата пиеса.

— И как се казва щастливецът?

— Брейдан.

Настъпи пауза.

— Брейдан? Това истинското му име ли е?

— Защо ме питаш дали всичко е истинско? Мислиш, че съм измислила цялата история ли?

— Не, не — побърза да ме увери Ейдриън. — Точно това е най-невероятното в цялата работа. Момчето готино ли е?

Погледнах часовника. Беше време за среща с учебната ми група.

— Боже, може би просто трябва да ти изпратя снимка за оценка?

— Да, ако обичаш. Както и пълна информация за обкръжението му и биографията му.

— Трябва да вървя. Между другото, защо това те интересува толкова много? — попитах накрая раздразнено.

Отговорът му се забави, което не бе типично. Ейдриън обикновено бе готов с дузина саркастични остроумия. Може би не можеше да реши на кое да се спре. Когато най-сетне проговори, беше в обичайния му язвителен стил — макар че този път безгрижната нотка прозвуча малко изкуствено.

— Защото това е едно от нещата, които никога не съм очаквал да видя в живота си. Като комета. Или световния мир. Просто съм свикнал да си сама.

Поради някаква причина думите му ме засегнаха.

— Защо? Да не мислиш, че никое момче никога не би се заинтересувало от мен?

— Всъщност — рече Ейдриън, този път напълно сериозно — мога да си представя много момчета, които биха се заинтересували от теб.

Бях сигурна, че ме дразни, а нямах време за шегите му. Казах му „дочуване“ и се запътих към учебната си група, чиито участници, слава богу, бяха много усърдни и свършихме доста работа. Но когато малко по-късно се срещнах с Трей в библиотеката, той не беше толкова съсредоточен. Не спираше да бъбри колко блестяща била идеята му да събере двама ни с Брейдан.

— Тази среща още не се е състояла, а на мен вече ми писна от нея — изсумтях аз. Бях разпръснала върху масата пред нас протоколите на Трей от лабораторните упражнения. Числата и формулите ми действаха успокояващо, много по-конкретни и подредени от мистериозните социални контакти. Потупах по листата с химикал. — Съсредоточи се. Не разполагаме с много време.

Той махна нехайно.

— Не можеш ли ти да довършиш сама?

— Не! Има достатъчно време, за да можеш да го направиш сам. Ще ти помогна, но това е всичко.

Трей беше достатъчно умен, за да се досети сам за повечето неща. Използваше помощта ми, за да не изтъква колко е умен. Така че заряза темата с моята среща и се съсредоточи върху работата. Мислех, че съм се спасила от разпитите за Брейдан, докато не се появиха Джил и Мика, хванати ръка за ръка.

Те бяха с голяма група съученици, което не ме изненада. Мика беше добър и общителен, което го правеше много популярен в училищните среди, а като излизаше с него, Джил също се бе сприятелила с доста хора. Очите й искряха от задоволство, докато един от приятелите им разказваше някаква история, която накара всички да избухнат в смях. Не можах да се сдържа и също се усмихнах. Сега нещата бяха толкова различни от времето, когато Джил пристигна в „Амбъруд“ и всички я отбягваха заради необичайния й външен вид и странно поведение. Тя направо цъфтеше от щастие с новопридобитата си популярност. Може би това щеше да й помогне да свикне по-лесно с кралското си обкръжение. Усмивката ми се стопи, когато Джил дръпна Мика настрани от групата и двамата забързаха към нашата маса. Нетърпеливото й изражение ме притесняваше.

— Вярно ли е? — попита тя развълнувано. — Имаш среща?

— За бога… много добре знаеш, че е истина! И ти си казала на Ейдриън, нали? — Стрелнах я многозначително. Телепатичната им връзка не беше активна през цялото време, но нещо ми подсказваше, че тя знаеше за обаждането на Ейдриън от преди малко. Когато връзката беше „включена“, тя можеше да чете мислите му, да съпреживява това, което му се случваше в ежедневието, да наблюдава действията му. Но връзката беше едностранна. Ейдриън нямаше такива прозрения.

Джил се смути.

— Да… не се сдържах, когато Мика ми каза…

— Аз го чух от Еди — вметна Мика припряно, сякаш по този начин можеше да се измъкне от неловката ситуация. Той беше червенокос, със сини очи и винаги беше весел и дружелюбен. Беше един от онези хора, които не можеш да не харесаш, което още повече затрудняваше разкъсването на сложната мрежа, в която Джил се бе оплела, като излизаше с него.

— Хей, аз не съм казвал на Еди — защити се Трей.

Насочих поглед към него.

— Но си казал на други, а те са съобщили на Еди.

Трей сви нехайно рамене.

— Е, може и да съм споменал тук-там.

— Невероятно — изпъшках аз.

— Как изглежда този тип? Готин ли е? — не се стърпя Джил.

Замислих се над въпроса й.

— Много е готин.

Тя се оживи.

— Е, това звучи обещаващо. Къде ще те води? На някое супер яко място? Нощни развлечения в града? Тузарска вечеря? Двамата с Мика си прекарахме невероятно край езерото Солтън Сий. Там е толкова хубаво. Можете да отидете и да си устроите романтичен пикник. — Страните й порозовяха и тя млъкна, за да си поеме дъх, осъзнала, че се е разбъбрила прекалено много. Бърборенето беше един от най-симпатичните навици на Джил.

— Ще гледаме шекспирова пиеса в парка — оповестих аз.

Настъпи тишина.

— „Антоний и Клеопатра“. Много е добра. — Внезапно почувствах нуждата да се защитя. — Класика. Двамата с Брейдан харесваме Шекспир.

— Той се казва Брейдан? — изуми се Мика. — Що за име е това?

Джил се намръщи.

— „Антоний и Клеопатра“… това романтично ли е?

— Може да се каже — отвърнах. — Поне до известно време. Накрая всички умират.

Ужасеното изражение на Джил ми подсказа, че обясненията ми само влошават нещата.

— Е — отрони тя, — надявам се, че, хм, ще се забавляваш. — Проточиха се няколко неловки мига, сетне очите й отново светнаха. — О! Лия ми се обади тази вечер. Каза, че двете сте обсъждали възможността отново да дефилирам, вярно ли е?

— Тя какво? — възкликнах. — Аз не бих го определила точно така. Тя попита дали можеш да направиш рекламна фотосесия. Аз й отказах.

— О. — Изражението на Джил леко посърна. — Разбирам. От това, което тя каза… Само си помислих. Ами, помислих си, че може би има начин…

Изгледах я многозначително.

— Съжалявам, Джил. Искаше ми се да имаше начин. Но ти отлично знаеш защо не може.

Тя кимна тъжно.

— Разбирам. Всичко е наред.

— За мен си красива и без да си модел в рекламна кампания — заяви Мика галантно.

Усмивката отново разцъфна на лицето й, но бързо изчезна. Преходните й настроения ми напомняха за тези на Ейдриън и аз се зачудих дали част от тях не са страничен ефект от връзката.

— Брр! Наближава вечерният час. По-добре да потегляме. Идваш ли, Сидни?

Погледнах към протоколите на Трей. Докладът му бе завършен и бях сигурна, че всичко е идеално.

— След две минути тръгвам.

Джил и Мика излязоха. Когато се извърнах отново към Трей, с изненада установих, че се взира настойчиво в отдалечаващата й се фигура. Смушках го.

— Хей. Не забравяй да си напишеш името върху това, иначе целият труд ще е напразен.

Бяха му нужни още няколко секунди, за да откъсне погледа си.

— Това беше сестра ти, нали? — Заради мрачния му тон думите прозвучаха повече като констатация, отколкото като въпрос, все едно разкриваше нежелан факт.

— Хм, да. Виждал си я стотици пъти. Вече от месец е в това училище.

Той се намръщи.

— Просто никога не съм обръщал внимание… никога не съм се вглеждал по-внимателно в нея. Нямам общи часове с нея.

— Тя беше звездата на онова модно ревю.

— Тогава носеше маска. — Тъмните му очи ме огледаха изпитателно. — Вие двете май никак не си приличате.

— Често ни го казват.

Трей продължаваше да изглежда обезпокоен, макар че не си обяснявах защо.

— Правилно постъпваш, че я държиш настрана от модния подиум — рече накрая. — Още е твърде млада.

— Проблемът е религиозен — отвърнах, знаейки, че Трей няма да ме разпитва подробно за нашата „вяра“.

— Каквото и да е, дръж я настрана от общественото внимание. — Надраска името си върху доклада и затвори учебника си. — Не би искала да видиш снимката й по всички списания или нещо такова. Наоколо бродят много откачалки.

Сега аз бях тази, която се вторачи смаяно. Бях съгласна с него. Прекалено голямата публичност означаваше, че мороите дисиденти можеше да намерят Джил. Но защо и Трей се тревожеше от публичността? Твърденията му, че тя е твърде млада звучаха разумно, но усещах някакво неясно притеснение в думите и поведението му. Начинът, по който я наблюдаваше, докато се отдалечаваше, беше доста странен. Но пък каква друга причина, освен загриженост за едно невинно момиче, би могъл да има той?

Нормалният ритъм на следващите няколко дни беше добре дошъл — разбира се, определението „нормален“ тук е доста относително. Ейдриън не спираше да ми изпраща имейли, в които ме молеше да го спася (като междувременно ми даваше съвети относно любовния ми живот, без никой да му ги е искал). Госпожа Теруилиджър продължаваше с агресивно-пасивните си опити да ме посвети в магьосническото изкуство. Еди бе все така отдаден на Джил. А Анджелина продължаваше с не толкова деликатните си свалки с Еди.

След като един ден по време на тренировките им я видях как „случайно“ разля върху тениската си бутилката с вода, реших, че трябва да се предприеме нещо, без значение какво бе казал Еди за личния си живот. Както с толкова много неудобни и неприятни задачи в нашата група, имах чувството, че трябва да се заема и с тази. Реших, че това трябва да е от онези откровени разговори за подходящия начин да се привлече нечие внимание, но в навечерието на срещата ми с Брейдан много скоро ми стана ясно, че аз съм последният човек на земята, който би трябвало да дава съвети относно нечий любовен живот.

— Смяташ да облечеш това? — Кристин сочеше възмутено с пръст към дрехите, които прилежно бях разстлала върху леглото си. Двете с Джулия бяха решили да дойдат на инспекция, преди да изляза. Джил и Анджелина се бяха присъединили към групата по огледа, без никой да ги е канил. Не можех да не отбележа, че всички бяха много по-развълнувани от предстоящото събитие, отколкото аз. Всъщност аз бях кълбо от нерви и страх. Сигурно по този начин се чувстваха неподготвените ученици, които се явяваха на изпит. За мен това бе съвсем ново преживяване.

— Това не е училищна униформа — изтъкнах. Знаех, че нямаше да е приемливо да се облека за срещата с униформата. — И е цветно. Е, донякъде.

Джил вдигна безупречно изгладената памучна риза с къси ръкави и висока яка, която се закопчаваше на врата. Одеянието беше в мек нюанс на лимоненожълто, което мислех, че ще спечели одобрението на тази група от сурови критици, които постоянно ме обвиняваха, че не се обличам цветно. Дори я бях комбинирала с чифт джинси. Тя поклати глава.

— Това е от типа ризи, които все едно предупреждават: „Никога няма да се пъхнеш вътре“.

— Е, и защо трябва да се пъха? — попитах възмутено.

Кристин, кръстосала крака на стола ми зад бюрото, наклони замислено глава, докато изучаваше ризата.

— Аз мисля, че това е риза, която по-скоро тръби: „Смятам да прекратя тази среща по-рано, за да мога да си подготвя предстоящата презентация на Пауър Поинт“.

Думите й бяха посрещнати с дружен изблик на смях. Тъкмо се канех да възразя, когато забелязах, че Джил и Анджелина се ровят из гардероба ми.

— Хей! Не трябваше ли да попитате, преди да правите това — извиках аз.

— Всичките ти дрехи са прекалено дебели — заключи Джил. — Извади една рокля от мек, сив кашмир. — Тази поне е без ръкави, но пак не е подходяща за тукашното време.

— Половината ми гардероб е такъв — съгласих се аз. — Подбран е за всички сезони. Наистина нямах много време да мина на летните дрехи, преди да дойда тук.

— Виждаш ли? — възкликна триумфиращо Анджелина. — Сега вече разбираш какъв ми е проблемът. Ако искаш, мога да отрежа няколко сантиметра от това.

— Не! — За мое облекчение Джил остави роклята настрани. След малко измъкна новата си находка.

— Какво ще кажеш за това? — Вдигна закачалката, върху която се полюшваше бяла блуза от лека, крепирана материя с деколте лодка.

Кристин погледна към Анджелина.

— Дали можеш да го направиш малко по-ниско?

— Вече е достатъчно ниско — отсякох аз. — Освен това тази блуза не се носи отделно — изтъкнах. — Трябва да е в комплект с блейзър.

Джулия се надигна от стола и отметна косата си; явно ситуацията изискваше сериозни и решителни действия.

— Не, не… това може да пасне. — Взе блузата от Джил и я положи върху джинсите, които бях извадила. Изучава ги няколко минути, сетне се върна при гардероба, който очевидно беше свободна територия за всички. След бърз оглед, извади светлокафяв тесен кожен колан, с шарки, имитиращи змийска кожа. — Спомних си, че съм те виждала да носиш това. — Нагласи колана върху бялата блуза и отстъпи назад. След още една доза втренчен оглед, кимна одобрително. Останалите се скупчиха да видят.

— Имаш око — призна Кристин.

— Хей, аз открих блузата — напомни й Джил.

— Не мога да нося само тази блуза — настоях аз. Надявах се протестите да прикрият безпокойството ми. Нима толкова се бях издънила с избора на жълтата риза? Бях съвсем сигурна, че е подходяща за първа среща с момче. Как щях да оцелея тази вечер, след като дори не умеех да си избера подходящо облекло?

— Ако искаш да си сложиш блейзър в тази жега, нямам нищо против — капитулира Джулия. — Но не мисля, че трябва да се притесняваш, че блузата е твърде разголена. Би спечелила одобрението дори на госпожа Уедърс.

— Както и жълтата риза — не се предавах аз.

Но те решиха, че изборът на облекло е приключил и преминаха към грима и прическата. Тук вече бях непреклонна. Гримирах се всеки ден — много дискретен, много скъп грим, положен така, че да подчертава чертите ми, но без да личи, че съм гримирана. За нищо на света нямаше да променя естествения си стил, без значение колко упорито се кълнеше Джулия, че розовите сенки са много „секси“.

Никоя от тях не се опита да се налага за прическата ми. Косата ми бе подстригана на пластове и стигаше до раменете. Имаше само един начин да изглежда стилно — като се издуха внимателно със сешоара. Всякакви други варианти щяха да изглеждат неприемливо, а аз вече се бях погрижила за прическата си. Нямаше смисъл да се разваля нещо хубаво. Освен това, мисля, че всички бяха прекалено развълнувани, задето се бях съгласила да облека бялата блуза — след като я пробвах, за да се уверя, че не е прозрачна.

Единственото бижу, което си позволих, беше моят малък златен кръст. Закопчах верижката около врата си, като мислено се помолих всичко да мине добре. Макар че алхимиците доста използваха кръстове, ние всъщност не изповядвахме никоя традиционна християнска религия. Извършвахме свои собствени религиозни ритуали и вярвахме, че Бог е огромна сила на доброта и светлина, която достига до всяко кътче от вселената. С всички отговорности, които лежаха на плещите му, той навярно едва ли се интересуваше, че едно момиче отива на първата си среща, но може би все пак щеше да отдели няколко секунди, за да се погрижи преживяването да не е прекалено болезнено.

Когато стана време Брейдан да дойде да ме вземе, всички слязоха, за да ме изпратят (всъщност беше малко по-рано от уговорения час, но аз мразех да закъснявам). Момичетата си измислиха най-различни причини, че трябва да дойдат да се запознаят с него — като се почне с настояването на Джил, че „това е семейна работа“ и се стигне до твърдението на Кристин, че „може да познае гадняра от пръв поглед“. Не бях сигурна в последното, имайки предвид, че тя навремето се чудеше дали от Кийт няма да излезе готино гадже.

Освен това всички се надпреварваха да ми дават съвети, които не им бях искала.

— Можете да си поделите сметката за вечерята или парите за билетите — заяви Джулия. — Но не и двете. Той трябва да плати изцяло поне за едно от двете.

— По-добре е, ако плати всичко — отсече Кристин.

— И да не ти се яде, поръчай нещо — добави Джил. — Ако той плаща вечерята, не бива да го оставяш да се измъкне евтино. Трябва да се поозори, за да те заслужи.

— Момичета, откъде ви хрумват подобни неща? — удивих се аз. — Какво значение има, ако аз… о, стига.

Когато слязохме във фоайето, заварихме Еди и Мика да седят на една пейка. Поне имаха благоприличието да се засрамят.

— Не и вие, момчета! — въздъхнах аз.

— Дойдох, за да видя Джил — смотолеви Мика доста неубедително.

— Аз дойдох, за да, хм… — запъна се Еди, а аз вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи.

— Не си прави труда. Честно, изненадана съм, че Трей не е тук с камера или нещо подобно. Предположих, че ще иска да обезсмърти всеки миг от това пълно фиаско… О, хей, насам. — Лепнах усмивка на лицето си, когато Брейдан влезе във фоайето. Очевидно аз не бях единствената, която предпочиташе да е по-рано на срещата.

Брейдан изглеждаше малко изненадан от многобройната ми свита. Не можех да го обвинявам, след като и аз самата бях изненадана.

— Приятно ми е да се запозная с всички вас — изрече Брейдан с приятелски, но донякъде озадачен тон.

Еди, макар и неловък, когато ставаше дума за авансите на Анджелина, беше много по-непринуден в по-обикновени ситуации на общуване. Тутакси се въплъти в ролята на брат и разтърси ръката на Брейдан.

— Разбрах, че тази вечер ще гледате пиеса.

— Да — потвърди Брейдан. — Макар че предпочитам термина „драма“. Всъщност вече съм гледал спектакъла, но бих искал да го видя още веднъж, този път през призмата на алтернативните форми на драматичния анализ. Стандартният метод на Фрайтаг3 след време може да се превърне в клише.

Тирадата му остави всички безмълвни. Или може би просто се опитваха да проумеят какво бе казал. Еди погледна към мен, сетне към Брейдан.

— Добре. Нещо ми подсказва, че двамата яко ще се забавлявате тази вечер.

— Имаш много… предано семейство — промърмори Брейдан, след като най-после успяхме да се измъкнем от ентусиазираните пожелания на групата.

— О — промълвих. — Това ли. Те просто, ъъ, излизаха заедно по едно и също време с нас. Отиват да учат.

Брейдан погледна часовника си.

— Надявам се вече да не е твърде късно за това. Винаги, когато мога, си подготвям домашните за другия ден веднага щом се върна от училище, защото…

— Ако отложиш, никога не знаеш дали няма да изскочи нещо непредвидено?

— Именно — кимна той и ми се усмихна.

Аз също му се усмихнах.

Последвах го до паркинга за посетители, до блестящ сребрист форд мустанг. Едва не припаднах. Тутакси протегнах ръка и прокарах пръсти по гладката повърхност на това бижу.

— Прекрасна е — отбелязах. — Съвсем нова, моделът на следващата година. Този нов стил не е класически, но определено компенсира това с икономичното гориво и безопасността.

Брейдан изглеждаше приятно изненадан.

— Явно разбираш от коли.

— Това ми е хоби — признах си. — Майка ми всъщност е луда по колите. — Когато се запознах с Роуз Хатауей, имах невероятното преживяване да карам ситроен от 1972. Сега притежавах субару на име Лате. Обичах си колата, но не беше нещо необикновено. — Колите са творение на изкуството и инженерната мисъл.

Забелязах, че Брейдан ме придружи до седалката до шофьора. За една секунда си помислих, че очаква аз да карам. Може би защото толкова много обичах колите? Но след това той отвори вратата и аз осъзнах, че ме чака да вляза. Направих го и се опитах да си припомня кога за последен път някой мъж ми бе отварял вратата на кола. Заключението ми беше: никога.

Не вечеряхме в ресторант за бърза закуска, но заведението не беше и нещо изискано. Запитах се какво ли щеше да е мнението на Джулия и Кристин по въпроса. Ядохме в типично калифорнийско кафене, където се предлагаха сандвичи и салати от органични продукти. Във всяко блюдо от менюто изглежда се съдържаше авокадо.

— Щях да те заведа на някое по-хубаво място — каза ми той. — Но не исках да рискувам да закъснеем. Паркът е на няколко пресечки, така че ще успеем да си намерим по-хубави места. Аз… надявам се, че си съгласна? — Внезапно стана нервен. Това бе в такъв контраст с увереността, с която бе говорил за Шекспир. Трябва да призная, че ми подейства успокояващо. — Ако не си, ще намеря по-добро място…

— Не, тук е страхотно — уверих го и огледах ярко осветеното помещение. Беше едно от заведенията, в които поръчваш на бара, а след това ти носят поръчката на масата. — Всъщност и аз предпочитам да отидем по-рано. — Той плати за вечерята. Опитах се да следвам правилата за срещи, с които приятелките ми ме бяха обсипали. — Колко ти дължа за билета? — попитах нерешително.

Брейдан изглеждаше изненадан.

— Нищо. Аз те каня. — На свой ред ми се усмихна нерешително.

— Благодаря. — Значи той плащаше. Това щеше да зарадва Кристин, макар че аз се почувствах малко неловко, въпреки че вината не беше негова. С алхимиците аз винаги уреждах сметките, попълвах документите. Не бях свикнала някой друг да го прави. Просто не можех да се отърся от чувството, че трябва да се грижа за всичко, защото никой друг няма да го направи както трябва.

Учебните предмети винаги са били лесни за мен. Но след като пристигнах в „Амбъруд“, да се науча да общувам по нормалния начин с хора на моята възраст за мен се оказа доста трудна задача. Вече бях доста напреднала, но все още не ми беше лесно да отгатна какво е най-подходящо да кажа в разговор с някой от съучениците ми. С Брейдан такъв проблем не съществуваше. Имахме безкрайни теми за обсъждане, а и двамата бяхме нетърпеливи да споделим всичко, което знаехме и което ни вълнуваше. През по-голямата част от вечерята обсъждахме усложненията при сдобиването със сертификат за органичен продукт. Беше доста впечатляващо.

Стана неудобно, когато приключихме с вечерята и Брейдан попита дали искам да си поръчам десерт. Замръзнах, внезапно затруднена от дилемата. Джил ме бе посъветвала да поръчам достатъчно количество храна, за да не си помисли той, че съм евтина свалка. Без дори да се замисля за това, поръчах евтина салата — просто защото ми изглеждаше вкусна. Дали сега трябваше да поръчам скъп десерт, за да разбере Брейдан, че доста трябва да се поозори, докато ме спечели? Дали това си заслужаваше да наруша правилата си относно захарта и десертите? И, честно, какво изобщо знаеше Джил за етикета при срещите с момчета? Последното й гадже беше убиец, а настоящото не подозираше, че тя е вампир.

— Ъ, не, благодаря — смънках накрая. — Предпочитам да съм сигурна, че ще отидем навреме в парка.

Той кимна, докато ставаше от масата и ми се усмихна.

— И аз си мислех същото. Повечето хора изглежда не смятат, че точността е важна.

— Важна? Тя е най-важната — заявих. — Когато имам уговорка или трябва да отида някъде, винаги съм с десет минути по-рано.

Усмивката на Брейдан се разшири.

— Аз съм за петнайсет. Да ти кажа истината… и аз всъщност не искам десерт. — Отвори ми вратата и двамата излязохме навън. — Опитвам се да избягвам да консумирам много захар.

Едва не се заковах на място от изумление.

— Напълно съм съгласна — обаче приятелите ми винаги ми натякват за това.

Брейдан кимна.

— Има най-различни причини да се избягва захарта. Макар че доста често хората просто не ги разбират.

Вървях към парка като замаяна. Никой досега не ме е разбирал толкова бързо и лесно. Сякаш той четеше мислите ми.

Палм Спрингс беше разположен сред пустинята, заобиколен от ширнали се пясъци и голи, скалисти хребети. Но в същото време беше град, който хората дълго време бяха облагородявали и в много места — като „Амбъруд“ например — имаше буйна зеленина, истинско предизвикателство към естествения климат. Паркът не беше изключение. Представляваше огромна зелена площ, заобиколена с кичести широколистни дървета, вместо обичайните палми. Сцената бе издигната в единия край и посетителите вече си търсеха по-добри места. Ние си избрахме две на сянка с прекрасен изглед към сцената. Брейдан извади от раницата си одеяло, на което да седнем, както и оръфан екземпляр на „Антоний и Клеопатра“. Полетата на книгата бяха нашарени с бележки, а имаше и самозалепващи се листчета.

— Ти носиш ли си своя книга? — попита кавалерът ми.

— Не — поклатих глава, но бях впечатлена. — Когато се преместих тук, не си донесох много книги от вкъщи.

Той се поколеба, сякаш не бе сигурен, че трябва да ми каже това, което си мислеше.

— Искаш ли да четем заедно?

Честно, мислех си, че просто ще гледам пиесата, но ученикът в мен определено можеше да разбере предимството да разполагаш с оригинала по време на представлението. Освен това ми беше любопитно да прочета забележките му. Чак след като се съгласих, разбрах защо е толкова нервен. Да четем заедно означаваше да седим много, много близо един до друг.

— Няма да те ухапя — усмихна ми се той, когато не се преместих по-близо до него.

Това разчупи напрежението и двамата успяхме да се наместим така, че хем да виждаме в книгата, хем почти да не се докосваме. Нямаше как да избегнем лекия допир на коленете ни, но и двамата бяхме с джинси, така че добродетелта ми едва ли бе застрашена. Освен това, не можеше да не усетя, че той ухаеше на кафе — моят любим порок. А това не беше лошо. Никак не беше лошо.

При все това усещах особено осезателно тази близост с друго човешко същество. Не мисля, че долавях някакви романтични вибрации. Пулсът ми не се ускори; сърцето ми не запърха в гърдите. Най-вече това бе чувството, че никога до сега не съм била толкова близо до някого. Не бях свикнала да споделям личното си пространство толкова много.

Но бързо забравих за това, щом пиесата започна. Брейдан може и да не харесваше Шекспир да се играе с модерни дрехи, но аз мисля, че всички от трупата свършиха възхитителна работа. Следейки текста, засякохме няколко места, където актьорите пообъркаха текста. Разменихме си тайни, триумфиращи погледи, доволни, че знаем нещо, което останалите не подозираха. Аз следях и бележките на Брейдан, като кимах на тези, с които бях съгласна, или клатех глава, когато мнението ми се различаваше. Нямах търпение да обсъдим всичко в колата по обратния път.

Всички се бяхме навели напред по време на драматичната сцена на смъртта на Клеопатра, съсредоточили цялото си внимание върху последните й реплики. От едната си страна чух шумолене на хартия. Подминах шума и се наведох по-напред. Хартията прошумоля отново, този път по-силно. Огледах се и видях група момчета, седнали наблизо. На възраст приличаха на колежани. Повечето от тях гледаха представлението, но единият държеше някакъв предмет в кафява книжна кесия. Кесията явно беше твърде голяма за предмета и беше навита надолу няколко пъти. Младежът се озърна нервно, опитвайки се да бъде внимателен, и смъкна още малко от кесията. Явно правеше много по-голям шум, отколкото ако бе развил кесията с един замах.

Цялата операция продължи още минута и дотогава вече всички наоколо му мятаха погледи. Той най-сетне успя да развие кесията докрай и много бавно и предпазливо пъхна ръката си вътре. Чух изпукване като при отваряне на капачка на бутилка и лицето на момчето светна от задоволство. Без да вади предмета, той повдигна кесията към устните си и отпи от това, което очевидно беше бира или някакъв друг алкохол. Можеше да се отгатне по формата на кесията.

Притиснах длан към устата си, за да потисна смеха си. Непознатият ми напомни толкова много на Ейдриън. Абсолютно можех да си представя как Ейдриън вмъква тайно алкохол на подобно събитие, а след това всячески се старае да го прикрие, въобразявайки си, че ако прави всичко много бавно, никой няма да го усети. Ейдриън сигурно също щеше да има злощастието да отвори бутилката по средата на най-напрегнатата и драматична сцена. Представях си, че върху лицето му ще се изпише същото триумфиращо изражение, което сякаш казваше: „Никой не знае какво правя!“. А в същото време, разбира се, всички знаеха. Не зная защо това ме накара да се разсмея, но го сторих.

Брейдан бе твърде съсредоточен върху пиесата, за да забележи.

— Оох — прошепна ми. — Тази част е особено силна — когато прислужниците й се убиват.

Двамата имахме много за обсъждане и анализ по обратния път до „Амбъруд“. Почти изпитах разочарование, когато колата му спря пред общежитието ми. Докато седяхме вътре, осъзнах, че сме изправени пред още един важен момент в една среща. Каква бе правилната процедура в случая? Дали той трябваше да ме целуне? А аз трябваше ли да му позволя? Дали това беше истинската цена на салатата ми?

Брейдан също изглеждаше нервен и аз се подготвих за най-лошото. Когато сведох поглед към ръцете в скута ми, забелязах, че трепереха. Можеш да го направиш, окуражих се. Това е само един ритуал. Започнах да притварям очи, но когато Брейдан заговори, бързо ги отворих.

Както се оказа, смелостта, която събираше Брейдан, не е била, за да ме целуне, а за да ми зададе въпрос.

— Би ли искала… би ли искала пак да излезем? — усмихна ми се свенливо той.

Изненадах се от емоциите, които отключи въпросът му. Разбира се, преобладаваше облекчението. Сега имах време да проуча ръководства по целуване. В същото време бях донякъде разочарована, че от наперената самоувереност, която бе показал при драматичния анализ, нямаше и следа. Част от мен си мислеше, че репликата му би трябвало да бъде нещо от сорта: „Е, след тази съвършена вечер, предполагам, че нямаме друг избор, освен да я повторим.“

Тутакси се почувствах глупаво от подобна претенциозност. Нямах право да очаквам, че той ще се чувства спокоен и уверен, когато аз седях там с треперещи ръце.

— Разбира се — изтърсих.

Брейдан изпусна облекчена въздишка.

— Супер. Ще ти пратя имейл.

— Би било страхотно — усмихнах му се. Възцари се още една порция неловко мълчание и аз започнах да се чудя дали все пак нямаше да има целувка.

— Искаш ли… искаш ли да те изпратя до вратата? — попита той накрая.

— Какво? О, не. Благодаря. Ще се оправя. Още веднъж ти благодаря. — Осъзнах, че започвам да се изживявам като Джил.

— Ами, добре тогава — изкашля се Брейдан. — Наистина прекарах чудесна вечер. Вече очаквам с нетърпение следващата.

— Аз също.

Той протегна ръка. Аз я стиснах. После слязох от колата и влязох в сградата.

Стиснах ръката му? Отново си припомних момента, чувствайки се все по-глупаво и по-глупаво. Какво не беше наред с мен?

Докато прекосявах фоайето, донякъде замаяна, извадих мобилния си телефон, за да проверя дали имам някакви съобщения. Преди да изляза го бях изключила, предполагайки, че тъкмо това бе случаят да имам малко спокойствие. За мое изумление никой не бе имал нужда от нищо в мое отсъствие, въпреки че имаше един есемес от Джил, изпратен преди петнайсет минути: „Как мина срещата с Брандан? Какъв е той?“

Отключих вратата на стаята си и пристъпих вътре. „Името му е Брейдан“, отговорих й. Замислих се над останалата част на въпроса й. Отне ми доста време да реша какво да напиша.

„Той е точно като мен.“