Златна лилия

Глава 4

Соня не сподели за мистериозната си среща с останалите от групата в апартамента на Ейдриън, така че аз уважих мълчанието й. Пък и всички останали бяха прекалено заети с вечерята и експериментите, за да забележат нещо друго. А и след като започнаха с тестовете от втората серия, дори аз бях твърде увлечена, за да се замисля за мъжа от улицата.

Соня каза, че иска да провери как Еди и Дмитрий ще реагират на директното въздействие на духа. За целта двамата с Ейдриън последователно фокусираха магията си върху дампирите.

— Прилича на това, което бихме направили, ако се опитваме да ги излекуваме или да накараме нещо да порасне — обясни ми Соня. — Не се тревожи — въздействието няма да ги накара да пораснат до великански размери или нещо подобно. По-скоро ние ги обвиваме с магията на духа. Ако у Дмитрий се е загнездило нещо от времето, когато е бил излекуван, вярвам, че то ще реагира на нашата магия.

Двамата с Ейдриън съгласуваха действията си и се заеха първо с Еди. Първоначално нямаше нищо интересно за наблюдение — просто двама морои, владеещи магията на духа, се взираха в Еди. Той изглеждаше притеснен под втренчените им погледи. Сетне видях сребристо сияние да пробягва, трептейки по тялото му. Отстъпих назад, смаяна и изнервена при гледката на материалното проявление на духа. Те повториха процеса върху Дмитрий със същите резултати. Очевидно и на невидимо ниво, нещата бяха едни и същи. Нямаше нищо отличително в реакцията на Дмитрий. Всички те приемаха експериментите с лекота, като част от научния процес, но когато видях как магията в действителност се обвива като одеяло около двамата мъже, ме полазиха тръпки.

Докато същата вечер с Еди пътувахме с колата към „Амбъруд“, аз седях колкото е възможно по-далеч от него в колата, сякаш остатъчната магия можеше да изтече от него и да ме докосне. Той си бъбреше с мен по обичайния ни, приятелски маниер, а аз трябваше да положа доста усилия, за да прикрия чувствата си. Това ме караше да изпитвам вина. Та това бе Еди. Моят приятел. Магията, дори и да можеше да ми въздейства, отдавна се бе изпарила.

Здравият и дълбок сън през онази нощ бе достатъчен, за да се отърся от безпокойството и вината. Докато на следващия ден се приготвях за занятията, магията се бе превърнала само в далечен спомен. Въпреки че пребиваването ми в „Амбъруд“ беше с определена мисия, бях започнала да се привързвам към елитното училище. Преди това се обучавах у дома и макар баща ми да бе доста строг и стриктен преподавател, никога не преминаваше отвъд границите на това, което смяташе за необходимо. Тук, дори и да превъзхождах по знания съучениците си, имаше много учители, които ме окуражаваха да се стремя към повече знания. Не ми беше позволено да отида в колеж, но това училище беше изненадващо приятен заместител.

Но преди да се заема със занятията си, трябваше да надзиравам тренировката по бойни изкуства на Еди и Анджелина. Колкото и да му се искаше да я избягва, Еди не можеше да го стори не и когато на карта бе заложена безопасността на Джил. Настаних се в тревата с чаша кафе, като се питах дали мераците на Анджелина към него не са просто плод на въображението му. Напоследък в стаята си в общежитието се бях сдобила с мини машина за кафе, която приготвяше чаша кафе за един и макар че кафето далеч не бе толкова добро като това в кафенето на „Спенсърс“, ми помагаше да преживея доста трудни утрини. Поздравът ми към Джил се удави в широка прозявка, когато тя се отпусна на тревата до мен.

— Еди вече не ме обучава — рече тъжно, докато наблюдаваше спектакъла. Еди се опитваше търпеливо да обясни на Анджелина, че ударът с глава, макар и много подходящ за кръчмарски тупаник, невинаги е най-добрата бойна тактика срещу стригоите.

— Сигурна съм, че щеше да те тренира, ако имаше повече време — уверих я, макар да не бях чак толкова сигурна. Сега, след като вече признаваше пред себе си чувствата, които изпитваше към нея, той се изнервяше, когато се налагаше да я докосва твърде много. А и кавалерът в него не можеше да допусне Джил да рискува да се нарани. Тъкмо в това се криеше голяма ирония, защото пламенното желание на момичето морой да се научи да се самоотбранява (рядко срещано у представителите на нейната раса), беше онова, което го бе привлякло към нея. — Анджелина е изпратена тук, за да те защитава. Той трябва да е сигурен, че тя ще се справи със задачата.

— Зная. Просто имам чувството, че всички ме пазят, сякаш съм рохко яйце. — Тя се намръщи. — В часовете по физическо Мика не ми дава да правя почти нищо. След всички усилия, които положих, за да свикна, сега той е станал параноичен да не се нараня. Постоянно му повтарям, че съм наред, че е само заради слънцето… обаче той все гледа да ме предпази и да ми помага. Много е сладко… но понякога ме подлудява.

— Забелязах го — признах аз. Двете бяхме в един и същ клас по физическо възпитание. — Но не мисля, че това е причината, поради която Еди не те обучава. Той знае, че можеш да се справиш. Много е горд, че ти… той просто си мисли, че ако върши добре работата си, на теб няма да ти се налага да се учиш. Малко странна логика.

— Не, загрях я. — Унилостта й от преди малко се превърна в одобрение, когато се извърна, за да продължи да наблюдава урока по бойни изкуства. — Той е толкова отдаден и… ами, добър във всичко, което прави.

— Коляното е много лесен начин да неутрализираш някого — обясняваше Еди на Анджелина. — Особено, ако врагът те е сварил без оръжие и трябва да…

— Кога ще ме научиш да пронизвам с кол и да обезглавявам? — прекъсна го тя, сложила ръце на кръста. — През цялото време само дуднеш удари тук, избегни това, дрън-дрън-дрън. Трябва да се упражнявам в убиването на стригои.

— Не, не трябва. — Еди беше въплъщение на търпение и отново бе възприел решителния и делови маниер, който толкова добре познавах. — Ти не си тук, за да убиваш стригои. Може би по-късно ще упражним и тези техники, но в момента най-важната ти задача е да държиш безмилостните убийци далеч от Джил. Това е с предимство пред всичко останало, дори над нашия живот. — Погледна към Джил, за да подчертае думите си и в очите му проблесна възхищение.

— Обезглавяването убива и морои — промърмори Анджелина. — Освен това, самият ти миналия месец си имал проблем със стригои.

Джил се размърда притеснено до мен и дори Еди застина неподвижно. Вярно беше — напоследък му се наложи да убие двама стригои, когато апартаментът на Ейдриън все още принадлежеше на Кийт. Лий Донахю беше довел стригоите при нас. Той беше морой, който някога е бил стригой. След като бе върнат към изначалната си същност, Лий искаше отчаяно отново да стане стригой. Той бе причината да узнаем, че онези, които са били преобразени от духа, изглежда придобиваха някаква устойчивост срещу стригоите. Двамата стригои, които бе извикал да му помогнат, се бяха опитали да го пробудят, но вместо това го бяха убили — по-добра съдба, отколкото да бъде нежив, ако питате мен.

Онези стригои се бяха нахвърлили срещу останалите от нас и без да искат бяха разкрили нещо неочаквано и тревожно (ако не за тях, то за мен). Кръвта ми беше негодна за консумация. Опитаха се да пият от мен, но не можаха. Поради всички последици от онази нощ, никой от алхимиците или мороите не обърна голямо внимание на тази малка подробност — и аз бях благодарна. Изпитвах ужас, че в близките дни някой можеше да се сети да ме сложи под микроскоп за наблюдение.

— Онова беше нещастна случайност — каза Еди накрая. — Няма голяма вероятност да се случи отново. А сега, наблюдавай как се движи кракът и не забравяй, че един морой навярно ще е по-висок от теб.

Той направи демонстрация и аз хвърлих бърз поглед към Джил. Изражението й бе неразгадаемо. Тя никога не говореше за Лий, с когото бе излизала за кратко. Мика бе положил големи усилия, за да я разсее на романтичния фронт, но не беше лесно да преглътнеш факта, че последното ти гадже е искало да стане кръвожадно чудовище. Имах чувството, че още страда, макар и доста успешно да го прикриваше.

— Много си скована — заяви Еди на Анджелина след няколко опита.

Тя отпусна напълно тялото си, като някоя марионетка.

— Сега, какво? Така ли?

Учителят й въздъхна.

— Не. Сега трябва малко да се напрегнеш. — Еди се придвижи зад нея с намерението да я направлява, докато заеме позата, да й покаже как да свие коленете и да държи ръцете си. Анджелина се възползва от възможността да се облегне на него, като тялото й се отърка подканващо в неговото. Очите ми се разшириха. Добре. Май Еди не си въобразяваше разни неща.

— Хей! — Дампирът отскочи назад. Лицето му изразяваше неподправен ужас. — Внимавай! Трябва да научиш това.

Върху нейното лице бе изписана ангелска невинност.

— Внимавам. Просто използвам тялото ти, за да се науча какво да правя с моето. — Бог да ми е на помощ, тя направо пърхаше с мигли! Еди се отдръпна още повече.

Осъзнах, че навярно трябва да се намеся, независимо от думите на Еди, че ще се справи сам с проблемите си. Но се появи по-добър спасител — училищният звънец иззвъня, за да предупреди, че занятията започват след половин час. Изправих се.

— Хей, трябва да вървим, ако искаме да имаме време за закуска. Веднага.

Анджелина ме изгледа подозрително.

— Ти нали обикновено не закусваш?

— Да, но не аз съм тази, която тази сутрин свърши доста тежка работа. Освен това трябва да се преоблечеш и… почакай, ти си с униформа? — Дори не бях забелязала. Когато Еди и Джил тренираха, винаги бяха облечени в спортни екипи какъвто носеше той сега. Анджелина се бе появила днес в униформата на „Амбъруд“, пола и блуза, които вече носеха следите на сутрешната битка.

— Да, и какво? — Тя напъха краищата на блузата си, които се бяха измъкнали от колана на полата. Едната страна на дрехата бе оплескана с пръст.

— Трябва да се преоблечеш — настоях аз.

— Няма. Така съм си добре.

Не бях сигурна, но поне тези дрехи бяха по-добре от джинсовите шорти. Еди отиде да си облече униформата и така и не се върна за закуска. Знаех, че обича да си похапва сутрин, пък и като всеки млад мъж можеше много бързо да си смени дрехите. Предположих, че пожертва храната, за да е по-далеч от Анджелина.

Когато влязохме в столовата, чух да викат името ми и зърнах Кристин Сойър и Джулия Кавъндиш да ми махат. Освен Трей, те бяха двете ми най-близки приятелки в „Амбъруд“. Трябваше още много път да измина, докато придобия умения да общувам, но тези две момичета много ми помагаха. А и с цялата свръхестествена тайна, която включваше работата ми, имаше нещо успокояващо да си сред хора, които са нормални и… ами обикновени човешки същества. Дори и да не можех да бъда напълно откровена с тях.

— Сидни, искаме да те помолим за една модна консултация — заяви Джулия. Отметна русата си коса през рамо — обичайният й знак, че това, което смята да каже, е от изключително значение.

— Модна консултация с мен? — Едва се сдържах да не погледна назад, за да не видя дали някоя друга Сидни не стои зад гърба ми. — Не съм мислила, че някой някога ще ме помоли за това.

— Ти наистина имаш много хубави дрехи — настоя Кристин. — Всъщност, прекалено хубави. Ако майка ми беше с десет години по-млада, готина и имаше много пари, щеше да се облича като теб. — Не бях сигурна дали казаното беше комплимент, или не, но Джулия не ми даде възможност да размисля по въпроса.

— Кажи й, Крис.

— Спомняш ли си стажа за консултанти, на който исках да се запиша следващия семестър? Насрочиха ми интервю — обясни Кристин. — Опитвам се да реша дали да облека панталони и блейзър, или рокля.

А, това обясняваше защо търсеха помощта ми. Интервю. Ако ставаше дума за нещо друго, щяха да си изберат дрехите от някое модно списание. И макар да признавам, че навярно съм авторитет по такива практични въпроси… ами, донякъде се почувствах разочарована, че ме бяха извикали точно за това.

— Какъв цвят са дрехите?

— Блейзърът е червен; а роклята — тъмносиня.

Огледах внимателно Кристин, преценявайки лицето и фигурата й. Върху китката й имаше белег, остатък от коварната татуировка, която помогнах да се премахне. Беше по времето, когато се бе развихрило нелегалното студио за татуировки на бандата на Кийт.

— Облечи роклята. Почакай… това е рокля, с която би отишла на църква, или в нощен клуб?

— На църква — отвърна тя, не особено щастлива от факта.

— Тогава със сигурност избери роклята — заключих.

Кристин стрелна триумфален поглед към Джулия.

— Видя ли? Казах ти, че точно това ще каже.

Джулия доби замислен вид.

— Блейзърът е по-забавен. Яркочервен е.

— Да, но „забавно“ обикновено не е впечатлението, което искаш да направиш по време на интервю — изтъкнах. Беше ми трудно да запазя сериозна физиономия при лекомисленото им бърборене. — Поне не за тази работа.

Джулия не изглеждаше убедена, но не се опита да разубеди Кристин от благоразумния ми моден избор. Само секунда по-късно Джулия изведнъж живна.

— Хей, вярно ли е, че Трей ще те урежда с някакво момче?

— Мен… какво? Не. Откъде го чу? — Сякаш имаше нужда да питам. Несъмнено го бе чула от самия Трей.

— Трей каза, че е говорил с теб за това — поясни Кристин. — Колко идеален бил този тип за теб.

— Идеята е супер, Сидни — присъедини се Джулия със сериозна физиономия, все едно обсъждахме въпрос на живот или смърт. — Ще ти се отрази добре. Имам предвид, че откакто започнахме училище, аз съм излизала с… — Млъкна и преброи наум имената на пръсти — … четири момчета. А знаеш ли ти с колко си излизала? — Вдигна свития си юмрук. — С толкова.

— Нямам нужда да излизам с никого — възразих аз. — И без това имам достатъчно проблеми на главата си. Сигурна съм, че това ще добави още няколко.

— Какви проблеми имаш? — засмя се Кристин. — Невероятните ти оценки, убийственото ти тяло и идеалната коса? Искам да кажа, добре, съгласна съм, че близките ти са малко шантави, но, хайде, стига! Всеки има време за някоя и друга среща — или за много, в случая с Джулия.

— Хей — нацупи се Джулия, но не оспори обвинението.

Кристин продължи да ме убеждава, което ме накара да се замисля дали въобще имаше нужда от курсове. Според мен трябваше направо да кандидатства за стажант-юрист.

— Веднъж можеш да прескочиш домашните. Дай шанс на този тип и някой път можем да излезем заедно. Ще бъде забавно.

Насилих се да се усмихна и промърморих нещо неангажиращо. „Всеки има време за някоя и друга среща.“ Всеки, но разбира се, не и аз. Изведнъж ме прониза силен копнеж, не за среща, а само за дружеско общуване. Кристин и Джулия излизаха много с голяма група приятели, както и с гаджетата си и често ме канеха да се забавлявам с тях. Те смятаха, че моята необщителност се дължи на многото ми домашни или че навярно няма подходящо момче, с което да изляза. Искаше ми се да е толкова просто. Внезапно усетих, че огромна пропаст ме разделя от Кристин и Джулия. Аз бях тяхна приятелка и те ме бяха включили на драго сърце в своя живот. А междувременно бях пълна с тайни и полуистини. Част от мен искаше да е откровена и пряма с тях, да може да им довери всички неволи и мъки на живота на един алхимик. По дяволите, част от мен искаше да мога просто да изляза някъде да се позабавлявам и поне за една нощ да забравя за задълженията си. Но разбира се, това никога нямаше да стане. Нищо чудно, докато гледаме някой филм, да получа есемес, че трябва спешно да покрия убийството на някой стригой.

Не беше рядкост за мен да изпадна в подобно мрачно настроение, но когато започнах учебния ден, малко се разведрих. Влязох в ритъма на учебния ми график, успокояващ с познатия си ред. Учителите винаги ми даваха повече домашни за през уикендите и аз се радвах, че мога да представя свършеното по време на самолетните ми полети. За нещастие последният ми час за деня отново ми провали настроението. Всъщност час не е точната дума. Имах извънкласно занимание с преподавателката ми по история, госпожа Теруилиджър.

Госпожа Теруилиджър съвсем наскоро ми бе разкрила магьосническите си способности. Беше нещо като вещица или както там се наричаха всички онези хора. Алхимиците бяха чували слухове за тях, но не разполагахме с точни факти, нито имахме достатъчен опит с подобни явления. Доколкото знаехме, само мороите владееха магията. Ние я използвахме в нашите татуировки с форма на лилия — в които се съдържаше съвсем малко количество вампирска кръв — но мисълта, че човешки същества владеят различни магии, беше отблъскваща и налудничава.

Ето защо за мен беше огромна изненада, когато миналия месец госпожа Теруилиджър не само се разкри пред мен, но и ме подмами да направя магия. Това ме потресе, но в същото време ме изпълни с вина. Хората не би трябвало да използват магия. Ние нямаме право да променяме света ей така, когато ни скимне; това е сто пъти по-лошо от онова, което бе направила Соня с червената лилия на улицата. Госпожа Теруилиджър твърдеше, че аз притежавам вродена магьосническа дарба и бе предложила да ме обучи. Не бях сигурна защо искаше това. Не спираше да говори за потенциала, който съм имала, но аз не можех да повярвам, че иска да ме обучи без някаква своя причина. Още не бях разгадала каква може да е тя, но това нямаше значение. Отказах предложението й. И така тя намери заобиколен начин.

— Госпожице Мелбърн, още колко време ще ви отнеме книгата на Кимбъл? — подвикна тя от бюрото си. Трей бе прихванал „Мелбърн“ от нея, но за разлика от него, изглежда тя постоянно забравяше, че това не е истинското ми име. Беше на около четиридесет години, със сивкаво кестенява коса и постоянен лукав блясък в очите.

Вдигнах глава от заниманието си и се насилих да отговоря учтиво.

— Още два дни. Най-много три.

— Постарайте се да преведете всичките три магии за сън — нареди тя. — Всяка една има различни нюанси.

— В тази книга има четири магии за сън — поправих я аз.

— Така ли? — попита невинно госпожа Теруилиджър. — Доволна съм, че си забелязала.

Въздържах се да не се намръщя. Да преписвам и превеждам книги с магии за проучванията беше нейният начин да ме обучава. Нямаше как, но научавах текстовете, докато ги четях. Мразех, задето бях принудена да правя това, но вече бе много късно за тази година да се местя в друг клас. Пък и едва ли бих могла да се оплача на директора, че ме насилват да се занимавам с магии.

И така, най-прилежно преписвах книги с магии, а докато бяхме заедно, говорех с нея колкото се може по-малко. Междувременно кипях от негодувание. Тя беше напълно наясно с притеснението ми, но не правеше никакви опити да намали напрежението, поставяйки и двете ни в безизходно положение. Само едно нещо внасяше светлина в тези мъчителни „научни“ сеанси.

— Я виж ти. Минали са близо два часа от последното ми капучино. Истинско чудо е, че още съм жива. Ще бъдеш ли така любезна да изтичаш до „Спенсърс“? С това ще приключим заниманията за днес. — Последният звънец беше бил преди петнайсет минути, но аз бях останала да поработя извънредно.

Преди да е свършила да говори, вече бях затворила книгата. Когато започнах като нейна асистентка, много се дразнех от тези постоянни поръчки. А сега ги очаквах с нетърпение като единствен възможен изход за бягство. Да не споменаваме и личната ми потребност от кофеин.

Когато влязох в кафенето, установих, че Трей тъкмо бе застъпил на смяна, което беше страхотно — не само, защото беше приятелско лице, но и заради отстъпките. Той започна да изпълнява поръчката ми още преди да му я кажа, тъй като вече бе запознат с предпочитанията ми. Друг негов колега предложи да помогне и Трей му даде точни указания какво да прави.

— Капучино с ванилия, с обезмаслено мляко — рече Трей и грабна карамела за кафето на госпожа Теруилиджър. — Това е захарен сироп и обезмаслено мляко. И да не сбъркаш. Тя може да подуши от километър захар и мляко 2%. — Потиснах усмивката си. Въпреки че не можех да разкрия тайните на алхимиците пред моите приятели, беше хубаво да зная, че те поне бяха изцяло наясно с кафепретенциите ми.

Другият продавач, който изглеждаше на нашата възраст, му хвърли насмешлив поглед.

— Много добре зная какво означава обезмаслено мляко.

— Страхотно внимание към детайлите — подкачих Трей. — Не знаех, че е толкова важно за теб.

— Хей, аз обичам да обслужвам клиентите — заяви Трей. — Освен това довечера ще имам нужда от помощта ти за доклада си за онези химически лабораторни изследвания. Ти винаги откриваш нещата, които пропускам.

— Докладът е за утре — смъмрих го. — Имаше цели две седмици да го подготвиш. Доколкото разбирам, май не си напреднал много по време на занятията с твоите мажоретки.

— Да, да. Е, ще ми помогнеш ли? Ще дойда в твоя кампус.

— Ще се занимавам до късно с учебната група — тази е истинска. — Момчетата не се допускаха в нашето общежитие след определен час. — Ако искаш, след това бихме могли да се срещнем в централния кампус.

— Колко кампуса има вашето училище? — попита другото момче, като остави чашата с кафе пред мен.

— Три. — Пресегнах се нетърпеливо към кафето. — Като Галия.

— Като какво? — сащиса се Трей.

— Съжалявам — отвърнах. — Латинска шега.

— Omnia Gallia in très partes divisa est2 — поясни колегата му.

Вдигнах рязко глава. Нищо не можеше да отвлече вниманието ми от кафето, но да чуя да се цитира Юлий Цезар в кафене „Спенсърс“, го постигна.

— Знаеш латински? — попитах удивено.

— Разбира се — отвърна той. — Че кой не знае?

Трей завъртя очи.

— Само останалата част от света — промърмори.

— Особено класически латински — продължи многознайкото. — Искам да кажа, че той е много по-добър от средновековния латински.

— Очевидно — съгласих се. — Всеки го знае. След децентрализацията, последвала края на Римската империя, настъпва истински хаос в правилата.

Той кимна с разбиране.

— Макар че ако го сравниш с романските езици, правилата започват да добиват смисъл, ако ги възприемаш като част от по-обширната картина на езиковата еволюция.

— Това — прекъсна ни Трей, — е най-откаченото нещо, което съм виждал. И най-прекрасното. Сидни, това е Брейдан. Брейдан, запознай се със Сидни. — Трей рядко използваше малкото ми име, затова прозвуча странно, но не колкото пресиленото смигване, с което ме удостои.

Поех ръката на Брейдан.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — кимна той. — Падаш си по класиците, а? — Млъкна и ме изгледа замислено. — Това лято гледала ли си спектакъла „Антоний и Клеопатра“ на трупата „Парк тиъгър“?

— Не. Дори не знаех, че има такава постановка. — Внезапно се почувствах донякъде засрамена, задето не го знаех, сякаш бях длъжна да съм запозната с всички художествени и културни прояви в Палм Спрингс и околността. — Преместих се тук само преди месец — додадох като един вид извинение.

— Мисля, че ще имат още няколко представления за сезона. — Брейдан отново се поколеба. — Бих гледал спектакъла още веднъж, ако искаш да отидеш. Макар че би трябвало да те предупредя — това е една доста модерна интерпретация на Шекспир. Модерни облекла.

— Нямам нищо против. Тъкмо подобни интерпретации правят Шекспир вечен. — Думите се изтърколиха машинално от устните ми. И в същото време осъзнах, че това са онези редки моменти на прозрение, когато си даваш сметка, че ставащото има много по-голямо значение, отколкото предполагаш. Отговорът ми беше в синхрон с думите на Брейдан. Последното, както и широката усмивка на Трей ме доведоха до стряскащо прозрение. Това беше момчето, за което Трей ми бе споменал. Моята „сродна душа“. И той ме канеше на среща.

— Страхотна идея — засия Трей. — Вие двамата определено трябва да отидете да гледате пиесата. Направо си прекарайте целия ден заедно. Хапнете, помотайте се из библиотеката или каквото там правите за забавление.

Очите на Брейдан срещнаха моите. Неговите бяха лешникови, почти като тези на Еди, но със зелени точици. Разбира се, не бяха толкова зелени като на Ейдриън. Никои очи не бяха толкова невероятно зелени. Кестенявата коса на Брейдан от време на време улавяше светлината и бе подстригана по един практичен начин, който подчертаваше очертанията на скулите му. Трябваше да призная, че беше доста готин.

— Имат представления от четвъртък до неделя — рече той. — През уикенда имам тематичен дебат… свободна ли си в четвъртък вечер?

— Аз… — Бях ли свободна? Доколкото си спомнях, нямах никакви планове. Два пъти седмично водех Джил в дома на Кларънс Донахю — възрастен морой, който имаше захранваща. Четвъртък вечер не беше в графика за захранване, също така не бях задължена да присъствам и по време на експериментите.

— Разбира се, че е свободна — обяви безапелационно Трей, преди да успея да отговоря. — Нали така, Сидни?

— Да — смънках, като го изгледах многозначително. — Свободна съм.

Брейдан се усмихна. Аз му се усмихнах в отговор. Възцари се неловко мълчание. Също като мен, той явно не бе сигурен как да продължи. Щях да реша, че е много сладък, ако не бях толкова притеснена да не изглеждам смешна.

Трей го сръга енергично.

— Тук е моментът да й поискаш телефонния номер.

Брейдан кимна, макар че сръгването не му беше особено приятно.

— Добре, добре. — Извади мобилния от джоба си. — Как точно се пише Сидни? — Трей въздъхна и завъртя очи. — Какво толкова? Човек никога не знае с тези модерни вариации на имената. Просто исках да съм сигурен, че ще го запиша правилно.

— И аз бих постъпила по същия начин — подкрепих го и му продиктувах телефонния си номер.

Той вдигна глава и ми се усмихна.

— Супер. Нямам търпение да се видим отново.

— Аз също — отвърнах и наистина го мислех.

Излязох замаяна от кафенето. Имах среща. Наистина ли, за бога, имах среща?

Трей ме настигна, докато отключвах колата си.

— Е? — не се стърпя той. — Бях прав, нали?

— За какво? — попитах, макар че предусещах какво предстои.

— За това, че Брейдан е твоята сродна душа.

— Казах ти…

— Зная, зная. Не вярваш в сродните души. Все пак — ухили се досадникът, — ако този тип не е идеалният мъж за теб, не зная кой би могъл да е.

— Добре, ще видим. — Оставих чашата с кафе на госпожа Теруилиджър върху капака на колата, за да мога да отпивам от моето. — Разбира се, той не харесва модерните интерпретации на Шекспир, така че това може да се окаже големият препъникамък.

Трей се вторачи невярващо в мен.

— Сериозно ли го казваш?

— Не — стрелнах го с поглед. — Майтапя се. Е, може би малко. — Кафето, което Брейдан ми бе направил, беше много добро, така че бях готова да проявя снизходителност към възгледите му за модерните интерпретации на Шекспир. — Между другото, защо толкова се интересуваш от любовния ми живот?

Трей сви рамене и пъхна ръце в джобовете си. Върху загорялата му кожа бяха избили капчици пот от късното следобедно слънце.

— Не зная. Предполагам, че съм ти задължен заради всичко, което направи за мен с онези татуировки. Освен това ми помагаш толкова много за домашните.

— Ти всъщност не се нуждаеш от помощта ми за домашните. А що се отнася до татуировките… — Намръщих се, когато в съзнанието ми изникна образът на Кийт и си припомних как удряше по стъклото. Дрогиращите татуировки с вампирска кръв, дело на нелегалната мрежа на Кийт, бяха предизвикали истински хаос в „Амбъруд“. Трей, разбира се, не подозираше за личния ми интерес в случая. Той знаеше само, че се бях отървала от онези, които използваха татуировките, за да си осигурят нечестно предимство в училищните спортни състезания. — Направих го, защото смятах, че така е правилно.

Думите ми го накараха да се усмихне.

— Разбира се. Все пак това ми спести доста неприятности с баща ми.

— Надявам се. Сега нямаш съперник в отбора. Какво повече би могъл да иска баща ти?

— О, винаги има нещо, в което той смята, че трябва да съм най-добрият. Не се отнася само до футбола. — Трей бе намекнал нещо подобно и преди.

— Знам какво е — промълвих, замислена за своя баща. Помежду ни се възцари кратко мълчание.

— Не ми помага и фактът, че идеалният ми братовчед много скоро ще пристигне в града — рече накрая той. — В сравнение с него, всичко, което аз правя, изглежда калпаво. Ти имаш ли такъв братовчед?

— Ъ, не съвсем. — Повечето от братовчедите ми бяха от майчина страна, а баща ми ни държеше настрана от нейното семейство.

— Навярно ти си идеалната братовчедка — измърмори Трей. — Както и да е, в семейството винаги съществуват определени очаквания… винаги те подлагат на изпитания. Засега футболът ми осигурява известно уважение. — Смигна ми. — Това, както и страхотните ми оценки по химия.

Схванах намека в последните му думи.

— Добре. Ще ти пратя есемес, когато се прибера довечера. Ще сбъднем желанието ти.

— Благодаря. Освен това ще си поприказвам с Брейдан, за да не пробва в четвъртък вечер.

Умът ми бе зает с латински и Шекспир.

— Да не пробва какво?

Трей поклати глава.

— Честно, Мелбърн, не зная как си оцеляла толкова дълго в този свят без мен.

— О — изчервих се. — Онова. — Супер, сега имах още нещо за което да се тревожа.

— Между нас да си остане, Брейдан е последният мъж на света, за когото трябва да се притесняваш — подсмихна се новоизпеченият ми наставник в любовните дела. — Мисля, че той е също толкова зелен, колкото и ти. И ако не бях толкова загрижен за целомъдрието ти, навярно щях да му изнеса лекция как да пробва нещо.

— Е, благодаря, че си взел толкова присърце интересите ми — отбелязах сухо. — Винаги съм си мечтала да имам брат, който да ме пази.

Той ме изгледа любопитно.

— Ама ти нямаш ли, колко бяха, трима братя?

О, не.

— Ъ, казах го фигуративно. — Опитах се да не се паникьосвам. Рядко правех подобни гафове. Еди, Ейдриън и Кийт — всички те по някое време се подвизаваха като мои братя. — Никой от тях не е особено загрижен за любовния ми живот. А в момента аз съм загрижена да се озова по-скоро на място с климатик. — Отворих вратата на колата си и от там ме лъхна гореща вълна. — Ще се чуем довечера и ще ти помогна с лабораторните упражнения.

Трей кимна, явно и на него му се искаше по-скоро да влезе вътре и да се озове на място с климатик.

— А аз ще ти помогна, ако имаш още въпроси относно срещите.

Надявах се изпепеляващия ми поглед да изразява достатъчно красноречиво мнението ми по въпроса, но след като той си замина, а аз пуснах докрай климатика в колата, цялата ми самоувереност се изпари. На нейно място се възцари тревога. В главата ми не спираше да отеква един и същи въпрос.

Как, за бога, щях да преживея тази среща?