Златна лилия

Глава 20

Да се добера до Трей бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Не беше трудно едно момиче да влезе в общежитието на момчета в нормалните часове. Но след вечерния час? И то посред нощ? Направо бе невъзможно. Трябваше да измисля нещо и затова се обадих на Еди, докато откарвах Ейдриън до дома му. Поне за едно никога не изпитвах вина — да звъня на Еди по всяко време. Той никога не изключваше звука на телефона си (несъмнено за „голямо удоволствие“ на Мика). Даже го подозирах, че спеше с телефона до възглавницата си.

— Да? — Гласът на Еди прозвуча бодро и енергично, сякаш изобщо не бе заспивал. Както винаги бе нащрек и готов за действие.

— Искам да отидеш и да се опиташ да събудиш Трей — казах му. — Соня е отвлечена и я държат в някакво странно място, с лого като татуировката на Трей. Трябва да проверим какво знае той.

Еди за пръв път чуваше за отвличането на Соня, но не поиска допълнителна информация, нито се поинтересува откъде зная къде се намира Соня в момента. Знаеше, че напоследък тя е в опасност и кратката ми молба бе достатъчна, за да се задейства. Не знаех какво точно ще се случи, когато Еди намери Трей, тъй като нямаше как да говоря с Трей докато не настъпи утрото. Все пак трябваше отнякъде да започнем.

— Добре — каза Еди. — Веднага ще се заема. И ще ти звънна.

Прекъснахме разговора. Сподавих една прозявка.

— Е, засега сме наникъде. Да се надяваме, че Еди може да открие нещо.

— За предпочитане е междувременно да не пребие Трей — отбеляза Ейдриън. Той се бе сгушил на седалката до моята. Това бе единственият признак, че се чувстваше прекалено уморен от късния нощен час. Отдавна бе отвикнал от нощното вампирско разписание. — Защото това определено ще намали шансовете ни да узнаем нещо повече.

Направих гримаса.

— Ако Трей е замесен по някакъв начин, не съм сигурна, че искам да сме прекалено снизходителни с него. Но въпреки всичко… просто не мога да повярвам, че е участник в това.

— Хората постоянно се заблуждават в преценките си. Да вземем например теб. Мислиш ли, че Трей знае, че си член на тайно общество, което се стреми да скрие съществуването на вампирите от света?

— Всъщност… да. — Спрях на един червен светофар и пак се замислих за странното поведение на Трей. — Той знае, че Джил е морой. Почти съм сигурна в това. Не го разбра веднага, но след като го научи, не престава да ми повтаря да я крия. А после, след като нападнаха Соня, ми каза да се пазя. — Започнах да осъзнавам нещо ужасно. — Той е знаел. Знаеше, че бях приятелка със Соня. И вероятно е знаел за нападението, но нищо не ми каза!

— Няма да се изненадам, ако неговата група действа против правилата на твоята. — Тонът на Ейдриън се смекчи. — Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, струва ми се, че той е изпитвал угризения, след като се е опитал да те предупреди.

— Не съм сигурна, че това ме успокоява. О, Ейдриън. — Спрях пред дома му и видях жълтия мустанг, ясно отличаващ се на фона на уличното осветление. — Оставил си колата навън. Имаш късмет, че не са я прибрали.

— Ще я преместя — каза той. — И не ме гледай така. Няма да шофирам в радиус повече от половин километър. Не съм нарушил твоите правила.

— Просто бъди внимателен — промърморих.

Той отвори вратата на моето Лате и погледна назад, към мен.

— Сигурна ли си, че искаш да се върнеш в училището? Ще те държат заключена, докато не съмне.

— И без това не мога да направя много. Искам да съм там в момента, в който ще мога да се добера до Трей. Засега разчитам само на Еди.

Ейдриън не искаше да се раздели с мен, но накрая кимна.

— Обади се, ако възникне нещо. Ще продължа да се опитвам да достигна до Соня в сънищата й. Макар че досега старанията ми бяха напразни.

Една от най-смущаващите способности на духа беше, че владеещите неговата магия можеха да нахлуват в сънищата на другите.

— Ами ако не спи?

— Или това, или е дрогирана.

Нито една от вероятностите не ме накара да се почувствам по-добре. Преди да се разделим, той задържа погледа си продължително върху мен.

Върнах се в „Амбъруд“, където един сънен дежурен, без никакъв коментар, ми махна с ръка да вляза. Госпожа Уедърс отдавна се бе прибрала в дома си, а заместникът й за през нощта явно не се интересуваше особено кога излизам и кога се прибирам. Докато се изкачвах по стълбището, телефонът ми звънна. Беше Еди.

— Уф, отне ми цяла вечност, но накрая успях да събудя съквартиранта му — каза ми.

— И?

— Не е там. Предполагам, че и миналата нощ не се е прибирал. Заради някакъв спешен случай в семейството му.

— Знае ли се кога ще се върне? — Започвах да си мисля, че всички тези „семейни дела“ на Трей могат да се окажат по-зловещи, отколкото предполагах. Искаше ми се също той да не беше единственият с татуировка с форма на слънце.

— Не.

Тази нощ често се събуждах и после отново заспивах. Тялото ми бе изтощено от магията, но нервите ми бяха силно опънати заради Соня, така че умората не успя да ме надвие.

Отново се събудих и проверих телефона си, уплашена да не съм пропуснала някое повикване, въпреки че той бе настроен на максимална сила на звънене. Накрая се отказах от опитите да заспя и станах два часа преди времето за закуска. След като си взех душ и се облякох — нагласих кафеварката на най-силна степен — вече можеше да се влиза и излиза от кампуса. Не че имах кой знае каква полза от това.

После проведох два разговора — първо позвъних в „Спенсърс“, за да проверя дали Трей е на работа. Не очаквах да го заваря на смяна, но беше удобно извинение, за да разбера дали е бил там през последните два дни. Оказа се, че не е бил. Следващото ми обаждане беше до Стантън, за да й съобщя за изчезването на Соня. Казах й, че разполагаме със следа, която свързва един от съучениците ми с ловците на вампири и че Соня вероятно я държат в някакво странно място извън града. Не си направих труда да й обясня откъде го зная, но Стантън беше толкова разстроена от новината за отвличането, че не попита нищо повече.

По време на закуската заварих „семейството си“, заедно с Мика, в столовата на западния кампус. Еди, Анджелина и Джил седяха със смутени физиономии, което ми подсказа, че всички знаеха за Соня. Мика бърбореше весело за нещо, а аз останах с впечатлението, че присъствието му не позволяваше на другите да обсъждат това, за което наистина искаха да говорят. Когато Мика се обърна, за да попита нещо Еди, аз се наведох към Джил и промърморих на ухото й:

— Изведи го от тук.

— Да му кажа да си тръгне? — прошепна ми тя.

— Ако се налага. Или излез заедно с него.

— Но аз искам да…

Тя прехапа устни, когато Мика отново се обърна към нея. Изглеждаше нещастна заради това, което трябваше да направи, но скоро придоби решителното изражение, което напоследък често виждах в нея. Кимна към чинията на Мика.

— Хей, свърши ли? Трябва да проверя нещо с госпожица Ямани. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — съгласи се Мика с грейнало лице.

След като двамата си тръгнаха, се извърнах към Еди и Анджелина.

— Има ли някакви вести от Трей?

— Не — въздъхна Еди. — Тази сутрин отново проверих. Съквартирантът му вече започва да ме мрази. Не го упреквам.

— Това ме подлудява! — простенах. Искаше ми се да заблъскам главата си в стената. — Толкова сме близо, но сме напълно безпомощни. С всяка изминала минута се скъсява живота на Соня.

Еди се намръщи.

— Можем ли да сме сигурни, че тя още е жива?

— Поне снощи бе жива — отвърнах.

Както Еди, така и Анджелина ме изгледаха удивено.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Хм, ами, аз… о, това е невъзможно! — Челюстта ми увисна, като погледнах зад Еди. — Та това е Трей!

Абсолютно сигурно бе Трей, с помътнели очи, току-що влезе в столовата. Още влажната му коса го издаваше, че преди малко е бил под душа, но целият бе в синини и драскотини, които едва ли можеха да се припишат само на футбола.

Еди се задвижи, преди да успея да изрека нещо повече, а двете с Анджелина побързахме да го последваме. Донякъде очаквах Еди да се нахвърли тутакси върху Трей. Но вместо това дампирът се изпречи пред Трей и му попречи да се присъедини към опашката пред шубера. Стигнах до тях тъкмо навреме, за да чуя как Еди го предупреди:

— Днес ще минеш без закуска. Идваш с нас.

Трей се опита да протестира, но тогава видя Анджелина и мен. Внезапно Джил също се появи, очевидно отървала се от Мика навън. Тъжно изражение изкриви чертите на Трей — почти като на победен воин — преди да ни кимне уморено.

— Тогава да излезем отвън.

Щом се измъкнахме през вратата, Еди сграбчи здраво Трей и го притисна към стената.

— Къде е Соня Карп? — изкрещя в лицето му. Разбираемо, Трей изглеждаше адски втрещен и изненадан. Еди бе жилав и мускулест, но повечето хора подценяваха силата му.

— Еди, дръпни се! — изсъсках, като се огледах нервно наоколо. Честно казано, и аз бях обсебена от същото желание, но нашият разпит нямаше да стигне далече, ако се появеше някой учител и си помислеше, че бием съученик.

Еди пусна Трей и отстъпи крачка назад, но застрашителният блясък в очите му не угасна.

— Къде е мястото, където я държите?

Това като че ли пробуди Трей от вцепенението му.

— Откъде знаете за това?

— Сега ние задаваме въпросите — тросна се Еди. Не докосна отново Трей, но близостта му и заплашителната му поза не оставяха място за съмнение, че ако се наложи, бе готов да стигне до крайност. — Соня още ли е жива?

Трей се поколеба и аз почти очаквах да заяви, че не знае.

— Д-да. Засега.

Еди отново се вбеси. Сграбчи ризата на Трей и го придърпа към себе си.

— Кълна се, че ако ти и твоите сбъркани приятелчета само веднъж й посегнете…

— Еди — предупредих го.

Еди застина за миг. После пусна неохотно ризата на Трей, макар и да не помръдна от мястото си.

— Трей — подех, като се стараех да поддържам същия разумен тон, който използвах с Еди, в края на краищата Трей и аз бяхме приятели, нали? — Трябва да ни помогнеш. Моля те, помогни ни да намерим Соня.

Той поклати глава.

— Не мога, Сидни. Това е за твое добро. Тя е дяволско създание. Не зная какъв трик е разиграла пред теб или как е създала илюзията да прикрие истинската си същност, но не може да й имаш доверие. Тя ще се обърне против теб. Остави ни… остави ни да направим това, което трябва да се направи.

Всички тези думи прозвучаха точно според пропагандата на Воините. Но имаше нещо в начина, по който Трей ги изрече, имаше нещо в стойката му… не можах точно да го определя и това ме накара да се усъмня в него. Хората вечно ме подиграваха, че не мога да загрявам социалните намеци, но сега точно бях почти напълно сигурна, че той самият не е съвсем съгласен с това, което групата му искаше от него.

— Ти не си такъв, Трей — заявих категорично. — Мога да го кажа, защото много добре те познавам. Ти не би убил невинна жена.

— Тя не е невинна. — Ето я пак тази проклета смесица от емоции. И подозрения. — Тя е чудовище. Знаеш всичко за тях. Знаеш на какво са способни. Не говоря за тези като нея. Кимна към Джил. — А за другите. Неживите.

— Да не би Соня да ти изглежда нежива? — попита Еди. — Видял ли си я с червени очи?

— Не — призна си Трей. — Но имаме други сведения. От свидетели, които са я виждали в Кентъки. Разполагаме със свидетелства на жертвите й.

При всичко това бе трудно да остана със спокойно изражение. Действително бях виждала Соня, когато беше стригой. Беше ужасяваща и ако имаше дори само наполовина шанс, щеше да избие и мен, и спътниците ми. Трудно бе да се приеме, че когато някой се превърне в стригой, не може да контролира разума и душата си. Изгубва всякаква връзка с човечността си — или каквото там притежават мороите — и съвсем не са същите, каквито са били някога. Соня бе извършила ужасни, ужасни неща, но вече не беше онова дяволско създание.

— Соня се промени — казах аз. — Тя вече не е от тях.

Трей присви очи.

— Това е невъзможно. Измамили са те. Направили са ти нещо като… не зная… като черна магия.

— Така доникъде няма да стигнем — изръмжа Еди. — Обади се на Дмитрий. Двамата ще го притиснем и ще го принудим да ни каже къде се намира това място. Прониквал съм в затвор. Едва ли ще е толкова трудно да вляза в това място.

— О, така ли мислиш? — Мрачна усмивка изкриви чертите на Трей. — Това място е заградено с ограда, по която тече електрически ток. И вътре е пълно с въоръжени мъже. Освен това мястото е много добре охранявано. Не можеш просто така да влезеш там.

— А защо тя още е жива? — попита Анджелина. Явно осъзна колко странно прозвуча въпросът й, затова побърза да обясни: — Това е… искам да кажа, че се радвам, че е жива. Но ако я мислите за такова зло, защо вече не сте я ликвидирали? — Погледна към мен и приятелите ми. — Извинявайте.

— Това е добър въпрос — успокои я Еди.

На Трей му трябваше доста време, преди да ни отговори. Имах чувството, че се разкъсва между това да опази тайните на своята група и в същото време да се оправдае пред нас.

— Защото всички ни подлагат на изпитания — изрече накрая той. — За да се види кой заслужава да извърши убийството.

— О, боже мой! — ахна Джил.

— Ето значи на какво се дължат пресните ти белези — отбелязах, макар че опасенията ми за домашно насилие все още не се бяха разсеяли напълно. — Ти се състезаваш, за да убиеш жена, която не ти е сторила нищо.

— Престани да говориш така! — извика Трей. Сега наистина изглеждаше много разстроен. — Тя не е невинна.

— Само че не си сигурен — възразих му аз. — Нали? Нима собствените ти очи не ти разкриват какво представляват твоите приятели, ловците?

Той предпочете да не реагира на това обвинение.

— Семейството ми очаква това от мен. Ние всички трябва да се опитаме — особено след провала при нападението на алеята. Тогава изгубихме позволението да я убием, заради което съветът определи тези изпитания — за да изкупим грешката си и да докажем, че сме достойни за доверието.

Да получиш „позволение“ да убиеш някого беше достатъчно отвратително, но останалата част от изявлението му бе тази, която предизвика закъсняла реакция у мен.

— Ти си бил там! — промълвих невярващо. — На алеята, да… ти си бил! Ти си бил този, който ме сграбчи! — Припомних си всичко — изненадата и колебанието на нападателя ми.

Смутеното лице на Трей потвърди подозрението ми.

— Знаех, че беше приятелка с тях. Личеше си само като ви гледах, макар че отначало не разбрах какви сте вие, двамата. — Последните му думи бяха отправени към Еди и Анджелина. Трей отново се обърна към мен. — Познах татуировката още при първата ни среща. Но реших да не й обръщам внимание, защото не смятах, че си въвлечена в нещо като това, в което аз бях замесен. Мислех си, че само се шляеш с безвредните вампири, така че не очаквах да бъдеш там в онази вечер. Никога не съм искал да те нараня. И все още не искам, заради това не бива да се намесваш в тази работа.

— Писна ми от всичко това — заяви Еди. Истинско чудо бе, че толкова дълго запази търпение. — Трябва да разбием вратите на това място и да…

— Почакай, почакай. — В главата ми се зароди една идея, поредното налудничаво хрумване. — Трей, нали каза, че Еди не може просто така да се вмъкне там. А аз мога ли?

— Какви ги говориш? — попита Трей и по лицето му се изписа едновременно подозрение и объркване.

— Ти знаеш каква съм. Знаеш с какво се занимавам. — Вместо отговор Трей само кимна. — Някога нашите две групи са били обединени. Онези мъже, които ме спряха на улицата, ми казаха, че според тях ние трябва да действаме заедно. Воините се нуждаят от ресурсите на алхимиците.

— Значи, какво… сделка ли искаш? — попита Трей и се намръщи.

— Не. Искам само да говоря пред този ваш съвет. Искам да обясня защо Соня не е… хм, защо не изглежда така, както преди. Има един морой, който владее специална магия и той може дори да ви покаже…

— Не — веднага ме прекъсна Трей. — Никой от тях няма да бъде допуснат вътре. Те са толерантни, но такива са правилата. Вие, хибридите, също няма да бъдете допуснати. — Отново говореше на Еди и Анджелина. Никога не бях чувала да се използва термина „хибриди“, но смисълът бе ясен.

— Добре — съгласих се. — Само хора. Аз съм човек. Вашата група иска да работи с моята група. Позволи ми да дойда с теб. Невъоръжена. Ще поговоря с твоите водачи и…

— Не, Сидни — възпротиви се Еди. — Не можеш да отидеш сама! За бога, те се опитаха да обезглавят Соня. Помниш ли какво каза Кларънс за екстремистите, които го дебнели?

— Ние не нараняваме хора — заяви Трей с непоколебим тон. — Тя ще бъде в безопасност.

— Вярвам ти — казах му. — И зная, че никога няма да позволиш да ми се случи нещо лошо. Виж, не си ли любопитен да узнаеш защо Соня сега е такава? Можеш ли да допуснеш, че е възможно твоите хора да са сгрешили? Ти каза, че се отнася те толерантно към мороите. Тя е една от тях. Позволете ми да го обясня. Не искам нищо друго, освен възможността да говоря.

— И гаранция за сигурността й — добави Анджелина, която изглеждаше вбесена почти колкото Еди. Той кимна в потвърждение на думите й. — Вие, момчета, нали много държите на честта? Тогава обещайте, че тя ще е в безопасност.

— Тъкмо честта ни повелява да приемем тази мисия — заяви Трей. — Щом обещаем, че тя ще е в безопасност, значи нищо няма да застрашава живота й.

— Тогава ги попитай — притиснах го аз. — Моля те, ще го направиш ли заради мен? Като мой приятел?

При тези мои думи лицето на Трей се сгърчи болезнено. Преди той твърдеше, че ми е благодарен, задето миналия месец му помогнах да разбие групата за нелегални татуировки. Това би задължило всеки приятел, да не говорим за някой, възпитан в безкомпромисни принципи, със силно чувство за чест. При все това бях убедена, че в случая не ставаше дума само за чест. С Трей бяхме приятели, при това помежду ни имаше много повече общи неща, отколкото някога съм осъзнавала. И двамата бяхме членове на групи, които искаха да контролират живота ни, при това най-често в нежелана от нас насока. Освен това имахме властни бащи. И ако с Трей не преследвахме толкова противоположни цели, може би щяхме да се посмеем на всичко това.

— Ще ги попитам — реши Трей. Нещо ми подсказа, че той също мислеше колко си приличаме. — Правя го заради теб. Но нищо не мога да ти обещая.

— Тогава ги попитай сега — изръмжа Еди. — Нямаме време за губене. Предполагам, че и Соня няма.

Трей не го отрече. Аз се поколебах, като внезапно се запитах дали това е разумно решение. Какво ще се случи, ако изпуснем Трей от поглед? Дали все пак нямаше да е по-добре да го завлечем при Дмитрий? А Соня… колко време й остава?

— Хайде — повторих на Трей. — Трябва да се свържеш с тях още сега. Няма да влизаш в часовете. — Навярно за пръв и последен път изричах подобни думи.

— Кълна се — рече Трей. — Още сега ще им позвъня.

Училищният звънец сложи край на срещата ни. Макар че ако имахме шанс да спасим Соня още в този момент, знаех, че всеки от приятелите ми незабавно щеше да напусне кампуса. Оставихме Трей да тръгне и той се запъти към общежитието си, а не към класните стаи. Анджелина — вече изтърпяла наказанието си — тръгна с Джил, а двамата с Еди влязохме в кабинета по история.

— Това беше грешка — заяви той с мрачна физиономия, докато гледаше отдалечаващия се Трей. — Нищо чудно да изчезне и така ще се простим с всички шансове да освободим Соня.

— Не мисля, че ще го направи — възразих му. — Познавам Трей. Той е добър човек. Мога още да ти кажа, че дори да вярва, че стригоите трябва да бъдат изтребени, не е стопроцентово сигурен за Соня. Ще направи каквото може. Мисля, че точно сега се разкъсва между това, на което цял живот са го учили, и това, което започва да вижда с очите си.

Звучи ли ти познато?, обади се един вътрешен глас.

Отчасти се надявах, че Трей веднага ще ми даде отговор. Например в часа по химия. Но той не се появи нито в този, нито в някой от останалите часове за този ден. Предполагах, че тези неща изискват повече време. Търпението и вярата ми бяха възнаградени чак към края на деня, когато получих есемес от него: „Още уреждам въпроса. Някои искат да разговарят. Други се нуждаят от убеждаване“.

Еди не прие този есемес като бетонно доказателство, когато му го показах, но аз си казах, че Трей не би ми го написал, ако е офейкал от града. Еди настояваше да се срещнем с Дмитрий и заедно да обсъдим стратегията при новото развитие на събитията. Така че решихме да отидем заедно до центъра. Изпратих покани до членовете на нашето семейство да се срещнем пред общежитието в източния кампус след половин час. Първа пристигна Джил, но се спря, още щом ме видя.

— Леле, Сидни… косата ти.

Вдигнах глава от телефона, докато отговарях на един есемес от Брейдан, в който му съобщавах, че този уикенд няма да можем да се видим.

— Какво за нея?

— Ами всички тези пластове. Супер подчертават лицето ти.

Отново ме гледаше по онзи странен начин.

— Ами, да — промърморих, с надеждата да сменя темата. — Всичко е, хм, заради доброто подстригване. Съжалявам, че преди малко трябваше да се отървем от Мика.

Отне й няколко секунди, за да включи, но забележката ми я изтръгна от прехласването й по косата ми.

— О, не. Няма нищо. Искам да кажа, че и без това нещата помежду ни стават все по-напрегнати.

— Така ли? — Последният път, когато го видях, Мика ми се стори все така весел и безгрижен. — Да не би още да имате проблеми?

— Ами… предполагам, че аз имам. Наистина го харесвам. Обичам да излизам с него и приятелите му. Но все нещо ми напомня, че връзката ни е обречена. Както, например, тази сутрин. Съществува цял един свят, от който той не може да бъде част. А аз не мога да понеса мисълта, че трябва да го лъжа или да го държа настрана от живота ми. Трябва да го направя… наистина. Да скъсам с него. Зная, че съм го казвала и преди, но сега действително го мисля.

— Ние сме тук, ако се нуждаеш от приятелско рамо — заявих и наистина го мислех, но ако след това Джил дойде да плаче на рамото ми, не бях напълно сигурна какво трябва да й кажа. Може би ще изровя някаква книга с подходящи съвети за раздяла, преди тя да пристъпи към действие.

Тя се усмихна накриво.

— Знаеш ли какво е най-тъпото? Искам да кажа, че не искам да скачам от един приятел към друг — а и все още се интересувам от Мика — но започвам все по-често да забелязвам колко готин е Еди.

— Той е страхотно момче — потвърдих аз.

— Връзките между морои и дампири, когато са по-големи, не се поощряват, но сега… искам да кажа, че познавам една двойка в „Свети Владимир“. — Засмя се смутено. — Зная, зная… дори не бива да говоря такива неща. Не бива да мисля за нов приятел, когато още съм с предишния. Но все пак… колкото повече съм с Еди… той е толкова храбър и уверен. Би направил всичко за нас, нали? Прилича на герой от приказка, само че в реалния живот. Но той е толкова отдаден на работата си, че вероятно никога не би се заинтересувал от някоя като мен. Няма време за срещи.

— Всъщност мисля, че много би се заинтересувал от теб — казах й аз. Очите й мигом се разшириха.

— Наистина ли?

Исках да й разкажа всичко. Но вместо това подбирах внимателно думите си, тъй като не желаех да издавам тайните му, особено след като той вече ми бе казал да го оставя сам да се погрижи за личния си живот.

— Той непрекъснато говори колко си умна и компетентна. Мисля, че определено е готов за нещо по-различно в отношенията ви. — Той ми бе казал също, че не се смята достоен за нейната любов, но тази убеденост можеше да се пропука, ако Джил действително се увлече по него.

Тя потъна в мислите си и не си казахме нищо повече по темата. След малко се появиха Еди и Анджелина. Потеглихме към града. Оставих Джил и двамата дампири при Ейдриън, а аз трябваше да купя нещо. За мен бе много мъчително да чакам Трей да ми се обади, затова се нуждаех от нещо, което да ми отвлече вниманието. Освен това някои от химикалите ми на алхимик бяха на изчерпване, а исках да съм сигурна, че ще съм максимално подготвена преди авантюрата ми в лагера на Воините.

Телефонът ми звънна, докато още пазарувах. Беше Трей. Излязох пред магазина за билки, за да говоря с него.

— Уреди се — каза ми той. — Можеш да тръгваш. Ще се срещнат довечера с теб, но трябва да си сама.

Потреперих, едновременно от безпокойство и от възбуда. Тази вечер. Изглеждаше изненадващо скоро, ала бе точно това, което желаех. Трябваше по-скоро да измъкнем Соня от там.

— Ще дойда да те взема в седем — продължи Трей. — И… ами, много съжалявам… но трябва да пътуваш с вързани очи. А аз ще се погрижа никой да не ни следи. Ако забележа, че имаме опашка, всичко пропада.

— Разбирам — промълвих, макар че едно пътуване с вързани очи правеше всичко още по-страшно.

— Освен това — додаде той, — ние си искаме обратно меча.

Уговорих се с него да ме вземе от дома на Ейдриън, защото имах чувството, че Дмитрий и Еди ще имат да ми казват доста неща, преди да тръгна. Всъщност им се обадих веднага, след като свърших разговора с Трей, за да им съобщя новината.

Позвъних и на Стантън, за да я осведомя за последните събития. Хрумна ми, че може би трябваше да й се обадя по-рано, но първо исках да получа ясен отговор от Трей.

— Не ми харесва идеята да отидеш сама — заяви тя. — Но не ми се вярва да те наранят. Изглежда те наистина предпочитат да стоят настрана от хората — и най-вече от нас. А ако има шанс да измъкнеш Соня Карп от там… добре. Това ще ни спести доста разправии с мороите. — Тонът на Стантън обаче ми подсказа, че макар да смяташе, че ще бъда в безопасност, не беше оптимистично настроена за съдбата на Соня. — Внимавай, госпожице Сейдж.

Когато пристигнах, атмосферата в апартамента на Ейдриън бе заредена с напрежение. Дмитрий, Еди и Анджелина бяха изнервени, вероятно защото бяха изолирани от акцията. Изненадващо, Ейдриън също изглеждаше разстроен, макар че не можех да си обясня защо. Джил го следеше със загрижен поглед и двамата продължиха да се взират един в друг. Несъмнено си разменяха чрез връзката неуловими за другите съобщения. Най-после той отклони очи, все едно слагаше край на разговора. Джил въздъхна и отиде в кухнята при другите.

Започнах да говоря с Ейдриън, но Еди ми махна с ръка да отида при него.

— Тъкмо обсъждаме дали да ти дадем оръжие, или не — каза ми той.

— Е, отговорът е „не“ — незабавно го отрязах. — Забрави ли, че ще ми завържат очите. Мислиш ли, че няма да ме претърсят и за оръжие?

— Все трябва да има някакъв начин — намеси се Дмитрий. Понеже бяхме в стая с климатик, той беше с дългото си кожено палто. — Не мога да ти позволя да отидеш съвсем беззащитна.

— Не съм изложена на опасност. — Имах чувството, че цял ден повтарям едно и също. — Те може да са откачени, но Трей каза, че ако дадат думата си, държат на нея.

— Соня обаче няма такива гаранции — изтъкна Дмитрий.

— Никакво оръжие няма да ми помогне да я спася — припомних му. — Освен способността ми да разсъждавам. А с това съм максимално въоръжена.

Но уверенията ми не успокоиха дампирите. Отново започнаха да спорят помежду си, а аз ги оставих, за да потърся вода за пиене. Ейдриън извика от дневната:

— В кухнята има диетични безалкохолни.

Отворих хладилника. Наистина беше зареден с всякакви видове безалкохолни. Освен това имаше повече храна, отколкото някога бях виждала там. Още едно проявление на щедростта на Нейтан Ивашков. Грабнах една кутия с диетична кола и седнах до Ейдриън на дивана.

— Благодаря — промърморих и отворих кутията. — Това е най-доброто нещо, което можеш да ми предложиш, след едно джелато, разбира се.

— Джелато? — Той повдигна вежди. — Звучи ми като десерт, Сейдж.

— И е — признах. Тази обикновена размяна на реплики ми действаше успокоително сред цялото това напрежение. — Ти си виновен, задето го спомена вчера. Сега не мога да спра да си мисля за джелато. Исках да си поръчам на вечерята снощи, но Брейдан ме разубеди, което навярно обяснява защо толкова много копнея за тази ледена вкуснотия. Когато не можеш да имаш нещо, го искаш още повече.

— Да — рече той горчиво. — Непрекъснато ми се случва.

— Защо си толкова вкиснат? И ти ли мислиш, че трябва да имам някакво оръжие? — Беше много трудно да се отгатне накъде ще се промени настроението на Ейдриън.

— Не, аз приемам твоята гледна точка и мисля, че си права. Не че ми харесва идеята да ходиш там.

— Трябва да помогна на Соня.

Той ме изгледа изучаващо и се усмихна.

— Зная, че ще го направиш. Иска ми се да можех да дойда с теб.

— О, така ли? Ще ме защитаваш и ще ме измъкнеш оттам, дори насила, както заплаши да направиш снощи? — подразних го аз.

— Хей, дори и това, ако се наложи. И теб, и Соня. Ще преметна по една на всяко рамо. Супер мъжкарски, нали?

— Много — признах, щастлива, че той отново се шегуваше.

Но оживлението му помръкна и Ейдриън отново стана сериозен.

— Нека те попитам нещо. Кое е по-страшно: да влезеш в бърлогата на откачени, готови да убиват човешки същества или да бъдеш в безопасност с вампири и полувампири, независимо, че са малко ексцентрични? Осведомен съм за резервите, които вие, алхимиците, имате към нас, но толкова ли е силна лоялността към расата ви, че… не зная… че отделната личност няма значение?

Това бе изненадващо задълбочен въпрос от страна на Ейдриън. Освен това беше отглас на пътуването ми до бункера на алхимиците, за да видя Кийт. Припомних си как бащата на Кийт не се тревожеше за моралния облик на сина си. За него най-важното беше Кийт да не е в приятелски отношения с вампирите. Замислих се и за инцидента на алеята и колко упорито Воините отказваха да признаят всяка истина, която не съвпадаше с техните разбирания. И накрая погледнах към дампирите, които спореха в кухнята и продължаваха да си блъскат главите как да опазят двете ни със Соня, независимо колко рисковано ще бъде за самите тях.

Пак се обърнах към Ейдриън.

— Предпочитам вампирите. И лоялността към расата си има граници.

Нещо в изражението на Ейдриън се промени, но аз почти не му обърнах внимание. Бях твърде поразена от откритието, че думите, които току-що бях изрекла, се смятаха за най-висше предателство към алхимиците.

По-късно Еди и Анджелина излязоха, за да ни донесат вечеря, а аз им позволих да вземат колата ми, тъй като Еди щеше да кара. Докато ги нямаше, Дмитрий се опита да ми набие в главата още техники за самозащита, но ми бе трудно да науча кой знае колко за толкова кратко време. Не спирах да си мисля за предупреждението на Улф да избягваме опасните места. Какво би казал той, ако знаеше, че се каня да вляза в леговището на въоръжени до зъби ловци на вампири?

Най-сетне Еди и Анджелина се върнаха, ядосани, че ги забавили в ресторанта.

— По едно време се усъмних дали ще успеем да се приберем навреме — изсумтя Еди. — Опасявах се, че нищо няма да успееш да хапнеш, преди да потеглиш на мисията си.

— Не зная дали въобще ще мога да сложа нещо в устата си признах. Въпреки смелите ми думи преди малко, започвах да се изнервям. — О, можеш да задържиш ключовете, в случай че се нуждаеш от кола.

Той отиде до чантата ми с ключовете и все пак ги пусна вътре.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Еди сви рамене и отново извади ключовете. За моя изненада Ейдриън го наблюдаваше с присвити очи и като че ли беше разстроен от нещо. Днес не разбирах променливите му настроения. Той се изправи и пристъпи към Еди. След няколко мига двамата се отдръпнаха по-настрани и заспориха шепнешком за нещо, което явно се отнасяше до мен, защото ме погледнаха няколко пъти. Останалите изглеждаха притеснени и внезапно се разбъбриха нервно, като прескачаха от тема на тема. Аз само местех поглед от един към друг, без да можех да се отърся от чувството, че изпускам нещо много важно.

Трей ми позвъни точно в седем, като ми съобщи, че ме чака отпред. Станах от стола, взех меча и поех дълбоко дъх.

— Пожелайте ми късмет.

— Ще те изпратя — заяви Ейдриън.

— Ейдриън — предупреди го Дмитрий.

Ейдриън завъртя очи.

— Зная, зная. Не се тревожи. Обещах.

Какво бе обещал? Никой не ме осветли. Нямаше много за вървене, тъй като той живееше на партера, но като излязохме отвън, ръцете му ме стиснаха за раменете. Прониза ме тръпка, както от докосването, така и от неочаквания жест. Обикновено той си позволяваше прояви на нежност единствено към Джил.

— Сейдж — промълви. — Говоря ти съвсем сериозно. Бъди внимателна. Не се прави на героиня — вътре си имаме достатъчно от тях. И… независимо какво ще се случи, искам да знаеш, че никога не съм се съмнявал в това, което правиш. Постъпката ти е умна. И смела.

— Звучиш ми, като че ли вече всичко е приключило с пълен провал — казах.

— Не, не. Аз само… ами, искам да знаеш колко много аз вярвам в теб.

— Добре — кимнах, леко озадачена. Отново ме обзе чувството, че нещо не са ми казали. — Надявам се планът ми да проработи.

Трябваше да се отдръпна от Ейдриън, но не можах. Поради някаква причина се колебаех да тръгна. Тук се чувствах сигурна и защитена. След като си тръгна, наистина щях да вляза в леговището на лъва. Постоях още няколко мига, наслаждавайки се на спокойствието, което сякаш струеше от ръцете на Ейдриън, сетне неохотно се отдръпнах.

— Моля те, бъди внимателна — повтори той. — И се върни жива и здрава.

— Ще се върна. — Импулсивно смъкнах верижката с кръста и я натиках в дланта му. — Този път наистина го вземи. Задръж го, докато се върна. Ако тревогата те надвие, го погледни и си кажи, че аз трябва да се върна за него. Освен това много си отива с дрехи в цвят каки и в неутрални цветове.

Боях се, че ще ми го върне, но той само кимна и стисна силно кръста. Тръгнах, чувствайки се леко уязвима без него, но се надявах да вдъхне сили на Ейдриън. Моите притеснения внезапно ми се сториха незначителни. Исках Ейдриън да е добре.

Настаних се в колата на Трей, на седалката до неговата и веднага му подадох меча. Той изглеждаше зле, както и преди.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Да. Абсолютно.

— Дай да проверя мобилния ти телефон.

Подадох му го и той го изключи. Върна ми го, заедно с превръзка за очи.

— Имам ти доверие. Можеш сама да си я сложиш.

— Благодаря.

Понечих да си я сложа, но импулсивно се извърнах назад и погледнах към сградата за последен път. Ейдриън още стоеше отпред, с ръце в джобовете, със загрижено лице. Като видя, че го гледам, се насили да се усмихне леко и вдигна едната си ръка за… какво? За сбогом? Или за благословия? Не знаех, но жестът му ме накара да се почувствам по-добре. Последното, което видях, бе проблясъка на кръста на слънчевата светлина, точно преди да закрия очите си с превръзката.

И мракът ме обгърна.