Златна лилия

Глава 2

Тази нощ не спах. Донякъде се дължеше на часовата разлика. Полетът ми до Палм Спрингс беше в шест сутринта, което беше три сутринта в часовата зона, където тялото ми все още смяташе, че се намира. Сънят ми се струваше безсмислен.

И разбира се, съществуваше съвсем дребният факт, че ми беше трудно да се отпусна след всичко, което бях видяла в бункера на алхимиците. Ако не си представях безумните очи на Лиам, ако не спирах да си повтарям предупрежденията, които чух, какво става с тези, които се сближат прекалено много с вампирите…

А пълната входяща кутия със съобщения от бандата в Палм Спрингс никак не помагаше за облекчаване на ситуацията. Обикновено, когато бях навън по задачи, си проверявах имейлите на мобилния телефон. Сега, в хотелската си стая, докато се взирах в различните съобщения, установих, че се изпълвам със съмнения. Дали всички бяха строго професионални? Дали не бяха твърде приятелски? Дали размиваха границите в протокола на алхимиците? След като видях какво се бе случило с Кийт, беше повече от ясно, че не бе нужно много, за да се забъркаш в неприятности с моята организация.

Едно от съобщенията беше от Джил със следната тема: „Анджелина… въздишка“. Това не беше изненада за мен и не си дадох труд да го прочета. Анджелина Дос, момиче дампир, изпратено, за да бъде съквартирантка на Джил и да осигурява допълнителна охрана, малко се затрудняваше да се впише в живота в „Амбъруд“. Винаги се забъркваше в някакви каши, но знаех, че каквото и да бе този път, нямаше как да помогна от разстояние.

Другото съобщение беше от самата Анджелина. И него не прочетох. Темата беше: „ПРОЧЕТИ ТОВА! ТОЛКОВА Е ЗАБАВНО!“. Анджелина съвсем наскоро бе открила електронната поща. Но явно все още не бе открила как да изключва главните букви. Освен това не правеше разлика между забавни шеги, финансови измами или предупреждения за вируси. И като стана дума за последните… се наложи накрая да инсталираме на лаптопа й защитен софтуер за деца, за да блокираме достъпа й до определени уебсайтове и реклами. Направихме го, след като тя неволно свали четири вируса.

Това, което ме накара да спра и да се замисля беше последният имейл във входящата ми кутия. Беше от Ейдриън Ивашков, единственият член на групата, който не беше ученик в подготвителното училище „Амбъруд“. Ейдриън беше двайсет и една годишен морой, затова би било малко прекалено да се представя за ученик в гимназия. Ейдриън беше с нас, защото между него и Джил съществуваше духовна и телепатична връзка, създадена непреднамерено, когато той използвал магията, която владееше, за да спаси живота й. Всички морои притежаваха магически способности, като всеки морой специализираше в един от четирите основни природни елемента — земя, въздух, вода или огън. Неговият беше духът — мистериозен елемент, свързан със съзнанието и лечението. Връзката позволяваше на Джил да чете мислите на Ейдриън и да долавя чувствата му, което бе смущаващо и причиняваше безпокойства и за двамата. Близостта му до Джил им помагаше да открият някои особености на връзката. А и Ейдриън нямаше по-добро занимание.

Темата на неговия имейл гласеше: „ИЗПРАТИ ПОМОЩ НЕЗАБАВНО“. За разлика от Анджелина, Ейдриън познаваше отлично правилата за писане с главни букви, но ги използваше просто за драматичен ефект. Знаех също така, че ако имах съмнения кое от съобщенията е свързано с моята работа, това несъмнено беше най-непрофесионалното от цялата серия. Ейдриън не беше моя отговорност. Въпреки това кликнах върху съобщението.

Не можах да сдържа усмивката си. Ейдриън ми изпращаше подобни съобщения почти всеки ден. Това лято разбрахме, че онези, които са били насила превърнати в стригои можеха да бъдат върнати към първоначалната им същност с помощта на магията на духа. Това все още беше сложен и труден процес, още повече, че имаше толкова малко морои, владеещи магията на духа. Още по-впечатляващо беше скорошното разкритие, че онези, които са били преобразени от стригои, никога повече не можеха да бъдат отново превърнати в кръвожадни чудовища. Това бе въодушевило алхимиците и мороите. Ако имаше някакъв магически начин да се предотврати създаването на нови стригои, откачалки като Лиам повече нямаше да представляват проблем.

И ето тук в играта влизаха Соня Карп и Дмитрий Беликов или, както Ейдриън ги наричаше в отчаяните си послания „агент Скарлет“ и „агент Досаден Борш“. Соня беше морой, а Дмитрий — дампир. И двамата някога бяха стригои и бяха спасени от магията на духа. Двамата пристигнаха миналия месец в Палм Спрингс, за да работят с Ейдриън в нещо като „мозъчен тръст“, за да открият средство за предпазване срещу превръщането в стригой. Това бе изключително важна задача, чието успешно разрешаване щеше да има огромни последици. Соня и Дмитрий бяха едни от най-усърдните и отдадени работници, които познавам, което невинаги бе в синхрон със стила на Ейдриън.

Голяма част от работата им включваше бавни, щателни експерименти — в много от които участваше Еди Кастъл — дампир, който също беше под прикритие в „Амбъруд“. Той играеше ролята на контролен субект, тъй като за разлика от Дмитрий, Еди беше дампир, недокоснат от духа и никога не е бил превръщан в стригой. Не можех да помогна с много на Ейдриън в терзанията му, свързани с изследователската група — и той го знаеше. Просто разиграваше театър и ме използваше за отдушник на неволите си. Тъй като ясно разграничавах кое е съществено и кое не за света на алхимиците, едва не изтрих съобщението, но…

Едно нещо ме разколеба. Ейдриън бе подписал имейла си с препратка към романа „Клетниците“ на Виктор Юго. Това бе книга за Френската революция, която беше толкова дебела, че прекрасно би могла да се използва за оръжие. Чела съм я и на английски, и на френски. Имайки предвид, че Ейдриън веднъж се отегчи, докато четеше едно по-дълго меню, ми беше доста трудно да си представя, че ще прочете романа на Юго на какъвто и да е език. Така че откъде знаеше за препратката? Това няма значение, Сидни, обади се строг алхимически глас в главата ми. Изтрий го. Това не е важно. Литературните познания на Ейдриън (или липсата на такива) не те засягат.

Но не можех да го направя. Трябваше да зная. Това бе от онези детайли, които можеха да ме подлудят. Изпратих му кратък есемес: „Откъде знаеш за 24601? Не мога да повярвам, че си чел книгата. Гледал си мюзикъла, нали?“

Натиснах „Изпрати“ и отговорът дойде почти незабавно: „СпаркНоутс“1.

Типично. Засмях се високо и тутакси се почувствах виновна. Не биваше да отговарям. Това бе персоналната ми поща, но ако някой ден алхимиците решаха да ме разследват, нямаше да се поколебаят да проникнат в нея. Подобни кореспонденции са изобличаващи и аз изтрих тази — не че имаше значение. Никакви данни не могат да бъдат изцяло заличени.

Когато в седем на следващата сутрин се приземих в Палм Спрингс, беше болезнено ясно, че бях прекрачила границите, до които организмът ми можеше да съществува само на кофеин. Бях прекалено изтощена. Никакво кафе вече не бе в състояние да ми помогне. Едва не заспах върху тротоара на летището, докато чаках превоза си до „Амбъруд“. Когато пристигна, не го забелязах, докато не чух да викат името ми.

Дмитрий Беликов изскочи от взетата под наем синя кола, приближи с бързи крачки към мен и пое куфара ми, преди да успея да промълвя и дума. Няколко жени наблизо спряха да бъбрят и се втренчиха възхитено в него. Изправих се на крака.

— Не е нужно да го правиш — промълвих, макар че той вече слагаше куфара в багажника.

— Разбира се, че е нужно — отвърна той с лек руски акцент. Усмихна ми се леко. — Имаше вид на заспала.

— Де тоз късмет — промърморих, докато се намествах на седалката до шофьора. Дори и да бях напълно будна, знаех, че Дмитрий пак щеше да вземе куфара ми. Такъв си беше той — последният останал кавалер в модерния свят, винаги готов да помогне на останалите.

Това бе едно от многобройните удивителни неща у Дмитрий. Само външният му вид бе достатъчен, за да накара мнозина да спрат насред крачката си. Имаше тъмнокестенява коса, прибрана назад на опашка, и кафяви очи, които изглеждаха тайнствени и съблазнителни. Беше висок — около метър и деветдесет и осем — конкурирайки дори някои морои. За мен бе трудно да различавам дампирите от хората, но дори аз трябваше да призная, че той заемаше челно място по скалата за мъжка привлекателност.

Освен това излъчваше енергия, която не можеше да не засегне всички около него. Дмитрий винаги беше нащрек, винаги готов за неочакваното. Никога не съм го виждала отпуснат или непредпазлив. Винаги бе готов да нападне. Несъмнено, той бе много опасен и за мен беше облекчение, че е на наша страна. Винаги се чувствам в безопасност край него — и малко напрегната.

— Благодаря за транспорта — добавих. — Можех да си взема такси. — Още докато ги изговарях, знаех, че думите ми са безсмислени, както когато му казах, че не е нужно да ми помага с багажа.

— Не е проблем — увери ме той, докато караше към покрайнините на Палм Спрингс. Изтри потта от веждите си и дори и този жест изглеждаше някак си секси и привлекателен. Макар да беше още рано сутринта, денят вече се очертаваше като горещ.

— Соня настоя. А и днес няма да има експериментални занятия.

Сбърчих чело. Тези експерименти и удивителния потенциал, който криеха, за предотвратяване създаването на още стригои, бяха много важни. Дмитрий и Соня го знаеха и с все сили се бяха посветили на каузата — особено през уикендите, когато Ейдриън и Еди нямаха часове, което правеше новината толкова озадачаваща. Моите етични принципи, отнасящи се до работата и отговорността, не ми позволяваха да проумея защо нямаше да се правят изследвания в неделя.

— Ейдриън? — предположих. Може би той не беше „в настроение“ за научна дейност днес.

— Отчасти — кимна Дмитрий. — Но сме лишени и от контролния си субект. Еди каза, че има някакъв проблем и няма да може да се освободи.

Бръчката ми се задълбочи.

— Какъв проблем би могъл да има Еди?

Еди също бе много отдаден на мисията. Ейдриън понякога го наричаше мини Дмитрий. Въпреки че Еди посещаваше занятията като мен, знаех, че винаги е готов да зареже домашните си, за да помогне на великата цел. Сещах се само за едно нещо, което би могло да е по-важно от помагането да се открие „лекарство“ против превръщането в стригои. Сърцето ми внезапно се разтуптя.

— Джил добре ли е? — Трябва да бъде. Иначе биха ме уведомили, нали? Главната цел за пребиваването на Еди в Палм Спрингс — и моята — беше да осигурим безопасността й. Ако тя беше в опасност, това оставяше на заден план всичко останало.

— Тя е добре — успокои ме Дмитрий. — Говорих с нея тази сутрин. Не съм сигурен какво става, но Еди не би отсъствал без основателна причина.

— Предполагам, че не — промърморих, все още обезпокоена.

— Ти се тревожиш повече и от мен — подразни ме спътникът ми. — Не мислех, че е възможно.

— Работата ми е да се тревожа. Винаги трябва да съм сигурна, че всички са добре.

— Понякога не е лошо да се увериш, че и ти също си добре. Можеш да откриеш, че това всъщност помага на околните.

Изсумтях насмешливо.

— Роуз винаги се шегува за твоите „Дзен мъдрости“. Дали в момента нямам честта да изпитам на свой гръб някоя от тях? Ако е така, разбирам защо тя е толкова безпомощна пред чара ти.

Бях възнаградена с искрен смях, който рядко можеше да се чуе от Дмитрий.

— Така мисля. Ако попиташ нея, тя ще заяви, че е заради ловкото ми боравене със сребърния кол или обезглавените чудовища. Обаче аз съм сигурен, че тъкмо със своите „Дзен мъдрости“ накрая спечелих сърцето й.

Моята ответна усмивка тутакси се превърна в прозявка. Беше наистина поразително, че можех да се шегувам с дампир. Преди време получавах панически пристъп само да бъда в една стая с тях или с морои. Но макар и бавно, през последните шест месеца притесненията и страховете ми започнаха да намаляват. Никога нямаше да мога да се отърся от усещането за „различие“, което изпитвах към всички тях, но бях преодоляла много предразсъдъци. Част от мен бе убедена, че е правилно, задето все още ги разделям от хората, но беше добре да бъда гъвкава в отношенията ни, което щеше да облекчи и улесни работата ми. Но не прекалено „гъвкава“, предупреди ме вътрешният алхимически глас.

— Пристигнахме — обяви Дмитрий, като спря колата пред общежитието на училището „Амбъруд“. Дори и да забеляза смяната на настроението ми, той с нищо не го показа. — Добре е да си починеш.

— Ще опитам — уверих го. — Но първо трябва да разбера какво става с Еди.

Лицето на Дмитрий тутакси доби напълно делово изражение.

— Ако го откриеш, не е зле да го доведеш довечера, за да видим дали няма да можем да свършим малко работа. Соня ще се зарадва. Тя има няколко нови идеи.

Кимнах, напомняйки си към какъв стандарт сме длъжни да се придържаме. Работа, работа, работа. Не биваше да забравяме нито за миг високите си цели.

— Ще видя какво мога да направя.

Благодарих му отново и влязох в сградата, изпълнена с твърда решимост да изпълня мисията си. Затова изпитах донякъде разочарование, когато възвишените ми цели бяха осуетени толкова бързо.

— Госпожице Мелроуз?

Незабавно се извърнах при звука на името, под което бях известна в „Амбъруд“. Госпожа Уедърс, нашата пълничка, възрастна надзирателка на общежитието, се носеше забързано към мен. Лицето й бе смръщено от тревога, което не вещаеше нищо добро.

— Толкова се радвам, че се върна — рече тя. — Надявам се, че семейното посещение е минало добре?

— Да, госпожо. — Ако под „добро“ се разбираше „ужасяващо и притеснително“.

Госпожа Уедърс ми даде знак да я последвам до бюрото й.

— Трябва да поговоря с теб за вашата братовчедка.

Едва се сдържах да не се начумеря, докато си припомнях имейла на Джил. Братовчедката Анджелина. Всички се подвизавахме в „Амбъруд“ като фалшиви роднини. Джил и Еди бяха мои брат и сестра. Анджелина беше наша братовчедка. Така много по-лесно се обясняваше защо винаги сме заедно и защо постоянно се интересуваме от делата си.

Седнах срещу госпожа Уедърс и си помислих с копнеж за леглото, което ме очакваше.

— Какво се е случило? — попитах.

Госпожа Уедърс въздъхна.

— Братовчедка ви изпитва затруднения с нашия дрескод.

Това ме изненада.

— Но ние носим униформи, госпожо.

— Разбира се — кимна тя. — Но не и след училище.

Вярно беше. Аз бях облечена в панталони цвят каки и зелена блуза с къс ръкав, а около шията си носех малкия златен кръст, с който никога не се разделях. Прерових мислено гардероба на Анджелина, опитвайки се да си спомня дали някога съм виждала нещо обезпокоително в него. Може би най-ужасяващото бе качеството му. Анджелина беше от Съхранителите — смесена комуна от хора, морои и дампири, които живееха в Апалачите. Ведно с липсата на електричество и течаща вода, Съхранителите предпочитаха сами да шият дрехите си или да ги носят докато се прокъсат.

— В петък вечерта я видях облечена в чифт потресаващо къси джинсови шорти — продължи госпожа Уедърс и потръпна. — Незабавно я смъмрих сурово, а тя ми отговори, че само с тях можела да се чувства удобно в ужасната жега навън. Предупредих я, че ще бъде наказана и я посъветвах да си намери по-подходящо облекло. В събота тя се появи в същите шорти и безкрайно неприлично горнище. Тогава я наказах да не напуска общежитието до края на уикенда.

— Съжалявам, госпожо — смотолевих. Наистина, нямах представа какво друго да кажа. Бях прекарала уикенда в епична битка за спасяване на човечеството, а сега… джинсови шорти?

Госпожа Уедърс явно започна да става нетърпелива.

— Зная… ами, зная, че това не е нещо, в което трябва да те намесвам. Това е работа на родителите. Но тъй като виждам колко си отговорна и се грижиш за останалите членове на семейството си…

Въздъхнах.

— Да, госпожо. Ще се погрижа за проблема. Благодаря ви, че не сте предприели по-строги действия към нея.

Поех нагоре по стъпалата. С всяка крачка куфарът ми се струваше все по-тежък. Когато стигнах до втория етаж, се спрях несигурно. Още един етаж щеше да ме отведе до стаята ми. А този етаж щеше да ме отведе до „братовчедката Анджелина“. Закрачих неохотно по коридора. Колкото по-скоро се справех с това, толкова по-добре.

— Сидни! — Джил Мастрано отвори вратата на стаята си и светлозелените й очи засияха от радост. — Ти се върна.

— Така изглежда — съгласих се и я последвах вътре. Анджелина също беше там, излегнала се върху леглото си с учебник в ръка. Бях абсолютно сигурна, че за пръв път я виждах да учи, но домашният арест явно доста бе ограничил възможностите й за забавление.

— Какво искаха алхимиците? — попита Джил. Тя седна с кръстосани крака върху леглото си и започна да си играе разсеяно с един от дългите кичури на светлокестенявата си коса.

Свих рамене.

— Бумащина. Досадна работа. Доколкото разбрах, тук са се случили доста по-вълнуващи неща. — Думите ми бяха придружени от многозначителен поглед към Анджелина.

Момичето дампир скочи от леглото си. Лицето й бе зачервено от гняв, а сините й очи изпускаха искри.

— Вината не беше моя! Онази жена Уедърс е напълно изтрещяла! — избухна тя с леко южняшко провлачване на думите.

Един бърз оглед на Анджелина показа, че нямаше нищо обезпокоително. Джинсите й бяха разръфани, но съвсем прилични, както и тениската й. Дори обикновено разрошената й като грива ягодоворуса коса сега, за разнообразие, бе вързана на конска опашка.

— В какво, за бога, си била облечена, че да я разстроиш толкова? — учудих се аз.

Анджелина се намръщи, отиде до скрина си и измъкна джинсови шорти с възможно най-разръфания подгъв, който някога бях виждала. Помислих си, че ще се разнищят направо пред очите ми. Бяха толкова къси, че нямаше да се изненадам, ако бельото й е съвсем на показ, когато е облечена с тях.

— Откъде ги изнамери?

Анджелина доби почти гордо изражение.

— Направих си ги.

— С какво, с ножовка?

— Имах два чифта джинси — изтъкна практично тя. — Навън беше толкова горещо, че реших, че може да преобразувам единия чифт в шорти.

— Използва един нож от столовата — притече се Джил на помощ.

— Не можах да намеря ножици — оправда се Анджелина.

Леглото ми. Къде беше леглото ми?

— Госпожа Уедърс спомена нещо и за неприлично горнище — не се отказвах аз.

— О — промърмори Джил. — То беше мое.

Усетих как веждите ми отскачат нагоре.

— Какво? Зная, че в гардероба ти няма нищо „неприлично“. — Преди появата на Анджелина преди около месец, двете с Джил бяхме съквартирантки.

— Не е — съгласи се Джил. — Само дето не е точно размера на Анджелина.

Огледах двете момичета и ми светна. Като повечето морои, Джил беше висока и слаба, с фигура мечта за човешките модни дизайнери, фигура, заради която бих убила. Джил дори се бе изявила малко като модел. Но тази фигура вървеше със скромна гръдна обиколка. А гръдната обиколка на Анджелина… не беше толкова скромна. Ако носеше подобно горнище, много лесно можех да си представя, че платът е бил опънат до не съвсем благоприлични граници.

— Джил носи това горнище постоянно и никой не го прави на въпрос — опита да се защити Анджелина. — Предположих, че няма да е проблем да го заема за малко.

Главата започна да ме боли. Все пак това беше по-добре, отколкото онзи случай, когато бяха хванали Анджелина да се натиска с едно момче в мъжката тоалетна.

— Добре. Това лесно ще се уреди. Можем да отидем довечера — е, аз мога да отида, след като ти си затворена тук — да ти взема някои дрехи, които са твоят размер.

— О — Анджелина изведнъж живна, — няма нужда. Еди ще го уреди.

Ако в същото време Джил не закима енергично, щях да реша, че се шегува.

— Еди? Еди ти купува дрехи?

— Не е ли много мило от негова страна? — въздъхна щастливо Анджелина.

Мило? Не, но разбирах защо Еди се е съгласил да го направи. Да купува прилични дрехи на Анджелина вероятно е последното нещо, което би желал да върши, но той би го направил. Като мен и той разбираше какво е отговорност. Сега вече започвах да разбирам защо Еди е отменил участието си в изследванията и защо е бил доста уклончив относно причините за отказа си.

Тутакси извадих мобилния си телефон и му позвъних. Както винаги, той отговори веднага. Бях сигурна, че през цялото време не се отдалечава на повече от три метра от телефона си.

— Здравей, Сидни. Радвам се, че си се върнала. — Кратка пауза. — Върнала си се, нали?

— Да, тук съм с Джил и Анджелина. Разбрах, че си отишъл на пазар.

— Не започвай и ти — изпъшка той. — Тъкмо влизам в стаята си.

— Искаш ли да се отбиеш насам за малко с покупките си? Колата ми трябва.

Последва моментно колебание.

— Имаш ли нещо против ти да дойдеш тук? Ако, разбира се, Джил е добре. Тя е добре, нали? Няма нужда от мен? Защото ако има…

— Тя е добре. — Общежитието му не беше далеч, но аз се надявах на една бърза дрямка. Въпреки това се улових, че се съгласявам, както винаги. — Добре. Да се срещнем във фоайето на общежитието след петнайсет минути, става ли?

— Звучи добре. Благодаря, Сидни.

— Еди ще дойде тук? — развълнува се Анджелина щом прекъснах връзката.

— Аз отивам при него.

Лицето й помръкна.

— О. Ами добре, предполагам, че няма значение, тъй като и без това съм затворена тук. Нямам търпение да съм свободна и отново да започна да тренирам. Бих искала да имам повече часове за практика насаме с него. — Не бях осъзнала колко отдадена е Анджелина на военното си обучение. Всъщност изглеждаше наистина развълнувана от перспективата.

Излязох от стаята им и се изненадах, когато установих, че Джил е зад мен, след като вратата се затвори.

— Сидни… съжалявам.

Изгледах я любопитно, чудейки се дали сега пък тя не бе направила нещо.

— За какво?

Тя посочи към вратата.

— Заради Анджелина. Трябваше да внимавам повече и да не й позволявам да се забърква в неприятности.

Потиснах усмивката си.

— Това не е твое задължение.

— Да, зная… — Тя сведе глава и част от дългата й коса се люшна напред. — Но все пак. Зная, че би трябвало да съм повече като теб. Вместо това, аз просто бях… сещаш се. Забавлявах се.

— Имаш право на това — заявих, опитвайки се да пренебрегна деликатния й намек за мен.

— При все това трябва да съм по-отговорна — настоя тя.

— Ти си отговорна — уверих я. — Особено в сравнение с Анджелина. — Семейството ми в Юта имаше котка, която навярно беше по-отговорна от Анджелина.

Лицето на Джил светна и аз я оставих, за да занеса куфара в стаята си. Пристигането на Анджелина и участието ми в арестуването на Кийт ми бяха извоювали правото на отделна стая в общежитието, нещо, което бе много ценно за мен. В стаята ми беше тихо и подредено. Моят идеален свят. Единственото място, останало незасегнато от хаоса в живота ми. Прилежно оправеното легло ме подканяше да се сгуша под завивките. По-точно ме умоляваше. Скоро, обещах аз. Надявам се.

Училището „Амбъруд“ бе разделено на три кампуса: източен (където бяха настанени момичетата), западен (запазен за момчетата) и централен (където се намираха всички административни сгради). През целия ден трите кампуса се обслужваха от вътрешна автобусна линия, макар че смелчаците, които не се плашеха от горещината, можеха да сноват пеша между тях. Обикновено температурите не ми влияеха, но днес ходенето ми се струваше доста тежка дейност. И така, качих се на автобуса до западния кампус и се опитах да остана будна.

Фоайето в мъжкото общежитие не се отличаваше от нашето — навън и навътре сновяха ученици, бързащи за някакви научни занимания или просто на път да се позабавляват през неделния ден. Озърнах се, но Еди още не беше дошъл.

— Здравей, Мелбърн.

Извърнах се и видях да приближава Трей Хуарес. Загорялото му лице бе озарено от широка усмивка. Също като мен и той беше ученик в последния клас и бе прихванал името Мелбърн от една от преподавателките ни, която изглежда не можеше да запомни Мелроуз. Честно, напоследък вече и аз започвах да се чудя коя съм.

— Здравей, Трей — поздравих го на свой ред. Трей беше истинска футболна звезда в училището, но също така и много умен, без значение колко усилено се опитваше да го скрие. В резултат ние се разбирахме добре, а моята помощ във възстановяването на статута му на спортист през последния месец ме издигна много бързо в очите му. На рамото му висеше раница.

— Да не би най-после да си решил да свършиш писмената си работа по химия?

— Да — кимна той. — Аз и половината от мажоретките на отбора ми. Искаш ли да се присъединиш към нас?

Завъртях очи.

— Някак си изпитвам дълбоки съмнения, че ще има много усилени учебни занимания. Освен това имам среща с Еди.

Трей сви нехайно рамене и отметна кичур коса, паднал върху очите му.

— Ти губиш. Ще се видим утре. — Измина няколко крачки, сетне се извърна и погледна към мен. — Хей, излизаш ли с някого?

Понечих да отвърна отрицателно, сетне ме осени една паническа мисъл. Имах навика да приемам нещата твърде буквално. Кристин и Джулия, приятелките ми в училище, постоянно се опитваха да ме обучат на тънкостите на светския живот в училище. Едно от основните им правила е, че хората невинаги казват това, което мислят — особено що се отнася до любовните дела.

— Да не би… да не би да ме каниш на среща? — шашнах се аз. Това бе последното, от което се нуждаех в момента. Как трябваше да отговоря? Дали да се съглася? Или да откажа? Нямах представа, че помощта ми в подготовката на домашните му по химия може да доведе до подобно привличане. Май трябваше да го оставя да се оправя сам.

Трей изглеждаше не по-малко шашнат от мен.

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Слава богу — отдъхнах си. Харесвах Трей, но нямах желание да се срещам с него, нито пък да се напъвам да измислям кой е най-уместния начин да му откажа.

Той ме изгледа накриво.

— Няма нужда да изглеждаш чак толкова облекчена.

— Извинявай — изломотих, опитвайки се да прикрия смущението си. — Защо питаш?

— Защото познавам едно момче, което смятам, че е идеално за теб. Направо съм сигурен, че е твоята сродна душа.

Сега бяхме на познат терен: логика срещу липса на логика.

— Не вярвам в сродните души — отсякох. — Статически е необосновано, че в целия свят съществува само една идеална личност за теб. — И все пак, само за частица от секундата, ми се искаше да е възможно. Би било хубаво да има някой, който да разбира някои от нещата, които щъкаха из главата ми.

Трей подбели очи.

— Добре. Не е сродна душа. Какво ще кажеш за някого, с когото би могла да излизаш от време на време и да си прекарваш готино?

Поклатих глава.

— Нямам време за подобни неща. — И наистина нямах. Да се грижа всичко да е наред в групата и да се преструвам на ученичка, беше работа, която запълваше цялото ми време.

— Казвам ти — ще го харесаш. Той посещава държавно училище и наскоро започна работа в „Спенсърс“. — „Спенсърс“ беше кафене, където работеше Трей, което бе добре дошло за мен, тъй като се ползвах с отстъпки за кафето. — Онзи ден говореше нещо за аеробното и ънаеробното дишане и аз си помислих: „На кого ми напомня този? На Мелбърн“.

— Казва се анаеробно дишане — поправих го. — А и това все още не означава, че имам време. Съжалявам. — Трябва да призная, че бях доста заинтригувана как двама продавачи на кафе ще заговорят на подобна тема, но реших, че е по-добре да не окуражавам Трей.

— Добре — примири се той. — После да не кажеш, че никога не съм се опитвал да ти помогна.

— Не бих си го и помислила — уверих го. — Хей, ето го и Еди.

Ясен знак, че трябва да вървя.

— До скоро, приятели. — Трей изкозирува с насмешка на двама ни с Еди. — Не забравяй предложението ми, ако искаш да си прекараш вълнуващо с някого, Мелбърн.

Трей си тръгна, а Еди ме изгледа смаяно.

— Да не би Трей да те канеше на среща?

— Не. Просто имал някакъв нов колега, с когото иска да ме запознае.

— Може би идеята не е съвсем лоша.

— Идеята е ужасна. Да излезем навън.

На пустинната жега изглежда не й пукаше, че е октомври и аз се запътих към една пейка, поставена точно до измазаните с хоросан стени на общежитието. Частичната сянка от палмовите дървета наблизо предлагаше малко хладина в жегата. Повечето от хората наоколо се кълняха, че температурите много скоро щели да паднат, но аз не забелязвах никакъв признак на промяна. Еди ми подаде ключовете на колата и торбата с покупките от местния супермаркет.

— Трябваше да налучквам размера — обясни ми. — Когато се съмнявах, взимах по-големия. Предположих, че така е по-безопасно.

— Вероятно. — Седнах на пейката и се разрових из покупките му. Джинси, панталони каки, няколко разноцветни тениски. Всички бяха много практични, каквито би избрало едно разумно и сериозно момче като Еди. Одобрих ги. — Размерът ми се струва точен. Имаш добро око. Май трябва по-често да те пращаме на пазар.

— Щом се налага, ще го правя — рече той със сериозна физиономия. Не се сдържах и прихнах от изненада.

— Шегувах се. — Пъхнах тениските обратно в торбата. — Зная, че едва ли ти е било много забавно. — Лицето на Еди остана безизразно. — О, стига. Всичко е наред. Не е нужно да се правиш на непукист пред мен. Зная, че не ти е било приятно.

— Тук съм, за да върша работа. Няма значение дали ми е приятно, или не.

Понечих да възразя, но размислих. В крайна сметка не беше ли това и моето верую? Да жертвам личните си желания в името на по-висши цели? Еди бе страстно отдаден на тази мисия. Никога не клинчеше и не се измъкваше от възложена задача. Не очаквах нищо друго от него всеотдайност и пълно посвещаване.

— И така, това означава ли, че тази вечер си готов за още малко експерименти? — попитах го.

— Раз… — Млъкна и размисли. — Джил и Анджелина ще идват ли?

— Не. Анджелина все още е под домашен арест.

— Слава богу — въздъхна той с видимо облекчение.

Реакцията му навярно беше най-сащисващото нещо, станало днес. Не можех да си обясня защо Еди изглежда толкова облекчен. Като се остави настрана лоялността му на пазител към Джил, той беше и луд по нея. Би направил всичко за нея, дори това да не влизаше в задълженията му, но отказваше да сподели чувствата си с нея. Смяташе, че не е достоен за една принцеса. Изведнъж ми хрумна една обезпокоителна мисъл.

— Да не би… да не би да избягваш Джил заради приятелството й с Мика?

Мика беше съквартирантът на Еди, добро момче, което обаче причини на Еди солидна душевна травма, просеща си психиатрично лечение, заради невероятната си прилика с Мейсън. Освен това Мика имаше странни псевдоромантични отношения с Джил. Никой от нас не беше във възторг от това, след като (с изключение на Съхранителите) любовните връзки между морои и дампири бяха табу. Накрая решихме, че е невъзможно да изключим напълно Джил от живота в гимназията, а тя се закле, че между нея и Мика няма да има нищо сериозно, нито физическа близост. Двамата просто прекарваха доста време заедно. И постоянно флиртуваха. Той не знаеше истината за нея, но аз се питах кога ще поиска нещо повече от връзката им. Еди продължаваше да настоява, че е по-добре Джил да има неангажираща връзка с човек, отколкото с „недостоен“ дампир като него, но аз знаех, че това положение е мъчително за него.

— Разбира се, че не — отвърна Еди остро. — Не избягвам Джил. А Анджелина.

— Анджелина? Какво пак е направила сега?

Еди прокара смутено ръка през косата си. Неговата беше пясъчноруса, не много различна от моята, която беше тъмнозлатиста. Тази прилика позволяваше лесно да минем пред останалите за близнаци.

— Тя не иска да ме остави на мира! Винаги, когато съм наоколо, ръси открити намеци… и не спира да ме зяпа. Ще си кажеш, че не е кой знае какво, но ми действа на нервите. Винаги ме следи с поглед. Не мога да я избягвам, защото прекарва много време с Джил, а аз трябва да се грижа за безопасността на Джил.

Замислих се за контактите ни напоследък.

— Сигурен ли си, че не грешиш? Аз не съм забелязала нищо.

— Това е, защото ти не забелязваш подобни неща — заяви той. — Не можеш да си представиш колко много извинения изнамира тя, за да се отърка в мен.

След като видях ръчно направените й джинсови шорти, можех да си представя.

— Хм. Добре, може би трябва да поговоря с нея.

Еди тутакси превключи на делова вълна.

— Не. Проблемът е мой, става дума за личния ми живот. Сам ще се справя с това.

— Сигурен ли си? Защото аз мога…

— Сидни — прекъсна ме той нежно. — Ти си най-отговорната личност, която познавам, но това не влиза в тукашните ти задължения. Не е нужно да се грижиш за всички и всичко.

— Нямам нищо против — отвърнах машинално. — И именно за това съм тук. — Ала докато го изричах, се зачудих дали беше истина. Част от безпокойството, обзело ме в бункера, се завърна, карайки ме да се запитам дали това, което правех, наистина беше отговорност към делото на алхимиците, или желание да помогна на онези, които — в разрез с протокола — станаха мои приятели.

— Виждаш ли? Сега ти звучиш също като мен преди малко. — Той се изправи и ми се усмихна. — Искаш ли да дойдеш с мен при Ейдриън? Да бъдем отговорни заедно?

Думите му бяха изречени като комплимент и се доближаваха твърде много до това, което ми бяха казали алхимиците. И госпожа Уедърс. И Джил. Всички мислеха, че съм толкова изумителна, толкова отговорна и овладяна.

Но ако бях толкова изумителна, тогава защо винаги бях толкова неуверена, че постъпвам правилно?

Глава 3

Въпреки че Еди ми бе казал да не се тревожа за Анджелина, любопитството не ми даваше мира и не спрях да го подпитвам, докато пътувахме към апартамента на Ейдриън.

— Как смяташ да се справиш със ситуацията? — не мирясвах аз. — Ще проведеш откровен приятелски разговор?

Той поклати глава.

— Най-вече смятам да я избягвам, освен ако не е абсолютно наложително. Надявам се, че ще й писне и ще изгуби интерес.

— Ами, предполагам, че това е единият начин. Но, искам да кажа, че ти си много прям и непосредствен. — Ако се изправеше пред стая, пълна със стригои, той би влязъл, без да се поколебае нито миг. — Може би не е зле да опиташ директен подход. Просто се изправи пред нея и й кажи откровено, че тя не те интересува.

— Това е лесно на теория — смънка Еди. — Но не и на практика.

— На мен пък ми се струва съвсем лесно.

Еди остана скептичен.

— Защото никога не ти се е налагало да го правиш.

Да отида в жилището на Ейдриън сега за мен беше по-лесно, отколкото преди. Апартаментът му първоначално принадлежеше на Кийт и освен това беше мястото, където морой на име Лий и двама стригои умряха. Беше доста трудно да се отърся от този спомен. Алхимиците предложиха апартамента на мен, тъй като аз поемах отговорност за цялата мисия в Палм Спрингс, но аз го отстъпих на Ейдриън. Не бях сигурна, че искам да живея там, а той отчаяно жадуваше да си има свое гнездо. Когато видях колко е щастлив в жилището, се уверих, че съм взела правилното решение.

Ейдриън отвори вратата още преди да почукаме.

— Кавалерията! Слава богу!

Прикрих усмивката си и двамата с Еди влязохме вътре. Първото нещо, което ме шашкаше в това място, беше яркожълтата боя, с която Ейдриън бе боядисал стените. Той беше убеден, че цветът помага на настроението и ни предупреди да не се осмеляваме да оспорваме „артистичния му усет“. Фактът, че жълтото хич не се връзваше с меките мебели, тапицирани в дамаска в шотландско каре, купени на старо, очевидно нямаше никакво значение. Или може би аз просто не бях достатъчно „артистична“ за да оценя всичко това. При все това намирах причудливия и разпилян стил за странно успокояващ. Нямаше почти нищо общо с обзавеждането на Кийт, което правеше малко по-лесно заличаването на спомените от онази ужасна нощ. Понякога, докато оглеждах дневната, дъхът ми секваше от внезапно нахлулите в съзнанието ми видения за жестоката атака на стригоите и смъртта на Лий. Отпечатъкът на Ейдриън върху апартамента беше като светлина, прогонваща зловещите сенки на миналото.

Понякога, когато се чувствах скапана, личността на Ейдриън имаше подобен ефект.

— Хубава блуза, Сейдж — заяви той с безизразна физиономия. — Наистина подчертава удивителното жълтеникавокафяво на панталоните ти.

Като се изключи сарказма му, той изглеждаше изключително радостен да ни види. Ейдриън беше висок и строен, както повечето мъже морои, с типичната за тях бледа (макар и не мъртвешки бледата като на стригоите) кожа. Не исках да го призная, но той беше много по-красив, отколкото му се полагаше. Тъмнокестенявата му коса винаги беше в елегантен безпорядък, а очите му понякога бяха толкова наситено зелени, че не изглеждаха истински. Ейдриън носеше една от онези ризи на щампи, модерни напоследък сред момчетата.

Неговата беше закопчана догоре, със сини шарки, които ми харесаха. Миришеше на цигари, което не ми хареса.

Дмитрий и Соня седяха край кухненската маса и преглеждаха купчина листа, нашарени с бележки на ръка. Листата бяха доста разхвърляни, което ме накара да се зачудя колко работа биха могли да свършат при този безпорядък. Аз щях да ги подредя по номера в спретнати купчини.

— Радвам се, че се върна, Сидни — посрещна ме Соня. — Имам нужда от малко женска подкрепа. — Красивото съчетание от червената й коса и високи скули се помрачаваше от факта, че показваше острите си кучешки зъби, когато се усмихваше. Повечето от мороите от рано се научаваха да ги прикриват, за да не събудят подозрения у хората. Но Соня не се стесняваше да ги показва в тесен кръг. Това все още ме изнервяше.

Дмитрий ми се усмихна. Това направи и без това красивото му лице още по-неустоимо и за сетен път се убедих, че неговите „Дзен мъдрости“ не бяха причината Роуз да се влюби в него.

— Досещам се, че не си успяла да подремнеш.

— Трябваше да свърша доста неща.

Соня стрелна любопитен поглед към Еди.

— Чудехме се къде си бил.

— Бях зает в „Амбъруд“ — отвърна Еди уклончиво. Беше подметнал в колата, че може би ще е по-добре, ако не се споменават сваляческите набези на Анджелина и принудителното му пазаруване. — Нали се сещаш, наглеждам Джил и Анджелина. Освен това изчаквах да се върне Сидни, тъй като тя искаше да разбере как се справяме.

Не оспорих благородната му лъжа.

— Как е Анджелина? — попита Дмитрий. — Има ли напредък при нея?

С Еди се спогледахме. Дотук с избягването на темата „Анджелина“.

— Какъв по-точно напредък? — поинтересувах се аз. — В бойните умения, спазването на дрескода или да си държи ръцете мирно и да кротува?

— Или да изключва главните букви? — допълни Еди.

— И ти си го забелязал? — попитах.

— Трудно е да не го забележиш — изсумтя той.

Дмитрий изглеждаше изненадан, което не беше обичайно. Не се случваше често да бъде хванат неподготвен, но никой не можеше наистина да е подготвен за приумиците на Анджелина.

— Не знаех, че трябва да съм по-конкретен — рече Дмитрий след кратка пауза. — Имах предвид бойните умения.

Еди сви рамене.

— Има малък напредък, но е трудно да достигнеш до нея, да я накараш да разбере. Имам предвид, че тя е яко отдадена на задачата да защитава Джил, но освен това е твърдо убедена, че вече знае как. Не може да се отърси от годините на онова скапано бойно обучение. Трудно е да я накарам да пречупи навиците си. Освен това, тя е… лесно се разсейва.

Сподавих смеха си.

Дмитрий продължаваше да има угрижен вид.

— Тя няма време за разсейване. Може би аз трябва да поговоря с нея.

— Не — заяви Еди твърдо. Не му се случваше често да се противопоставя на Дмитрий. — Достатъчно си зает тук. Обучението й е моя отговорност. Не се тревожи.

Ейдриън издърпа един стол и го завъртя така, че да подпре брадичка върху облегалката му.

— Ами ти, Сейдж? Зная, че няма защо да се тревожим, че ще нарушиш дрескода. Забавлява ли се в алхимическото спа този уикенд?

Оставих чантата си на пода и отидох до хладилника.

— Ако под спа, имаш предвид подземен бункер. Пътуването ми беше изцяло делово. — Намръщих се като надникнах в хладилника. — Обеща да ми купиш диетични безалкохолни.

— Вярно е, че обещах — съгласи се Ейдриън без сянка на разкаяние. — Но след това прочетох някъде, че онзи изкуствен подсладител бил вреден. И реших, че ще е по-добре да се погрижа за здравето ти и да не купувам. — Замълча за миг. — Не е нужно да ми благодариш.

— Ако искаш да придобиеш здравословни навици, мога да ти предложа няколко — изрази на глас Дмитрий това, което всички си мислехме.

Ако Еди или аз го бяхме казали, Ейдриън нямаше да обърне внимание — особено след като беше напълно вярно. Но Дмитрий? Това беше различно. Между двамата мъже съществуваше огромно напрежение, което се бе натрупвало от дълго време. Гаджето на Дмитрий, славното момиче дампир на име Роуз Хатауей, за кратко бе излизала с Ейдриън. Тя не бе искала да го нарани, но през цялото време е била влюбена в Дмитрий. Така че нямаше начин историята да свърши добре. Раните на Ейдриън от злополучната връзка още не бяха напълно зараснали и той определено изпитваше горчиви чувства към Дмитрий.

— Не бих искал да ти създавам излишни главоболия — отвърна Ейдриън с подчертано студен тон. — Освен това, когато не се трудя усилено над тези научни изследвания, аз всъщност провеждам страничен експеримент на тема как цигарите и джина засилват чара и талантите. Както можеш да предположиш, резултатите изглеждат много обещаващи.

Дмитрий повдигна вежди.

— Почакай, я да уточним. Усилен труд ли спомена?

Тонът на Дмитрий беше развеселен и игрив, но мен отново ме порази двойствения стандарт. Ако аз бях направила коментара, отговорът на Ейдриън щеше да бъде нещо от рода на: „Абсолютно, Сейдж. Вероятно ще спечеля Нобелова награда за това“. Но за Ейдриън думите на Дмитрий бяха предизвикателство за битка. Видях как нещо сурово проблесна в очите на Ейдриън, раздвижване на стара болка, и се обезпокоих. Това не беше типично за него. Той винаги се усмихваше и подхвърляше обичайните си хапливи остроумия, независимо че често бяха непочтителни или неуместни. Бях свикнала с това. Дори донякъде ми харесваше.

Погледнах към Ейдриън с усмивка, която се надявах да изглежда искрена, а не отчаян опит да разсее напрежението.

— Научни изследвания, а? Мислех, че си по-скоро хазартен тип — подметнах.

На Ейдриън му бяха нужни няколко секунди, за да откъсне погледа си от Дмитрий и да го впие в мен.

— От време на време съм хвърлял заровете — рече той предпазливо. — Защо го каза?

Свих рамене.

— Няма конкретна причина. Просто се чудех дали, за разнообразие, да не се откажеш временно от страничния експеримент за чара и талантите и да не приемеш едно ново предизвикателство. Ако издържиш двайсет и четири часа без цигари, аз ще изпия кутия безалкохолно. Обикновено безалкохолно. Цялата кутия.

Видях как в очите на Ейдриън заискри предишната усмивка.

— Няма да го направиш.

— Ще го направя. Абсолютно.

— От половин кутия ще изпаднеш в кома.

Соня се намръщи.

— Да не би да си диабетичка? — попита тревожно.

— Не — отвърна Ейдриън, — но Сейдж е убедена, че една допълнителна калория ще я превърне от супер кльощава в просто нормално кльощава. Трагедия.

— Хей — не се предадох аз. — Ти си този, който си мисли, че един час без цигара е истинска трагедия.

— Не се съмнявай в непоколебимата ми решителност, Сейдж. Днес изкарах два часа без цигара.

— Направи ги двайсет и четири и действително ще ме впечатлиш.

Той ми хвърли престорено изненадан поглед.

— Искаш да кажеш, че още не съм? А пък аз си мислех, че си омаяна от мен от мига, в който се срещнахме.

Соня поклати снизходително глава към двама ни, все едно бяхме очарователни деца.

— Пропускаш много, Сидни — отбеляза и потропа с пръст по отворената кутия безалкохолно пред нея. — Имам нужда от тези по три на ден, за да се съсредоточа върху работата си. И засега не съм забелязала вредни ефекти.

Никакви вредни ефекти засега? Разбира се, че нямаше такива. При мороите никога нямаше. Соня, Джил… те можеха да ядат каквото си поискат и пак да запазват изумителните си фигури. Междувременно аз следях за всяка калория и въпреки това не можех да достигна до тяхното ниво на съвършенство. Беше истински подвиг за мен, че тази сутрин успях да се напъхам в тези панталони четвърти размер. Но сега, като гледах слабата фигура на Соня, се чувствах като истински слон до нея. Внезапно съжалих за обещанието си да изпия цяла кутия безалкохолно, въпреки че предложението ми разсея Ейдриън. Предполагам, че нямаше за какво да се тревожа, след като бях сигурна, че за него е невъзможно да изкара цял ден без цигари. Нямаше да изгубя и да ми се наложи да изпълня захарния облог.

— Май трябва да се залавяме за работа. Губим ценно време. — Дмитрий отново ни напомняше за графика.

— Добре — рече Ейдриън. — Изгубихме пет ценни минути от изследванията. Готов ли си за малко забавление, Кастъл? Зная колко много обичаш да седиш неподвижно.

Тъй като те се опитваха да открият нещо специално у Дмитрий, Соня и Ейдриън често слагаха двамата дампири да седят един до друг и изучаваха аурите им до най-малката подробност. Надяваха се превръщането на Дмитрий от стригой в дампир да е оставило някакъв знак, който би обяснил имунитета му и невъзможността да бъде отново превърнат. Идеята беше съвсем логична, макар че експанзивна и дейна личност като Еди едва ли би я приела с удоволствие.

Разбира се, той не се оплакваше. Изражението на Еди беше не по-малко твърдо и решително от това на Дмитрий.

— Кажете ми от какво се нуждаете.

— Искаме да направим още едно проучване върху аурата — поде Соня. Явно на горкия Еди му предстоеше поредното седене. — Последният път се фокусирахме върху признаците на духа у мен. Този път искаме да покажем на двама ви някои снимки и да видим дали ще предизвикат някакви промени в аурата ви. — Аз кимнах одобрително. Много от психологическите експерименти прилагаха подобни техники, макар че обикновено се следяха физическите реакции, а не мистичните аури.

— Продължавам да настоявам, че е напразно — изтъкна Ейдриън. — И двамата са дампири, но това не означава, че можем да приемем, че различните им реакции се дължат на факта, че Беликов е бил стригой. Всяко същество е индивидуално. Всеки ще реагира по различен начин на различни снимки на котета или паяци. Да вземем например моя старец. Той мрази котета.

— Та кой би могъл да мрази котета? — учуди се Еди.

Ейдриън се намръщи.

— Той е алергичен.

— Ейдриън — заговори Соня. — Вече го обсъдихме. Уважавам мнението ти, но продължавам да мисля, че бихме могли да научим доста. — Аз всъщност бях впечатлена, че Ейдриън имаше мнение. Досега имах чувството, че той някак си приема всичко, което му казваха Соня и Дмитрий, но че много не се замисля над настоящите експерименти. И макар да не бях съвсем наясно с аурите, които обграждаха всички живи създания, разбирах неговата гледна точка, а именно, че индивидуалните различия биха могли да изопачат резултатите от изследванията им.

— В този случай всички данни са от значение — обади се Дмитрий. — Особено след като досега не сме открили нищо съществено. Знаем, че има нещо различно у бившите стригои. Не бива да пренебрегваме всяка възможност за наблюдение.

Ейдриън стисна устни, но не направи повече възражения. Може би се чувстваше малцинство, но аз имах чувството, че не искаше да се впуска в спор с Дмитрий.

След като вече не бях в центъра на вниманието им, аз се настаних в дневната с книга в ръка, като се опитвах да остана будна. Те нямаха нужда от мен, аз просто бях дошла, за да правя компания на Еди. От време на време проверявах докъде бяха стигнали. Дмитрий и Еди наблюдаваха Соня, която им показваше различни изображения върху лаптопа си. На свой ред Ейдриън и Соня наблюдаваха внимателно дампирите и си водеха бележки върху листа. Почти ми се прииска да можех да виждам ленти от цветове и светлина и се питах дали наистина съществуват забележими разлики. Докато изучавах Еди и Дмитрий, понякога забелязвах промени в израженията им, особено когато върху екрана се появяваха приятни или ужасяващи образи, но в по-голямата си част работата им си оставаше мистерия за мен.

Изпълнена с любопитство, приближих до Соня, когато бяха преполовили експеримента си.

— Какво виждаш? — попитах я с приглушен глас.

— Цветове — отвърна тя. — Сияят около живите същества. Еди и Дмитрий имат различни цветове, но имат едни и същи реакции. — Тя смени картината и върху екрана се появи изображение на фабрика, чиито комини бълваха черен дим в иначе ясното небе. — И на двамата не им харесва. Аурите им изразяват безпокойство. — Превключи следващото изображение, а върху устните й заигра усмивка. Върху екрана се появиха три котенца. — А сега се стоплиха. Хубавите чувства много лесно се забелязват в аурата. Дотук реагират съвсем нормално. Няма нищо, което да отличава аурата на Дмитрий от тази на Еди.

Аз се върнах на дивана.

След още два часа Соня реши да прекрати работа.

— Мисля, че видяхме всичко, от което се нуждаехме. Благодаря ти, Еди.

— Винаги се радвам да помогна — рече той, стана от стола си и се протегна. Изглеждаше едновременно облекчен, че всичко е свършило и че този път беше нещо по-интересно, отколкото само да се взира в пространството. Той беше енергичен и неспокоен и не обичаше да стои на едно място.

— Макар че… ни хрумнаха още няколко идеи — додаде Соня. — Мислите ли, че ще можете да издържите още малко? — Докато задаваше въпроса си, аз се прозинах.

Еди ме изгледа съчувствено.

— Аз ще остана, но ти не си длъжна. Върви да спиш. Ще се прибера с такси.

— Не, не — възпротивих се и потиснах поредната прозявка. — Нямам нищо против да остана. Какви са другите ви идеи?

— Смятам да продължа експеримента с Еди и Дмитрий — обясни Соня. — Но този път вместо образи, бихме могли да използваме звуци. След това бих искала да видя как ще реагират при директен контакт с духа.

— Мисля, че идеята е добра — отвърнах, макар да не бях сигурна какво означава последното. — Действайте, аз ще почакам.

Соня се озърна и изглежда забеляза, че аз не съм единствената, която изглежда уморена.

— Може би не е зле преди това да похапнем — предложи тя и Еди тутакси засия.

— Ще отида да взема нещо — предложих. Много показателно за моя напредък в общуването ми с вампирите беше, че вече не ми призляваше, когато те заговореха за „храна“. Знаех, че тя няма предвид кръв, не и ако това включваше дампирите и мен. Освен това наблизо нямаше захранващи. Захранващите бяха хора, които доброволно даваха кръвта си на мороите заради наркотичното опиянение, в което изпадаха. Всички тук знаеха, че не бива да се шегуват на тази тема, когато аз съм наблизо. — На няколко пресечки има приличен тайландски ресторант.

— Аз ще помогна — предложи Ейдриън с готовност.

— Аз ще помогна — отряза го Соня. — Последният път, когато беше на покупки, те нямаше два часа. — Ейдриън се намръщи, но не отрече обвинението. — Както и да е, наблюденията и на двама ни върху аурите бяха идентични. Можеш да започнеш със звуците без мен.

Двете със Соня взехме поръчките и потеглихме. Всъщност не мислех, че се нуждая от помощ, но предполагам, че да носиш храна за петима — дори и да е само през няколко пресечки — може да е трудно. Но много скоро разбрах, че причините за идването на Соня са съвсем други.

— Хубаво е да поизлезеш и да се раздвижиш — отбеляза спътницата ми. Беше ранна вечер и силата на слънчевите лъчи и горещината бяха значително намалели — нещо, което мороите обичаха. Вървяхме по странична улица, която водеше към центъра на града. От двете й страни се виждаха приятни апартаменти и малки бизнес сгради. Около нас се извисяваха палмови дървета, създавайки интересен контраст с електрическата мрежа на града. — Цял ден бях затворена в онзи апартамент.

Усмихнах й се.

— Аз пък си мислех, че Ейдриън е единственият, който страда от пристъпи на клаустрофобия и става нервен и раздразнителен от работата, която вършите.

— Той просто се оплаква най-много — обясни тя. — Което е донякъде странно, тъй като той вероятно излиза най-много заради занятията в колежа и почивките, за да изпуши по цигара. — Почти бях забравила за двата курса по изобразително изкуство, които Ейдриън посещаваше в местния колеж. Той обикновено държеше последните си проекти на видно място, но напоследък не бях виждала нищо в дневната. До този момент не бях осъзнала колко много ми липсват. Може и да съм го критикувала по-сурово, но понякога онези художествени откровения, израз на мислите и възприятията му за света, бяха наистина удивителни.

Докато вървяхме към тайландския ресторант, Соня ми разказа накратко за подготовката на сватбата си. Предполагам, че връзката й с дампира Михаил Танър донякъде можеше да се определи като епична сага. Първо, дампирите и мороите обикновено не се впускат в сериозни връзки. В повечето случаи помежду им има само краткотрайни любовни афери, в резултат на които се раждат още дампири. В допълнение към скандала, в който бе замесен, Михаил искаше да открие Соня, когато тя беше стригой, за да я освободи от онова извратено съществуване. Роуз също се бе опитала да убие Дмитрий, защото вярваше, че смъртта е за предпочитане пред това да си стригой. Михаил се бе провалил, но любовта им бе устояла на изпитанията и когато се бе случило невъзможното и тя бе преобразена, двамата мигом се събраха отново. Аз дори не можех да си представя съществуването на подобна любов.

— Още не сме решили за цветята — продължаваше тя. — Хортензии или лилии. Предполагам, че се досещам ти какво би предпочела.

— Всъщност щях да кажа хортензии. И без това съм заобиколена от твърде много лилии.

Тя се засмя и внезапно коленичи до една леха с гладиоли.

— Повече, отколкото предполагаш. В тази леха се спотайват лилии.

— Но сега не им е сезонът — изтъкнах.

— Никога нищо не е извън сезона. — Соня се озърна крадешком, сетне постави пръстите си върху земята. Миг по-късно се появиха тъмнозелени стръкчета, после стъблото порасна все по-високо и по-високо и накрая се увенча с тъмночервена лилия. — Ах. Червена. На алхимиците са бели… о, добре ли си?

Бях се отдръпнала толкова надалеч върху тротоара, че едва не слязох на улицата.

— Ти… не биваше да го правиш. Някой може да ни види.

— Никой не видя — отвърна тя и се изправи. Лицето й омекна. — Съжалявам, понякога забравям какво е отношението ти към тези неща. Сгреших, наистина не биваше да го правя.

— Всичко е наред — избъбрих, макар че никак не бях сигурна. Вампирската магия винаги кара кожата ми да настръхва. Вампирите — същества, които се нуждаят от кръв, бяха достатъчно непонятни и неприемливи за мен. Но да са в състояние да манипулират света с магия? Още по-лошо. Онази лилия, макар и красива, сега ми се струваше някак си зловеща. Цветето не би трябвало да цъфти по това време на годината.

Повече не споменахме за магията и скоро стигнахме до главната улица в центъра на града, където се намираше тайландският ресторант. Дадохме голямата си поръчка за вкъщи и ни казаха, че трябва да почакаме около петнайсет минути. Двете със Соня се помотахме отвън, възхищавайки се на Палм Спрингс, обгърнат от меката светлина на спускащия се здрач. Забързани купувачи излизаха от бутиците малко преди да ги затворят, а всички ресторанти бяха в очакване на клиенти. Много от собствениците им бяха изнесли маси на тротоара и навсякъде около нас се носеше приглушеното жужене на приятелски разговори. Голям фонтан, облицован с плочки в ярки цветове, очароваше децата и подканваше туристите да го щракат ентусиазирано с фотоапаратите си. Вниманието на Соня бе привлечено от различните растения и дървета, които красяха улиците. Дори и да не владееше магията на духа, с която въздействаше върху живите твари, тя си оставаше прекрасен градинар.

— Хей, ти! По-голямата Мелроуз!

Извърнах се и видях Лия Дистефано да крачи към мен. Лия беше моден дизайнер, собственичка на бутик в центъра на Палм Спрингс. Досега не бях осъзнала, че сме застанали точно пред витрината на магазина й. Ако се бях усетила, щях да предпочета да изчакам в ресторанта. Лия беше дребна, но имаше доста внушително присъствие, подсилвано от крещящият цигански стил, с който често се обличаше.

— От седмици ти звъня — заговори тя, като приближи до нас. — Защо не ми вдигаш?

— Наистина бях много заета — отвърнах невъзмутимо.

— Аха. — Лия сложи ръце на кръста си и се опита да ме измери гневно от горе надолу, което беше удивително, тъй като аз бях по-висока. — Кога ще позволиш на сестра си отново да ми бъде модел?

— Госпожице Дистефано — подех търпеливо. — Вече ви казах и преди. Тя повече няма да го прави. Нашите родители не го одобряват. Религията не ни позволява да снимат лицата ни.

Миналият месец идеалната фигура на Джил, която сякаш бе родена за кралица на модния подиум, и прекрасните й, неземни черти, бяха привлекли вниманието на Лия. Да те снимат от всички страни едва ли е най-удачният начин да останеш скрит, но ние се бяхме съгласили да позволим на Джил да участва в дефилето на Лия, защото всички модели бяха с венециански маски. Оттогава Лия не спираше да ми додява с молби Джил отново да й бъде модел. Беше трудно, защото знаех колко много го иска Джил, но тя не по-зле от мен разбираше, че безопасността й е на първо място. Твърдението ни, че изповядваме малко известна религия беше удобно обяснение на странното ни поведение пред останалите, така че предположих, че съм се отървала от Лия. Но не бях.

— Така и не се чух с тези ваши прословути родители — продължи Лия. — Наблюдавах семейството ти. И видях как се държите. Ти си авторитетът. Ти си тази, от която трябва да получа позволение. Имам страхотно предложение от известно списание за фотосесия на мои модели на шалове и шапки и Джил направо е родена за това. Какво е нужно, за да имам възможността да я снимам? Искаш дял от хонорара?

Въздъхнах.

— Не става въпрос за пари. Ние не можем да показваме лицето й. Ако отново носи венецианска маска, нямам нищо против.

Лия се намръщи.

— Не мога да направя това.

— Тогава сме в задънена улица.

— Трябва да има начин. Всеки си има цена.

— Съжалявам. — Нямаше цена на този свят, която тя можеше да ми предложи, за да ме накара да пренебрегна отговорностите си към Джил и алхимиците.

Служителят от ресторанта надникна от вратата и извика, че поръчките ни са готови, като по този начин ме отърва от Лия. Соня се засмя, докато пълнехме пликовете, за да поемем обратно по улицата към апартамента на Ейдриън. Гаснещите слънчеви лъчи бяха обагрили небето в пурпурно, а светлините на уличните лампи, проникващи през плетеницата палмови листа, чертаеха причудливи шарки върху тротоара.

— Представяла ли си си някога, че в работата ти ще влиза умението да отбягваш атаките на нахални модни дизайнери? — попита Соня.

— Не — признах си. — Честно, никога не съм си представяла дори половината неща, които включва тази работа…

— Соня?

Един млад мъж изникна сякаш от никъде, блокирайки пътя ни. Не го познавах, а и изглеждаше малко по-възрастен от мен. Черната му коса беше много късо подстригана и той се взираше с любопитство в Соня.

Тя спря рязко и се намръщи.

— Познаваме ли се?

Лицето му светна.

— Разбира се. Джеф Юбанкс. Сети ли се?

— Не — отвърна тя с любезен тон, след като го изучава внимателно няколко секунди. — Сигурно сте се припознали. Съжалявам.

— Не, не — не се предаваше мъжът. — Аз те познавам. Соня Карп, нали? Миналата година се срещнахме в Кентъки.

Соня се скова. Беше се установила в Кентъки, докато беше стригой. Знаех, че спомените й от онова време не бяха никак приятни.

— Съжалявам — повтори тя с напрегнат глас. — Не разбирам за какво говорите.

Мъжът остана непоколебим в убеждението си и продължи да се усмихва, все едно бяха стари приятели.

— Изминала си доста път от Кентъки. Какво те доведе тук? Мен току-що ме преместиха от работата.

— Има някаква грешка — намесих се аз твърдо и побутнах Соня да продължи напред. Не знаех каква точно би могла да е тази грешка, но поведението на Соня ми беше достатъчно. — Трябва да вървим.

Мъжът не ни последва, но Соня остана мълчалива през по-голямата част от пътя до апартамента на Ейдриън.

— Сигурно е трудно — наруших аз мълчанието, чувствайки, че трябва да кажа нещо. — Да срещаш хора от миналото си.

Тя поклати глава.

— Той не е от миналото. Сигурна съм в това. Никога не съм го срещала.

Предположих, че просто иска да избегне обвиненията, задето е била стригой.

— Сигурна ли си? Може да е бил някой случаен познат?

Тя ме стрелна кисело с поглед.

— Стригоите не правят „случайни запознанства“ с хората. За тях те са просто вечерята им. Този тип не би трябвало да знае коя съм.

— Той беше човек? А не дампир? — Аз не можех да направя разлика, но мороите можеха.

— Определено.

Соня се бе спряла отново и гледаше назад към отдалечаващата се фигура на мъжа. Проследих погледа й.

— Трябва да има някакво разумно обяснение, за да те познае. Изглежда ми съвсем безобиден.

Това ми спечели още една усмивка.

— Хайде сега, Сидни. Смятах, че вече си с нас достатъчно дълго, за да знаеш.

— Да зная какво?

— Нищо никога не е толкова безопасно, колкото изглежда.