Златна лилия

Глава 13

В деня на бала съвсем сериозно се замислих да посетя отново магазина за маскарадни костюми и да купя леснозапалимата бяла рокля.

Дрехата на Лия беше… малко повече, отколкото очаквах. Трябваше да призная, че тя бе свършила съвсем добросъвестно работата си, копирайки стила на хитоните, които са носили в древна Гърция. Роклята беше без ръкави, платът се прикрепваше към раменете ми с игли и падаше на елегантни дипли около шията, образувайки по-дълбоко деколте от това, с което бих се чувствала удобно. Полите на дрехата стигаха до пода, а Лия някак си бе успяла да улучи точно ръста ми, без да ми е взимала мерки. И тук свършваше историческата прилика. Платът бе от някаква мека, подобна на коприна материя, която се стелеше около мен, подчертавайки фигурата ми много по-добре, отколкото бихте очаквали от подобна рокля. Какъвто и да бе платът, древните гърци не биха могли да го произведат, а и беше… червен.

Не си спомнях кога за последен път съм носила червено. Може би когато съм била дете. Разбира се, в различните униформи на „Амбъруд“ понякога имаше нюанс на тъмночервено, но беше много по-приглушен. Това беше блестящо, огнено червено. Никога не съм носила толкова наситен цвят. Не ми се нравеше вниманието, което щеше да привлече. То щеше да се засили от златото, използвано при изработката на костюма. Златна ивица се виеше по ръба на аления плат, проблясвайки на светлината. Коланът също беше златен, а не от евтина пластмаса, както на дрехата в онзи магазин. Иглите, придържащи плата, също бяха златни (или поне от някакъв метал с високо качество, който приличаше на злато), както и аксесоарите към костюма: огърлица и обеци от малки монети. Дори ми бе дала златен гребен, инкрустиран с миниатюрни червени кристали.

Пробвах роклята в стаята си в общежитието и се втренчих в искрящата, червена гледка, която представлявах.

— Не — казах на глас.

Някой почука на вратата ми и аз се намръщих. Щеше да ми е нужна цяла вечност да съблека пищното одеяние, така че нямах избор, освен да отворя вратата в този си вид. За щастие беше Джил. Тя отвори уста, за да каже нещо, но щом ме видя, челюстта й увисна безмълвно.

— Зная — промърморих. — Изглеждам абсурдно.

Тя се възстанови след няколко секунди.

— Не… не! Изумителна си! О, боже!

Натиках я вътре, преди някой от съучениците ни да ме види. Джил също бе облечена за бала, в ефирно творение от бледосиня прозрачна материя, което подхождаше идеално на стройната й, грациозна фигура на морой.

— Червена е — осведомих я. — Аз никога не нося червено — додадох, в случай че не беше ясно.

— Зная — промълви тя с широко отворени очи. — Но би трябвало. Стои ти фантастично. Трябва да изгориш всичките си сиви и кафяви дрехи.

Поклатих глава.

— Не мога да облека това. Ако тръгнем веднага, все още имам време да отскоча до онзи магазин и да взема нещо друго.

Джил се отърси от замаяното си състояние и доби упорито, ожесточено изражение, което ми се стори малко пресилено за ситуацията.

— Не! Абсолютно не! Ще носиш тази рокля. Гаджето ти направо ще припадне. Освен това трябва да си сложиш малко грим — зная, зная. Не харесваш нищо крещящо, но само малко ще подчертаем очната линия и ще сложим червило. Съвсем дискретно. Трябва да си в тон с магнетичното излъчване на роклята.

— Виждаш ли? Цветът вече създава проблеми.

Но тя не отстъпи.

— Ще отнеме само минута. И само с толкова разполагаме. Ако не тръгнем скоро, ще закъснеем. Твоето гадже винаги подранява, нали?

Не й отговорих веднага. Беше ме хванала натясно. Брейдан винаги подраняваше и колкото и да ме притесняваше дрехата, не можех да допусна да ме чака, особено след като не би могъл да влезе на бала, без да е с някой ученик от „Амбъруд“.

— Добре — примирих се с въздишка. — Да вървим.

Джил се ухили триумфално.

— Но първо — гримът!

Примирих се и с грима, а в последната минута си сложих и верижката със златното кръстче. Не беше в тон с костюма и тутакси се изгуби сред останалите пищни бижута, но се почувствах по-добре. Беше късче нормалност.

Когато най-после тръгнахме, заварихме Еди да ни чака във фоайето. Той беше облечен в обикновени дрехи, а единственият му реверанс към Хелоуин беше семплата бяла маска, която скриваше половината му лице и ми напомни за Фантома от операта. Почти се изкуших да го попитам дали разполага с още една, така че да отскоча да се преоблека и да отида на бала само с маската.

Той скочи от стола си и лицето му доби замечтано изражение, когато видя Джил в синята й, неземна хубост. Честно, как никой не забелязваше колко луд е той по нея? Беше болезнено очевидно. Изпиваше я с очи и имаше вид сякаш всеки миг ще припадне от захлас. После погледът му се стрелна към мен и той се сепна. Изражението му вече не беше влюбено, а втрещено.

— Зная, зная. — Вече усещах какво ще е мотото на вечерта. — Червена е. Никога не нося червено.

— А би трябвало — отрони той като ехо на Джил. Погледът му се местеше от нея към мен и накрая поклати глава. — Много лошо, че сме „роднини“. Щях да ви поканя, момичета, за мои дами на бала. Но като се има предвид, че моята братовчедка вече иска да излиза с мен, предполагам, че не би трябвало да даваме повод за още клюки.

— Горката Анджелина — промърмори Джил, докато вървяхме към колата ми. — Тя наистина искаше да отиде на бала.

— Имайки предвид, че там ще има конферансиета, вероятно е по-добре, че няма да ходи — отбелязах аз.

Когато стигнахме при моето Лате, Еди се спря.

— Може ли аз да карам? Тази вечер се чувствам като шофьор. Вие, момичета, приличате на принцеси. — Усмихна се на Джил. — Е, ти винаги си принцеса. — Отвори задната врата и направи поклон. — След вас, милейди. Тук съм, за да ви служа.

Практичният, корав Еди, рядко устройваше подобни драматични сценки, и видях, че това стресна Джил.

— Б-благодаря ти — избъбри тя, докато се настаняваше на задната седалка. Той й помогна да прибере вътре полите на роклята си, а тя го изгледа учудено, сякаш го виждаше за пръв път. След това не ми даде сърце да откажа на молбата му и му подадох ключовете.

Балът в чест на Хелоуин се провеждаше в много хубава зала, в непосредствена близост до някакви ботанически градини. През седмицата с Еди бяхме проверили мястото, за да прецени той доколко е безопасно. Мика щеше да чака Джил там, както Брейдан мен, макар и поради различни причини. Училищните автобуси щяха да закарат повечето от учениците на бала. На тези от горните класове, като Еди и мен, им бе позволено да ползват личен транспорт, заедно с членове на семейството като Джил. Технически никой нямаше да знае дали Мика щеше да я отведе обратно в общежитието, но сега тя можеше да напусне кампуса само със семейната кола.

— Надявам се да съм готова за това — измърморих, когато потеглихме от паркинга. Роклята ме бе разсеяла толкова много, че нямах време да се замисля за другото ми притеснение: отиването на бала. Всичките ми стари тревоги се завърнаха. Какво да правя? Какво беше общоприетото в подобни случаи? Нямах смелост да попитам някой от приятелите си.

— Всичко ще е наред — успокои ме Еди. — Гаджето ти и Мика ще останат безмълвни.

Разхлабих колана си.

— Това е третият път, когато чувам определението „гаджето ти“. Какво ви става? Защо никой не нарича Брейдан по име?

Никой от тях не отговори веднага.

— Защото никой от нас не може да го запомни — рече Джил смутено накрая.

— О, я стига! Мога да очаквам това от Ейдриън, но не и от вас. Името му не е чак толкова странно.

— Не е — призна Еди. — Но просто има нещо… не зная. Незапомнящо се у него. Радвам се, че той те прави щастлива, но аз просто престанах да обръщам внимание на приказките му.

— Не мога да повярвам — простенах.

Брейдан ни чакаше отпред, без съмнение вече най-малко от десет минути. Стомахът ми се сви, когато ме огледа от главата до петите. Не каза нищо, макар че очите му малко се разшириха. Това добре ли беше или зле? Размахах личната си карта, за да го пуснат вътре, а Джил почти незабавно се присъедини към Мика. Краткият романтичен плам на Еди бе угаснал и той отново се бе превърнал в сериозния и делови пазител. Лицето му за миг доби болезнено изражение, което изчезна толкова бързо, както се бе появило. Докоснах ръката му.

— Добре ли си? — попитах тихо.

Той ми се усмихна.

— Добре съм. Забавлявай се.

Отдалечи се и много скоро изчезна сред тълпата ученици. Двамата с Брейдан останахме сами. Помежду ни се възцари мълчание, което не беше необичайно. Понякога ни трябваха няколко минути, за да загреем и се впуснем в разговор.

— И така — рече той, когато влязохме вътре. — Виждам, че има диджей. Чудех се дали ще има уредба или оркестър на живо.

— Съвсем наскоро училището ни имаше лошо преживяване с един оркестър на живо — отвърнах, мислейки за Анджелина.

Брейдан не пожела да узнае подробности, а вместо това заразглежда декора. Таванът бе покрит с фалшиви паяжини и примигващи лампички. От стените висяха книжни скелети и вещици. Върху голямата маса в другия край на залата ученици гребяха пунша от гигантска пластмасова купа, която приличаше на вещерски казан.

— Невероятно, нали? — попита Брейдан. — Как един келтски езически празник може да се превърне в такова комерсиално събитие.

Кимнах.

— И много светско. Е, като изключим опитите да се слее с Деня на вси светии.

Той ми се усмихна и аз отвърнах на усмивката му. Отново бяхме върху безопасната и позната научна територия.

— Искаш ли да пробваш пунша? — попитах го. В момента гърмеше някаква бърза мелодия със силни басове, привличайки мнозина към дансинга. Бързите танци не бяха мой стил. Не знаех какво е отношението на Брейдан и се боях, че той може да пожелае да се присъединим към танцуващите.

— Разбира се — отвърна кавалерът ми с явно облекчение. Нещо ми подсказваше, че и той е бил на също толкова танцови забави колкото мен: николко.

Пуншът ни предостави възможността да обсъдим захарта и изкуствените подсладители, но без особен ентусиазъм от моя страна. Бях твърде загрижена за нещо друго. Брейдан не бе казал и дума за роклята ми и това ме изпълваше с безпокойство. И той ли бе толкова шокиран колкото мен? Дали любезно се въздържаше да сподели искреното си мнение? Едва ли можех да очаквам комплименти, след като й аз не ги сипех с щедра ръка, така че реших да рискувам.

— Костюмът ти е страхотен — отбелязах. — От фирмата за театрални облекла е, нали?

— Да. — Той сведе поглед и приглади гънките на туниката си. — Разбира се, не е съвсем достоверен, но става. — Туниката беше дълга до коляното, прикрепена с игла на едното рамо, изработена от много лек, бледокремав вълнен плат. Дрехата бе в комплект с вълнена пелерина в тъмнокафяво, характерна за онова време. Дори с пелерината, голяма част от ръцете и гърдите му оставаха открити, показвайки стегнатото тяло на спортист с добре оформени мускули. Винаги съм го смятала за хубав, но до този момент не бях осъзнавала, че всъщност беше доста секси. Очаквах това откритие да предизвика по-силни чувства у мен, но не стана така.

Той чакаше да кажа нещо.

— Моят костюм също, не е съвсем, хм, достоверен.

Брейдан огледа безпристрастно дрехата ми.

— Не е — съгласи се. — Изобщо не е. Ами, предполагам, че кройката е приблизително същата. — Замисли се. — Но въпреки това смятам, че ти стои много хубаво.

Малко си отдъхнах. От неговите уста това можеше да се приеме за голям комплимент. Докато често бе доста многословен по други теми, биваше твърде пестелив, когато ставаше дума за емоции. Не би трябвало да очаквам нещо повече от простото излагане на фактите, така че думите му бяха наистина рядко изключение.

— Хей, Мелбърн! Къде се криеш? — Трей приближи към нас и започна да пълни щедро чашата си с искрящия зелен пунш. — Изглеждаш убийствено! И секси. — Хвърли извинителен поглед към Брейдан. — Не го приемай погрешно. Само казвам истината.

— Разбирам — кимна Брейдан. Не можах да сдържа усмивката си. През последните дни Трей се държеше някак странно в мое присъствие и беше хубаво да го видя отново в обичайната му форма.

Трей ме удостои с още един възхитен поглед, а сетне се извърна към Брейдан.

— Хей, я го отбележи. И двамата сме с тоги. Римско право! — Вдигна ръка за поздрав, но Брейдан не откликна.

— Моята дреха е гръцки хитон — обясни търпеливо. Огледа тогата на Трей, ръчно производство, която подозрително приличаше на спален чаршаф. — А твоята, хм, не е.

— Гръцка, римска — сви рамене Трей. — Каква е разликата?

Брейдан отвори уста и аз бях сигурна, че се готви да обясни точно каква бе разликата. Побързах да се намеся.

— Стои ти супер — казах на Трей. — Вижда се, че всички онези усилени часове на тренировка и вдигане на тежести са си стрували — а и накрая имам възможност да видя татуировката ти.

Както и на Брейдан, туниката на Трей бе набрана върху едното рамо и откриваше долната част на гърба му. Трей, също като половината училище, имаше татуировка. Но за разлика от останалите, неговата не беше част от дрогиращите, зловещи татуировки с вампирска кръв, които проникваха в тялото и въздействаха върху физиката и психиката на учениците. Татуировката на Трей представляваше слънце с ясно очертани лъчи. Беше изработена с обикновено, тъмносиньо мастило за татуировки. Еди ми бе разказвал за нея, но аз никога досега не я бях виждала, тъй като Трей не се е появявал без риза пред мен.

Част от ентусиазма на Трей помръкна и той се извърна леко, така че да скрие гърба си.

— Е, не е нищо особено в сравнение с твоята. Между другото, радвам се, че имам възможността отново да я видя.

Докоснах разсеяно бузата си. Обикновено в училище прикривах златната лилия с грим, но реших, че тук, на бала, би могла да мине като част от костюма, ако някой от учителите се заяде за дрескода.

Отлетя още една минута и Трей отново засия.

— Време е да се пораздвижа. Идвате ли, приятели? Или смятате през цялата вечер да пазите пунша?

— Аз всъщност не обичам бързите танци — призна си Брейдан. Едва не се сринах от облекчение.

— Нито пък аз — побързах да се присъединя.

Трей ни се усмихна съжалително, преди да се отдалечи.

— Защо ли не съм изненадан.

С Брейдан прекарахме голяма част от вечерта край пунша, всъщност продължихме дискусията си относно корените на Хелоуин, както и на пространното обсебване на езическите празници. Някои мои приятели се появяваха от време на време, а Кристин и Джулия не спираха да сипят възторжените си излияния за роклята ми. Често зървах и Еди да се движи из тълпата, безшумно и потайно. Може би трябваше да се облече като призрак. Почти винаги бе близо до Джил и Мика, но мисията му на пазител явно му пречеше да се отдаде на терзанията си по нея.

Двамата с Брейдан спряхме да говорим, когато от уредбата се разнесе бавна мелодия. Напрегнахме се и се спогледахме, знаейки какво предстои.

— Добре — рече той. — Не можем да го избягваме до безкрайност.

Едва не прихнах, а той ми се усмихна плахо. Беше напълно наясно със социалното ни неумение. Някак си това ми подейства успокояващо.

— Сега или никога — съгласих се.

Отидохме до дансинга и се смесихме с останалите двойки, сключили тела в ритъма на танца. Макар че да се нарече „танц“ това, което повечето от тях правеха, бе доста силно казано. По-голямата част се поклащаха вдървено и се въртяха наоколо. Няколко двойки просто се възползваха от възможността да се натискат и опипват. Но много бързо бяха разделени от строгите придружителки.

Улових едната ръка на Брейдан, а той отпусна другата на бедрото ми. Като се изключи целувката ни, това бе най-интимният контакт, който сме имали досега. Деляха ни все още няколко сантиметра, но аз все пак се притесних от тази промяна в границите на личното ми пространство. Напомних си, че харесвам Брейдан и му вярвам, че няма нищо странно в това. Както обикновено, не се усещах заобиколена от трептящи сърца и разноцветни дъги, но не се чувствах застрашена. Решена да откъсна мислите си от близостта ни, се заслушах в песента и тутакси улових ритъма й. След минута Брейдан осъзна какво правя.

— Ти… ти можеш да танцуваш — прошепна удивено.

Погледнах го изненадано.

— Разбира се. — Едва ли можеше да се каже, че се нося по пода във вихъра на валса във величествена бална зала, но всичките ми движения бяха в такт с мелодията. Не можех да си представя как иначе може да се танцува. Междувременно, танцът на Брейдан се отличаваше съвсем малко от скованите движения на повечето от останалите двойки.

— Не е трудно — уверих го и додадох. — Като математиката е.

След като представих нещата в тази светлина и Брейдан се включи. Той се оказа схватлив ученик и започна да отброява такта с мен. Не след дълго имахме вид на двойка, която отдавна ходи на уроци по танци. Имаше и нещо още по-изненадващо — погледнах го веднъж, очаквайки да го видя съсредоточен в броенето на такта. Вместо това, той ме гледаше с меко изражение… дори бих казала нежно. Изчервих се и се извърнах.

Удивително, но от него все още се носеше ухание на кафе, макар че днес не беше на работа. Може би никакво количество вода не можеше да отмие този аромат. Но колкото и да харесвах този своеобразен кафеен одеколон, се улових, че мисля как миришеше одеколона на Ейдриън по време на тренировката в школата на Улф.

Когато зазвуча следващата мелодия, с Брейдан решихме да починем. Той се извини и отиде да говори с диджея. Когато се върна, отказа да обясни мистериозната си мисия, но изглеждаше изключително доволен от себе си. Последва още една бавна песен и ние отново се отправихме към дансинга.

За пръв път не разговаряхме. Беше достатъчно само да танцуваме. Ето това означава да водиш обикновен живот, помислих си. Това правят хората на моята възраст. Без грандиозни интриги или битки между доброто и…

— Сидни?

Джил бе застанала до нас с разтревожено изражение. Вътрешната ми аларма тутакси се включи, докато се чудех какво бе предизвикало тази внезапна промяна в щастливото й, безгрижно настроение от преди малко.

— Какво не е наред? — попитах я. Първото ми опасение се отнасяше до Ейдриън, че тя е усетила нещо през връзката. Пропъдих мисълта. Трябваше да се притеснявам за морои убийци, а не за благополучието на Ейдриън.

Джил не каза нищо, а само кимна към масата с пунша, към почти точно същото място, където преди минути бяхме с Брейдан. Трей се бе върнал и говореше оживено с някакво момиче с венецианска маска. Маската беше красива — синя, като ледените вълни на океана, украсена със сребристи листа и цветя. Освен това ми беше позната. Джил я бе носила на ревюто на Лия и дизайнерката й бе позволила да я задържи. Еднакво познат ми беше и тоалетът на момичето — овехтяла риза и разнищени джинсови шорти…

— Не! — простенах, разпознала дългата, ягодоворуса коса. — Анджелина. Как се е вмъкнала? Няма значение. — Имаше доста готови да й помогнат да се промъкне. Придружителките навярно не са я забелязали в училищния автобус. — Трябва бързо да я изведем оттук. Ако я заловят, със сигурност ще я изключат.

— Маската наистина скрива лицето й — изтъкна Джил. — Може би никой няма да забележи.

— Госпожа Уедърс ще забележи — настоях и въздъхнах. Онази жена притежава шесто чувство за… ох. Твърде късно.

Госпожа Уедърс наблюдаваше в другия край на залата, но орловият й поглед не пропускаше нищо. Като се взрях в тълпата на дансинга, я видях да си проправя път към масата с пунша. Не мисля, че още бе разпознала Анджелина, но подозренията й определено бяха събудени.

— Какво има? — попита Брейдан, местейки поглед между Джил и мен. Без съмнение лицата и на двете ни изразяваха един и същ ужас.

— Нашата братовчедка всеки момент здравата ще загази — отвърнах аз.

— Трябва да направим нещо. — Очите на Джил бяха разширени и тревожни. — Трябва да я измъкнем оттук.

— Как? — възкликнах.

Госпожа Уедърс стигна до масата с освежителните напитки тъкмо когато Трей и Анджелина се запътваха към дансинга. Видях я как понечи да ги последва, но не стигна много далеч… защото огромната купа с пунш внезапно избухна.

Е, не самата купа. Избухна пуншът вътре, изригвайки нагоре впечатляваща струя искряща, зелена течност. Последваха писъци и най-близко стоящите бяха опръскани, но госпожа Уедърс бе тази, която отнесе по-голямата част от пенливия душ.

Чух как Брейдан си пое рязко дъх.

— Как, за бога, стана това чудо? Трябва да е… Сидни?

Бях извикала и отскочила няколко крачки встрани. Знаех точно какво бе предизвикало експлозията. Брейдан предположи, че реакцията ми се дължи на страх да не пострадам.

— Всичко е наред — успокои ме. — Ние сме твърде далеч, за да стигнат парчетата до тук.

Погледнах мигом към Джил. Тя сви леко и безпомощно рамене, все едно искаше да каже: „Е, нима имах друг избор?“ Обичайната ми реакция на магията на мороите беше отвращение и страх. Тази вечер тези чувства бяха примесени с шок и тревога. Не биваше да привличаме вниманието към себе си. Вярно е, че никой не знаеше, нито би могъл да се досети, че Джил е използвала вампирска водна магия, за да причини разсейването с изригването на пунша, но това нямаше значение. Не исках да плъзнат слухове, че в „Амбъруд“ се случват странни, необясними явления. Ние трябваше да останем незабележими.

— Добре ли си? — Еди внезапно бе изникнал до нас — по-точно до Джил. — Какво се случи? — Дори не гледаше към пунша. Цялото му внимание бе насочено към Джил и също както и по-рано, това й направи впечатление. Отговори Брейдан, чиито очи горяха с интелектуално любопитство, докато наблюдаваше как учителите бързат да разчистят бъркотията.

— Предполагам, че е станала някаква химическа реакция. Може би просто са използвали сода за хляб. Или някакъв механичен уред?

Метнах многозначителен поглед към Еди.

— Беше шега — заявих твърдо. — Всеки би могъл да го направи.

Еди ме погледна, сетне погледна към Джил и бавно кимна.

— Разбирам. Трябва да те изведем от тук — каза й. — Човек никога не знае какво…

— Не, не — прекъснах го. — Изведи Анджелина оттук.

— Анджелина? — слиса се Еди. — Но как…?

Посочих му към дансинга, където тя беше с Трей. Двамата, като мнозина други, се взираха с почуда в мястото на експлозията.

— Не зная как е влязла, но това не е важно. Трябва да си тръгне. Госпожа Уедърс едва не я залови.

В очите на Еди просветна разбиране.

— Но пуншът отвлече вниманието й?

— Да.

Погледът му се насочи отново към Джил и той се усмихна.

— Много навреме.

Тя също му се усмихна.

— Предполагам, че този път имахме късмет. — Погледите им бяха сключени и ми стана почти съвестно, че се налага да ги прекъсна.

— Върви — подканих Еди. — Изведи Анджелина.

Той хвърли един последен поглед на Джил, сетне се задейства. Не можех да чуя разговора му с Анджелина и Трей, но изражението на лицето му подсказваше, че няма да приеме никакви възражения. Видях как Трей отстъпва пред семейния авторитет и след още няколко напразни опита да се противопостави, Анджелина също се предаде. Еди бързо я съпроводи към изхода на залата и за мое облекчение нито госпожа Уедърс, нито който и да е друг, ги забеляза.

— Джил — казах аз, — може би ще е по-добре, ако и вие двамата с Мика си тръгнете по-рано. Не е нужно да е на секундата… но да е скоро.

Джил кимна тъжно.

— Разбирам.

Дори никой да не я свържеше със случилото се, по-добре да не е наоколо. Видях, че около масата се бе насъбрала тълпа и всички като Брейдан се опитваха да си обяснят какво бе причинило този феномен. Джил изчезна сред множеството. Брейдан най-после откъсна поглед от масата. Започна да ми казва нещо, а след това извърна рязко глава към диджея.

— О, не! — възкликна със съкрушено изражение.

— Какво? — попитах, почти очаквайки масата на диджея да се срути или микрофонът да лумне в пламъци.

— Тази песен. Помолих да я пуснат за теб… но тя почти свърши.

Наклоних глава и се заслушах. Песента не ми бе позната, но беше бавна и романтична и ме накара да се почувствам… ами, донякъде виновна. Ето че един сантиментален жест на Брейдан бе съсипан от откачените ни и доста шумни „семейни“ шеги. Улових ръката му.

— Е, още не е свършила. Ела.

Успяхме да се включим в последната минута, но беше ясно, че Брейдан е разочарован. Исках да му се реванширам по някакъв начин и въпреки всичко случило се да се насладим на един нормален училищен купон с танци.

— Още е рано — подкачих го. — Ще отида да помоля да пуснат една песен за теб, а ти ще трябва да се досетиш откъде е. — Имайки предвид, че не слушах радио, навярно нямаше да е толкова трудно да отгатне. Отправих молбата си към диджея, а после се присъединих към Брейдан за още един бавен танц. Все още бях малко обезпокоена заради случилото се преди малко, но си казах, че вече всичко е наред. Джил си бе тръгнала. Еди се погрижи за Анджелина. Оставаше ми само да се отпусна и да…

Изведнъж, докато танцувах, ме стресна някакво вибриране. Носех през рамото си малка червена чантичка от плат. Тя се бе изгубила сред гънките на дрехата, но не можех да сбъркам бръмченето на мобилния си телефон. Извиних се на Брейдан и спрях да танцувам, за да проверя съобщението. Беше от Ейдриън: „Трябва да поговорим“.

„Супер“, помислих си и сърцето ми се сви. Още ли не бяха свършили бедите за вечерта?

„Заета съм“, написах му.

„Няма да те бавя. Наблизо съм“, дойде отговорът му.

Усещане за надвиснала опасност пропълзя бавно в мен:

„Колко близо?“

„На паркинга“, последва отговорът, от който се опасявах.