Знаете, че ме обичате

На другата сутрин

Слънцето си проправяше път в стаята през пакетчето с шоколадови бисквити и беше успяло да стопи шоколада. Блеър усети аромата и се събуди. Тя се претърколи и се удари в Арън, след това се обърна на другата страна, където смаза пакетчето с фритос.

— По дяволите — измърмори. Погледна часовника си, поставен достатъчно близо до лицето й. Интервюто й в Йеил беше в единадесет. Тя лежеше в гадна стая, в гаден мотел, върху пакетче чипс, а беше почти десет.

— Мамка му! Арън ставай, веднага! — извика и скочи от леглото.

Трудно беше да не забележиш паниката в гласа й.

— Колко е часът? — измънка Арън. Той се изправи и започна да тръска глава.

— Десет и три минути! — извика тя и започна да рови из чантата си. Не си беше закачила дрехите предния ден и полата й за интервюто беше измачкана. Какво й ставаше? Това не беше ли най-важният ден в живота й?

— Не се притеснявай — каза Арън.

Това не беше правилната реплика.

— Млъквай! Ти си виновен! — кресна тя и го замери с черна обувка „Гучи“.

Арън се пресегна и се почеса отзад. Тя награби дрехите си и се завря в банята.

— Отивам да видя дали не правят кафе на рецепцията. Ще платя и ще те чакам до колата — викна той.

Стъпи на земята и нахлузи дънките си. После проучи отражението си в огледалото. Една от къдрите му стърчеше точно по средата на главата. На тениската му имаше шоколадово петно. Той само вдигна рамене. Нямаше да се явява на интервю. Облече си якето и грабна ключовете от стаята. Нямаше да остави Блеър да го обвинява задето й е съсипал живота. Щеше да я закара навреме.

В банята Блеър преговаряше въпросите за интервюто, докато бясно се триеше с гъбата.

Защо Йеил? Защото беше най-добрият. Няма да отида в колеж, за да се забавлявам. Искам най-добрите учители и най-добрият подбор от курсове. Не искам следващите четири години просто да минат. Искам предизвикателства.

Разкажете ми за себе си. Какъв човек сте? Много съм организирана. (Смях.) Понякога приятелите ми ме смятат за досадна. Амбициозна съм, не мога да понеса да съм като всички. Целеустремена съм, натискам до крайност. Предполагам, че съм малко инат, но доста общителна. Организирам купони и разни други партита. Опитвам се да съм политически ангажирана, макар че с цялото учене е малко трудно да четеш вестник всеки ден. Обичам животните. Опитвам се да съм добра дъщеря и сестра и да правя хубави неща за семейството си, без да ме молят специално за това.

Кой е моделът ви на подражание? Имам два. Жаклин Кенеди Онасис и Одри Хепбърн. И двете са забележителни, силни и уважавани, красиви жени. Изпълнени с грация.

Блеър спря душа и грабна една хавлия. Нямаше време да си мие косата. Дано да не смърди на пушек. Тя се огледа в огледалото: очите й бяха подпухнали, а над лявата и вежда се подаваше чисто нова пъпка. Намаза лицето си с освежаващ краставичен тоник и сложи крем „Ла Мер“ на очите си. В крайна сметка няма да я вземат в Йеил заради красотата й. Облече светлосиня риза с копчета и плисирана черна пола на DKNY и черен чорапогащник. След това прибра косата си в не много стегната опашка. Ето. Изглеждаше като момиче, което обожава да виси по книжарниците и да чете поезия. Изглеждаше сериозна и интелигентна.

Тя започна да рови из козметиката си за сенките „Стила“. Сложи малко розов руж на бузите си и в горната част на носа и на челото. След това сложи безцветен гланц на устните си. Сега беше по-готова отвсякога.

Като игнорира гадното чувство в подутия си стомах, тя прибра всичко в чантата, обу обувките си без токчета и черното си вълнено палто и се изстреля от стаята. Беше организирана, устремена, амбициозна и политически ангажирана… Стигна до дъното на стълбите и отвори вратата към паркинга. Капакът на колата беше вдигнат. Арън стоеше над двигателя и закачаше някакви клеми към него. Блеър спря и си пое дълбоко въздух. Какво, по дяволите, ставаше с проклетата кола?

Арън се обърна и примижа:

— Акумулаторът е паднал, сигурно сме забравили фаровете цяла нощ.

— Ние? — Блеър пусна чантата си на земята и тропна с крак. — Какво да правя сега?

— Управителят ще ни подаде ток отвън. Всичко е наред — каза той и прибра една къдрица зад ухото си.

— Извини ме, но не е наред. Трябваше вече да сме там! — крещеше Блеър, макар той да стоеше точно пред нея.

Изрусена дама на около четиридесет спря до тях със стар кафяв „Събърбън“, остави мотора да работи и излезе от колата:

— Хайде по-бързо, не обичам да оставям телефоните да звънят — каза тя и отвори капака.

Блеър отново погледна часовника си, беше десет и половина.

— На колко сме от Йеил?

— От университета? На около двадесет и пет мили. Синът ми учи там, ходи за около двадесет минути.

Блеър се намръщи. Досега не й беше хрумвало, че синовете на управители в Мотел 6 биха учили в Йеил.

— Колко време ще отнеме това нещо?

Арън подаде кабелите на жената и се засмя:

— Ами може между пет минути и два часа — каза той и й намигна.

— Нямаме два часа — викна Блеър и кръстоса ръце.

Арън отвори вратата на сааба и включи двигателя, след което натисна газта няколко пъти, за да се убеди, че всичко е наред. Той остави двигателя включен и помаха на Блеър да се качва.

— Късметлийка! — каза й и отново намигна на жената. Тя изключи своята кола, Арън махна кабелите, затвори капака и седна в колата до Блеър. Извади един плик от джоба си и й го подаде.

Блеър го разкъса. Вътре имаше страхотна картичка на „Холмарк“ със снимка на малко момиченце. На нея пишеше: „За сестра ми и нейния специален ден“.

— Готова? — попита той.

— Просто карай — отвърна Блеър и затвори картичката. Напипа пъпката на лицето си, която сякаш растеше с всеки изминал миг.

Кое е най-силното ти качество?

Никога не се отказвам.

А недостатък?

Малко съм нетърпелива. Но само малко.

Да бе, да.